ВЪЛШЕБНИЯТ БИСЕР

Евгения Чолова

web

Когато бях малка, много обичах да ходя на гости у леля Катя - шивачката, която ни беше съседка. Спомням си, че особено ми беше приятно да стоя в стаята, където тя шиеше, защото на пода бяха пръснати парчета плат с най-причудливи цветове, с които можех да си играя и да правя пищни дрехи на куклите. Зелените завеси в тази стая бяха винаги спуснати, така че и в най-големите горещини в нея цареше хлад и мек, зелен полумрак. От него краските на картината, която висеше над огромния скрин, ставаха още по-тъмни и тайнствени. Много пъти на идване у леля Катя се бях заглеждала в тази картина. На нея беше изобразена нощ, луната слабо прозираше между облаците. В далечината едва-едва се долавяха смътните зъбери на някакъв замък. Пред него, между дърветата течеше река, а на преден план бяха нарисувани тъмни храсти. Над тях - като единствените светли точки в картината - летяха, разперили крилца, две светулки. Картината много ми харесваше и колкото повече я гледах, толкова повече ми се струваше, че в нея е скрит много по-дълбок смисъл от това, което виждах нарисувано.

Често питах леля Катя защо тези светулки летят над тъмните храсти сам-самички? Тя отвръщаше, че някога са били хора - цар и царица, които са загубили нещо много ценно - един вълшебен бисер и са се превърнали в светулки, за да го търсят нощем и по най-затънтените места. Чудех се кой е превърнал царя и царицата в светулки и какво толкова ценно е имало в този бисер, за да държат толкова много на него. И леля Катя веднъж се съгласи да ми разкаже цялата история:

- Близо до царския палат, построен от мрамор и скъпоценни камъни, обграден от ровове и непристъпни скали, били разположени замъците на неговите първи велможи. В един от тях живеел Първият съветник със своя малък син. Той бил дванадесетгодишно момче със златисторуса коса и нежни като на момиче черти на лицето. Често играел в градината на техния замък, пълна с розови храсти и много други цветя или пък ходел на лов в близката гора, или се къпел в реката. И винаги сам, понеже замъците на другите велможи били далече, а неговите родители не му позволявали да играе с децата на слугите, за да не се развали доброто му възпитание. И малкото момче прекарвало сутрините с многобройните си учители, наведено над книги, чертежи и карти. Следобед го пускали да се разхожда на свобода и тогава то можело да тича по горските поляни и да се радва на птичките, които пеели в клоните на дърветата и не се плашели от него.

Един ден, както ловяло риба на реката и било наведено над въдицата си, момчето видяло чудно отражение да трепти във водата. Повдигнало бялото си лице и видяло срещу него на другия бряг да стои едно момиченце, почти на неговите години. То имало мургаво личице, черни очи и още по-черни лъскави и дълги плитки, така че могло да ги докосне със спуснати ръце. Момиченцето се усмихвало щастливо срещу него, а момчето забелязало, че е облечено много бедно. Но девойчето не се смутило, а му помахало с ръка и попитало:

- Ти всеки ден ли идваш тук да играеш?

- Не, само когато моите учители са доволни от мен, ме пускат следобед на реката да ловя риба. Иначе си стоя в замъка и гледам през кулата как децата на готвачите и конярите играят долу на криеница, сляпа баба и много други интересни игри.

- И ти никога ли не слизаш да играеш с тях?

- Никога.

- А не ти ли е скучно все сам?

- Аз се занимавам с много интересни неща. В подземието на замъка имаме оръжейница, в която моят баща има колекция от стари оръжия. Аз мога да ги разглобявам и да стрелям с всичките. Освен това в библиотеката ни има огромни карти на цялото земно кълбо. Аз ги разгъвам върху масата и по тях с малки дървени параходчета пътувам по всички реки и морета. Аз съм капитанът и си представям как откривам нови, непознати земи. Имам и цял шкаф с оловни войници и много други играчки. Строявам ги из цялата стая и разигравам с тях сцени от всички книги, които съм чел. Знаеш ли колко е интересно?

- Не знам. Аз никога не съм имала нито книги, нито такива играчки. Винаги съм си играла само с моите братчета и сестричета и с децата на другите пътуващи артисти (защото момиченцето било дете на музиканти, от онези, които пътуват и свирят по градовете, за да си изкарат прехраната). Всяка вечер, когато се случи да замръкнем в полето, ние палим буен огън и тогава започват нашите песни и танци. Моят брат свири много хубаво на флейта, а ние със сестра ми танцуваме, докато цялата земя започне да се върти заедно с нас. Тогава лягаме край огъня и слушаме песента на щурците и нощните птици. Знаеш ли колко е весело? Защо не дойдеш някоя вечер при нас, да ни погледаш как играем?

- О, моите родители никога не биха ме пуснали.

- Ще дойдеш ли утре пак на реката? - попитало момиченцето.

- Ще се опитам да избягам, ако не ме пуснат - усмихнало се момчето и като помахало с ръка за сбогом, се упътило към замъка.

Малката Лиана вървяла към къщи с разтуптяно сърце. Непознатото момче и харесало. Колко хубави били кадифените му панталонки и тъмната му копринена ризка, по която се разстилали блестящите руси коси. И какви ли чудесни играчки е трябвало да има то, каквито тя дори не е виждала. Малката Лиана искала и тя да му покаже нещо, каквото той не е виждал, каквото нямало дори и в царския палат. И изведнъж се сетила за огромния бисер, който нейният дядо на младини бил извадил и донесъл от далечно южно море и за който казвал, че е вълшебен. Той можел да изпълни три желания на своя притежател, каквито и да са те.

На другия ден, щом момчето дошло на реката, Лиана го повела към своето горско царство, където се чувствала като у дома си. Тя познавала всички цветя и треви, между които имало толкова нежни и красиви, с такъв див и тайнствен аромат, каквито никога не цъфтели в питомните градини.

- Ако утре дойдеш пак на реката - ще те заведа до гнездото на двойката горски гълъби. Ще ти покажа и вълшебния бисер, който остана от дядо ми.

- О - усмихнало се момчето, - утре в нашия замък пристига царското шествие с малката принцеса, която е моя годеница. Сутринта ще ме облекат в най-хубавите ми дрехи, за да я посрещна. След това ще ни вземат с каляската и вече ще живеем в царския палат. Така че, покажи ми още сега бисера, изгарям от нетърпение да го видя.

Свило се сърцето на малката Лиана. Тя разбрала, че няма да види повече русокосото момче и решила да му подари бисера, за да му помага в тежки моменти. Нали когато пораснел, той щял да стане цар и трябвало да бъде силен, за да побеждава с войските си враговете на царството.

- Вземи го за спомен от мен. Той е вълшебен и може да направи човека най-щастливия или най-нещастния на земята. Когато си пожелаеш нещо, докосни челото си с бисера и го погледни. Ако желанието ти е добро, повърхността му ще отразява чиста и сияйна светлина. Ако е лошо - тя ще бъде покрита с тъмна сянка. - И Лиана му дала бисера, помахала за сбогом и се изгубила в гората.

На другия ден пред замъка на Първия съветник спряла една приказно красива каляска, вратичката се отворила и от нея излязло прелестно русо и къдрокосо момиченце, облечено в розови и сини дантели, със светли като зората очи. Това била малката принцеса. Всичко в нея било толкова нежно и изящно, че изглеждало като недействително. Малкият син на съветника, наметнат с черен кадифен плащ, й подал ръка да слезе от каретата и те тръгнали усмихнати към замъка.

Всички богатства и най-красивата жена на земята имал младият цар, голяма и силна била държавата му, дарове пристигали и от най-отдалечените краища на земното кълбо. Поданиците му го уважавали и говорели, че никога страната им не е била управлявана от толкова справедлив и мъдър владетел. Но все нещо не достигало на престолонаследника, за да се почувства напълно щастлив. Често той се разхождал унило из градината на двореца и си мислел: "Ако не успея да направя нещо повече от това, което са постигнали на този престол царете преди мен, значи животът ми е отишъл напразно." И по цели нощи не спял и мислел как да умножи славата си. С каквото и да се захванел, не му носело радост. Той мечтаел да направи нещо велико, каквото не било по силите на никой негов предшественик. Но не знаел какво. "Всички книги от царската библиотека съм прочел, но сигурно най-важното нещо не съм научил. А какво е то?" Тази мисъл не му давала покой. Младият цар бил убеден, че му се изплъзва някаква голяма тайна, която би му дала ключа към великите дела, славата и щастието.

Изведнъж той се сетил за вълшебния бисер. Извадил го и докоснал с него челото си.

- Искам вечен живот за мен и царицата! - казал той първото си желание, като втренчено гледал бисера. На повърхността му започнала да изгрява чиста и сияйна светлина.

- Искам да видя и чуя това, което още никой не е виждал и чувал! - изрекъл и второто си желание и забелязал как повърхността му леко потъмняла и в нея се отразил ликът на Лиана. Но сега той бил тъжен.

- На човека е отредено какво да вижда и чува - замислено поклатила глава тя. - И един живот обикновено е достатъчен. Но тъй като ти искаш повече, а вече си надарен с безсмъртие, не ти остава нищо друго, освен да се спуснеш в Подземното царство. Там ще видиш и ще узнаеш всичко, каквото желаеш. Но за това ще трябва да изоставиш човешкия си образ. Когато решиш да излезеш отново на земята, ще можеш с помощта на бисера, да си го върнеш отново.

- Добре, нека това да бъде последното ми желание.

Преди царят и царицата да се спуснат в Подземното царство, Лиана им рекла:

- Понеже лабиринтът, който води към повърхността на земята е тъмен и дълъг, най-добре е да се превърнете в светулки. Бисера оставете точно на входа. Денем, огрян от слънцето, а нощем от луната, той ще ви свети. Когато поискате да върнете завинаги човешкия си образ, докоснете се до него и това ще стане.

И царят и царицата се спуснали в Подземното царство. Пред очите им се разкрили невиждани картини. Нищо земно не можело да се мери с красотите там. Подземните хора по нищо не се различавали от земните, само че не познавали скръбта и болката. Те живеели в огромни, приказно хубави дворци, в сравнение с които царският палат изглеждал като бедняшка хижа. А сред широки паркове от разноцветен мрамор се издигали причудливи прозрачни статуи, изработени от скъпоценни камъни, които променяли отенъка си според отразената в тях светлина.

Подземните хора се хранели с особен вид златолюспеста риба, която ги правела необикновено здрави и силни и премахвала усещанията им за скръб и болка.

"Ако построя на земята такива дворци за всичките ми поданици и пренеса там някои от тези красиви статуи, това сигурно ще направи славата ми безсмъртна" - помислил си царят и върнал за един ден човешкия си образ, за да отиде на земята и се разпореди да започнат строежите. По негова заповед всички мъже в царството изоставили земеделската и занаятчийската работа и започнали да строят дворците. А на войниците било наредено да отидат с кораби и да извадят няколко статуи от морето.

През това време царят и царицата продължавали своята разходка из Подземното царство. Те били толкова щастливи, че забравили кога са дошли. По едно време царят се сепнал и рекъл на жена си:

- Трябва да изляза да видя докъде са стигнали строежите.

- Добре, царю, ти иди и виж, а аз ще те чакам тук. Пък и вече не бих могла да ям нищо друго освен тази златолюспеста риба - отвърнала царицата.

Работата на земята вървяла много бавно и трудно, прекалено огромни били дворците, които искал да построи царят. В тях биха могли да се поберат поданиците не само на тяхната, но и на всички съседни държави. Много народ загивал, както от честите срутвания, така и от недохранване. Много моряци от корабите се удавили, докато успеят да измъкнат грамадните статуи. Но на повърхността те губели своя блясък и не били вече нищо повече от мъртви камъни със странна форма.

Докато всички работели по строежите и превозвали статуите, страната постепенно западала. Народът обеднявал, а чужденци заграбили голяма част от земите им.

"Все пак строежите трябва да бъдат завършени" - мислел царят и решил да даде на хората от храната на подземните жители, за да издържат на непосилната работа и да не чувстват нито болка, нито скръб.

И той заповядал да дадат за вечеря на нощната смяна работници няколко златолюспести риби. Какво било удивлението му, когато на другия ден, вместо трудолюбивите строители, видял непознати великани, които яростно размахвали чукове и разрушавали вече издигнатите основи на дворците. Под развалините загинали много хора. Самият цар едва успял да се спаси.

Но настъпила нощта и той, превърнат отново в светулка, полетял през лабиринта към Подземното царство.

- Време е да върнем завинаги човешките си образи, да отидем на земята и да поемем отново управлението на страната - рекъл царят на жена си. - Виж каква разруха и запустение цари там. Народът ще ни прокълне.

И те полетели през лабиринта към повърхността, но когато стигнали до входа, навън царяла дълбока нощ, а вълшебният бисер го нямало. Толкова отдавна бил оставен там, че гарваните и свраките, които обичат лъскавите неща, го били отнесли с човките си в далечната и непристъпна гора.

Няколко поколения владетели се сменили на техния престол, а царят и царицата, превърнати в светулки, още продължават да кръжат в тъмната гора и да търсят бисера. Кой знае, може някой ден и да го намерят - завърши приказката леля Катя.

© Евгения Чолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2004, № 11 (60)

Други публикации:
Приказки, 1992, № 5.