СЕВАР

Биляна Атанасова

web

Над летния град изгряваше поредното слънце. Откакто Севар живееше в лагера, са изгрявали безброй много слънца. Той обичаше да става рано сутрин преди всички останали и да съзерцава изгрева на слънцето. Изпитваше голямо удоволствие да стои и с часове наред да наблюдава дори най-малките движения на заобикалящата го природа. Всичко беше толкова красиво и съвършено. Откакто ги бяха заселили тук, той не тъгуваше за предишния си дом. За него свободата да се разхожда из гората и да се оглежда в бистрите води на реката беше най-голямото щастие на света. От всички неща наоколо той най-много обичаше реката. За целия лагер тя беше божия благодат, която даваше вода на всички. Често Севар сядаше на песъчливия бряг и гледаше на изток, докато види първите зари на слънцето. Чудеше се какво има в това огромно огнено колело, което го караше да се диви и да се страхува едновременно. Севар си представяше как отива до слънцето заедно със своите приятели Фатма и Умар. Искаше да намери мястото, където вечер се прибираше да спи голямото топло кълбо и да ги заведе до това вълшебно слънчево убежище. Мечтаеше си да погледне зад всички планини и морета, които стояха пред слънцето.

И тази сутрин, както всяка друга, Севар се събуди по тъмно, отметна завесата на палатката, в която спеше заедно със своите братя и сестри, и тръгна към реката. Беше решил да се изкачи до горната й част, защото от там имаше по-красива гледка към изгрева. Севар вървеше бавно и вдишваше дълбоко от свежия сутрешен въздух. Миришеше му на цветя и трева, росата галеше босите му крака. Той се наведе и изми лицето си с малките бистри капчици, които приличаха на бисерчета върху крехките листенца на зелените треви. Далече от града го нямаше зловещия мирис на оръжията и на кръвта на убитите по улиците войници. Тук беше спокойно и птиците пееха своите сладки песни, необезпокоявани от свиренето на куршумите и заглушителния тътен на бомбите. Плодовете на дивите дървета вече бяха узрели и момчето си набра една шепа смокини. Много му се услаждаха смокините от дивите овошки. Често пъти той набираше много от тях и ги занасяше на децата в лагера, а те им се радваха, като че им носи шоколад или бонбон. Самият Севар беше ял бонбони и шоколади много пъти през живота си. Знаеше, че това са скъпи лакомства, но си мислеше, че повече му се услаждат ябълките и смокините, които сам си набираше, отколкото шоколада.

Вече беше стигнал до хълма, седна на тревата почти до брега на реката и се втренчи в далечината. Той си знаеше, че гледа на Изток. Един ден по тези места беше дошъл овчар със стадото си от малкото село наблизо. Той не беше учен човек, но каза на Севар, че Слънцето винаги изгрява от Изток. Нямало друг начин, "А ако некой ден го видим да изгрее от друга некоя старна, то шъ дъ е дошло Второто пришеств’е!" - беше му казал овчарят. И сега седнеше ли на брега да гледа слънцето, знаеше си, че гледа на Изток. Така онзи овчар го беше научил, че обратно на Изток е Запад. Понякога Севар се питаше дали този овчар ще оцелее в суровото военно време, дали ще пожалят бялото му стадо и старата му къща - дали още беше жив, никога повече не го видя по тези места. Севар знаеше, че цели градове изчезват от картата на родината му и се притесняваше, че селото на овчаря е било бомбардирано или опожарено. Винаги когато си помислеше за войната, си задаваше все тези ужасни въпроси, единствена утеха му бяха зелените треви и пойните птици, бистрият поток и прекрасната слънчева топлиина.

Никой от лагера не го безпокоеше, когато го виждаше да отива и да се връща от разходките си край реката. Всеки беше погълнат от своите си занимания. В лагера имаше винаги много неща да се вършат. Жените се грижеха за прехраната на мъжете си, гледаха децата си и се опитваха да предпазят лагера от болести, доколкото можеха с оскъдните лекарства. Мъжете и по-големите момчета ходеха за дърва и стягаха посъборилите се палатки и бараки. Когато американците им носеха храна и лекарства, мъжете пренасяха тежките сандъци с консерви и чувалите с черно и едро смляно брашно. Повечето хора в лагера познаваха само собствения си език и затова не можеха да си говорят с американците. В действителност Севар и родителите му, както и няколко по-образовани, знаеха, че не всички войници, които идват тук, са американци. Но в лагера съюзническите войници си имаха това прозвище и всеки ги наричаше така.

Родителите на Севар някога бяха заможни хора, а сега взимаха голямо участие в обществения живот на лагера и се грижеха за всички, които имаха нужда от помощ. По време на репресията те бяха изгубили цялото си имущество. Сега притежаваха единствено петте си деца - Севар, Амир, Азиза и близнаците Фареса и Марах. Севар беше вторият по големина брат след Амир. Сестра им Азиза беше трета по рождението си, а Фареса и Марах бяха най-малките в семейството, едва 4-годишни. Фареса и Марах обичаха да лудуват с другите деца от лагера, но майка им - Фахима не ги пускаше навън. В лагера имаше зли хора, имаше и случаи на гръмнали мини, а за една майка това са прекалено големи опасности, за да изложи на тях малките си деца. За Фахима беше достатъчно, че големите й синове и мъжът й се скитат сред пущинаците, търсейки дърва и диви животни. Тя не искаше да рискува живота и на другите си деца. След изселването Фахима разчиташе само на майчиния си инстинкт и на животинската жажда за живот. Най-много се притесняваше за Севар, той единствен не се поддаваше на молбите й, единствен той се скиташе с часове извън лагера. Фахима не можеше да го склони, не можеше да убеди неразумния си син да не напуска района, който беше ограден и сравнително безопасен.

Многократно Фахима беше молила мъжа си - Раджаб да вразуми Севар. Но тя осъзнаваше, че е загубила подкрепата на съпруга си, на онзи Раджаб, който беше разумен и уравновесен, който разбираше женските й страхове и пориви, който я подкрепяше във всичко и я насърчаваше. Сега професорът по история Раджаб Ал Ахмар беше невротичен и объркан, почти луд човек, който наистина не можеше да повярва на това, което се случваше. Той не искаше да вярва, че красивите музеи, старите джамии и дворци са опустошени от ракети и бомби. Целият му живот беше преминал в изучаване на тези прекрасни сгради и техните приказни истории. Той обичаше да казва на своите студенти, че историята на родината е "една истинска приказка на Шехерезада, с цялата си красота и жестокост". Само, че самият той не можеше да понесе жестокостта й. Събитията го объркаха, принудиха го да гладува и да се моли за всяка капка вода и всяка троха хляб. Беше лежал в един от най-страшните затвори и самото чудо го беше спасило от разтрел. Беше загубил вярата си в Аллах и надеждата, че ще оцелее след войната. Чувстваше вина за нещастието, сполетяло семейството му, някъде дълбоко в разбитата си душа. Искаше да направи нещо, но нямаше силата за това. Ненавиждаше положението си и се подчиняваше на правилата в бежанския лагер, като се посвещаваше изцяло на ежедневните грижи по оцеляването. Не се боеше от смъртта, защото я беше гледал в очите и беше преодолял инстинктите си. Сред мъжете в лагера той беше известен с безстрашието си. Раджаб не се страхуваше нито за децата, нито за жена си. Безстрашието му всъщност беше някаква негова ужасна лудост, с която Фахима не можеше да свикне. Двамата вече не си говореха вечер, всеки се обръщаше на страна и заспиваше сред кошмарни мисли и страх за утрешния ден.

Понякога американците им казваха, че всичко скоро ще свърши и ще се възцари мир. Обещаваха им, че страната им отново ще бъде райска градина и по улиците няма да се въргалят трупове и гилзи от патрони, оставяха им помощи, а често цигари, кафе и други дребни неща и си заминаваха. Някой хора от лагера обиждаха американците и ги мразеха, защото вярваха, че те са им причинили цялото зло.

Севар не се интересуваше от американците. При това той понякога разговаряше с тях. Те му казваха да не ходи сам извън лагера, обясняваха му как да проверява терена за мини. Севар ги изслушваше, но никога не проверяваше за мини, нито се пазеше от нещо. Той живееше в собствения си свят и никога не го напускаше, а и не позволяваше на никого да влиза в него.

Един ден в лагера настана страшна епидемия, която някой от войниците беше донесъл. Жените се суетяха сред безбройните постели - болнични легла насред поляната. Наливаха в устите на грипавите хинин и прокиснала в дамаджани и резервоари вода. Подаваха им парче хляб и притичваха до следващия. Най-лошо беше с децата. Те не можеха да понасят болките и високата температура и плачеха денонощно. Няколко майки се грижеха за всички болни деца. Беше настанал самият ад. Американците не идваха толкова често и лекарствата свършиха. Единственото облекчение на болните беше водата и оцетът, който отнемаше жестоката температура. В семейството на Ал Ахмар пострадаха най-малките. Фахима се грижеше за тях, колкото и за останалите, даваше им вода и ги обливаше с оцет. Нямаше хинин, нито други лекарства. В такива дни хората си мислеха, че Аллах ги е проклел. За малко хинин или аспирин някои бащи бяха готови да убият, хората се настървяваха едни срещу други и се биеха като кучета.

В един от тези дни Севар предложи на баща си да излязат заедно да се разходят по поречието на реката. Сивите облаци разговаряха тихо помежду си, ситни капчици дъжд покапаха по Раджаб и Севар. Двамата вървяха мълчаливо сред влажните треви. Севар си спомняше собствената им градина и моментите на истинско щастие, когато цялото семейство се събираше в беседката на закуска или на проповед. Спомняше си топлите очи на майка си, в които преливаха реки от какао и горещ шоколад. Спомняше си и благородното излъчване на баща си, в чиито тревисто-зелени очи всеки член от семейство Ал Ахмар усещаше мъдростта и добротата. Сега всички бяха озарени от тиха лудост... и чувстваха безвъзвратната загуба на онези слънчеви и спокойни години.

- Знаеш ли, къде отиваме? - попита Раджаб.

- Не, но със сигурност вървим на Запад - отговори момчето, като се втренчи в медната светлина на залязващото слънце. - По тази пътека съм виждал да минават партизани - съобщи момчето.

- Ти обичаш да гледаш слънцето, нали? - каза Раджаб.

- Да - лаконично отговори Севар.

- Не се страхувам от автомати - устните на Раджаб се свиха в лудешка гримаса.

Над местността се разнесе силен гръм. Севар не беше на себе си, не знаеше къде се намира, не разбираше какво се е случило. Когато погледна наоколо, той видя влажното спокойствие на природата. Небето беше все още облачно, а сивите, бухлати облаци шушукаха своите си работи. Слънцето блестеше с последните си лъчи. Вятърът развяваше полите на дългата му дреха и си играеше с черните момчешки къдрици. В краката му лежеше безформеното тяло на Раджаб Ал Ахмар - професорът по история. Безстрашният мъж беше изгубил онова, което най-малко ценеше - живота си. Беше напуснал бойното поле ненадейно, без да прояви лудешката си смелост, без да се изправи очи в очи с партизаните или американските войници. Ръцете и краката му бяха разкъсани от бойна мина, предназначена за някой зъл терорист или пленник...

- Аллах... - прошепна с пресъхнали уста Севар. Опита се да вдигне тялото на баща си, но беше непосилно за слабите му ръце. Не можеше да го остави тук... Грабна разкъсаните, безчувствени ръце на Раджаб и го повлече по обратния път. Нито сълза, нито стон се откъснаха от крехките му гърди. Севар изпълняваше синовния си дълг...

Не можеше да му устрои погребение, нито да му отдаде заслужените почести. Не можеше да повярва, че смъртта е толкова коварна, че стъпва толкова тихо... Ако я беше усетил, ако я беше чул... "Можех ли да го спася?" - помисли си.

Севар стигна до устието на реката. Не беше в състояние да влачи повече това отпуснато, окървавено туловище. Огледа реката... беше такава, каквато винаги я е знаел... застана на един висок камък, около който се образувше голям бързей. Върна се отново на брега, повдигна тежкото тяло и го прехвърли на камъка, откъдето то само се свлече във водите на реката. Малко плахо пое новия си път, закачи се в един, после в друг камък - течението го тласкаше към водоскока... Севар се втурна след тялото... Тичаше по брега... видя го как пада в бялата пяна на водопада, а после се изгуби в дълбокия зелен вир.

Севар вярваше, че душата на баща му сега се сля с вечната душа на извора, с всички умрели, погребани в студените му мътни води.

След този ден Севар спря да говори. Никога не обясни на майка си какво беше станало с Раджаб. Никога не се засмя на лудориите на малките си братя и сестри. Докато живееха в лагера, той всеки ден ходеше на брега на реката и разговаряше с безсмъртната й душа. От всички неща наоколо той най-много обичаше реката. За целия лагер тя беше божия благодат, която даваше вода на всички.

© Биляна Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2004, № 9 (58)