ПАЯКЪТ-СТОЛЕТНИК

Евгения Чолова

web

Иво постоя до прозореца на хола, който гледаше към сивата стена на съседния блок, после отиде до този на неговата стая - откъдето се виждаше широкият булевард с шестте ленти превозни средства. Блокът им се намираше в една шумна част на града, а оживеният трафик долу караше сградата да вибрира.

Миналата седмица за рождения му ден бяха му подарили едно електрическо роботче, което като го включиш в мрежата, можеше да извършва над сто различни движения. Роботчето изглеждаше като усмихнато момченце с рижава коса на кичури и весели зелени очи и всички роднини и приятели, които го виждаха, веднага възкликваха, че много прилича на Иво. Отначало той страшно му се зарадва, но после, когато сам си играеше с него в стаята и гледаше за двадесети път какви сложни движения извършва механичното момченце (но винаги по строго определен ред), изведнъж го обхвана неясен страх, че не се различава много от него. И Иво така сутрин, още сънен, го включваха в дневната му програма: първо - раз-два, раз-два - баща му много държеше на утринната гимнастика. След нея се зареждаха часовете в училище, плуването и уроците по математика. Родителите му искаха да направят от него компютърен програмист, защото смятаха, че само пред една такава практична специалност има бъдеще, но Иво повече от всичко обичаше да рисува.

Сега, гледайки булеварда долу, той си мечтаеше за малкото планинско селце, където всяко лято ходеше на гости на баба си и дядо си. Там цветовете му се струваха много по-ярки и наситени. И на зеленикавокафявата река, която минаваше досами двора им, проправяйки пътя си сред белезникавите камъни. И на стръмните жълтеникави баири, по които беше трудно да се изкачиш тичешком. А небето бе с мек син цвят и по него плуваха бели и пухкави, като разбит белтък облачета.

Иво не пропускаше да вземе със себе си там и домашния си любимец - малкото сомче. То смешно мърдаше мустачки, докато го слагаше в найлоновото пликче с вода. За да се радва и то на свободата, Иво беше заградил малко пространство в плитчинката на реката до къщата им. Няколко сиви, гладки скали се подаваха от дъното и образуваха миниатюрно заливче, през което нахлуваше вода с весело цамбукане. Иво пускаше там сомчето и наблюдаваше как то бавно се хлъзга над кафеникавата тиня от единия край на скалата до другия, сякаш проучвайки новото си жилище.

Иво имаше много приятели тук, но особено си пасваха с Данчо от съседната къща. И той като него не живееше постоянно на село, а идваше само през лятото. И винаги им се случваше по някоя невероятна история.

Сега, седейки унило до прозореца, Иво необикновено ярко се сети какво стана миналото лято.

Любимото място за игра на момчетата беше старият плевник на Данчовия дядо. Това бе постройка от плет и кал, висока колкото двуетажна къща, но дядото на Данчо успяваше да я запълни почти до тавана със сено и слама. Приятелите много обичаха да се изкачват по скърцащата дървена стълба чак до покрива, да пропълзяват вътре през един тесен процеп под керемидите и от там - с плонж да се хвърлят върху сеното долу. В сламника те се чувстваха като сред приказно зелено море. Данчо разправяше, че това била старата къща на дядото на неговия дядо и че в нея се случвали невероятни неща, но Иво не вярваше, докато веднъж...

Както много пъти, Иво беше дошъл у Данчови да се състезават кой по-далеч ще се хвърли върху сеното, но приятелят му трябваше първо да си дояде филията с масло. Докато го чакаше, Иво реши да позагрее с някой и друг плонж в плевника. Той се покатери безшумно по стълбата, промуши се през тесния процеп под керемидите, хвана се с две ръце за гредата под покрива, залюля се и хоп! - скочи върху сеното в тъмното долу. Но за негов ужас, дядото на Данчо беше извадил голяма бала слама и Иво с трясък пропадна през някакви дъски надолу.

Всичко стана толкова бързо, че като се окопити - видя, че се намира в странна стая, в която явно никой не бе влизал от години. Погледът му бързо свикна с полумрака и Иво различи една глинена камина, на чиято поличка стояха прашни стомни, чаши и бъклици. До камината имаше диван, покрит с вълнен китеник с пъстри фигури, които времето не бе успяло да обезцвети. По-нататък момчето забеляза дървен стан, какъвто бе виждало само в етнографския музей. До него имаше торби с разноцветни кълбета и чували с неизпредена овча вълна. В дъното на стаята стоеше малка кръгла масичка и върху нея - засъхнала мастилница с перодръжка и тефтер с кожена подвързия.

Иво обхвана всички подробности само с един поглед при оскъдната светлина, нахлула през процепа, отворен в дъските при неговото падане. Той понечи да стане, но изохка от болка. Десният крак го болеше нетърпимо и не можеше да го помръдне.

"Ужас! Сигурно съм го счупил!", помисли си Иво." И това явно е старата къща на Данчовия пра-пра-дядо. Но, както казваше Данчо, тук не е влизал никой поне от петдесет години и е много вероятно да не влезе още петдесет!" Изплашеният Иво започна да вика колкото му глас държи. После спря, ослуша се. Нищо, явно не го бяха чули. Той пак започна да крещи и изведнъж - о, ужас! - на камината видя паяк, огромен колкото тарантула, който на всичкото отгоре му проговори с човешки глас:

- Няма смисъл да викаш, момченце! Тази стая се намира на три метра под пода на плевника и отгоре на това място идва само дядото на Данчо, но той ще дойде чак утре, защото днес вече е изнесъл достатъчно сено за овцете и козите.

- Как да не викам, като съм си счупил крака и не мога да мръдна! - почти проплака Иво.

- Я да видим, я да видим - паякът се спусна по една сребърна нишка от поличката над камината и пропълзя до крака на момчето. - Да-а. Счупен е. Не бой се, момченце, ей сега ще те излекувам. Ще стане съвсем лесно! - И паякът отново се изкачи по нишката до поличката над камината, а оттам запълзя покрай чувалите с вълна и прежда.

Момчето с удивление го гледаше как се катери по стана, на който все още стоеше недотъкана, шарена черга. Паякът откачи по един вълнен конец от всички цветове и започна да брида чергата, като същевременно ги усукваше в нещо като шнур. После пропълзя до Иво и бързо бинтова крака му с него. Едва привърши работата си и болката, като по чудо, утихна.

- Не, още не си готов! - рече паякът, като видя, че Иво прави опит да стане. - Ще имаме още малко работа. - И животинката пропълзя до китеника на дивана и откачи по една от всичките му разноцветни ресни. От тях към Иво се проточиха дълги шарени нишки.

Понеже вече не го болеше така силно, момчето с интерес наблюдаваше действията на паяка по старинните тъкани. Имаше чувството, че сънува, но не, един сън не можеше да продължава толкова дълго.

А паякът хем работеше, хем не спираше да си приказва и Иво се вслуша в думите му.

- Да се запознаем, аз съм Паякът-Столетник. Родил съм се преди сто години в тази стая, когато пра-пра-бабата на Данчо седеше като млада булка тук и тъчеше на стана си одеала и черги. Те бяха от истинска вълна, стригана от овцете, отглеждани в техните кошари и пасли по дъхавите пасбища на това планинско село. Сигурно усещаш аромата на тревите, по които са пасли. Той е просмукан в чергите и одеялата.

Иво слушаше изумен и разглеждаше недотъканата пъстра черга и ковьорчетата по стените. Линиите на шарките им бяха стройни, изчистени и симетрични. Колкото по-дълго ги гледаше, толкова по-добре и по-здрав се чувстваше. Кракът вече почти не го болеше.

- Вече съм напълно здрав - усмихна се момчето и раздвижи крака си.

- Не - възрази паякът. - Тази пра-пра-баба умееше да плете и дантели на една кука. Сега трябва да ти направя превръзка и от тях. - И животинката запълзя към масата, покатери се бавно по единия й крак и разплете крайчето на дантелената й покривка.

Иво, притихнал, гледаше ефирните и сложни плетеници, изящни и хармонични като снежни кристали. Паякът стегна крака му с бинта от дантелата и момчето се почувства вече съвсем добре.

- Благодаря ти, паяче, вече нищо ми няма! Да можех само за миг да зърна тази пра-пра-баба на Данчо, която е имала такива вълшебни ръце!

- Това може да стане, макар и само за миг. - И паякът чевръсто обиколи китеника на дивана, после се разходи по едно стенно ковьорче и отвсякъде вземаше по нишка, която опъваше така, че да се пресече с другите над стана. После започна да намотава върху тази точка по малко от своята паяжина, докато накрая там се получи нещо като топче с големината на орех. Тогава паякът започна да опъва от там тънки паяжинки към всички посоки на стаята, докато накрая момчето доби чувството, че гледа през лека сребърна мъгла.

- Гледай внимателно сега! - нареди паякът и изведнъж Иво видя седнала на стана млада жена. Тя имаше дълга до кръста тъмноруса коса на вълни, която се разстилаше по гърба й като златист водопад. - Виждаш момента, в който тя тъче тези весели шарки на чергата, от която ще ушие люлка на детето си. Цялата й радост и обичта й към бебето преминават в чергата. От това се поражда и целебната сила на нишките - поясни паякът.

В този момент отгоре се чу гласът на Данчо:

- Иво, къде си?

- Тук, тук!

- Къде си, бе? Ах, ти си пропаднал долу в къщата! - Данчо стоеше отгоре и надничаше през счупените дъски. - Как си? Удари ли се силно?

- Не-е-е... Нищо ми няма. Просто се разходих малко тук. Ей сега ще изляза - с престорено спокойствие отвърна Иво.

- Чакай първо да ти сваля бинта! - рече паякът и чевръсто започна да отмотава шарения шнур от крака на момчето, като същевременно го навиваше на малко, стегнато кълбо.

- Благодаря, паяче! Утре пак може да те навестя! - рече Иво.

- Едва ли ще успееш да намериш пътя за стаята, пък и мен рядко ме виждат хората, освен ако някой много се нуждае от помощта ми - отвърна паякът. - Вземи тази прежда със себе си - и той подаде на Иво кълбенцето. - В нишката й е скрита целебна сила. Ако някой път се удариш лошо - достатъчно е само да я намотаеш върху болното място и ще видиш колко бързо ще ти мине. Погледни мен! По законите на паешкия живот, аз трябваше отдавна да не съм между живите, но благодарение на живителната сила на тези тъкани, по които се разхождам всеки ден, доживях до цели сто години. - И животинката се спусна от стана по сребърната си нишка и изчезна между чувалите с вълна и прежда.

- Дай ръка, Данчо! - викна Иво нагоре през процепа.

Приятелят му го издърпа горе и рече:

- Трябва да сложим две здрави дъски тук, защото, ако разбере дядо ми, страшно ще ми се кара.

И момчетата се заловиха да поправят пода.

- Какво има долу? - не сдържа любопитството си Данчо.

- Невероятни неща! - и Иво подробно му разказа какво се беше случило.

- Не може да бъде! - с недоверие присви очи Данчо. - Хайде тогава утре и двамата да слезем долу, искам и аз да видя хубавата си пра-пра-баба, която е имала такива вълшебни ръце!

- Да, но паякът каза, че човек може да го види само ако действително много се нуждае от помощта му. Иначе няма да успее да намери мястото, където той живее!

- Ами, почваш да го усукваш. Какво трудно има? Нали поставихме там две нови дъски, по-светли на цвят?

На другия ден, още преди закуска, момчетата се промъкнаха в плевника и отидоха до мястото, където си спомняха, че бяха сменили дъските. Там дядото на Данчо току-що беше вмъкнал една голяма бала сено. Колкото и да кръстосваха пода от едната стена на плевника до другата, колкото и да прехвърляха и да разравяха сеното, не успяха да открият новите дъски. Подът изглеждаше еднакво потъмнял навсякъде. Единственото веществено доказателство за странната случка - беше шареното кълбенце, което Иво си запази като талисман. Но Данчо така и не повярва на историята на кълбенцето. Смяташе, че Иво, който винаги се правеше на интересен, го бе направил от някой разплетен чорап на баба си.

© Евгения Чолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2007, № 4 (89)