ЕКСРТАСЕНС

Велко Милоев

web | Където не сте били

Когато гущерът здрил прогледне, очаквай гибел.

Видя как противната твар с кожа, по-груба от човешка пета, се промуши сред камъните и запълзя нагоре по склона.

Класт пролази между храстите, подслонили го за през нощта. Мъглата бавно се отцеждаше надолу по клисурата и той тръгна след нея. Мъглата не даваше да го видят другите - ако вече бяха будни, ако някой надничаше от пещерата си. Те не обичаха някой да е един. А Класт в това време, когато слънцето още не се е възкачило над брега на клисурата, изпитваше същото, както когато сдъвчеш листо от безцветник: омая и тялото е олекнало, светът сякаш се е отдалечил, но само да протегнеш ръка, ще го усетиш. Спокоен и радостен.

Не днес. Днес цялото небе тежеше върху раменете на Класт. Или тежеше тишината - зверовете и птиците се бяха стаили. Навярно защото здрилът бе прогледнал.

Здрилът не се яде. Безпомощна твар, но гнусна. Можеш да я откриеш случайно, ако ровиш сред камъните - спи и продължава да спи дори ако я удариш с тояга. Значи не е измислица разказваното, че идват дни, когато дебелата кожа на здрила се напуква и се отварят очи, отваря се уста. Тогава очаквай гибел.

- Класт! Класт!

Децата го наобиколиха, задърпаха го.

- Покажи пак как можеш!

На един плосък камък бяха подредили плодове от крайречница - колкото са пръстите на двете ръце.

- Кои са сладките? Но без да ги пипаш!

Класт се усмихна - всеки път същото неверие в гласовете им. Наведе се, отдели първия плод и два от средата. Нямаше нужда да ги обръща, за да види дали са се разпукали семената отдолу. Това сториха децата и запищяха още по-радостно. Пак беше познал!

Как да им обясни, че зрелият плод на крайречницата е на вид като слънцето, когато залязва, но не над брега на клисурата, а когато ти самият си горе на брега и слънцето отива оттатък чертата иа света. А незрелият плод е като листата на дърво и тревата под него. А пък светлината в очите на стария Тун е като светлината на небе с облаци от край до край.

Тъй бе и тази сутрин, в която здрилът прогледна.

- Класт, ела! Лах е зле.

Само на четири крака можеш да пропълзиш в пещерата й, издълбана като всички останали в мекия пясъчник. Но тук ръцете са били лениви и не бяха направили други отвори, които да пускат вътре повече от светлината.

- Дръпни се - каза Класт и човекът зад него се отмести от входа. Защо трепери този човек? Тялото му не се тресе от болка като тялото на Лах под рогозката. Класт се наведе и допря бузата си до челото на старицата. Ясно - сухата горещина в Лах се бореше със студа, който се стичаше на капки по скалата. Изпълзяха навън.

- Когато слънцето стигне третия клон на онова дърво, изнесете я горе на брега. Намерете най-горещия пясък. Увийте я в рогозка и да лежи на топло в пясъка. Докато слънцето слезе ниско колкото човек. И нека Тун й даде сок от крайречница отпреди зимата.

Погледна небето и добави:

- Утре.

Толкова много облаци идваха от високото на клисурата - те можеха да не пуснат слънцето днес.

- Класт! Майката и сестрите на Лог те молят.

Лог седеше пред входа на пещерата си и гледаше никъде.

- Класт, вече трети изгрев...

- Мята се като животно със стрела в корема, а сега...

- От онзи лов, Класт...

- Нали двурогът уби Хрол, защо Лог седи като мъртъв?

Класт вдигна ръка и те замълчаха. Виждаше.

- Да спи под клоните на безцветника. Докато поиска храна и жена. И успее с ръцете си да върже примка за двурог... Идете настрана да му кажа.

А те се разбягаха. Затулили с ръце ушите си, изпокриха се зад камъните. Защо се боят от думите на Класт? Толкова ли са страшни очите му, които могат да виждат болката?

Класт виждаше болката иа Лог. Наведе се над него.

- Лог, ако двурогът наистина е минал толкова близо до теб, че е наранил душата ти, безцветникът ще те излекува. Но ако твоя стрела е отнела душата на Хрол, иди в пещерата му при майката на неговите деца. Те да излязат. Кажи й. И от три уловени животни едно ще носиш на нея. Така ще живееш.

Вървеше сред хората в клисурата, а все едно че крачеше през мъглата. Гласове, които го викаха. Гласове, които викаха някой друг. И още един глас - не на човек. Не беше ли в ушите му още от сутринта? Трябваше да го чуе, но му пречеха човешките гласове.

Здрилът прогледна, ама здрилът е ням. Нищо не се разказваше за гласа на здрила, дори ако кожата му се пропука и се отвори уста.

- Класт!

Верк се усмихваше - доволен като след тлъста вечеря. Другите наоколо гледаха и слушаха.

- Класт, искам да кажеш нещо хубаво. Ти умееш да казваш неща за утре.

Класт приближи.

- Кажи: Туй е най-старият. Тун е много стар. Верк е синът на Тун и Верк...

- Здрилът прогледна - рече Класт.

Верк се усмихваше.

- Кажи нещо хубаво: хората ще слушат Верк.

- Тъй е, тебе ще слушат.

А в устата му горчеше, сякаш цяла нощ бе дъвкал листа от безцветник, и сега тялото искаше да пие.

От камък на камък - до потока.

И чу гласа. Потокът бе променил гласа си - като на сърдит човек. Потокът силно удряше камъните.

Огледа се. Хората наоколо бърбореха, плетяха рогозки, стържеха кожи или просто седяха под небето. Нима и потока не виждаха? Как да им обясни, че светлината, която носи водата, е различна. Като че някъде нагоре по клисурата има убити животни и течността от разкъсаните тела се излива в потока.

Пийте.

Здрилът прогледна.

Довечера мъглата ще изпълни клисурата.

Утре ще се отдръпне.

Ако облаците пуснат слънцето. Лах ще оздравее.

А вечерта мъглата ще запълни клисурата.

Тук е най-широкото място. Децата се ровят из пясъка - търсят тлъсти червеи. Старците усукват въжета.

Класт спря. А сред тях видя непозната жена. Не стоеше на краката си, повече висеше на въжетата, с които бе привързана към ствола на умряло дърво.

Такива светли коси и толкова тъмна кожа нямаше в тяхната клисура. И раните по младото тяло - рани, които не са от рога или зъби на звяр, не са от острие, направено от човек - рани от път, от бодливи храсти и озъбени скали.

- Какво е злото в нея? - попита високо.

Тун остави костта, с която почистваше прясна кожа.

- Тя донесе лоши думи. Тази жена рече, че по светлината на небето е видяла гибел за своя народ и гибелта е дошла. Бягала дълго и тук пак вижда гибел в небето.

Класт отиде при жената и седна в краката й.

- Ти ще умреш.

- Да - каза тя. - Както локвата вода се превръща във въздух под слънцето.

Класт кимна.

- И с мен е същото. Когато се роди плодояд с три очи, другите се спускат да го изкълват. Ти имаш две очи, но твоите са други.

- Аз не мога да видя в очите си.

- Хората в клисурата имат очи като нощ с по една звезда. А твоите - като си в гората и гледаш нагоре.

- Кажи ми името си.

- Класт.

- Класт, ти виждаш. Но никой не може да види в очите си.

- Кажи ми.

- Очите ти имат светлината на слънцето, когато го виждаш през лист от дърво.

Класт погледна нагоре, но дървото, о което бе вързано момичето, нямаше нито едно листо, а нямаше и слънце - само облаци, тежки като скали.

Той се изправи.

- Тун, нека върви. Тя казва това, което е.

- Тя казва, каквото не е, и не може да ходи сред нас с такива думи.

- Тун, всички слушаха моите думи. Болните се изправяха.

Старецът замря над опънатата кожа.

После му подхвърли заострената кост.

- Ако твоите думи повторят нейните, срежи въжетата.

Хората наоколо се изправиха.

- Тя да мълчи!

- Да мълчи!

- Ние я чухме. Тя ще мълчи - рече Тун.

Прииждаха още мъже и жени.

Класт се обърна към момичето. От него чакаха. И непознатата чакаше.

Протегна ръка. Тя потръпна.

Очи със светлината на огряно от слънце листо - като неговите. И думите му трябва да са като нейните. Толкова светли коси под изсъхналата кал. Необикновена кал - сякаш е била смесена с течността, бликаща от ранена плът. Какво е това? Прозрачни люспи, остри осили. Тук няма такава трева. Обаче той е виждал, вадил е от кожата си тези бодилчета... Обгърна я, но миризмата на пот и простори не му каза нищо. Плъзна ръце и устни надолу по тялото й. Искрящи кристалчета - по-ситни от песъчинки, между гърдите, по корема, в гънките около бедрата. Този вкус на езика му е познат - вкус на месо, запазено за зимата, вкус на вода, която не може да се пие, защото усилва жаждата... Ако се изкачиш на брега на клисурата и тръгнеш натам, откъдето идват и денят, и нощта... Такава висока трева...

Класт се изправи.

- Нейният народ живее там - и протегна ръка към посоката, от която се възкачва слънцето.

Тишина.

- Тя идва оттам - повтори Класт. - Бягала е от гибелта. Минала е през острите треви, в които не смее да влезе човек, а само дебелокожите. Минала е през несладкото езеро. В тинята му оставяте месото на убитите животни, преди да дойде снегът.

Никой не помръдна и когато Тун рече:

- Твоите думи са като нейните.

Класт се наведе и взе острата кост, за да среже въжетата.

- Гибел! - изрева Верк.

Разблъска неподважните фигури и излезе напред.

- Тя рече гибел! Видяла я в небето. Кажи за гибелта!

- Здрилът прогледна! - извика Класт.

Мълчат. Чакат. Не тези думи.

- Тя идва оттам - повтори плахо.

Не смееше да погледне в лицата. Нито към земята, към захвърлените пресни въжета, нито към жената. Затова гледаше нагоре, към посоката на идващото слънце, от която бе дошла непознатата. Оттам прииждаха облаци, натежали от небесна вода.

Тя е видяла гибелта в небето.

Кал в косите й, която е попила светлината на отиващото слънце или течността на умиращо тяло, и същата светлина, същият примес като сок от зрял плод на крайречницата в разсърдения поток.

В тишината отново чу гласа му. Ярост, набираща сили срещу камъка.

Здрилът запълзя нагоре по склона.

- Водата! - изкрещя Класт. - Водата ще напълни света. Който може да чува гласа на потока, умее да слуша и тишината.

Смълчаните лица наоколо вече бяха обърнати към стръмните брегове на клисурата и кръгът около него и жената бе разширен с по една крачка назад. Тун повтори:

- Твоите думи са като нейните.

Навярно така удря сърцето на тънкогривия, когато е прескочил кръга на ловците и се носи свободно из полето. Класт беше още в кръга и отвътре виждаше познатото - как се разпръсват хората, лишени от сполука, охлабили пръсти около стрелите, тоягите и въжетата.

Не успя да подхване тялото. Тя рухна, освободена от прегръдката на мъртвото дърво. Класт прилегна край нея.

Няма да помогнат нито вкусът на безцветника, нито думите. Не знаеше лек и ръцете на Класт сами търсеха лек за раните от камъните, бодилите и въжетата.

- Ще има гръм - каза тя. - И поток от небето.

Той разбра. Но искаше първо да повтори пътя й - през несладкото езеро, през полето на острите треви, по скалите, заточени от ветровете - целия път - по тъмната й кожа. Да събере с уста вкуса на ситните песъчинки, да събере с върховете на пръстите си убожданията на злите треви, нагоре, нагоре - до страха от непривично светлата коса, сплъстена от кал.

Отекна гръм. Сякаш каменните стени на клисурата се удариха една о друга и мигом се разделиха. Видя бягащи по стръмното силуети. Видя Тун - все на същото място, като че покосен от студ, и Верк, който хвърли рогозка върху гърба на баща си и подобно разклатена скала се опря на рамото му.

Погледът на Класт вече бе избрал пътя след бягащите, между камъните, нагоре към брега. Но ръцете и устните искаха първо да завършат своя път, в който научаваха неизпитаното - нито сред мъглата, нито в омаята на безцветника, нито в очите на другите, нито в думите. И въпреки засилващите се удари на небесна вода.

© Велко Милоев
© Димитър Стоянов-Димо, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.04.2004
Велко Милоев. Където не сте били. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Велко Милоев. Където не сте били. София: Аргус, 2001.