ЛЮБОМИР ГЕНЧЕВ - ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ФРЕНСКОЕЗИЧЕН ПИСАТЕЛ

Атанас Попов

web

Любомир Генчев е роден на 26 ноември 1907 г. в гр. Пазарджик. От 1922 до 1928 г. той учи във френския католически лицей "Блажени Августин", основан в Пловдив през 1884 от братята от ордена на Успенците. Оказва се толкова надарен, че лицеят финансира следването му във Варна в областта на педагогическите науки, за да може той след това на свой ред да учителства. И съответно Любомир Генчев става учител по френски в лицей¹ "Св. Мишел", намиращ се във Варна, но също основан от Успенците. Отказва да следва богословие във Франция, въпреки че му го предлагат. От 1933 до годината на неговото насилствено затваряне (1948), той преподава в прочутия френски лицей, възпитал множество представители на българския до- и следвоенен културен елит. По време на войната, Генчев не е мобилизиран поради крехкото си здраве и телосложение. Влюбва се в студентката Валентина Димитрова Гичева, на която дава уроци по френски, но която умира през 1946 по време на неуспешна хирургическа операция. Генчев й посвещава множество елегии и сонети, написани направо на френски, а също така и една символистична драма, която написва на български и превежда на френски. Открито-авторското творчество на Генчев включва общо четири неиграни пиеси (на български), пет сборника със сонети, поетически сборник, посветен на Ламартин, втори такъв, посветен на Франция - държава, в която кракът му никога не е стъпвал, трети такъв, написан в памет на Гьоте (само на френски); проучвания върху сонетната форма, върху френскоезичното стихотворство и не на последно място върху приема на Гьоте във Франция (пак само на френски); есе върху поезията (на български). Най-мащабно е обаче преводаческото творчество на Генчев, и именно то се публикува в момента във Франция. До момента първите два тома от пълните произведения на автора могат да се поръчат в интернет (на сайта http://www.amazon.fr например).

Съдбата на Любомир Генчев е тясно свързана със съдбата на пловдивския лицей "Блажени Августин", за който може да се прочете в книгата "Един френски колеж в България - "Свети Августин", Пловдив, 1884-1948" (превод: Светлина Иванова, излязла през 2003 на български, а на френски през 2002 в изд. L’Harmattan), от Ален Фльори, изследовател на католическите религиозни ордени. Без съмнение лицеят "Блажени Августин" има общонационално значение. Той е най-важното френско културно средище в страната ни, играе важна роля в подготовката на нашата интелигенция, има тесни връзки с Двореца, като по този начин се радва на значителен престиж и влияние. Заедно с това този френски лицей е нетипичен в много отношения. Само за няколко години той печели международно признание, успешно подслонявайки питомци от различни вери и народности. Но в книгата си Ален Фльори изобщо не споменава за творчеството на Любомир Генчев, поради простата причина, че всички ръкописи са били иззети от дома на автора през 1973 г. Едва през 1999 г., племенничката на Генчев намира ръкописите и предава общо 65 тетрадки на професор Ален Вюймен от университета в Артоа между май 1999 и април 2001 г. Френските специалисти толкова много харесват ръкописите, че решават моментално да докажат, че франкофонията в България не съществува само на хартия, а че френският език е служел за съпротива на някои българи срещу тоталитарното скудоумие. Благодарение на починалия през 1981 г. в пълна неизвестност Любомир Генчев, най-после имаме публикувани преводи, и то във Франция, а не в България, на поети като Константин Величков, Яворов, Лилиев, Теодор Траянов.

За да се разбере защо този свит човечец, странящ от политиката, е бил толкова репресиран, трябва да се прочете една друга книга, която още няма превод на български: "Софийски червени завеси" от Бернар Олзер и Жан-Батист Мишел (изд. Bayard, Paris 2003). Това е книга за последните жертви на сталинските репресии сред българското духовенство: представителите на българската католическа църква. В книгата се загатва, че ако католическите ордени в началото са имали за цел да препокръстят (конвертират) православните християни, то през 20 в. католическата църква в България има друга роля - да осигурява културна връзка със Западна Европа и френския език. Българското католическо духовенство последно бива репресирано, защото Сталин и БКП изчакват първо всички французи да напуснат страната и да се затворят окончателно границите. След което идва редът на русенския епископ Евгени Босилков (канонизиран в Рим през 2000 г.) и на пловдивските отци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков (канонизирани от папа Йоан-Павел II на 26 май 2002). На Любомир Генчев се е гледало като на замесен в процеса, защото е работел в лицея на разстреляните народни врагове, и е "разпространявал ценностите на Западния свят". Ето защо не е имал правото да публикува нито на български, нито на френски, нито пък да се играят негови пиеси, и е трябвало да се изхранва с частни уроци и свирене в пловдивски оркестър.

И накрая, няколко думи за самите преводи. Очебийно е, че това не са истински преводи, а по-скоро претекст за прикрита авторска дейност. Генчев не е имал правото да публикува свои неща и затова е искал да симулира патриотарски настроения, да покаже величието на българските поети за пред Запада. Вижда се в това, че прозодията не е преводна, нито преводите са точни - Генчев ги нарича адаптации, дори медитации по. Стилът е твърде личен - един изящен "книжен" френски от 19 в. на човек, който не практикува говоримо езика. В лексиката няма никакви българизми, дори всичко звучи смайващо автентично. Единствено в ритъма на изречението се усеща българско влияние. Авторът сам казва, че не е доволен от преводите си, че могат да бъдат и по-добри. Но ако се абстрахираме от оригиналите, ако ги забравим, то ние имаме насреща ни една много приятна авторска френскоезична поезия. В подкрепа на тази теза може да се посочи твърдението на автора, че когато превеждал руските поети Лермонтов, Тютчев, Надсон, Брюсов (поместени във втория том), той не ползвал оригиналите, а само българските преводи... Трудно може да се повярва на подобно твърдение. По-скоро авторът се плаши от това някой да не свери преводите от руски на френски със съществуващите във Франция.

Така или иначе, Генчев не е успял да заблуди властите, че е надъхан патриот. Най-много трябва да му е попречил подборът на авторите. Вместо Смирненски или Вапцаров, Генчев е превел подбор от български сонети (в първия том) и... голяма част от произведенията на българските символисти (почти всичко, писано преди войната от Лилиев, с изключение на по-дългите творби). Като се има предвид как се е гледало на символизма до към 1970 г., можем сами да си правим заключения за идеологическия конформизъм на този нещастен човек.

Тепърва предстои публикуването и изследването на открито-авторските произведения на този български франкофон. Би било добре това да стане съдружно от българска и френска страна.

Париж

БЕЛЕЖКИ:

1. В случая по-правилно е да се говори за лицей, отколкото за колеж, поради две основателни причини. Първо, че под "колеж" на български се разбира висше или полувисше учебно заведение и второ, че дори на френски collège вече не се използва в смисъл на училище, в което се завършва средно образование, откакто последните три години преди зрелостния изпит се наричат lycée. [обратно]

© Атанас Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2004, № 9 (58)