ЗЛАТНА СВАТБА

Весела Ляхова

web

Старият професор, нахлупил шапка с широка периферия, носеше старомодна платнена торбичка, провесена на изтърканите си дръжки, натежала от очертаващото се в нея стъклено шише вино. Пристъпваше бавно, загледан надолу в краката си, сякаш съобразяваше нещо важно. Всъщност гледаше плетените си обувки, чиито върхове бяха изтънели и пръстите му щяха да излязат. Някога бяха хубави и ги носеше с желание. Сега нямаше желание дори да ги изхвърли.

За нищо нямаше желание, даже нямаше желание да се прибере. Откак се беше разболяла жена му, загуби вкуса към живота. Диагнозата бе страшна - няма спасение. Преди, макар и пенсионер, не спираше да работи: четеше, пишеше, публикуваше, изнасяше лекции. Доживя и той внимание, за каквото не беше помислял в предишните времена, когато ги бяха зарязали в института да си “чоплят” проблемите и ни напред, ни назад. Благодари се, казваха, че са те оставили на мира, че то инак кой се интересува от твойта наука: имената в езика! Само като кажеш ономастика, без да те питат какво е, ще те зачертаят от всякакви списъци и ведомости. Откакто стана модерно обаче да се празнуват именните дни, търсят го всевъзможни журналистки и редакторки да обяснява значението и произхода на имената.

Не усети кога се навъртяха годинките, не забеляза как децата му изчезнаха от живота им. Промените отпушиха пътищата - и неговите, и техните. Синът му изпроси една специализация в Англия. След това, вместо да се прибере, изтегли жена си и малкото си дете. Беше зимата на абсурдния недоимък. Жена му плачеше за внучето всяка вечер, а той я успокояваше: там то изяжда на седмица толкова банани, колкото тук за година не може.

Дъщеря му имаше още година следване, не се дипломира, а се записа на бригада в Америка и също не се върна. Каква беше тая бригада през ноември, студентите там не учеха ли! Ала като я видя обнадеждена от заминаването, не я спря. Той знаеше колко тежат ограниченията.

Работата се умножи, началната залисия по събитията ги погълна. Появиха се нови университети, нови вестници, нови магазини и въобще всичко беше ново, забързано да навакса пропуснатото. Получаваха редовно писма и непрестанно живееха с очакването, че ето сега ще се случи най-важното, решаващото нещо, което ще уреди веднъж завинаги живота им и живота на всички българи.

За жена му това означаваше децата да се приберат окончателно. Те си идваха всяко лято и понеже се сговаряха едновременно, професорската панелка отесняваше. Когато дъщеря му се ожени за някакъв белезникав американец, а синът му порасна в тамошната си служба, купиха един апартамент за българските си ваканции. От време на време жена му подхвърляше отчаяно и примирено, че те никога повече няма да се завърнат, но той отбягваше да мисли за това. Измъкваше се, като й напомняше:

- Нима ние не напуснахме родните си места!

- Но не се откъснахме - настояваше тя.

- Мисли, че там са щастливи. Имат работа, семейства, задоволени са...

- Да, да - разсеяно потвърждаваше тя, но той знаеше, че просто не й се обяснява.

Когато се разболя, той се сепна и си го разтълкува съвсем ирационално: болестта й е събраното на куп недоизказано мълчание, превърнато в модерен медицински термин. От края на зимата тя отпадна толкова, че дори из къщи не можеше да ходи без помощ. Едва мъждукаше, стискаше си душата за лятото, да дочака децата.

- След две седмици правим 50 години брак - каза вяло тя една сутрин.

Отдавна имаше усещането за бързолетния ход на времето, ала тая констатация го смая. Разбира се, беше забравил, такива дати ги помнят само жените. Направи гримаса, която трябваше да означава: “Как се сети, а аз исках да те изненадам!”

- Ще го отбележим подобаващо. Златната сватба!

Жена му се засмя горчиво, както се усмихва умиращ човек.

- Само съм за юбилей...

- Какъв подарък искаш? - продължи той.

- Подарък! - увяхнала, състарена, отчаяна, тя сви устни, сякаш обидена от лекомислието му. - Накарай децата да дойдат...

Той я разбра, но се направи на разсеян, искаше да спести и на двамата фалшивите уверения, че ще се оправи.

- Те ще дойдат лятото.

- Лятото е далече. Нека дойдат за юбилея.

Той обеща, а после се ядоса на себе си. Как да ги накара? Те не могат да си оставят работата просто ей така, за един юбилей. Виж, ако беше лятото, за годишните отпуски, а то - ранна пролет, работно време! Да са знаели някога - да чакат лятото. Но тогава не можеха да отлагат, защото тя беше бременна. То беше една сватба... модерна, социалистическа. Подписаха в съвета с десетина приятели състуденти, хич и не помислиха за родителите си.

- Нека си дойдат за юбилея - заповтаря ден през ден жена му. Настойчивостта й беше безнадеждна, толкова безнадеждна, че го плашеше повече от страшната болест. Беше му на езика да й каже, че трябва да умре, за да дойдат извън лятната ваканция. А децата не се сещаха въпреки всичките недомлъвки по телефона. Най-сетне, като по чудо, тая сутрин синът се обади, че има командировка до Солун и на връщане ще мине през София. Падаше се тъкмо за празника. Не каза на жена си, за да има с какво да я изненада. Отиде до магазина да вземе любимото й розе за случая. Някаква ведрина усещаше в себе си, не радост - радост не беше изпитвал от месеци, а точно ведрина, лекота в гърдите и главата, сякаш бе разрешил тежък научен проблем.

Малката квартална уличка бе пуста. В тоя предобеден час, под пролетното слънце, грозните панели не изглеждаха сиви и безжизнени, дори проблясваха със стотиците си прозорци и остъклени балкони. Зад ъгъла пред входа, под клонатите храсти, буйно прорасли и раззеленени, стояха четирима-петима тийнейджъри. Мястото беше обикнато от учениците от близкото училище. Тук се криеха да пушат, вечно беше пълно с угарки и празни бутилки от бира. Професорът често ги виждаше през прозореца на кухнята. Понякога се питаше знаят ли родителите им, че децата им пушат, но после се сещаше, че сам не знае почти нищо за своите внуци.

Наближи групичката и го лъхна лютива тежка миризма. Той погледна младежите. Едва ли бяха на повече от 16 години, почти деца, неоформени, незрели, с нещо непостоянно във фигурите. Бяха четири момчета и едно момиче. Говореха високо и грубо, надпреварваха се да се обиждат в знак на дружеска близост. Някаква нервна веселост ги държеше в непрестанно движение: ръкомахаха, пристъпяха от крак на крак, плюеха през зъби, побутваха се с лакти.

Изравни се с тях и момичето се обърна към него. Имаше малко и нежно лице, веждите му едва личаха и с това подчертаваха красиво изпъкнало чело. Но очите, които срещнаха неговите, гледаха мътно, нищо не просветваше в тях.

- Ей, копелета, вижте тоя каубой - с креслив предизвикателен глас се провикна то и издаде звук, наподобяващ кикот. Другите извърнаха глави. Момичето, щастливо, че е успяло да прикове вниманието на момчетата, изруга грозно.

- Баси шапката! - присъедини се най-дребничкият от хлапаците.

Високото момче, цяло накичено със синджири, изглежда водач на групичката, лениво, през рамо, премери професора отгоре додолу и нищо не каза. Беше на възрастта на най-малкия му внук, този в Америка. На професора му дожаля първо за него - не беше го виждал цяла година. После съжали и тия дечурлига, смушили се в храсталаците пред входа. Какви са млади, а си изпробили носовете и устните да си забодат халки и копчета! Събрали се, ама няма какво да си кажат, освен да се ругаят.

- Тая шапка е истинска каубойска! - възкликна едното от момчетата и препречи пътя на професора. Беше яко, със скъпи дрехи, но нарочно разпасани. С рязко движение грабна шапката и я нахлупи на главата си. Тя потъна до веждите му. Заклати глава, изду гърди, взе да се перчи, за да разсмее приятелите си. Те наистина се закикотиха пресилено.

Старецът ги погледа мълчаливо. Горките, те искаха да изглеждат големи, силни, страшни. А бяха жалки, такива едни неориентирани, бледи от изпушения тютюн и трева. Не знаят какво да правят със себе си.

- Деца, пуснете ме да мина - кротко рече професорът.

- Деца! Вижте го бе! Деца! Ти като си старец, ние да не сме от детската градина!

- Задръжте шапката, щом толкова ви харесва.

Момчето, което я беше взело, я свали и я заоглежда с престорен интерес.

- Не те ли е гнус от тоя? - подхвърли другото момче. - Глей го, че мирише на пръст.

Те играеха, за да го предизвикат. Но нещо в последните думи го жегна. Глупаво дете - а докосна раната му: смъртта наистина беше наблизо, дори беше свикнал с мисълта за нея. Тя вече бе дошла за жена му. В миг му се доиска да си поговори с тия чужди деца. Но да не са толкова нагли и зли. Да ги попита за училище, да им разкаже за своето детство, да разбере какво ги вълнува, да чуе нещо различно от болести и хапове, да им каже, че е жив. Със собствените си внуци не можеше, те не говореха български език добре. Той се усмихна вътрешно: внуците на професора по български език не говорят български!

Китката на момчето, застанало на пътя му, беше стегната с твърд кожен ремък, на който с прогорели букви бе написано името му.

- Виктор - прочете на глас професорът

Момчето спря да се лигави и го погледна.

- Името ти значи победител.

- Много ясно! Това кой го не знай! - заядливо отвърна най-високият.

- В древността са имали предвид победител над злото - продължи професорът.

- Ти много знаеш, бе! Да не си професор!

- Професор съм. - Беше си направо забавно, дето налучкваха всичко около него.

- Чухте ли, професор бил! - изхили се най-нисичкият.

- Момчета, тоя мухъл носи бутилка в чантата си - с груб глас се обади момичето.

- Купил си е олио.

- Не е олио, алкохол е, казвам ви! Познавам олиото - фалцетно кресна девойката.

Тарторът на групата дръпна чантата от ръцете му. Професорът бе оплел дръжките около китката си и заедно с чантата политна към младежа. Онзи се стресна, помисли, че го напада. Отстъпи назад и в свободната му ръка проблесна острие. Старият човек се озова между петимата, безпомощно ограден от дразнещия смях на мутиращите им гласове, от нахалните им подмятания. Извадиха бутилката и се заеха да я отварят.

- Няма да стане без тирбушон - обади се професорът. Бръкна в джоба си, ключодържателят му имаше тирбушон. Високият го мерна сепнато.

- Млъквай - кресна и с един удар на лакета завъртя стареца назад. Той размаха свободната си ръка да се задържи прав. Не успя да извади другата от джоба и се строполи страничком пред нападателя си. Усети как някаква пронизваща болка потъна в слабините му почти до корема. Прилоша му, зави му се свят, въздухът му заседна в гърдите. Паднал на земята, превит на две, той усети топла мокрота в панталоните си. Джобът му се напълни с кръв. Не знаеше какво да прави с тоя тирбушон в корема си. Ония се стъписаха, взеха да се споглеждат и да отстъпват. Уплаши се, вдигна поглед към тях. Те се измъкваха към ъгъла, оглеждайки се назад.

Опита се да стане, да изпълзи от храстите, да излезе на улицата. Някой трябваше да му помогне. Кръвта продължаваше да мокри долната част на тялото му, топла, лепкава. Подпря се на лакет, постоя миг-два, и рухна. Само да събере сили... Жена му го чака горе да занесе виното за златната им сватба. Виното, да, виното, те го захвърлиха тука някъде... И да не забрави да й каже, че синът им ще дойде.

Професорът омаля, олекна, взе да губи свяст. Можа само да помисли:

- Сега вече и двамата ще си дойдат. Ще бъде страшна златна сватба.

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2006, № 11 (84)

Други публикации:
Литературен вестник, год. 19, бр. 16, 28.04.-04.05.2010.