САМОТАТА Е

Велко Милоев

web

По-малко “Защо?” и “А после?”
Никос Казандзакис, “Зорбас Гъркът”

Ето как Елвир ми разказа тази история. После аз ще ви я разкажа.

Елвир е обикновен. На средни години и със средна външност. Има някакви приятели и някаква работа - нито лоша, нито кой знае колко добра.

Историята, както ми я разказа Елвир, започва в обикновен ден. В смисъл - събуждаш се, бръснеш се, излизаш на улицата все със старото натрапчиво чувство, че нещо трябва да се случи. Че нещо непременно ще се случи - или не - че нещо може да се случи днес, че ако направиш нужното, нещо ще се случи в живота ти най-сетне.

Елвир, както сте се досетили, е самотен. Заразна е самотата на неговия малък град с претъпканите му кафенета в петък и в събота вечер. Самотата на Елвир няма специални причини. Самотата най-често няма нужда от причини, тя просто е.

Елвир не знае друг начин да избяга от нея освен - да иде някъде другаде, да се опита да бъде с други хора. И го прави.

Случва му се, случва им се прекрасна дълга нощ. С неща, които много приличат на любов.

А после тя си тръгва, без да каже защо. Явно не иска или не изпитва нужда да казва каквото и да било. А Елвир не знае има ли думи, които могат да я спрат.

Тръгва си неочаквано. Неочакваща.

Елвир я гледа, докато се облича, и се старае да запомни нещичко. Извивката на хълбока или най-хубавото - началото. Като осъден се опитва да попие минутите, да ги изброи - ще й трябват още две-три минути, за да събере косите си в ток, да нахлузи тесните дънки, още малко време - копчетата на блузката са поне десетина, нима не й е студено с това тънко манто през март...

Вратата се затваря.

“Избърсах като сълзи капките по огледалото в банята.” Опитвал се е още веднъж да види в стъклото и амалгамата колко е хубава.

Минават обикновени дни, през които Елвир се опитва да подреди тази нощ в хрониката на някаквия си живот, да я рамкира в спомен. Защото му се струва или му се ще да вярва, че случилото се има значение.

Чашката от сутрешното й кафе остава за дълго непокътната, все на същото място на масичката до леглото, утайката в нея се напуква, капката от кафе с мляко в лъжичката се превръща в жълто петно, после то става кафяво. А до чашката е ябълката - недокосната от нея, ябълката бавно потъмнява всяка вечер и изгрява - червена - сутрин. Също както и при самотата, за любовта или за нещата, които наричаме любов, няма нужда от причини.

Причини има само за несъществените неща и Елвир ми ги обяснява подробно, защото ги знае.

Имал е някаква работа в Б. - също тъй някакъв-никакъв град на петдесетина километра от основното място на Елвировата самота, от ябълката, огледалото и въображаемия мирис на парфюм.

Обаче човекът, когото трябвало да срещне в Б., не дошъл навреме, а после и изобщо не дошъл. А пък било петък вечер и Елвир можел да поостане. До следващия му влак имало повече от два часа.

Тръгнал нанякъде.

На кръстовището на Крайречния булевард и Алеята на героите се поколебал - накъде? - и светофарът решил вместо него, пуснал го направо, по булеварда. Няколко пресечки по-нататък той знаел един приличен ресторант.

Обаче се спира край художниците на тротоара, които за дребни пари и само за няколко минути рисуват портрети на родители с деца или на двойки, излезли на разходка в слънчевия късен следобед. Елвир гледа минувачите, които идват най-често с неизразителни, равнодушни лица, а си тръгват усмихнати, с цветни портретчета. Тези случайни минути са още една причина...

Защото, когато Елвир продължава нататък, за миг слънчевият следобед се сменя с рехава снежна вихрушка, такива неща стават през март. Елвир се озърта къде да се скрие, погледът му спира на червения надпис “Кафе-бар Паяк”. Названието не му харесва и нищо не се вижда зад тъмната витрина, но ситни снежинки бодат лицето му. Той влиза и я вижда.

Тя мие чаши зад бара. Усмихва му се и продължава да мие чашите. Показалецът на лявата й ръка е превързан с бинт, омотан около дланта и китката. Докато безличният келнер му поднася кафе, Елвир си мисли, че навярно се е порязала в ръба на счупена чаша и че мократа превръзка е кофти нещо.

Това е мрачно място, където по това никое време клиентите са мрачни и почти неподвижни, та под червената светлина с бледите си лица приличат на восъчни фигури. Елвир е седнал пред бара и докато тя мие чашите, разменят си незначителни реплики - като между познати.

Усещат обаче, че между тях има нещо. Или че може да има нещо, но не са сигурни. Въпросът е: имат ли чувството, нервите, и най-вече, най-вече куража да опитат да бъдат заедно. Не са сигурни. Без надежда той й написва на листче телефона и адреса си.

Всъщност те се разделят в кафе-бар “Паяк”.

Елвир идва при мен и ми разказва тази история. Търси отговори - “Защо?” и “Ами после?”.

Мисля.

Пускам лентата да се върти обратно.

Те се запознават в кафе-бар “Паяк”. Елвир е тук заради една пропаднала среща, заради късен сняг и от незнанието какво друго може да прави с близките няколко часа, дни и години от живота си.

Вниманието му е привлечено от момичето зад бара - сигурно е много неприятно да миеш чаши с превързана ръка, с мокър бинт.

Разменят си незначителни реплики. И двамата изпитват някакво безпокойство, усещат у другия примамливата и опасна черна дупка, която може да погълне и смели душата ти, но и да изригне любов. Или, по-просто казано, усещат, че между тях може да има нещо - но дали е топлота или само жаждата за топлота, само самотата?

Почти без надежда той й написва на листче телефона и адреса си.

Тъкмо тогава някой влиза в бара и през открехнатия за секунди светъл правоъгълник Елвир забелязва, че късното слънце е сменило късната мартенска буря. Освен това онзи не е дошъл на срещата, петък вечер е и той въобще няма какво да прави в този град. До следващия влак му остават двайсетина минути.

Спира за кратко край художниците на тротоара. Доскоро усмихнати мъже и жени минават, връщат им цветните усмихнати портретчета и си тръгват с равнодушни лица.

На кръстовището на Крайречния булевард и Алеята на героите Елвир спира пред червената светлина. Дали да не се върне и да каже нещо наистина важно? Това е миг само преди зеленият светофар да му спести колебанието - “Върви, човече, не спирай движението.”

Стига точно навреме за влака.

Минават обикновени дни.

Елвир се опитва да подреди тази случка - случило ли се е нещо изобщо? - в някакъв ред на душата, но спомените, неясните мисли, сенките от чувство са тъй бледи, че се наслагват в нещо мътно, полупрозрачно, не можеш да прогледнеш отвъд тази неяснота. Възможно ли е наистина тя да е важното, което му липсва, след като знаем, че за самотата няма причини?

Тя идва неочаквано. Неочаквана.

Вратата се отваря.

Тя изглежда смята, че няма никаква нужда да казва нещо - защо е дошла например, да казва каквото и да било.

Хвърля на стола мантото - прекалено тънко за хладната пролет, разпуска косите си. Копчетата на блузката са седем или осем.

Тя е хубава.

Елвир брои тези минути, опитва се да попие дълбоко миговете, защото се досеща, че най-хубавото е началото.

Случва им се прекрасна нощ.

Но се събужда пак с онова чувство, натрапчиво и досадно като главоболие, като киселини в стомаха, като махмурлук - че трябва да иде някъде другаде, да бъде с други хора. И го прави.

А после...

Огледалото в банята цялото е в пръски, трябва да се избърше. Огледалце, огледалце, не е ли тя най-красивата на света? Ти знаеш, тя беше тук.

И пак - обикновен ден. Елвир е сам - неизлечимо заразен от самотата на този град, от самотата, която няма причини, а просто е.

Събужда се, бръсне се, излиза на улицата с тежестта под лъжичката, с надеждата, че нещо трябва да се случи.

Иска ми се да е разбрал, че най-тъпите въпроси на света са “Защо?” и “А после?”

© Велко Милоев, 2003
© Издателство LiterNet, 02. 11. 2003
=============================
Публикация в сп. "Зона F", 2002.