КОРЕНИ КЪМ СВЕТЛИНАТА

Даниела Добрева

web

След като лекарите установиха, че това, дето я боли, не е болка за умиране, а една най-обикновена бременност...

Тягостното чувство на разочарование и досада я обзеха. Какво да прави с остатъка от живота си? Как да се примири с предстоящото раждане? В детайли, миг по миг, можеше да си представи поредицата от състояния и изпитания, които я очакваха... Да си представи съчетанието на живота си със съ-битието на един нов живот...

Беше странна бременност - сънлива, с леко прилошаване и леко гадене, с много киселини и газове, с много нови миризми, повечето неприятни, появяващи се от случайни флуктуации на пространството. Но и с едно странно мечтание, спокойствие и сияние - явно душата, която бе избрала да се прероди чрез нея, бе невероятно лъчезарна, добра и благородна. Усещаше го с онова чувство, което само бременните имат...

.........

Лекарят извади топлото, кърваво мехурче с едва оформена глава, две издути пъпчици за ръчички и опашчица с мънички власинки за крачета. Постави го в петриевото стъкло и то заплува в собствената си пихтиеста маса. Сърцето сигурно още тупкаше... Двамата с анестезиолога събраха заговорнически глави над него:

- Девет седмици! - произнесе категорично лекарят.

- Учителката по биология разнасяше един такъв препариран ембрион на два месеца и половина, за да плаши ученичките с него - проговори "тя" с чужд глас и се изненада сама от себе си.

- И вашият е същият, бъдете спокойна. - произнесе равнодушно-цинично анестезиологът, без да мисли точно какво казва. - Сега се отпуснете, трябва да довършим...

.........

Болката бе задрямала като котка в скута й и както всички спящи котки лекичко помръдваше лапички в желание да покаже нокти. Локалната упойка обаче изчерпваше действието си. Котката се събуди уплашена и започна да дращи, да мяучи пронизително-грозно. Накрая се превърна в тигър и раздра лакомо част от слабините, заръмжа и замляска.

- Още малко, трябва внимателно да почистя - обясни лекарят - Мислете си за нещо хубаво. След една седмица ще сте чисто нова. Сега включвам вакуума...

...Тигърът отскубна едър къс и се отдръпна настрани да го ръфа. Гологлавият лешояд това и чакаше, впи лакомо клюн в най-мекото, което се изпречи пред погледа му...

...Избухна бяла мълния, болката се взриви и разкъса пространството, погълна целия свят. От взрива тялото й бе изхвърлено някъде дълбоко и далече. Гласовете им чуваше някъде горе или встрани. Всъщност нямаше разлика между долу и горе. Долу бе също толкова безтегловно, колкото и горе, и еднакво неопределено.

.........

Лежеше блажена край ручея, с гръб опрян в топлата земя и поглед забит в небето - там, редом с върховете на боровете. Върховете се стремяха да се съберат в една точка, погледът също се устреми към нея. В една точка - като сърцевината на сфера...

Тогава й хрумна, че клоните са като корени, смучещи светлина от небето. И това, което виждаме от Вселената, е вътрешната страна на огромна сфера. И има една сила, точно противоположна на гравитационната, която ни притегля силно към центъра на огромната сфера.

"- Боже мой, това действително е така. Реката край мен тече надолу, търси най-ниската точка, блъска се от камък в камък, разлива се в морето. Много по-лесно е да се движиш надолу. По силата на ентропията всичко се стреми към разпад, максимално хаотичо, равновесно състояние. Тогава какво кара боровете да се издигат нагоре. Стръкчето трева изгражда клетка по клетка и протяга връхче нагоре... Силата, която ме вдига, е също толкова мощна, като тази, която ме свлича надолу... Силата, която изгражда тялото, е също толкова мощна, като тази, която го убива... Но кое е горе и кое - долу? Може би силата Нагоре е сила Надолу - към Центъра на Света, към светлината. Кое е горе и кое - долу? Човекът не може да прецени. Остава му само да смуче, като дърветата, светлина от небето..."

.........

Бялата светлина притискаше тежките клепачи. Гласовете се приближаваха:

- Казвах й да бъде с обща упойка! Повече няма да слушам пациентките си!

Цялата бе мокра. Усещаше, че не е от пот. Бяха я мокрили с вода.

- Ни-и-к-и-и! Чуваш ли ме? Стисни ми ръката, ако ме чуваш... Добре... Всичко мина... нормално... Сега полежи... Животът е пред теб... Щом го искаш, все някога ще имаш второ дете...

"Тя" отвори с мъка очи. Портретите по стените на старото жилище се усмихваха с онази спокойна увереност, с която животът щеше да продължи след "това"...

"Да, животът бе пред нея - там, в медицинското легенче. Дали сърцето още тупкаше?... "Ники!" - обичаше малкото си име. Можеше да бъде на мъж или на жена. Хермафродитното в нея изпълваше тялото с надежда."

Сега всичко ще започне по старому. Гърдите няма да са подути и няма да я болят. Гаденето и прилошаването ще изчезнат. Миризмите ще се скрият в своите флуктуиращи пространства... "Тя" щеше да си остане куха, празна и сигурна в... себе си. Всичко вече й бе познато. Но не знаеше какво да прави с остатъка от живота си. Успокояваше я една мисъл - мъжете никога не узнават какво е да не си кух отвътре. А същата онази сила, която допреди минути бе изграждала в нея клетка по клетка, сега щеше да я задвижва още известно време - като механична играчка с пружина.

Докато всичко се разпадне в ненужни и безсмислени желания...

© Даниела Добрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.11.2004, № 11 (60)