КРАТЪК ЕКСКУРС ЗА УПОТРЕБАТА НА ТЕРМИНА "ИНСТАЛАЦИЯ"¹

Ангел В. Ангелов

web

Думата "инсталация" в българския език означава разполагане, насищане с "технически съоръжения за извършване на определена полезна работа" (Речник 1982: 342) в затворени или в открити пространства. Чрез въздействието на музейната и галерийната практика в други страни думата придоби и у нас значението "настанявам, разполагам временно в определено пространство предмети и/или образи"². Превръщайки се в термин, "инсталация" се употребява само по отношение на съоръжения, които заявяват, че са изкуство³, и които, тъй като биват изработвани на място, не могат да се смятат за завършени преди "инсталирането си". Те не са поставени в рамка или в ниша; не изискват постамент и не могат да се преместят от едно пространство в друго, без това да предизвика промени в тях. В този смисъл инсталацията, дори осъществена само веднъж, е вариант, а въпросът за оригинала е възможен в плана на концепцията, но не и на осъществяването. Инсталацията предполага голяма свобода, нейни елементи могат да са предмети и образи от всякакъв характер, вкл. фотография, живопис, скулптура, текст. За разлика от "инсталация", "артефакт" е образ и/или предмет, който е слабо зависим от пространството, в което се намира, защото не е изработван за това пространство; последната разлика е решаваща⁴.

В началната употреба на термина у нас през първата половина на 1990-те се чуваха ясно (обер)тонове на новото и непознатото, на почти революционното, което по-трудно би се случило, ако той се използваше и за "инсталирането" напр. на етнографска изложба във временно изграден за целта павилион. "Инсталация" не се употребява за подреждането на изложби в музеи, галерии или на открито, макар "реденето" на изложби да е съобразяване и усвояване на предоставеното пространство, независимо дали е чрез рамкирани живописни или графични артефакти, чрез видео или чрез композиции от каквито и да е материали, които някаква общност възприема като изкуство.

Инсталациите, в значението, за което става дума тук, продължават да са (технически) съоръжения, но лишени от практическа цел; те влизат в отношение с мястото (пространството), в което "ще присъстват". "Настанявайки се", го усвояват и променят. Изработването "in situ" обаче не е приоритет единствено на съвременността. Всеки визуален образ (фреска, олтарно табло, олтарна картина, скулптура, барелеф, декорация, гробница) в Европа преди модерността, преди изкуството на артефакта е изработван "на място". А и модерността не отменя изцяло тази практика. Съвременните естетически практики засвидетелстват, нецеленасочено и независимо от волята за радикалност, връзката си с визуалния образ преди модерността. Преценявани откъм структурните си връзки с пространство и възложители (куратори, спонсори), инсталациите са нещо съвсем традиционно.

С оглед на функцията - "in situ", и на взаимоотношенията, можехме да наречем всяка подобна дейност - ситуация. По един модерен начин, подобно на термина "художествено произведение", "инсталация" привилегирова резултата, вече завършеното, а не процеса. "Ситуация" като термин би включила взаимоотношенията - тематичната рамка, зададена от куратора, разнообразните взаимодействия, намеси и материали, чрез които става възможна инсталацията, реакциите на публиката (зрители, медии, институции). Инсталацията е само част от тези отношения, докато "ситуация" препраща към дискурсивното и динамичното.

"Компютърният" език, който започна да навлиза у нас по същото време, предлага обаче подобна употреба: работи се "на място, в ситуация", защото сайт е все същият situs, а ситуация в последна сметка води началото си пак от "situs" чрез (средновековното) "situare". Ситуацията следователно е променяне на мястото, пространството чрез (микро)социални отношения. Ако бяхме терминологизирали "ситуация", щяхме да поставим ударението върху човешката, а не върху техническата, дейност. Но тъй като това не изглежда възможно, остава ни да мислим инсталацията като динамика от взаимоотношения, да я мислим в ситуация, като практика, а не като завършено съоръжение.

Да се усвои и промени пространството за определено време, не е присъщо единствено на (художествената) инсталацията; това извършва всяко дизайнерско подреждане на стоки в някакво пространство. Инсталацията обаче не е изделие и не е стока. Независимо, че в нея са вложени средства (понякога значителни) за осъществяването й, тя може да се търгува, определяща е символната й стойност, както и липсата на практическо приложение. И в това отношение инсталацията е като всеки друг обект или образ, който една общност приема за изкуство.

Социалното предназначение на инсталацията, както и на живописната творба, не е да отговори на очакванията на потребителите, а да ги надмине, и в най-добрия случай - да постави на изпитание установени ценности и сетивност, но не на потребителите, а на зрителите. Често пространството на инсталацията и на зрителите е едно и също, то не е разделено на условно - запазено за изкуството, и реално, в което се намират те. Това съществено нововъведение предполага зрителят да излезе от своята роля на съзерцателност и потенциално да се превърне в част от инсталацията. Реалното и условното пространства съществуват заедно. Влязъл в пространството на инсталацията, зрителят може да й признае статуса на изкуство или да го отхвърли; инсталацията без принуда подтиква зрителя също да бъде концептуалист. Някои инсталации предлагат на зрителите участия, до степента, в която, ако зрителят не се превърне в участник, то и инсталацията остава незавършена. При други обаче надписи ни уведомяват, че тактилни взаимодействия с инсталацията се забраняват. "Моля, не пипайте обекта." Така бива възстановена условната граница, която отделя модерната визуална творба от зрителите.

По отношение на изкуството думата в българския език известява за раздела, настъпил у нас между навлизащите в края на 1980-те и началото на 1990-те художествени практики и съществуващото изкуство. Известява го и чрез необичайната употреба, запазена до този момент за областта на техническото. "Инсталация" е показателна и за непозната до 1990 перформативност, изискваща умения от художниците в пласирането на "инсталациите" - дейност, която няма общо с нагласата на твореца от епохата на социализма, създател на артефакти, към които публиката трябва да се отнася със страхопочит, защото "изкуството е висша сфера на духа". Социализмът гарантираше на членовете на "висшата сфера" място в държавната история на изкуството, чиято неоспоримост и непроменимост функционираше като вечност. Проблемът за историята на изкуството и за "влизането" в нея остава, но сега историите са много, конкуриращи се, и не могат да се разкажат, полагайки се върху държавната територия. "Инсталационистите" са деятели на различни истории, чието свързване е проблем, а не очевидност. Затова "инсталационистът" усвоява не само разнообразни технически умения, както всеки художник по отношение на изработването, но и социални умения за участие в професионални мрежи, които отдавна не се ограничават до националните.⁵ Ето защо инсталацията проявява различното саморазбиране на художника като социална фигура в България от началото на 1990-те.

Както всеки термин, така и "инсталация" създава своя среда. Връзката с термина "куратор" ми се струва определяща още от началото на употребата на "инсталация" у нас.⁶ Накратко, в значението на "инсталация" (както и при други термини) се съчетават технически, художествени и социални елементи.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът е наречен "екскурс", защото се отклонява от темата в глава VІ на книгата "Историчност на визуалния образ". Най-напред за публикацията в "Литературен вестник", а след това и за Електронно списание LiterNet преработих отново "отклонението". [обратно]

2. Въпросът за траенето във времето ми се струва съществен: дали установяването за дълго или за постоянно на една инсталация не я превръща в паметник? [обратно]

3. Последното известно ми издание на "Речник на чуждите думи в българския език" (2003) не отбелязва тази употреба на думата "инсталация". Употребата не е отразена и в "Речник на новите думи и значения в българския език" (2001). Разбира се, няма да я намерим и в излезлия през 1990 т. 6 (И - Й) от "Речник на българския език", БАН, защото думата не се срещаше в тази "неконвенционална" употреба през 1980-те. Въпросът е трябва ли да се отрази подобна употреба, напр.: "вид съвременно художествено произведение (или съоръжение), осъществявано в музей, галерия или в открито пространство, най-често - за определено време". Или е по-добре да се включи към другите видове инсталации (компютърни, електрически, водоснабдителни и т.н.), банално предпоставяйки едно "арт". Труднопреводимата (извън славянските езици), но богата дума "художество" (и производните от нея) беше изоставена с чевръста угодливост заради "арт" като нова словообразувателна съставка. Не е единствен случай, разбира се, на "самоколонизиране". [обратно]

4. Преди години се опитах да различа термините "артефакт", "художествено произведение", "естетически дискурс" по отношение на съвременното изкуство, вж. Ангелов (1997: 67-108). [обратно]

5. И. Генова го опоредели като: "неформулиран проект за напускане на затворената територия" (Генова 1998). Сред основните умения беше усвояването на американската реч. [обратно]

6. При цялата сериозност на ролята на "куратор(кат)а" един колатерален, както се казва, обертон остава да звучи и позволява официално да се изговаря и пише дума, която по-трудно намира място в речниците на българския език. Без връзка с казаното, струва ми се важно, че най-добрите куратори от 1990-те и до днес в България са жени. По отношение на актуалното изкуство Ярослава Бубнова и Мария Василева имат най-големи заслуги. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1997: Ангелов, А. Конкретни утопии - проектите на Кристо. София: Отворено общество, 1997.

Генова 1998: Генова, И. 90-те години в българското изкуство - неформулираният проект за напускане на затворената територия. // Проблеми на изкуството, 1998, № 1, с. 9-14.

Речник 1990: Речник на българския език. Т. 6. София: Издателство на БАН, 1990.

Речник 2001: Речник на новите думи и значения в българския език. София, 2001.

Речник 1982: Речник на чуждите думи в българския език. София: Издателство на БАН, 1982.

Речник 2003: Речник на чуждите думи в българския език. София, 2003.

© Ангел В. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2010, №2 1 (123)