БЪЛГАРИЯ ПРЕД ЕВРОПА - 130 ГОДИНИ ПО-РАНО
(Из медийната рецепция на една "отложена" среща)

Десислава Андреева

web

"В никое друго време не са е говорило толкоз за Българский народ в иностранната и туземна журналистика, колкото са говори сега от няколко време насам. Тойзе народ, който беше почти terra incognita за образованнийт свят и за когото твърде нарядко ставаше дума, той сега стана предмет на издирване за всякой почти сериозен вестник. Мястото в което живее той, численността му, добродетелите му, недостатъците му, способностите му, нравственното и умственно негово състояние, всичко което са отнася до него, станало е предмет на внимателно изучвание. Усеща человек едно тайнственно удоволствие, като вижда вестници, които никога не споменуваха думите Българин, и България, да са принудени да кажат нещо за тях, за да удовлетворят читателите си, и да запазят престижът си..."¹ [Напредък 1877 (123)^*: 478].

Така преди 130 години, непосредствено преди избухването на Освободителната война, един средноразряден български вестник в Цариград описва непознато дотогава национално усещане. На международния журналистически, а следователно и обществено-политически, подиум прожекторите на европейското внимание осветяват притеснения и същевременно изпаднал в опиянение маргинален народ. Казваме маргинален, защото както тогава, така и до днес, къде по обективни причини, къде - не, българите не успяват да получат самостоятелна роля в европейския "спектакъл", не режисират европейския сценарий, дори не успяват да изберат характера на собствената си, почти неизменно трагична, роля.

След всички условности на мотото на тази конференция, което звучи по-скоро благопожелателно, отколкото реалистично и обосновано-прогностично, паралелът с "европейската мечта" на българите преди 130 години се налага от самосебе си. Защо точно този период може да осигури най-продуктивен паралел? Българската история познава няколко подобни гранични, "контактни" епохи, при които нашата и европейската цивилизации се приближават, обменят цивилизационни вълни и се оттласкват с още по-мощен устрем, натрупан от инерцията на протуберанса. Покръстването, Освобождението, обявяването на Независимостта, присъединяването към някой от лагерите през Първата и Втората световни войни, включването в орбитата на Източния блок, а след 1989 г. ориентацията към обединения като Северноатлантическия пакт и Европейския съюз показват определена неравномерна повторяемост в усвояването на "европейския статус" от страна на България. Със сигурност отключването на активното европейско интегриране през ХХ век става със Освобождението ни от османска власт, когато една част от землището ни придобива статута на независима държавна формация.

Поради невъзможността за осъществяване на по-продължителен контакт, у българина постепенно се натрупва усещането, че процесът на догонване или разминаване с европейското е нескончаем и оттам неподлежащ на обективно въздействие. Ако можем да си присвоим израза на Вилфрид Мартенс - "Европа на две скорости" (1997: 169), би следвало да признаем наличието на значителни натрупвания в разминаването на "Едната" и "Другата Европа" (пак по негов израз), тъй като съвременната семантика на понятието Европа все повече игнорира географските й измерения за сметка на общностно-културното съзнание, което се захранва от споделената обща историческа памет (Мартенс 1997: 65, 169, 218). Именно поради тази причина срещата през 2007 година заслужава квалификацията "отложена", своеобразно "deja-vu", защото българите не осъществяват пълноценна среща с европейския свят, по начин, по който се полага на суверенна държава - на тях им бе отказано да се аргументират на дипломатическата маса както преди 130 години, така и сега - те са само изпитвани, тествани, те са пасивни, дотолкова, доколкото не те налагат, а върху тях се налагат определени стандарти, нормативи и корекции.

Подобен тематичен избор навежда към въпроса доколко модерният български политически елит се връща към неуспешните опити на предшествениците си да щурмуват европейските подстъпи и достига ли до някакви заключения от това [Напредък 1877 (128): 499-500; (129): 503-504; (130) 507-508; (133): 517-518]. Ориентирахме се към ракурса на европейското в очите на българите, както и към представата на българите за себе си в очите на европейците, защото подобна авторефлексия най-вярно подсказва в каква степен сме били готови за новата си европейска среда и достатъчна ли е една "белгийска мантия", за да ни приемат европейците за свои братя. Изходната позиция на България се свързва с понятия като Изток, Ориент, Балкани - все натоварени с преобладаващ негативизъм в политическия речник на европейците (Йонкова 2002: 425).

Не е възможно в този случай да се пропусне и формиращото се европейско мнение спрямо нас - да се огледаш в очите на другите е жизнено важно за построяването на каквато и да е поведенческа стратегия - лична и национална². Четейки пресата, попаднахме на материал, който спокойно би могъл да бъде написан преди 130 години в трескавото, гранично време на 1876 г.Вестник "Монитор", год. VІІІ, бр. 2563, от вторник, 9 май 2006, на стр. 2-3 помести два показателни материала под заглавие "ЕС казва наесен кога ни приема" и препечата кратката характеристика, с която "Ройтерс" удостовери образа на България в европейското публично пространство:

"В България има общество на злото"; "...България, бедна Балканска държава, която се бори да промени репутацията си на "див Изток" и да докаже, че е готова за членство в Европейския съюз следващата година..."³

Разбира се, трябва да отчитаме, че сравняваме различни епохи с различни водещи идейни начала - докато ХІХ е векът на утвърждаване на националния принцип [Напредък 1876 (85): 336], то ХХ век бе векът на преход към наднационални формирования - всевъзможните съюзи, алианси, пактове, договори имаха една-единствена цел - да окрупнят политическото и географското пространство в по-значими и мощни образувания, в които доминиращата сила получава допълнителни възможности за упражняване на влияние, които не би била в състояние да има без помощта на слабите поединично, но особено полезни накуп "малки" държавнополитически субекти. Все пак, и през ХІХ век Старият континент, движен от други подбуди, окрупнява силите си в обединения от рода на Свещения съюз или Съюзът на тримата императори. Тогава в сърцевината на европейското съюзяване (забележете, а не интегриране) стои сакралното монархическо начало и съхраняването на статуквото.

Без съмнение, кратката фраза "България по пътя към Европа" непретенциозно, но активно участва в информационния поток и е сегмент от политическия живот на обществото (Йонкова 2002: 423) не само днес, но и преди 130 години. Приобщаването към европейската цивилизация от Възраждането до наши дни е установен критерий за прогресивност на родния обществен строй.

Избрахме да разгледаме образа на европейското през погледа на един слабо експлоатиран от днешните експерти по история на българската журналистика умерен възрожденски вестник с редактор Иван Найденов - "Напредък" (1874-1877), издаван в сърцето на Османската империя. Защото няма по-чувствително и адекватно мерило за обществените настроения и за трусовете в дневния обществен ред (agenda), т.е. както за мимолетните, така и за трайните обществени нагласи, от тематичния подбор, който прави вътрешният периодичен печат.

И докато Европа за емигрантския печат представлява амбивалентен образ на необходимото зло и по-скоро обхваща негативни конотации - на деспотична, самолюбива, честолюбива и безсърдечна наблюдателка на страданията на малките народи, то за печата в рамките на Империята Европа е разнолик образ, толкова странен и същевременно толкова ясен, че е любопитно да се проследи изграждането на този образ на страниците на нароченото за изворов материал издание. За целта се ограничаваме само в обстойните журналистически прегледи на чуждестранния печат, които съставляват висок процент от аналитичните материали върху външнополитически теми в "Напредък", и до т.нар. уводни статии, които имат претенцията да занимават вниманието на читателите с най-значимите проблеми на общността. Първите от общо четири страници на иначе скромния по обем вестник задължително се полагат на теми по вътрешнополитически проблеми като образование, религия и църква, държавни институции и ефективността на тяхното функциониране, народ и държава, и не на последно място взаимоотношенията ни с Европа. Честотният анализ на тези материали недвусмислено показва увеличаване на относителния дял на външнополитическите прегледи след размирния април на 1876 г.

Прави впечатление, че докато днес с чиста съвест говорим и оправдаваме негативизма и пълната резигнация на българина, които от отричането на държавата-мащеха по презумпция и тъждество се предават и върху опитите на същата тази държава да се впише в европейския контекст, преди повече от век посоката на ориентация и ясно заявен интерес към европейското, както и необходимостта от реформиране, са инспирирани от същия този народ и от медийните му гласове, които са иззели най-важните институционални функции на липсващата национална държава (Константинова 2000: 8).

Иницииращата страна за европеизиране и в двете епохи е слабата - тя заявява своето желание да бъде забелязана и оценена. Но нито Априлското въстание, нито днешните набързо претупани реформаторски кампании в повечето обществени сфери са достатъчен атестат за пълноценност на политическия субект България. Мисията на българите не се изчерпва дотам да афишират присъствието си на европейската карта. И понеже всяка интеграция, налагаща радикално вътрешно реформиране, е инспирирана / наложена от външни фактори и предполага своеобразно стесняване на суверенитета на нацията, то през 1876/7 година българите съвместяват доста противоречиви понятия за "свое" и "чуждо" в представите си. От една страна, "своето" като държава не е "свое" като народност, държавата е османска, деспотична, с осъзнати недостатъци, но необходима, защото, ориенталски капсулирана, осигурява макар и минимална защита от колонизационните апетити на хищните европейски доктрини. От друга страна, "чуждото" се съизмерва с европейското, което е още по-сложен образ на спасител от асимилационните набези на варварската управленска система на поробителя, ала, от трета, това "чуждо" е неусвоено, непривично, лъскаво, но още по-опасно заради своята префиненост и всемогъщество (за подобно "размножествяване" в представите на нацията учени като Красимира Йонкова използват определението "обективно зададена двойственост на българската душа" [2002: 414]).

Ако поради историческата обремененост или актуалната рефлексия на интересите на Великите сили на Балканите "европейското" е колеблив образ, носител на цялата палитра от оценки и нагласи, то Америка и американското си остават определено цивилизационен модел-еталон за българина, който не се чувства застрашен от далечната страна и същевременно се обвързва емоционално с нея, превръщайки я в свой мотивационен стимул (Бонева 1998). За съжаление, агресивната политика на САЩ днес преобърна мотивациите ни в полза на европейското⁴.

В централните коментарни рубрики на вестник "Напредък", които имат за цел да разяснят и интерпретират най-важните събития от седмицата, редакцията подлага на обстоен анализ европейската преса, като умишлено търси и цитира мнения за противоречията в политическите линии и дипломатическите акции на "Големите" в Европейския свят [Напредък 1877 (130): 507]. Задаваните въпроси, предлаганите коментари и тематичният подбор, както и цитираните от други издания материали издават задълбочената политическа култура на българите и далеч от елементарното професионален прогностичен аналитизъм. В подобни прегледи редакцията (представлявана от един-единствен човек) не се бои да цитира издания, които си позволяват да окачествяват политиката на мощна и влиятелна Англия например като "...колебателна и нерешителна; даже лъжевна и слаба...".

Една година преди да започне бързото дипломатическо и бавното социално-икономическо приобщаване на България като суверенен фактор на Европа - образът на Европа в българските очи е противоречив. Но ако в съвременната ни обществено-психологическа дисекция учените откриват тревожност, страх и скептицизъм, неизбежни за всяка социална трансформация от подобен мащаб (Дерменджиева 2002: 399), то през 1876 г. такъв страх по страниците на печата не е доловим. Възрожденският българин вярва в историческата обремененост на европейските народи и именно липсата на памет за национални "грехове" спрямо другите общности в миналото го освобождава от допълнителни комплекси [Напредък 1876 (75): 295].

Несъмнено идеята за обединение на всички европейски народи е съществувала и тогава сред българската интелигенция, но на доста примитивно равнище - по-скоро под формата на консенсус по определени въпроси. Българите адмирират всяко обединение на европейската дипломация, когато то стимулира разрешаването на междуособни конфликти на дипломатическата маса по редица теми, будещи иначе доста користни апетити. Именно на такова обединение се уповават да развърже "Гордиевия възел" на Източния въпрос в тяхна полза и дотам се изчерпват представите им за взаимоотношенията с Великите сили (т.е. Европа присъства като средство към свободата). Тъй като в приоритетните задачи на възрожденската национална доктрина доминира реализирането на националното самоопределение, темата за включване във всякакъв род дългосрочни обединения остава на заден план. Тезите за федеративен съюз със съседни балкански държави се експлоатират изключително от емигрантския печат, далеч от цензурата на турската теократична система, докато привържениците на дуализма с Високата порта (завладяване на Империята "отвътре") са доста във и извън българските земи. Редно е да отбележим и нещо друго - докато първите страници на изданието често са посветени на европейската тема, то в дописките от вътрешността на страната почти не се среща това вълнение от предстоящите коренни преобразувания. Следователно европейското и Европа не са интериоризирани като част от националното битие, те продължават да бъдат чужд елемент в съзнанието на българите и, за разлика от днес, са лишени от преекспонирането им като национална тема [Напредък 1876 (84): 331].

Все пак българинът проявява забележим афинитет към европейската идея в нейния ембрионален стадий. Той заимства в активния си политически речник словосъчетания като "общоевропейска челяд", "член на (европейската) фамилия" и др. [Напредък 1876б (77): 303]. Оказва се, че и през 1876 г. се говори на аналогичен език, какъвто артикулират съвременните европейски мониторингови специалисти: "съвместно поръчителство над областите", "общи споразумения", "международно право", "статукво", "общ европейски интерес" и т.н. [Напредък 1876а (77): 303-304].

Добрата страна на Европа според нашенеца-възрожденец е в това, че тя се развива, движи се в стремежа си към ефективното подобряване на живота. Европейското е еманация на техническия и научния прогрес и това много ясно се отчита от осъзналия своята примитивност българин. Върху темата "Холандия сама ще пресушава залив" българският вестник посвещава обширен коментарен материал под многообещаващото заглавие "Най-великото дело на нашия век" [Напредък 1876 (78): 307; Даскалов 1876 (79): 311]. Очевидно е, че българите се въодушевяват не толкова от европейското военно и териториално величие, а от неподозираните възможности на незначителен политически и икономически фактор като Холандия, която пък ражда доста реалистични и оптимистични аналогии с малка България.

Преди повече от век българската журналистика си позволява да изразява открито мненията си относно Великите сили - това включва и доста остри критики. Възрожденските вестници поощряват разгръщането на войнстваща журналистика, която бива особено агресивна, ако става въпрос за засягане на българските интереси. Всяка публикация, уличаваща българите в недостатъци и подценяваща тяхната значимост, бива педантично проследявана и обстоятелствено опровергавана⁵.

"Европа" за българите през ХІХ век е събирателно понятие на динамични, често неписани, правила, но е и прекалено сложна система - почти необозрима и всемогъща, и затова доста неефективна, тромава, с двойственост на цели и поведение. Този оценъчен образ поражда сред възрожденските журналисти предчувствието за нещо катаклизмично в политиката: Европа не е стабилна и не може да гарантира изхода от вътрешнополитическите и дипломатически конфликти - тя е разкъсвана от противоречия и съперничества, тя е несъвършена. И несъвършенствата й се забелязват дори от политически аматьори като българите:

"...Сега погледнете на историята на просветените държави! Избирателни законници; закони за печата; устави за министерствата; устави за събранията, правилници за гюмруците [митата - Д.А]; закони за задължителното учение; това са зърната, които са прокарват постоянно; това са въпросите, помежду които от петдесет и повече години са измайват и Франца, и Англия, и Пруссия, и Россия, без да могат да ги решат в истинския смисъл на свободата.

Но я ми кажете, какви политически приключения имами през истеклата година? Можете ли ми показа нещо ново станало, нещо ново извършено, нещо ново приключено?Няколко царски пътувания и срещания, няколко парламентарни разисквания, няколко законопроекти, няколко процесси, няколко бунтовнически движения, няколко битви, няколко тържествувания на една партия и няколко надвивания на друга. - А какво беше миналата и по-миналата години? - а какво е било преди десет и преди петдесет години?

...подир толкозито революции за свободата, за равенството, за братството на человеческия род, като погледнем какво става на връх ХІХ-й век, - като говорим политически в Европа - ний можем да извиками какво Шейспировия Хамлет: "Думи! думи! думи!" ...Прочее какво става в Европа в областта на политическата наука? - Ввред истъркани думи, ввред истъркани фрази, ввред сто и хилядо пъти повтаряни приключения. От всичко това има ли някаква полза за страждущето, дълготърпящето и невежественно человечество?..."⁶

Изработеният негативен образ на Европа сам подкопава европейските авторитети и ценности, основани върху елитарността на политическия морал. Без да коментира, доста деликатно, редакцията на "Напредък" залага тезата си в междутекстовото пространство на два материала от една и съща страница: "Словото на Английската Царица" [Напредък 1877б (117): 456-457] при откриването на Парламента, което пряко засяга България и в което се казва: "...С тези мерки аз имах за цел да са опази мирът в Европа и да са въведе едно по добро управление в размирните области...", и последващият материал, озаглавен показателно: "Гладът в Английска Индия" (бедствие, засегнало огромни маси от невинни хора, причинено не толкова от сушата, колкото от недалновидното поведение на английското правителство, което продължава да експлоатира ресурсите на Индия и позволява на алчните английски търговци да изнасят житните запаси от страната) [Напредък 1877а (117): 456-457]. Т.нар. Велики сили не могат да се справят с вътрешните си проблеми нито тогава⁷, нито в началото на ХХІ век (струва си да припомним бунтовете на младежите в парижките предградия само преди броени месеци във Франция).

При тези обстоятелства българинът с основание подозира, че ще бъде използван, че ще бъде само инструмент на Европа, но в никакъв случай - цел или равнопоставен фактор. Процесът на взаимно надлъгване ще е продължителен, но българските журналисти не хранят особени илюзии за изхода му:

"...Що е судбината на Сърбия, на Босна и на България, па и на самата Турция спрямо много по основний въпрос на кириархията на Старийт наш Свят? И най малко проницателните духове ще разберат днес, че малките княжества са само орудие в силните ръце които ги употребяват за съвсем други интереси от общественните като званично [официално] докачвани..." [Напредък 1876 (105): 411].

Усещането, че България е "дойна крава" на европейската икономическа корист и че фактически нищо не зависи от волята на населението й, е отразено в поредицата аналитични материали "Най-жизненната реформа да н`забравяме."⁸ [Напредък 1876 (82): 323-324; (83): 327-328]. Нашенецът много добре разпознава завоевателите и техните цели (въпрос на практика). Това го оттласква от идеята за по-тясно приобщаване към Европейските сили. Подобно обвързване би било най-малкото икономически неизгодно:

"...Просветителите и цивилизаторите се вовират все там дето обществото е заспало, дето тъмотата е гъста, дето робуването на предразсъдъците е пуснало дълбоко корене. С благодетелни (?) и филантропически (??) цели те [...] полагат основанието на различни общественни учреждения, като банки, предприимателни дружества, осигурителни компании, железни пътища; проповядват свободата на търговията и дигането на вънкашните гюмруци [мита - Д.А.], които според тях били китайска стена и пречка на цивилизацията... Колкото сега-за-сега ний не ги вярвами и молим народа си да няма на тях онова поверение, което само децата показват към всекиго, който им даде едно шекерче." [Напредък 1876 (87): 343].

До този момент (70-те години на ХІХ век) българите не са дори артикулирани като отделен обект на европейската политика! Новата ситуация, в която попадат, ги поддържа нащрек - броженията в съседните балкански области, Старозагорското и Априлското въстания и др. са проверка за Европа - дали и доколко може да се разчита на нея в едно бъдещо противопоставяне с Османската империя. Европа не трябва да се приема безрезервно като достойна национална кауза, а да се подложи на здравословно съмнение, за да се изключи възможността тя да се окаже поредният мираж за исторически реванш чрез присламчване към лагера на силния на деня.

Повече от сигурни сме обаче, че зад недоверчивото надничане на възрожденеца в европейския свят се крие тайният стремеж към този свят...

БЕЛЕЖКИ

1. Виж също: "В това време, когато европейските Сили са стараят да убедят Портата за да устъпи един вид автономия на Босна, Херцеговина и България, въпросът, що са Българите, става достоен за внимание..." [Напредък 1876 (104): 407-408]. [обратно]

2. В мнение, изказано от Александър Андреев, журналист от "Дойче веле", пред Нова телевизия в предаването "Здравей, България" на 9 май 2006 г., бе разгърната тезата, че проблемът на България преди присъединяването ни към Европейските структури е в ПР-а, в купения ни образ, който си създаваме (или по-точно не успяваме да си създадем). За разлика от нас, румънците проявяват по-голям афинитет към тази дейност, влагат много повече средства и очакват повече резултати чрез въздействието върху европейското обществено мнение по пътя на рекламата. [обратно]

3. Квалификацията "Империя на злото" придружава характеристиката на всяка експанзионистична практика от голям мащаб. Подобен епитет "краси" и образа на Османската държава (Тодев 1994: 137). [обратно]

4. Във вечерната емисия "Новини" на bTV на 21.04.06 проф. Петър-Емил Митев изнесе поредните социологически данни, концентрирани върху изследването на актуалните български страхове. Оказа се, че 30 % от българите се страхуват от американизацията на обществото, а общо 49 % се опасяват от загубата на националните традиции и глобализацията. [обратно]

5. Редакцията проявява особено раздразнение, когато трябва да отвърне на атаките на чуждестранната преса, като гръцката, че българите са оръдие на нечии други интереси - подразбира се руски [Напредък 1876 (101): 395; 1877 (132): 513]. [обратно]

6. Особено интересен е уводният материал от "Политиката" [Напредък 1876 (79): 311]. [обратно]

7. Вж. "Германия" [Напредък 1876а (79): 314] - материал, в който българинът може да проследи отношението на една Велика сила към друга - нейна съперница. [обратно]

8. В същия бр., с. 324 - "Днешнята политика на Англия" разкрива отношението към английските икономически атаки на Балканите [Напредък 1876 (82): 323-324] (материалът е подписан с инициалите Н. Хр. С.). Негативно отношение към чужденците-експлоататори демонстрира и уводната статия "Какво става по нас" на бр. 83 [Напредък 1876 (83): 327-328]. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бонева 1998: Бонева, В. Американската мечта в българското възрожденско общество. Велико Търново, 1998.

Даскалов 1876: Даскалов, З. К. Няколко думи за индустрията. // Напредък, бр. 79, 31 януари 1876.

Дерменджиева 2002: Дерменджиева, Д. В търсене на роля? Социално-психологически ракурс на социалната пасивност на българина. // България - Европейски съюз: състояние, проблеми, перспективи. материали от научно-практическата конференция, проведена на 27-28 май 2002 г. Велико Търново, 2002.

Йонкова 2002: Йонкова, К. Народопсихологически стереотипи на мислене и поведение в условията на българския преход. // България - Европейски съюз: състояние, проблеми, перспективи. материали от научно-практическата конференция, проведена на 27-28 май 2002 г. Велико Търново, 2002.

Константинова 2000: Константинова, З. Държавност преди държавата. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София, 2000.

Мартенс 1997: Мартенс, В. Едната и Другата Европа. Европейски речи 1990-1994 година. Пловдив, 1997.

Напредък 1876 (75): Солидарност. // Напредък, бр. 75, 3 януари 1876.

Напредък 1876а (77): Дипломацията и Високата Порта. // Напредък, бр. 77, 17 януари 1876.

Напредък 1876б (77): Един поглед назад. // Напредък, бр. 77, 17 януари 1876.

Напредък 1876 (78): [Без заглавие]. // Напредък, бр. 78, 24 януари 1876.

Напредък 1876а (79): Германия. // Напредък, бр. 79, 31 януари 1876.

Напредък 1876б (79): Политиката. // Напредък, бр. 79, 31 януари 1876.

Напредък 1876 (82): Днешнята политика на Англия. // Напредък, бр. 82, 21 февруари 1876.

Напредък 1876 (83): Какво става по нас. // Напредък, бр. 83, 28 февруари 1876.

Напредък 1876 (84): Ний и чуждата политика. // Напредък, бр. 84, 6 март 1876.

Напредък 1876 (85): Обединението на народностите. // Напредък, бр. 85, 13 март 1876.

Напредък 1876 (87): Чуждите цивилизатори. // Напредък, бр. 87, 27 март 1876.

Напредък 1876 (101): Цариград, уводна статия против вмешателството на чуждите държави в реформаторския процес на империята. // Напредък, бр. 101, 2 октомври 1876.

Напредък 1876 (104): Що са Българите? (по кореспонденция на Дейли Телеграф). // Напредък, бр. 104, 22 октомври 1876.

Напредък 1876 (105): Источната Криза. // Напредък, бр. 105, 29 октомври 1876.

Напредък 1877а (117): Гладът в Английска Индия. // Напредък, бр.117, 4 февруари 1877.

Напредък 1877б (117): Словото на Английската Царица. // Напредък, бр.117, 4 февруари 1877.

Напредък 1877 (123): "Стамбул" и Българ. народ. // Напредък, бр. 123, 18 март 1877.

Напредък 1877 (128): Дипломатическа история на Источната война. // Напредък, бр.128, 22 април 1877.

Напредък 1877 (129): Дипломатическа история на Источната война. // Напредък, бр.129, 29 април 1877.

Напредък 1877 (130): Дипломатическа история на Источната война. // Напредък, бр.130, 6 май 1877.

Напредък 1877 (132): Напредък, бр.132, 20 май 1877.

Напредък 1877 (133): Дипломатическа история на Источната война. // Напредък, бр.133, 27 май 1877.

Тодев 1994: Тодев, И.Към генезиса на новобългарската имперска идея. // Тодев, И. Нови очерци по българска история. Триъгълник на надеждата. Студии и есета по Българско възраждане. София, 1994.

© Десислава Андреева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2007, № 1 (86)