ДУХЪТ НА НАЦИЯТА

Янко Янев

web

Нашата история след Освобождението е повече политическа, отколкото културна. Духовното ни развитие не е имало никаква програма, никакви перспективи, които то би трябвало да има, за да може да се осъществява освободеният дух по определен път. Ние се впуснахме напред, готови да догоним загубеното, но нямахме определени средства и определена цел. Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни, административни и политически работници, отколкото носители на проблемите на културата. Не можеше да бъде иначе: откъснати от света, останахме чужди на историческото развитие. Чуждите влияния не бяха достатъчни. Колкото и мощно да беше апостолското дело на революционерите, то не беше в състояние да определи програмата на българския дух. Липсваше въобще историческо мислене, историческо съзнание.

И затова ония, които се смятаха за по-образовани, така наречените интелигентни, нямаха изпърво никакво отношение към въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Те попаднаха изведнъж под хипнозата на чужди учения. Чуждото беше за тях идеал. Ако България се беше освободила в друг исторически момент, друг щеше да бъде и актът на нейното първо духовно развиделяване. Тя щеше да има една романтична или една материалистична интелигенция, индивидуалистична или мистично-идеалистическа. Над България съмна, когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Особено в Русия тия идеи бяха на мода; естествено най-напред те проникнаха у нас. Нашата интелигенция ги прие като религиозно верую. Това беше първата й фатална заблуда. Социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлексивна. Още тогава тя загуби патоса на делото и се оказа недостойна за заветите на борците преди Освобождението. Първата стъпка на културата ни беше погрешна, защото беше направена не в името на живота, а в името на теорията. Първият ни исторически порив беше съдбоносен. Безплодна и куха, нашата интелигенция още тогава повярва в утопии, още тогава тя се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвата и подвига, които единствено дават исторически блясък на един народ.

Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде книжно наследство. Живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и да действат. В нашите училища проникна книжовното за сметка на активното. Социалистично-международното взе превес над националното. Въпросите на българската индивидуалност бяха изоставени. Интересуваха ни повече еротични проблеми, отколкото собствената ни съдба. Ние живеехме без земя; създадохме една култура без ландшафт. Влиянията от запад още повече объркаха интелигенцията., която вече беше безсилна да се справи със задачите на времето. Бъдещата историческа наука ще посочи по какви фиктивни пътища се е развивала нашата интелигенция.

* * *

Трябва да се сепнем най-сетне и да забравим миражите. Необходимо е да свържем съществуването си с цялата трагична проблематика на родния дух. Трябва най-сетне да се спрем пред синора на тоя дух: да видим, че той не е още осъществен, че живее в сумрака и наивността на традициите, да разкрием същността му, да го разграничим, да определим царството му, за да му дадем живот в историята на нашето време. Живеем в епоха на национални революции, когато народите не искат да останат повече само неми зрители, а да взимат участие в историята, определяйки се като национални организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил. Към тази епоха трябва да се присъединим и ние. Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разрешаваме и проблемите за всенародната правда и всенародното братство.

Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически. Вулгарните гримаси на политическия ни и духовен живот трябва да презрем и да смъкнем маската на всички, които още продължават да блудстват с душата и тялото на нашия народ. Ако можем да вземем някакво решение, то е - да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението, назад към Възраждането. Трябва да се приобщим към заветите на ония, които в планинските присои са давали клетва, че ще умрат за истината и свободата. Довоенната ни интелигенция, жертва на социалистически пози, на безплодно доктринерство, на книжни спекулации, трябва да се преобрази на интелигенция на подвига, особено днес, когато предстоят съдбоносни решения.

Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна. Противобългарски е болшевизмът, както и хленчът за международно разбирателство, както и наивната престъпност на интегралните софисти или утопията за всеславянската република. Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустошението и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенците на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхновен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.

Не е дума за патриотични добродетели. Тия добродетели са елементарни за всеки гражданин и член на държавата. Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Освен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-съществени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средство. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, Която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.

© Янко Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2004, № 1 (50)

Други публикации:
Отец Паисий, г. 6, 1933, № 1, 8-10.