Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В КРЪГА НА ЛЕОНАРД НЕЛСОН

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

В края на 1923 година младият доктор на правото на Гьотингенския университет Цеко Торбов - интелигентен и високо образован, получил признание за качествата си от своите преподаватели и приятели - е вече в България. Пътят на връщане му носи не по-малко надежди от заминаването. В палто с модерна кройка и широкопола шапка, издаваща склонността му към свободомислие, видимо небогат и явно уверен в новодобитите знания в чужбина, Торбов се прибира в родината си с чувство за изпълнен дълг и ново бъдеще. Багажът му е оскъден - мукавен поолющен куфар със заоблени външни ъгли и метални закопчалки, познал твърде честите премествания на своя стопанин от квартира в квартира. А вътре - книги, ръкописи, преводи и стихове. Впрочем големите неща, които той донася, не са сред вещите в куфара, а в сърцето и съзнанието му, в етическите и морални разбирания за действителността.

При дългото си отсъствие Цеко Торбов е пропуснал доста събития в България - за тях в далечна Германия се получават само оскъдни сведения. Заради докторската си дисертация, посветена на социалното законодателство в България от този период, Торбов, разбира се, поддържа професионален интерес и информираност за управлението на земеделците. Констатирал е тяхната непоследователност в прокарването на някаква социална справедливост, обаче не е видял наяве хаотичните тласъци на българската политика, отколе страдаща от хроничен недостиг на благородство и въображение. Пропуснал е грозната кръвнина на вероломното заколение на Стамболийски, спечелил си подигравки от интелигенцията и злъчни хули от политиците. Нито е преживял излишните превратаджийски подвизи на политическа диващина в братоубийствения смут на септемврийските нощи на 23-та.

От друга страна, младият юрист още не е захвърлил писателствуването си и е използвал времето в Германия и за активно приобщаване към немската и световната литература. Същевременно обаче той не е бил свидетел на някои съществени проявления на родния културен дух. От 1920 година се начева издаването на списанието - законодател на литературния вкус, просъществувало десетилетия: "Златорог" на Вл. Василев. Преди това, едва-що завърналият се от Берлин Гео Милев, след операцията артистично отпуснал перчем, издава не по-малко артистичното сп. "Везни", оцеляло няколко кратки години, но за първи път показало на българския зрител същите репродукции на В. Кандински и М. Шагал, поразили нашия поет още там и видени от Торбов като студент в немската столица. Други пък, символисти, са създали собствена трибуна - Теодор Траянов заедно с Людмил Стоянов и Иван Радославов правят "Хиперион" (1922-1931). Успоредно с тях е нашумяло литературното събитие на 1921 г. - повестта "Брегалница" на Торбовия съгражданин Михаил Кремен, художествено-документално свидетелство за войната. Междувременно е секнал гласът на народния поет Иван Вазов, чийто смъртен одър през септември на 1921 г. бива траурно изпроводен от цялата изведнъж осиротяла нация. Най-сетне, когато се завръща в България, Цеко Торбов заварва и нов правопис: през март 1922-а е въведена реформата на Омарчевски, та и в буквалния смисъл се принуждава да променя перото си.

От гледна точка на социалния опит за Торбов това вероятно е съществен обективен пропуск и тази констатация не му вменява вина, а само подчертава фактите. Трябва обаче да се признае, че интелектуално и духовно, дори без пряко съучастие в самите исторически събития, той е вече подготвен за зряло отношение към социалната същност на действителността в България. Собствените му понятия за справедливост и човешка деятелност, които още има да се развиват и задълбочават до постигането на истинското им философско основание, го напътстват в изявите и поведението му.

Завръща се в бащината къща, която го посреща с юношеските спомени и провинциалната топлота на многолюдното семейство. Знаем как посрещат завърналия се от дълго учение нашенец лелите, стринките, вуйните, чичовците, братовчедите. Свършила се е най-сетне тeгобата, момчето си дойде, сега ще поеме бащиния си имот за радост на родата и за утеха на майка и татко! Нищо повече не му трябва! Макар и радостен от завръщането си, Торбов не допуска вмешателства в личните си планове. Но бихме излъгали, ако кажем, че в онези първи мигове на нова среща с родното градче той е имал точна представа какво ще прави. Става баналното. Започва като стажант, асесор, съдебен кандидат с права в окръжния съд. Ката ден - разлистване на предстоящи дела за делба на селски имоти или за откраднати добичета, писане на справки и служебни бележки, непривлекателен писарски труд. Еднообразна и безперспективна работа, лишена от хоризонти и творчество. Притиска го съзнанието, че не това е искал, ала кой ли би го разбрал! Затова, без да се колебае, зарязва съда при първа възможност. Вуйчо му, Петко Деков, му възлага своята адвокатска кантора в града, която трябва да напусне, защото бива арестуван. Обвинен бил в сътрудничество с нелегална група, действаща в Оряховска околия. Събитията все още резонират драмата на 23-та. Предизвикателството е налице, защото така Ц. Торбов се оказва намесен - волю или неволю - в политическите събития.

Отзвукът на грозните събития от Септемврийското въстание отеква и в годините след това. В своите Спомени (Торбов 1996б) младежът подробно анализира обстановката в страната с нейната невротична напрегнатост. Авторът разказва как на него, начеващия адвокат, му се налага веднага да се заеме със защитата по едно изостанало след арестуването на вуйчо му дело, най-сериозното и тежко дело, гледано от Оряховския окръжен съд през 1924 година. Материалите по него се събирали цяла година. Става въпрос за процес срещу трийсетина обвиняеми, привърженици на Земеделския съюз, взели участие във въоръжените сблъсъци в оряховските села през юни 1923 година против деветоюнския преврат. Всъщност това е и шанс - ето най-сетне нещо, за което си струва да приложи придобитото знание. Още повече че подведените под отговорност доверяват делото си с надежда тъкмо на него и не допускат външен адвокат.

Цеко Торбов поема защитата не само с професионален интерес, но и с убеждение. "Аз бях убеден, че властта нямаше право да съди тези хора и следователно делото за правото беше един вид дело без право." (Торбов 1996б). Амбициозен и честен, той иска да се представи добре подготвен. Затова пише на Лени Якоб, близка състудентка от Гьотинген, да му изпрати книгата на проф. Нелсон "Науката за правото без право" (Нелсон 1917а) , която познава от времето на следването си. Необременен с рутината на професията, както и с делничните амбиции на адвокатското братство, Цеко Торбов схваща първото си дело като въпрос на чест и се стреми да вложи всички заучени университетски идеи, все още живи и незатлачени. Адвокатът се залавя да аргументира каузата си с най-висши съображения и подкрепена от допълнителен авторитет, този на гьотингенския учен. Съвсем съвестно той изучава изпратената му книга, вади бележки и цитати от нея, макар веднага да се е убедил, че тя ще го ползва твърде малко в защитното му слово.

На самото дело речта му произвежда силно впечатление. "Спомням си, че след делото, което по убеждението на всички свърши добре и по което все пак можах да наложа да се явят и други адвокати с прогресивни идеи, не получих никакво спокойствие и не изпитвах чувство на морално задоволство. Още от първото свое дело разбрах, че не ще мога да стана адвокат по душа и убеждение. Дълбоко заседна чувството, че тази професия не е за мен. Затъгувах за научна работа, която винаги е била съкровеното ми желание." (Торбов 1996б).

По това време той се интересува от проблема за колективната вина и търси да научи повече. Ровенето в книгите, търсенето на източници в доста бедната откъм литература провинция, макар и не съвсем успешно, спасява младия човек от безидейното ежедневие. Двайсет и петгодишният адвокат се чувства потиснат, от една страна, от тежки домашни грижи - след смъртта на баща си той по неволя става глава на семейството за майка си и сестра си, а от друга - от сериозен духовен дефицит. С един поглед той констатира екзистенциалната безволевост на домораслата интелигенция, нейната безтегловност в социалния живот на нацията и нямата й обреченост в лоното на почти самодейна реализация сред недоразвити обществени структури. Не се примирява с неестествената й изолация - ако се стреми да остане вярна на идеалите си - или с партизанското й омаскаряване - ако се опита да се интегрира в обществения живот. Безрадостната картина е просто угнетяваща, нашенската провинция спира дотам, да износва старите дрехи на столицата. Цеко Торбов не е от повърхностните, още повече че е видял и друг модел, докоснал се е до други висоти. Кариерата на авдокат от местно значение, който постепенно да се наложи дори като градски първенец, никак не му минава през ума. Никакво въодушевление не сеща младият доктор по право в бозавото Рахово, в адвокатското дюкянче. Ето как се вижда той отстрани: провинциален адвокат, поетизиращ учен и учен поет, който в действителност не е нито учен, нито поет, а само мечтател, който горещо желае да направи нещо от себе си, да изостави адвокатската практика и малкия град и да започне сериозни духовни занимания. И друго признава след години професорът: че дори когато се е заловил с науката, си е представял, че скритом ще продължава да пише стихове - трудно се преболедува тази болест. Макар и неустановено още, сериозното решение зрее. Необходимо е само търпение, за да не бъде пропуснат случаят, който да изведе Торбов отново на широкия път на европейската култура и наука.

По повод първото си съдебно дело Цеко Торбов започва доста усилена кореспонденция с Лени Якоб, която кореспонденция след това се разширява, и в нея се намесват сътрудниците на проф. Леонард Нелсон Нора Блок и Мартин Харт. По това време Торбов знае твърде малко за дейността на гьотингенския учен и неговия кръг. Младите ученици на Нелсон са създавали впечатление на почтени и целенасочени младежи в малкото университетско градче. Самият Нелсон тогава е четял лекции в Университета, но Ц. Торбов не ги е посещавал, тъй като професорът е бил титуляр в природния факултет. Познавал е само посочения вече труд "Науката за правото без право", а откъслечни бележки относно схващанията на Нелсон прави преподавателят му по философия на правото проф. Юлиус Биндер1. Покрай формалната необходимост да подготви защитната си реч Торбов получава от Германия ред книги на бъдещия си учител, които жадно чете и дори превежда.

В края на 24-та и началото на 25-та година той е щастлив единствено от кореспонденцията си с гьотингенските приятели. Писмата са за Торбов глътка живителна струя и поддържат усещането му за докосване до нещо голямо и истинско. Те го окрилят с надежди, които драстично контрастират с нецивилизования обществен живот в България. Тези две години са мъчителни за Торбов, прекарани в работа, грижи за дома, разправии с кредитори, пътувания из селата със съдиите по дела и огледи. Известно разнообразие е участието в църковния хор и театралните представления на градеца... Но времето е тежко със своята партизанщина, с началото на масовите преследвания на политическия противник. Цялата страна е замряла, в големите градове улиците са арена на убийства и преследвания. Към това се добавят и лютите вражди между македонстващите борци. Пладнешките екзекуции посред бял ден дотолкова са наплашили хората, че те не смеят свободно да се движат из градовете. А случайността превръща Ц. Торбов в неволен свидетел на събитията покрай атентата в "Света Неделя" на 17 април 1925 г. По средата на април Торбов за няколко дни пристига в София за уреждане делата след смъртта на баща си. Отсяда при приятеля от студентските години Тодор Владигеров, с когото в деня на опелото на ген. Коста Георгиев е бил из канцелариите на финансовото министерство. Страшният гръм ги сварва там, а още на другия ден Торбов е бил принуден набързо да отпътува от столицата, като знае как действа властта.

"При тази обстановка в страната, подсилена от непосредствени впечатления, престанах вече да пиша стихове. Бях навлязъл в онзи период от живота си, когато по най-дълбоко убеждение исках да задуша всякакъв личен или интимен порив у себе си, за да мога да работя по-успешно против неправдите и за доброто на другите." (Торбов 1996б). Стремежът към смислен живот вече не може да бъде удовлетворен с поетическото творчество, което, останало непубликувано, само засилва чувството на недоволство. Ето защо напълно разбираемо е въодушевлението на младия Торбов, когато в началото на 1925 г. получава писмо лично от Леонард Нелсон с напътствия за преводаческата му работа и с покана за скорошна среща в Германия. Това, че големият учен удостоява с уважително внимание него, никому неизвестния, недоволен от положението си оряховски адвокат, му дава сили и самочувствие. В онези дни той не оценява трудностите, които го очакват, нито си представя каква коренна промяна ще настъпи в неговия живот, когато вземе решението си да замине повторно за Германия. Съвсем скоро обаче той единствен ще има правото да представя на българската публика проф. Нелсон.

Окончателно отблъснат от тукашния живот, Цеко Торбов се вижда щастливо примамен от възможностите на едно ново учение в Германия. Тази надежда заживява истински от есента на 1924 г., откогато датира засилената връзка между него и сътрудниците на Нелсон Нора Блок и Мартин Харт. От тях той научава подробно за Международния съюз на младежта и Философско-политическата академия, ръководени от професора. Разбира, че в далечната страна работят вдъхновени борци за въвеждане на нравствения закон и обществения морал, че е започнато грандиозно по идеите си дело за практическо приложение на етичната философия в живота. Междувременно той вече е получил от проф. Нелсон - и естествено, жадно прочел - произведенията му: System der philosophischen Rechtslehre und Politik (Система на философското учение за правото и политиката) (Нелсон 1924), Обществен живот (Нелсон 1918), Führer-Erziehung als Weg zur Vernunftpolitik (Възпитаването на водачи като път към политиката на разума) (Нелсон 1921б) - последните две - малки брошурки от поредицата "сини книжки" на професора. Торбов живее само с прочетеното и в очакване на нови вести. Радостта от вниманието на немския учен е почти екзалтирана и в съвсем кратко време превежда и подготвя за печат студията "Обществен живот". И пак със същата жар се заема с разпространението на възприетите идеи в България. След десетилетия проф. Торбов сам отбелязва, че е било химерично желанието му да търси съзнателни сътрудници и да печели привърженици в страната за осъществяване на практика на социална справедливост и издигнатост. Непригодността към нашата действителност произтича не само от остро конфликтната политическа практика, а много повече от липсващите естествени познания във философската и етическата мисъл на учената интелигенция.

По подобие на Нелсоновите "сини книжки", в които се излагат в достъпен и популярен вид възгледите му за обществото, за обществения напредък и за политическите средства за постигане на социално справедливо общество, Цеко Торбов основава библиотеката "Обществен живот". Първата публикация е едноименното съчинение на Нелсон. Брошурата носи дата 1925 година, печатана е в Оряховската печатница "Труд" с личното съдействие на главния печатар в нея - негов съученик. Тя е доста семпло и пестеливо оформена - в тъмносин цвят, за да прилича на оригинала, с две успоредни ивици в горното и долното поле на корицата. Те символизират знака на равенството, а защо не и на безкрайното човешко знание. От пръв поглед личи, че изданието е направено по-скоро с ентусиазъм, отколкото със средства, предназначено е да нахрани изгладнялата душа, нежели да насити окото. Ясно е, че творческата амбиция на издателя и преводача едва ли ще срещне адекватно отношение от съгражданите му. Не са за пренебрегване големите финансови затруднения, които донася отпечатването на тази и следващите книжки, както и трудностите по разпространението им, защото няма кой да ги купува в Оряхово, а до столицата или до големите градове няма как да бъдат пренесени. И при всичките си недостатъци малката библиотечна поредица хвърля лек проблясък в жалката провинциална действителност. Тя затвърждава у вдъхновителя си идеята, че трябва да се продължава, но с повече практически усет и умение. Както може и да се предполага, по-голямата част от изданията на поредицата са се продали сред младежта на града и околията, а доста смелият акт с издаването на подобен род книжнина по онова време среща мълчаливо одобрение. В местния вестник "Оряховски сговор" се появява една пестелива бележка за "похвалната инициатива на нашия съгражданин", нахвърляна навярно върху пожълтелите страници на стара тетрадка от някой местен хроникьор, отчитащ безкритично, ала гордо, в един ред и най-малките духовни прояви на градеца. Издадени в изключително ограничен тираж, днес тези малки "сини книжки" са библиографска рядкост. С предговора си към "Обществен живот" от Леонард Нелсон, датиран от месец март 1925 година, Цеко Торбов за първи път запознава българския читател с името и творчеството на немския философ и прави библиографска справка за него. Набляга на по-важните му идеи и съобщава за конкретната му дейност.

Торбов си представя всичко твърде романтично. Новите му приятели, обръщащи се към него с "многоуважаеми господин Доктор Торбов", са с ореола на обществени реформатори, с политически и организационен опит. "Превеждам сините книжки, издавам ги сам, изпращам екземпляри от тях на книжарници в страната и толкова. Колкото за успеха на делото на Нелсон в България за мен нямаше никакво съмнение. Така хубаво беше казано всичко у него, че, мислех си, никой няма да може да устои на неговите идеи... Навярно много наивност и идеализъм са ме въодушевявали тогава, не съм разбирал истинския смисъл на теоретическата и практическата дейност на Нелсон, затова съм могъл да се заловя с преводите и с издаването им в България с такова увлечение." (Торбов 1996б). Но както често става, ентусиазмът предизвиква у случайната публика само вял интерес, индикатор на очевидната несъвместимост между идеи и среда. Оряховчани гледали на своя млад съгражданин като на рядък човек и се отнесли равнодушно към "похвалното му начинание".

В плановете на поредицата, очевидно повтарящи програмните възгледи на немските издатели, публикувани на гърба на кн. 1-2, уредникът д-р Цеко Торбов заявява открито намерението си до края на годината да издаде и брошурата "Демокрация и водителство" на Леонард Нелсон (1920; 1927)2. Вероятно финансови неудачи са попречили на осъществяването на тази му амбиция, но бездруго за около двайсет месеца, с известно прекъсване и забавяне, излизат четири книжки в шест номера от поредицата "Обществен живот", която Цеко Торбов подписва като уредник. Това са: кн. 1-2 - Леонард Нелсон. Етичен реализъм (Нелсон 1921а)3. Оряхово, 1926, 38 с., превод и предговор д-р Цеко Торбов; кн. 3-4 - Конфуций. Избрани страници. Оряхово, 1926, 40 с., съставителство д-р Цеко Торбов4; кн. 5 - Достоевски. Великият инквизитор. Оряхово, 1926, предговор д-р Цеко Торбов5; кн. 6 - Виктор Юго, Волтер. Оряхово, 1926, 30 с., прев. от фр. М. Воденичарова.

Издаването на сините книжки е освен всичко друго и сериозен творчески импулс. Торбов изучава задълбочено произведенията на Л. Нелсон и проявява за пръв път интерпретаторските си способности в статията "Достоевски като политик", части от която влизат в предговора към петата синя книжка. Анализът на схващанията на великия руски писател за държавата и правото, за морала и свободата, е направен изцяло от позициите на понятия, усвоени от Нелсоновите произведения. В архива на професора са запазени черновите на работата, от които може да се съди, че идеята му е била да осветли критически възгледите на Достоевски за патернализма и месианската роля на руския народ в източното православие. Но описателното представяне на този модел изчерпва възможностите за вплитане на собствените светогледни идеи и Торбов се отказва от нея. Очевидно е, че този особен поглед върху творчеството на Достоевски и християнско-политическите идеи, прокарани в "Братя Карамазови", се дължи на подчертания интерес към обществено-държавното устройство в произведенията на Л. Нелсон. Към същия изследователски проблем Торбов се връща отново около година по-късно, когато е вече сътрудник на Политическата академия в Гьотинген. За съжаление, работата върху тази статия така и си остава недовършена, вероятно поради голямата заетост на автора й.

Цеко Торбов сам извършва цялата редакторска, съставителска, коректорска, художествена и техническа работа по издаването на "сините книжки". Трудностите около това обаче, невъзможността да намери други идеалисти, които да работят без възнагражение, само за идеята, го принуждават да се откаже от много свои намерения. Измежду това и от идеята да преведе и издаде третата част от основополагащото в Етиката на Нелсон произведение System der philosophischen Rechtslehre und Politik (Dritter Band der Vorlesungen über die Grundlagen der Ethik). Преводаческата му страст е по-скоро неосъзнат творчески импулс сам да създава, защото едва ли може да се смята, че е достатъчно подготвен за такъв труд. Едва след години, навлязъл отблизо в учението на Нелсон, той ще осъществи младежката си мечта. В ръкописното наследство на проф. Ц. Торбов се намира преводът на Нелсоновото "Философско учение за правото", подготвен за издаване. Но тогава, обхванат от просветен жар да "хвърли малко светлина в нашия обществен живот", Цеко Торбов разпитва далечните си нови приятели с мисълта да публикува вестникарска информация за дейността на Международния съюз на младежта. Той чувства себе си така дълбоко свързан с идеите на тази организация, че сам пожелава да стане неин член, макар и в България, и дори да създаде нейни структури в родината си. По признанието на Нора Блок българският им колега ги е изпреварил с поредицата "Обществен живот".

Издаването на Нелсоновата студия "Обществен живот" изиграва решителна роля в развитието на Ц. Торбов. Стремежите за смислен и обществено ангажиран живот, раждали се преди това хаотично, сега получават своето обяснение и основание. Нещата се подреждат и настъпва трепетното очакване да се случи нещо важно. Вкусът на възлаганите върху тази малка книжчица надежди е сладостен: ето сега светът ще се слиса, всички ще прочетат и ще се изумят! Всички ще разберат скритите послания и ще подкрепят гласно създателя им! "Благодарих на вуйчо си Никола Маринов, че ми даде парите за издаването на книгата и си представих колко скоро изданието ще се изчерпи. По-късно издадох редица свои научни статии, книги, преводи от немски и италиански, но изживелицата от издаването на "Обществен живот" не се повтори вече." (Торбов 1996б).

Когато през месец май Цеко Торбов е поканен от Леонард Нелсон като научен сътрудник конкретно във връзка с работата на професора, той не се поколебава да приеме предложението. "Най-после намерих приятелите, за които мечтаех толкова години. Оставаше само да мога да отида при тях, за да туря желания ред в живота си. А този ред наистина беше не само научни занимания, а и обществен живот и борба за осъществяване на правото в живота и в обществото." (Торбов 1996б).

Решението на Ц. Торбов слисва близките и съгражданите му. Той минава за най-сериозния и проспериращ млад човек в Оряхово. Никой от роднините не може да разбере какво ще учи още, след като вече е свършил и има работа като адвокат... И той несмело крие плановете си от всички. Но на кого ли може да каже тогава, че мечтае за научна и обществена работа, че иска да стане учител по философия и след това - преподавател в Университета, и от катедрата да чете лекции по философия, по етика и право, върху философията на Кант, Фриз и Нелсон (Торбов 1996б). Хората с друга мая, тези като него, си остават докрай неразбрани. Ала чувството за отговорност пред собствената му съдба щастливо трепва, защото той разбира, че става въпрос за нещо много по-важно от изначално защитната реакция на интелигента да се съхрани в провинцията, да не се остави да бъде смлян от нея. Връхлетян от усещането, че се касае за далеч по-сериозни неща, Цеко Торбов му се отдава неудържимо и без обичайните съмнения, когато трябва да подхване нещо ново. Провидението му предоставя случая и той щастливо не го пропуска.

Торбов е подготвен вътрешно за този избор. Пък и не само вътрешно. С преводите на библиотеката "Обществен живот" той пробва товара на отговорността от интелектуалната работа, макар доста тясно да следва избрания си образец. Но това не е единственият му опит. Още като студент по право в Берлин и Гьотинген той следи с професионален интерес юридическата книжнина в Германия и когато получава поканата на С. С. Бобчев, уредник и редактор на маститото списание "Юридически преглед", представя две обзорни, макар и кратки, статии за германското законодателство. Те излизат през есента на 1925 година и в началото на следващата (Торбов, 1925а; 1926в). Поканата на известния български учен и държавник към Цеко Торбов за "драговолен" сътрудник е, естествено, от голямо значение за него: така публикациите му застават редом с големите имена в професорското списание, на които след десетина години ще бъде вече колега. Сериозните научни статии върху страниците на Бобчевото издание все още предстоят, ала младият юрист истински се вживява в новопредставилата му се възможност и не се поколебава при осъществяването й. Той решително и гласно обявява Л. Нелсон за свой учител. Дори да отстраним младежката пристрастност, остава безспорният факт, че тъкмо той му открива огромния свят на Кантовата философия, тъкмо неговите изследвания го поставят в началото на пътя и задават посоката на философските му дирения, както и на дълбоката отдаденост на обществената му дейност. Цеко Торбов не само е превел "Обществен живот" на Л. Нелсон, но и приема постулатите му. Общественият живот произлиза от общността на хората като разумни същества в преследването на определени цели. Едничкото възможно непосредствено приложение на учението за идеалите на обществения живот е задачата за образованите в обществото да се обединят в партия, за да се поставят в услуга на обществените цели посредством една достатъчно мощна организация. Предоставя се образованите да отнемат от случайността действието на правото в обществото и съзнателно да го реформират.

Думите за борба не са високопарни, защото Торбов поставя категоричния нравствен императив в служба на правото, разбирано в смисъла на критическата философия: "В тази борба не става въпрос за наслаждението от живота, а за неговата стойност. Не е предоставено на образования свободно да се присъедини към общността от образовани в борбата за идеала или не, негов непосредствен дълг е да я последва!" (Торбов, 1925б). Учението за обществения живот на Л. Нелсон, пише Цеко Торбов, е учението на Платон и Конфуций за управлението на достойното малцинство, преминало през критиката на разума на Кант. Той свързва теорията с практиката, философията с политиката, като доказва, че само с политиката, позоваваща се на философията на разума, може да се постигнат успехи в общественото устройство. Толкова по-възторжено се отнася към тези идеи Цеко Торбов, колкото по-задушаваща и угнетяваща усеща обстановката в България. Така той превежда и втората от "сините книжки" на Нелсон "Етичен реализъм"6. Патосът на Нелсоновото слово е справедливостта в моментите на обществена неопределеност. Забележителната реч е дълбоко впечатлила Торбов не само с етичните императиви, бездруго изложени в трудовете му върху философията на политиката, възпитанието и етиката. Но и с един наглед страничен въпрос - за Голямата война. Начеващият учен прокламира Нелсоновото разбиране, че не може обективният ход на нещата да бъде оправдан от самия себе си, нито историческият закон да бъде определен за неизбежен и детерминиращ човешката воля. Съвременното положение на цивилизована Европа е резултат от стопанската и културна политика на традиционните идеали в техния победоносен ход. Тези традиционни идеали намират триумфа си в Световната война и дори най-пламенните защитници на демокрацията като държавна форма, гарантираща прокарването на правото, не могат да скрият трагичния им банкрут пред "безправното средство войната". Цеко Торбов обобщава, че философската безпътица след Кант доведе до Голямата война (Торбов 1926в) и тя ще си остане за всякога най-големия паметник на анархията на едно време, откърмено с философията на мистицизма и софизма. Страстната апология на истината, "вечната истина", "необходимата истина" завършва с печалната констатация, че разумът е изместен от авторитета и сега, след войната, проспериращият битово европеец живее обезверен и потънал в блатото на относителното, изведнъж осъзнал колко крехки са мнимо сигурните плодове на цивилизацията, когато се накърни редът. Ето защо Голямата война неминуемо е проява на философска, а защо не и на нравствена, освен че е безспорно политическа безпътица.

Всъщност темата за Първата световна война е средищна за Торбов, както за европейската интелигенция по това време. Като изключително събитие в живота на народите тя има много равнища и тълкуванията й могат да се провеждат в различни аспекти. Изхождайки от философските принципи на разума, Цеко Торбов приема констатацията, че "правната наука постепенно е докарана до слугиня на политиката и след това унижение вече не е чудно, че идва войната" (Торбов 1926в: 113-121). Над отделните държави не стои едно обективно международно право, основано на философията на разума, което да регулира конфликтите с политически средства. Доста преди създаването на същинските организационни структури на международно-правния живот, проблемите на войната и мира, на гарантирането на всесветски просперитет и усъвършенстване занимават нелсонианеца Торбов. Той приема идеята за "философска държава" в духа на Платоновия идеал за "управление на мъдрите". Идеята за философската политика, в която правото, равно на справедливост, трябва да бъде осъществено в обществото. Правото е цел, а държавата - средство; правото е основен критерий на държавата и изхожда от Разума като критерий на човека. "Справедливостта си остава право и задължение, дори когато всички се опълчат срещу нея!" (Торбов 1926а: 166).

Преди да замине за Гьотинген, Ц. Торбов не допуска, че там ще му се наложи да променя характера си, начина си на живот. Жаждата за наука и за участие в големи социални дела го прави припрян. През лятото на 1925 година той поема за Германия по Дунава - през Будапеща и Виена, оттам - за Мюнхен и Гьотинген. Въодушевен от предстоящите срещи, той смята пътуването за приятно, при все че то си е било едно уморително дълго пътуване през цяла Европа: първо с параход, сетне с влак. Но нищо странично не го интересува, защото пътува към осъществяване на мечтите си и използва приятната самота сред непознати пасажери да се отдаде на надеждите си за бъдещето. Дори от престоя си във Виена не се възползва да се разнообрази, сякаш това би го отклонило. Пътуването Цеко Торбов е запомнил и със случайното запознанство с Георги Бакалов. Току-що освободен от старозагорския затвор, българският политик бърза да напусне България и през Виена, заедно със семейството си, да се отправи към Съветския съюз. В австрийската столица се случва така, че тъкмо Торбов му помага да се отърве от предполагаемо полицейско проследяване. В знак на благодарност след време Бакалов му изпраща в Германия портрет на Ленин, който Торбов от своя страна подарява на приятеля си Нелсон.

И така, прекосил Европа, една юнска вечер на 1925 Цеко Торбов пристига в Гьотинген. Още веднага посещава състудентката си Лени Якоб, която го отвежда в дома на проф. Нелсон. Можем да си представим трепетното вълнение на Торбов. Посреща го Мартин Харт, с когото вече се познават от предидущата кореспонденция. Тогава се състои и първата среща на живо между Торбов и бъдещия Учител. Тя е кратка, напълно в стила на Леонард Нелсон - едва петнайсетина минути, но българският му ученик е силно впечатлен. Ученият, когото познава от трудовете и писмата му, е слаб, кокалест мъж, на вид малко по-възрастен, отколкото е в действителност, с издължено слабо лице и открито чело. Въпреки разклатеното си здраве е стегнато облечен дори в домашна обстановка - с бяла риза и бяла вратовръзка, в семпъл, но безупречен черен костюм. Всичко в него излъчва строгост и организираност. Ръкостискането му е кратко и отривисто, въпросите му са ясни и предметни, държането му е нефамилиарно и с уважение. Както ще се убеди по-късно Торбов, общуването с Леонард Нелсон става винаги при определена дистанция. Въпреки това той притежава някакъв неоспорим чар - качество на личността му, което само бива допълнено от внушителността на идеите и философията му. Респектиращото човешко излъчване на този забележителен хуманист, социалист немарксист поразява дори при бегъл контакт. Тъкмо с изключителните му личностни качества, по думите на Карл Попър, се обяснява защо той осъществява уникалната възможност на обществен идеолог да привлича и подбира голям брой млади хора. Той ги обучава със своите методи в една школа така, че те остават верни на придобитите принципи и убеждения дори в най-тежки моменти. Привлекателната сила на социално-етичните идеи за реформиране на обществото и за постигане на справедливост е за младежта само едно от основанията тя да го последва. Другото, и не по-малко силно, е неговият личен пример и достойно за възхищение човешко поведение. Сам достатъчно издигнат, професорът зачита правото на самоопределение на всеки човек, уважава чуждото решение за собствената съдба. С това печели симпатиите на младите и без да бъде морализатор, с безсъмнения си авторитет внушава у тях осъзната отговорност с последователността в действията си, приемайки обществения императив на промисления идеал в личен дълг. До подобен извод в двугодишното си общуване с него стига и Торбов, който отдава обаянието му на силата на характера и на високата нравственост на духа у Нелсон. Подобно на него, той съзнателно ще моделира поведението си със същата твърдост, за да се стигне дотам, та след десетилетия и чуждите да казват за него, че такива хора вече не се срещат.

Най-подходящ живот за един творец е онзи, който му дава възможността да напише книгите си. През 1927, малко преди да умре, Л. Нелсон подарява на Ц. Торбов второто издание на студията си "Демокрация и водителство" с автограф и посвещение: "Поднесена с приятелство". Между първото писмо от началото на 25-та и този скъп подарък стоят две години. За немския професор това са последните две години от неговия живот. В тях той се опитва да завърши започнатите трудове, да ги увенчае с обобщения и Торбов има шанса в този момент да бъде край него. Две години - нищо време за младия човек, но те са наситени със значителни промени. Така мисли проф. Торбов след години. Ясна и същевременно трогателна представа за образа и душевното му състояние получаваме от малкото запазени негови снимки от тези години. Особено място сред тях заемат двата портрета, нарисувани с молив от немската художничка Елзе Френкел. Отстоянието по време между тях е около половин час. На първия портрет виждаме млад човек с полуотпуснати клепачи, с плътно затворени устни, отдръпнат и затворен в мислите и душата си. Когато видял образа си, сам впечатлен от него, Торбов възкликнал: Нима така изглеждам! И ето че на втория портрет лицето се преобразява, очите се отварят, чертите омекват и се отпускат. Същият младеж - но сега гледа с доверие и тъга, готов да приеме хората. "Чиста и пламенна душа", както ще каже негова близка по-късно.

В онзи момент на началото Цеко Торбов е само един бъдещ участник в предстоящия летен курс на Философско-политическата Академия, ръководен от създателя й. Още вечерта на пристигането си в Гьотинген се настанява в къщата на Политическата академия на улица "Николаусбергервег" 67, в която остава до края на следването си. По-късно узнава, че е известна в тази част на града като "Червената къща". Този дом представлява голяма двуетажна градска сграда, притежание на Академията и ползвана от сътрудниците на Нелсон като общежитие. Всъщност едно от условията на работата е сътрудниците на Академията да живеят тук. Всичко е организирано тъкмо като в общежитие, със строги правила, осигуряващи стегнато и скромно битие с достатъчно лична свобода за умствени занимания на своите обитатели. Всеки разполага със самостоятелна стая, мебелирана единствено с най-необходимото: легло, маса, стол, гардероб, библиотечен шкаф. Трапезарията е обща, на първия етаж, с чист дъсчен под, голяма дървена маса за хранене, с прости дървени столове и кухненска част с мивка и печка. След години проф. Торбов ще пренесе тази спартанска скромност - не само поради липса на достатъчно средства, и във виличката си в Симеоново.

Поддържането на реда е грижа за всекиго. На масата, докато се хранят, сътрудниците на Леонард Нелсон обсъждат дребни житейски проблеми, отнасяйки се към тях със сериозността, присъща на цялото им отношение към захванатото реформаторско дело. Обща е и библиотеката, голямо помещение на първия етаж, с място за четене и ползване на наличния книжен фонд, съставен предимно от философска и политическа литература. Тук се провеждат мероприятията на гьотингенската група на Младежкия съюз - събрания, Сократови диалози, "тренировки" за политически речи, подготовка за изпити, тук са посрещани и приятелите на малкото общество от града и от другаде. Дистанцирането от всекидневния бит в Червената къща, което никак не накърнява съдържанието на дейността на малкото общество, би ни помогнало да оценим в днешни понятия същността на неформалната организация.

Ни повече, ни по-малко това е школа за политици. Тук те се подготвят теоретично и практически изпитват наученото в политическите акции на немската социалдемокрация. Прагматичните аспекти на политиката, философията и теорията на правото се разработват от немската научна мисъл още от предишното столетие. Несъмнено, те се ползват като извор на политическата теория, а оттам - и на практическата дейност, целенасочено разгърната от Л. Нелсон. Той принадлежи към учените, чиито трудове в значителна степен са посветени на обновяване и обогатяване на философската политика и етика. Извадил от забравата учението на кантианеца Я. Фр. Фриз, той избистря етико-философските му възгледи и след Първата световна война систематично ги прилага в работата си със своите ученици. Проява на прагматичната му дейност е основаването на ММС и на Философско-политическата Академия.

Философът Л. Нелсон не е само изследовател и професор, следователно учен в чист вид. Своята научна работа той вижда осмислена само ако е свързана с актуалните обществено-политически въпроси. Първата световна война оказва огромно влияние върху него както за формиране на концептуалните му идеи, така и за решително пренасочване на действията му. Сам активен участник в пацифистките движения в Германия преди войната, той разбира, че либералните кръгове са неспособни ефективно да се борят за мира, а същевременно не вижда и други политически сили, които биха били в състояние за подобно дело. Така се оказва най-близко по идеи и готовност за действие до академичния кръг на либералния историк Вилхелм Ор. От този кръг партия не излиза, пък и Нелсон се отнася с недоверие към партиите. Опитът му потвърждава, че трябва да се пробват други начини. Приемайки, че човешкият разум е основа на истината, морала и правото, Нелсон работи както в областта на чистата философия, така и в нейната прагматика. Той първи развива философската етика с философската педагогика и философското учение за правото с философската политика като приложни дисциплини на общото знание. Посвещава вниманието си на философската политика, защото вярва, че в обществения живот трябва да владее разумът, а не авторитетът и насилието. В тази насока са разработени и приложните проблеми на възпитанието в някои основополагащи негови произведения - "Критика на практическия разум", "Система на философската етика и педагогиката", "Система на философското учение за правото и политиката" (Нелсон 1917б; 1970; 1924). Утвърждаваната от него философска теория и практика с категоричните си императиви се оказва трудна за приложение и дори в родината си той остава недотам популярен, а неговите последователи в обществено-политическата и философско-практическа дейност са малко на брой. Създава Философско-политическата Академия, като организация за въвеждане в практиката на философско-политическите си възгледи, и Международния съюз на младежта, трансформиран по-късно като Международен социалистически борчески съюз, като оръдието, с чиято помощ практическата политика следва да се ориентира във философската политика.

Максималист по природа, убеден, че уважение заслужават не толкова родителите на идеите, колкото техните въдворители в практиката (с това се обяснява личният му респект пред Ленин), Л. Нелсон избира пътя на самостоятелна практическа работа сред обществени групи, основана върху образоването, върху бавното и целенасочено възпитаване на нови качества на личността в съответствие с философско-етичните изисквания към политиката. Той смята, че не може да се очаква реформиране на обществото само от сляпото разпространение на идеите на разума, нито от голото облагородяване на отделния човек. Много повече е необходимо правото да бъде гарантирано чрез институциите. При това обаче тези институции могат да се създадат и поддържат само ако се намерят хора, научно и практически подготвени и образовани, които да вложат воля и сили в това. В смелия експеримент първи помощник е доброволната му сътрудничка Мина Шпехт, изключително опитен педагог и с голямо човешко излъчване. През 19187 Нелсон основава Международния младежки съюз с цел да се подготвят неговите членове чрез средствата на възпитанието и превъзпитанието за активна работа в полето на обществения живот. Този съюз не е политическа организация в собствения смисъл, защото неговата цел не е да управлява обществото. Много повече е той място за обучение на кадрите в политическа отговорност и морал, в реторика и публично поведение. Сътрудниците на ММС се интегрират в социално ориентираните организации (профсъюзи, ГСДП и пр.), като използват готовите структури и насочват влиянието си върху целите и задачите им. Със създаването на Съюза Нелсон вижда практическата реализация на идеята си за образованите членове на обществото, чиято задача е да сложат това общество в съгласие с критериите на Разума, схващан в Кантовия смисъл. Той възлага надежди на работническото движение, заради естествения му стремеж към социална справедливост, при все че философско-етическите основи на понятието справедливост в неговата философия е непостижимо в това класово по същността си движение. Образоването на критично настроените млади хора с техния идеализъм, постигането на градивен скептицизъм е невъзможно в условията на бруталното и неразумно общество, нито в конвенционалното училище, смята Нелсон, нито пък с лицемерното възпитание във фалшивите и компрометирани идеали на буржоазното семейство. Неговата възпитателна и научна работа е възможна само подпомогната от Философско-политическата академия и от ръководения от Мина Шпехт интернат във Валкемюле. Мащабът и границите на Нелсоновата дейност са толкова по-големи, защото в своята философия - философия на политическата практика - той не прави компромиси с основните си идеи, нито пък гони неприложими, лабораторно чисти научни теории.

Философско-политическата академия8 в завършения си вид има за цел да развива теоретичните основания на етично насочената политика и да калява личните способности на сътрудниците при нейното осъществяване. Тя е основана през 1922 година и главното й седалище е Гьотинген, на същата улица, в която живее самият Нелсон, защото той я ръководи лично и отблизо. Но нейната предистория се свързва с основаното през декември 1918 година в Берлин Общество на приятелите на Философско-политическата академия с председател проф. Франц Опенхаймер. Целта на приятелското общество е да осигурява средства за чисто академична дейност на членовете на Младежкия съюз - изследвания и публикации. В резултат на това година по-късно Академията има своя сграда с библиотека в нея. Обезпечават се средства първоначално за редовни седмични курсове за обучение на дейците на Съюза, а след това и за по-продължителна подготовка на политически лидери от страната и чужбина. Обучаването на лидерите да управляват обществото трябва да става планомерно, смята Нелсон, за да се избегне играта на случайностите, каквито възможности при либералната демокрация са често срещани. Основният принцип на участие е доброволността и свободата на избора, но основаващ се на дълбоко осъзнатия морален дълг. И макар в това малочислено общество да владеят строги нрави и изисквания, то не само не е изолирано от света, а напротив, неговите конкретни цели се диктуват от действителността.

Главна научна задача на Академията по времето, в което Ц. Торбов е в Гьотинген, е подготовката на новото издание на трудовете на Я. Фр. Фриз, както и публикуването на произведенията на Нелсон и сътрудниците му. Тъкмо във връзка с това е и поканен Цеко Торбов. Още с тръгването си от България той е наясно, че ще работи в едно привлекателно с целите си общество, въпреки че не си е представял какъв точно ще бъде неговият принос. Когато през 1922 проф. Нелсон поема лично ръководството на Философско-политическата академия, той й придава онази организационна форма, която гарантира ефективна работа и използване на полезните качества на всеки от нейните сътрудници. Залага се на възпитанието и самовъзпитанието на всеки отделен сътрудник. Доколкото това е планомерен и целенасочен процес, мобилизиращ съзнателно волята и изискващ висока степен на лична ангажираност, изискванията към членовете на обществото са строги и неотменими. От всекиго се очаква, щом е доброволно приел трудностите и отговорностите, да не пести усилията си, за да се интегрира и служи на делото.

В Червената къща на "Николаусбергервег" Торбов бива настанен в малка таванска стаичка, скромна като на всички останали. Само с един случаен разкош - кой знае как озовало се тук полуиздънено кресло с висока облегалка, удобно място за размисъл. В тази мансарда с малки, обърнати към тихата улица прозорчета, от които навярно са се виждали само тъмни островърхи покриви, младият учен навлизал в глъбините на философската мисъл, отдавайки се в мълчалива самота на любимото си занимание. Съвсем скоро той е могъл да се убеди, че в Дома всеки работи в стаята си, сам, необезпокояван, но без сам да безпокои другите с посещения и разговори без конкретен повод.

Целият живот в Дома е организиран от правилник за реда, който всеки познава много добре и се е подписал лично, че ще спазва. Ставане рано сутрин, привеждане в спретнат вид, гимнастика, закуска, занимания, обяд - винаги безмесно ядене, измиване на съдовете по ред, определен от дежурство. Всичко - по часовник и за всяко закъснение се понасят санкции - почистване на мазето, двора или улицата. Задълженията са разпределени и изключения не се правят. Всекиму е отнапред ясно какво ще прави през деня. При излизане от къщата обитателите са длъжни да регистрират това с картонче с името на таблото. Всичко е опростено и безспорно. Редът се приема за морално задължение и спазването му е не толкова проява на дисциплинираност, колкото на духовна издържливост и зачитане на чуждото време. Нехайството и дори неволното отклонение се санкционират с педантична точност. В този строг и неартистичен порядък всяко отклонение се заплаща с цената на личната свобода, защото така функционира принципът за равенството и зачитането на човешкото достойнство, а повелите на дълга обхващат и онова, което не струва повече от елементарно усилие.

Младият Торбов изживява дълбоко това преобръщане на нещата в ежедневието си - та нали довчера е газил калта на крайдунавското Оряхово. И ето как преценява това: "Необикновеното в тези така обикновени изисквания се състоеше в това, че се провеждаха безусловно и съвестно. Не разбирах сериозността, с която се отнасяха към изпълнението на изискванията на правилника. Когато обаче почнах да чувствам все повече нравствената сериозност, която не напускаше новите ми приятели и при извършването на дребните наглед работи, си дадох сметка, че този така обикновен правилник за вътрешния ред не беше създаден само от съображения на целесъобразност, но и поради изисквания от правно и етично естество, които налагаха да уважаваме правата на другите. И накрай, правилникът беше едно от средствата да си помагаме в самовъзпитанието и възпитанието на другите, което беше задължение на всеки член на малката възпитателна общност, каквато очевидно образувахме, като непрекъснато живеехме заедно." (Торбов 1996б).

Животът тук го среща с младите сътрудници на Нелсон, някои от които ще останат негови приятели до края на дните му. Състудентката му Лени Якоб признава обаче, че макар да се възхищава от силата на духа у младите нелсонианци, самата тя не притежава нужната твърдост, за да бъде като тях. Оказва се права, защото даже след години, Торбов е толкова по-убеден във философията си на кантианец и нелсонианец, етичен социалист, тъй като повелите на дълга са проникнали дори в ежедневното му поведение.

В Гьотинген Цеко Торбов заживява сред своите нови приятели.

В дните преди летния курс на Философско-политическата академия Торбов се сближава с Мартин Харт. Истинското му име е Вили Айхлер. Като секретар в научната и практическата дейност на професора, прекарва голяма част от деня, а понякога и нощта, при Нелсон. Той лично подготвя научните материали, подрежда писмата му и винаги е в течение на основните му дела. Същевременно е един от ръководителите на ММС, а след това и на Международния социалистически борчески съюз9. Координира обществената дейност на всички местни организации. Често пътува из цяла Германия, за да води курсове за теоретична и практическа подготовка на сътрудниците. Координатор е и на връзките на Съюза с другите социалистически обществени организации. Впечатлението, което оставя у Ц. Торбов с първо виждане, е за солиден, едър мъж, сдържан и немногословен, внушаващ доверие и последователност. Годините, за които става въпрос тук, са още началото на неговата обществена дейност. Във времето между двете световни войни той се утвърждава като политик от нов тип. От една страна, притежава отлични организационни качества и енергичност, а от друга - задълбочени философски познания. Ето защо по-късно той става един от лидерите на социалдемокрацията в Германия. След 1933 г. е принуден да емигрира в Париж, а след окупацията на Франция - в Лондон. След войната се завръща в Германия и дълги години е член на ръководството на SPD. Нещо повече, участва в изработването на Годесбергската програма за следвоенното развитие на родината си, в която намират приложение тъкмо философско-политическите идеи на Л. Нелсон. Издига се до представител в местния парламент на Нордхайм-Вестфален, както и до членство във Федералния Бундестаг и в Съвета на Европа. В Лондон първо негова сътрудничка, а сетне в Германия - съпруга, става Сузане Милер (по баща Щросмайер), ученичка на Торбов от София. В 70-те години Вили Айхлер е сред редакторите на деветтомното издание на съчиненията на Нелсон. Приятелството между Торбов и Вили Айхлер остава трайно. След десетилетия всички пътувания на проф. Торбов и съпругата му се свързват с посещения при старите приятели в Бон.

Философско-политическата академия на Нелсон се оказва школа и за Нора Блок. Тя принадлежи към хората на дисциплината, която, веднъж приета за норма, се превръща и в морална мотивировка. Заради педантичността си и ревностното си придържане към правилника често застъпва прекомерна строгост, ала приятелските отношения в малкото общество предпазват всички от предубеденост. Основното й задължение на "домакиня" на Дома на Академията включва пазаруване, както и да държи сметка за разходите, да следи за организацията на ежедневието. Нора се справя успешно с всичко. Същевременно участва редовно и с желание и в публичните прояви на ММС и МСБС. След Втората световна война продължава обществено-политическата си дейност. Професионално израства до директор на Каселския окръжен съд и член на Ландтага на Хесен.

В Спомените си за Леонард Нелсон проф. Торбов отделя заслужено внимание на Мина Шпехт. По времето, когато пристига в Гьотинген, тя е директор на интерната във Валкемюле, като пряко ръководи педагогическата, организационната и битовата работа там. Със своите 45 години, със своя опит на възпитател и солидни научни интереси тя спечелва безспорното уважение на всички млади членове на общежитието. Нeйното сътрудничество с проф. Нелсон датира от преди Първата световна война. Името й стои сред учредителите на Международния младежки съюз. Родом е от градчето Хаубинда, което напуска, и след запознаването си с Леонард Нелсон неотлъчно работи с него. Още като студентка приема да експериментира педагогическите възгледи на професора във възпитаването на "достойни управници" и самата тя систематизира изводите от работата си. Имайки възможност да съпровожда почти непрестанно учения, Мина Шпехт събира статиите и речите на професора, конспектира Сократовите диалози, които понякога провежда той, и участва като първи редактор в подготвянето за печат на почти всички негови произведения приживе. През 1929 година, заедно с Ото Майерхоф и Франц Опенхаймер участва в издаването на посмъртното издание на подготвените от Нелсон "Abhanlungen der Friesschen Schule", а през 1970 година е редактор на т. V на Събраните съчинения, съдържащ произведенията на професора, посветени на етиката и педагогиката.

Цеко Торбов я представя като слаба, но енергична жена, винаги спортно облечена, с изцяло бяла, негъста коса. Лишена от външна женска хубост, тя е по-скоро завладяваща и влиятелна, одухотворена и амбициозна и сякаш без видимо обяснение - привлекателна за по-младите, търсена от тях с особено доверие за подкрепа и помощ. Човек с тежест в организацията, придаващ дълбок смисъл на практическата работа, М. Шпехт е не само най-опитната ръководителка на Интерната и на Академията, но и един от вдъхновителите и смели експериментатори в сферата на Сократовите диалози. Тя се стреми да създаде от тях направление в педагогиката, с традиции в германската практика. В условията на политическа сигурност в Дания, след прехвърлянето на децата и ръководителите на Валкемюле от фашистка Германия, заниманията върху Сократовите диалози не престават. Нещо повече, една от питомките на интерната, Нора Валтер, завърнала се след войната в Германия, организира специални Сократовски курсове. Те се провеждат периодично и до днес с международно участие с една главна цел: обучението да се превърне в дълбок процес на изпитване на мисълта.

Мина Шпехт е натоварена с цялата организаторска дейност около интерната във Валкемюле. Тази дейност тя не изоставя през целия си живот, всеотдайно посветен на идеите на Нелсон. По време на войната заедно с Грете Херман и Густав Хекман прехвърля училището в Дания, където то продължава да работи по педагогическите програми и методики на Нелсон и М. Шпехт. При това в тях се акцентира не толкова на придобиване на нови знания, колкото на практическата самоподготовка и самовъзпитание, мислене и наблюдения. За съжаление, в нашата практика подобни опити са непознати, за да може да се оценят достойнствата на такъв род обучение и възпитание. Тя трайно свързва името си с Философско-политическата академия, чийто председател е от 1949 до 1961 г., с основна задача да въплъти в действителността идеите на младостта си. Със същата всеотдайност тя работи и в немската Комисия за ЮНЕСКО, чийто член е до своята смърт.

Скоро след пристигането си Торбов се запознава с Грете Херман, доброволна сътрудничка на Л. Нелсон от Бремен. Тя се интересува от философията на Нелсон повече, отколкото от практическото й приложение в политиката. Заради обществените си задължения в Съюза през есента на 1925 Ц. Торбов поддържа интензивни връзки с нея и тя цени високо приятелството си с него. По натура повече склонна към самостоятелна работа, тя веднъж споменава пред българския си приятел, че намира някои членове на Съюза за високомерни с тяхната едва ли не маршируваща стъпка и вечно вирната глава. По повод на нейните резерви Ц. Торбов пише в Спомените си: "По-късно съм виждал често млади хора без въодушевление и винаги ми е било жал за тях.". В началото на 1927 година двамата реализират една обща идея - упражнения по математика за добиване на някои фундаментални познания, необходими на членовете на Академията за философските занимания на групата. Впрочем Грете Херман се установява в Дома на Академията късно, след известни колебания и вероятно под въздействието на дълбоко потреслата я преждевременна смърт на проф. Нелсон. Но затова пък в буквалния смисъл на думата пренася делото му в годините. Ръководи научната дейност на Академията като неин председател от 1961 до 1978 г., участва в издаването на писмовното наследство на учения. Торбов и Гр. Херман запазват трайни връзките от своята Нелсонова младост, преминали в творчески обмен. При по-късните си пътувания в Германия, които съвпадат с работата му върху преводите на Кант, професорът се среща с нея. Тя с охота обсъжда трудностите в тази нелека задача и му оказва съдействие при намирането на необходимите книги и литература.

Сред най-младите участници в Нелсоновото педагогическо общество е Ерна Бленке. Топлото и неформално приятелство с нея продължава и след като Торбов се завръща в България. Ерна Бленке става близка приятелка на семейство Торбови. През седемдесетте години тя посреща проф. Торбов при пътуванията му в Германия, както и сама посещава на два пъти Цеко и Валентина Торбови в България. Нейната най-голяма активност в полето на обществената дейност е след Втората световна война. След завръщането си от емиграция от САЩ се включва активно в немските женски организации като педагог и ръководител. Като председател на Философско-политическата академия (1978-1982), събира и подрежда архива на проф. Л. Нелсон, който предава за съхранение на фондация "Фридрих Еберт".

В Дома на Академията за Торбов започва и едно дълголетно приятелство с китайския му колега Вай Си Луан. Той се установил в Гьотинген няколко седмици след Торбов, през лятото на 1925 г. На чуждестранните участници в Академията се гледало с надежда, че те ще разпространят идеите й в чужбина и ще интернационализират нейните успехи. С Луан Торбов се сприятелява бързо и тъкмо от него възприема ритуала на чайната церемония, съхранил го строго до края на живота си. Сърдечен и по азиатски откровен, китайският момък бързо се сближава с всички в Дома. Залавя се с философско-политическата проблематика, макар че завършва математика и заради качествата си в тази област бива поканен от проф. Д. Хилберт в Математическия факултет. След години Вай Си Луан става професор по математика в университета в Ченг Ду, Китай, като през годините не преустановява връзката с приятелите си, в това число и с проф. Торбов.

В Спомените си Торбов отделя значително място на познанството си и с друг китайски приятел, провокирал у него траен интерес към китайската култура и духовност. Янда Данг, професионален революционер, още от Китай поддържал връзка с изпълнителното бюро на Международния социалистически борчески съюз. В родината си, след 1925 г., бива преследван от Чан Кай-Ши, който се разправял с политическите си противници. Принуден да емигрира, през Манджурия се отправя към Съветска Русия. Известно време прекарва в Москва, откъдето заминава да организира китайските емигранти в Западна Европа. Вероятно по тази линия влиза във връзка с Нелсоновия Съюз. В средата на декември 1928 г. по покана на Мария Ходан той пристига в Гьотинген. Тук той старателно изучава структурата на Организацията и начина на функционирането й. В краткото време на пребиваването си в Германия той се сближава с Ц. Торбов, и то толкова, че след време го посещава в България. Тогава българският му домакин любезно го развежда из Оряховска околия, а китайският революционер бил силно впечатлен от постиженията на стопанския и обществения живот в Европа. "Той искаше непременно да се върне в родината си, но вече с нова идеология и нови методи за борба против сегашното реакционно управление на Куоминтанга." (Торбов 1996б). След години връзката с него неочаквано се преустановила, вероятно Янда Данг все пак е станал жертва на политическите си противници.

Така Торбов заживява в Гьотинген с усещането за коренна промяна, породено и от възхищението му пред новите приятели. Тук той си дава сметка, че истински надеждното приятелство се изгражда не в младежките мечти, а в общата работа за важните неща в живота. Вдъхновението и всеотдайността на членовете на Нелсоновото общество са осмислени от стремежа да се въдворят идеите на разума и справедливостта в обществено-политическия живот. Първата голяма проява на практическата реализация на тази дейност, на която става свидетел Торбов в Германия, е летният курс на Философско-политическата академия. Десетдневният семинар от 1 до 10 август 1925 година силно го впечатлява. Във Валкемюле се събират над 150 души от цяла Германия, идват гости от Англия, Белгия, Австрия, Швейцария, дори от Китай - младежи до 35 години, облечени с туристически дрехи, с раници на гръб. Те са всякакви по професия: интелигенти и работници, учители и възпитатели, но обединени от примамливата цел да се борят за справедливостта. Леонард Нелсон успешно използва бунтарските им настроения, за да ги посвети във философията на разума. На курса се водят известните Сократови диалози, в които са обсъждани философски и политически проблеми, и които по мнението на Нелсон, са най-сигурният път към истинското знание и убеждение.

Сократовите разговори като метод на философското обучение са част от методиката на Л. Нелсон. Голямото значение, което им отдава ученият, се дължи на неговата радикална критика на теорията за познанието. Той отхвърля като възможна всяка теория, основана върху предходно, само по себе си нуждаещо се от доказване, познание. Следователно валидността на човешкото познание зависи от това, да се намери неговата Архимедова точка. Сократовият диалог е пътят към откриването на съдържанието на познанието, както и на неговото основание. Л. Нелсон има студии по въпросите на диалога като метод, една от които Цеко Торбов превежда през 1930 г. на български (Нелсон 1930). Интерес за преводача представляват педагогическите аспекти на приложението на Сократовия разговор. Приема се, че чрез рефлексия критическата философия само изразява в понятия онова, което бездруго е съществувало като първично притежание на разума и се е проявявало неясно във всяко отделно съждение, но разговорът цели да разбули тяхното съдържание. Дори когато не довеждат до пряк положителен резултат, Сократовските разговори внушават на обучаваните поуката да се справят сами с поставената задача - колкото и объркана и трудна да е тя. Така например цял семестър упражнения по етика със студентите в Университета довели до заключението, че поставеният изходен въпрос е погрешен. И всичко това - в тежките, дори мъчителни разговори с въпроси и отговори, подавани от обучаваните, ала провокирани и направлявани от учителя. С презумпцията, че който иска, може, Нелсон оставя учениците по свой път, с разсъждение да открият решението. Той обичал да повтаря, че философската истина е особен род истина. До нея се стига не просто с ученолюбие, а със самостоятелно мислене. Само занятията по философия не са достатъчни, а трябва мисъл. Затова изкуството да философстваш се придобива тъкмо с най-трудните упражнения. По признанието на Торбов, Л. Нелсон е водел сократовски разговори повече в Академията, отколкото в Университета, където навярно го е спирал закостенелият академизъм. Сократови диалози се провеждат, ръководени лично от Нелсон, и по време на летния курс 1925 г. във Валкемюле. Торбов подробно разказва в Спомените си за своето участие в тях. Дълбоко впечатлен, в годините на своето учителстване, той сам ще се опита да приложи подобен метод в обучението.

Още в първите месеци на пребиваването си в Гьотинген, след като летният семинар отминава, Торбов има възможността да заработи отблизо с Нелсон. Скоро между двамата се установяват приятелски отношения, в които взаимното уважение и респект са основата на тяхното сътрудничество. През есента на 1925 г. Торбов съпровожда своя учител в едно от последните му ваканционни пътувания - на остров Кампен. Краткият отдих скъсява дистанцията между двамата и установява доверието, с което Нелсон ще привлече българския си колега сред най-близките си сътрудници, а Торбов с увлечение ще се отдаде на научна и обществена работа.

Много от видяното у учителя и приятеля Торбов възприема в своя живот и след години става негова отличителна черта. Не само бялата риза с бялата вратовръзка като символ на чистота. Изрядната работа е въпрос не само на интелект, но и на характер. Като студент по право в Берлин и Гьотинген Цеко Торбов е посещавал лекции по философия на правото при проф. Рудолф Щамлер10 в Берлин и проф. Юлиус Биндер в Гьотинген. От проф. Биндер, достолепен и сякаш малко високомерен представител на своята наука, той за първи път чува името на Леонард Нелсон, но едва сега можe да слуша лектора и остава поразен от изключителния му преподавателски талант. В началото на летния семестър през 1926 Нелсон начева курс лекции върху история на метафизиката в Гьотингенския университет. Те се посещавали само от студенти в горните курсове поради голямата сложност на лекциите. Л. Нелсон предварително подготвял подробни бележки без изключение, независимо дали преподава стар или нов материал. Но на самата лекция рядко ги ползвал, като по-скоро правел това, за да разсъждава върху тях. Говорел бавно, акцентувайки, сериозно и нравствено ангажирано към материята. Никога не жестикулирал, не повишавал глас, не ускорявал темпото, нито разкрасявал езика си с цветисти думи, нито пък оригиналничел. Всяка негова дума се подчинявала на желязната логика на мисълта му и не служела за нищо друго, освен да изразява строга и точна мисъл. За него не съществувал смисъл, който да не може да се изрази просто и ясно. Дори най-дълбокото философско размишление трябвало да се изрази така, че да се разбере от всекиго. Толкова повече това се отнася за един професор по философия.

Ден преди лекцията си професорът не приемал у дома си никого. Затова пък след нея често бивал придружаван от студенти, обсъждайки с тях незначителни уж подробности от вече отминалото занятие. Всяка лекция се стенографира от сътрудниците на Философската академия, сетне се напечатва и сравнява подробно, след което му се предава. Така всъщност са подготвяни някои от книгите му и тъкмо поради това той се е отнасял с подобаваща сериозност към всяка лекция. Строгите изисквания към своите сътрудници професорът прилагал и към собствените си трудове. Негово ненарушимо правило е, че никога не чете ненапечатан и непоправен от грешките ръкопис. Ако някоя писмена работа не му хареса, не я поправя, а просто я връща за нова и нова преработка, въоръжен с неизтощимо търпение да чака учениците си да израстат и сами да стигнат до най-точния израз. Впечатляващото в личността му е невероятната издържливост и постоянство, максималистичната страст и неотменимото чувство за отговорност. Ако има дума, която в най-голяма степен да го определя като обществен човек, тя е тъкмо осъзнатият дълг. С него малко хора са имали свободата да общуват като с равен заради последователността и волевитостта на характера му. Като добавим към това неотменимата философска логика, се получава наистина един мъчен за следване, но увличащ водач. В неговия пример Торбов вижда на практика разрешен въпроса за съвместимостта между идеала, който избираме да следваме, и човешкото поведение. Поразителна е връзката между най-висшите и най-строгите абстракции с най-актуалните и практически най-значимите нужди на живота.

Интересът на Леонард Нелсон към философията води началото си от ученическите години. На зрелостния си изпит силно впечатлил пратеника на Министерството на образованието с отличното познаване на текстовете на Кант. Той сам признава обаче, че решителна роля за насоката на философските му занимания изиграва запознаването му с трудовете на Якоб Фридрих Фриз. Както често става, сериозните открития се правят случайно: за четиринайсетия си рожден ден получава в подарък книгата на Ернст Халир "Die Kunstgeschichte des 19. Yahrhunderts in ihren Beziehungen zu der Entwicklung der Naturwissenschaften", съдържаща дълги цитати от съчиненията на Фриз и Апелт. Оттам се започва. С младежки жар и увереност той си поставя за цел да реабилитира пред света философското наследство на Фриз и - трябва да му се признае - успява, като го противопоставя на по-известния философски метод на немския идеализъм на ХIХ век в лицето на Фихте, Шелинг, Хегел. От 1904 г., едва-що промовирал математика и философия, започва да издава поредицата "Abhandlungen der Neuen Fries'schen Schule, Neue Folge", с която цели да се извади от забравата философското наследство на продължителя на Кантовата традиция. Работата е свързана и с концептуални обобщения, и с научни дирения, които го нареждат сред най-изявените неокантианци. Това издание бележи началото на нови начинания за Нелсон. Отдаден на солидния си научен интерес към трудовете на Я. Фр. Фриз, едва двайсет и две-тригодишен, той се заема с подготовката на ново, пълно издание на неговите произведения (Фриз 1904). Успоредно с това създава и Фризианско общество (1904), чиято цел е разпространение идеите за дълга и правото, почерпани от творбите на Фриз. За негови членове привлича Ото Майерхоф, Герхард Хасенберг, Франц Опенхаймер, Пол Бернаис, Артур Кронфелд - бъдещи светила всеки в своята област. През Първата световна война Дружеството на фризианците се разпада и това силно огорчава Нелсон, който никога след това не повтаря поканата си за подновяване на дружеството. Неговите членове обаче се оказват трайно свързани с Нелсон и след преждевременната му смърт участват в издаването на събраните му съчинения, както и в довършването на поредицата трудове на Фриз (1929).

Л. Нелсон участва и в работата на създадения в 1908 от Вилхелм Ор Свободен академичен съюз, чиято основна задача е образователна работа сред интелигенцията. В предвоенните години на смътни усещания за предстоящи сътресения младият учен очевидно търси подходяща институционална форма да вгради силите си за общото благо, преди сам да е намерил истинската формула за въплъщаване на идеите си. За кратко бива последовател, преди сам да вдъхновява свои последователи.

Следващата 1909 година се хабилитира в Берлинския университет и се установява в Гьотинген. Оттогава съсредоточава цялата си дейност - научна, обществена и политическа - в този университетски град. Затова на конференцията по случай петдесетгодишнината от смъртта му, проведена в Гьотинген на 27.-29.Х.1977, проф. д-р Карл Арнд обобщава, че целият живот на родения берлинчанин Леонард Нелсон е свързан с Гьотинген (Арнд 1979). Заради личното му обаяние известни личности от различни области на знанието и науката търсят неговото приятелство. Измежду най-близките негови приятели е професорът по математика Давид Хилберт, известен с теорията си за системата на аксиомите, за която съвременниците му смятали, че се равнява по значение в модерната математика със значението на Евклид. На него Л. Нелсон посвещава най-големия си и най-приносен труд във философските си изследвания "Критика на практическия разум": "На своя учител и приятел Давид Хилберт авторът посвещава с благодарност и уважение този опит да се открие за владението на строгата наука една нова провинция" (Нелсон 1917б). От своя страна Давид Хилберт е обичал приятеля си и се е признавал за негов ученик във философията.

Трудно е да се намери разделителна линия между теоретичните изследвания на Нелсон и практическата му дейност, защото, докато разработва научната проблематика, той я прилага в пряката си работа. Нелсон не се отказва от опитите си да реформира и очовечи обществото, но поема по съвсем нов път - основава Международния съюз на младежта през 1918 г. Ето какво пише Цеко Торбов за Съюза: "Движещата сила на неговите основатели е тяхната непоколебима вяра в човешкия разум, в неговата спасителна сила и творческо призвание за уреждане на живота на народите. Задачата на този съюз е била да създаде партията на разума - образованото малцинство - а универсалната същност на партията на разума се определя по решителен начин от универсалния характер на самия разум. На 8.II.1919 година основателите издават един позив към свободната младеж на всички съсловия, класи, народи, в който нравственият разум се изтъква като единствен законодател на обществото, способен да го ръководи и усъвършенства по пътя към възвишения идеал за управлението на мъдрите. Апелиращите се позовават на Платон и Конфуций, на Кант, като смело напомнят никой да не търси вината извън себе си, ако този идеал остане и занапред неосъществен" (Торбов 1996б).

Този позив е подписан от твърде много и значими имена, за да бъде смятан за случаен: Мина Солер, проф. Алберт Айнщайн, проф. Герхард Хасенберг, Кете Колвиц, д-р Хайнрих Нелсон, проф. Франц Опенхаймер, д-р Елизабет Ротен, проф. Валтер Шюкинг, а Централният комитет на съюза се представлява от Л. Нелсон, Мина Шпехт, Макс Ходан и Берта Гизин. Непосредствена задача на Международния съюз е да обедини всички младежи в света, без разлика в расата, нацията, класите, защото тъкмо младежта може да се бори за победата на истината и справедливостта. От средите на тази обединена младеж с течение на времето трябва да се издигнат големите водители, които ще се ръководят от авторитета на суверенния разум, изяснен и обоснован от една просветена философия на нравствеността и етиката.

Политиката на разума като цел е политиката на правото, защото макар никоя човешка институция да не е изцяло добра, то справедливостта е върховният закон на разума. Тя се обявява за правото не само в държавата, но и между държавите и изисква дейно сътрудничество в моралната и правната подготовка на Съюза на народите. Подборът и формирането на личностите става в Нелсоновата Философско-политическа академия. Тя е също част от политическата практика на учения, която култивира характера, познанието и организаторското умение според повелите на разума, според изискванията на правото и морала. Той създава политическата ориентация на младежката група в Гьотинген, сондира възможностите им, школува ги с философски и нравствено-етични упражнения, внушавайки им егалистичния идеал на обществено устройство.

Първите две десетилетия на века поставят стара Европа на предела на гигантски колизии; никога преди това не е имало такова могъщо движение на историята, което заплита съдбата на милиони земни жители в един възел. Преди Първата световна война човечеството изтръпва пред апокалиптичното си предчувствие за взрив между старо и ново, а самата война разтърсва инертните пластове и потресаващо категорично доказва, че институциите, на които е доверявало просперитета си, са се оказали негодни за усъвършенстване. Тогава не е чудно, че всеки глас и всяко действие, насочено към реформиране на съществуващите форми, се приемат и аплодират. Ето как става възможен невъобразимият социален експеримент, захванат от Ленин, похвален от половин Европа още преди да са ясни политическите и нравствените резултати. Мнозина лекомислено се доверяват, че вождът на световния пролетариат ще реши веднъж завинаги грозните социални проблеми дори на собственото им общество. За това пише и Карл Попър: "Марксизмът е само епизод, една от многото грешки, които сме допуснали във вечната и опасна борба да построим по-добър и по-свободен свят." (Попър 1993). Л. Нелсон не е марксист и неговата организация не е комунистическа, дори напротив, в произведенията си той категорично отхвърля класическите идеологеми на марксизма. Ала и тази, подобно на други такива организации, не е гарантирана от една основна, колкото истинска и възхитителна, толкова и допустима опасност: от нетърпението да подобри съдбата на ближните си. С философските си възгледи Нелсон отхвърля илюзията за постепенното все по-усъвършенстващо се развитие на обществото, което в естествения си ход ще доведе до най-справедливото социално устройство. Впрочем невъзможно е последователят на Сократ в методите на обучението да е бил чужд на Сократовата ирония и да не е бил спохождан от съмнението колко метафизично носталгични са опитите да се осъществи на практика философският идеал. С това може да се обясни особеното му отношение към страната на Съветите. През февруари 1927 Нелсон реализира мечтата си да посети СССР. Въпреки категоричното си неодобрение на Лениновата диктатура като система на стопанството, неговият портрет - същият, който Г. Бакалов е изпратил на Цеко Торбов, а той - подарил на приятеля си, стоял на стената в кабинета на Нелсон като знак на уважение към смелото реформаторство. Целта на посещението му е да се срещне с хора от широките обществени среди, за да обсъди теоретичните и практически проблеми на социалните промени и да разгласи опита си от педагогическата дейност на училището във Валкемюле, за да ги склони да проведат подобен опит и в СССР. От предварителния си план успял да осъществи само един важен разговор с Луначарски и Крупская. След петте седмици, прекарани в Москва, Нелсон запазва резервите си и единственото, споделено с Торбов, било, че тази могъща държава може да бъде провалена заради липсата на доверие и приятелство между ръководителите й. Твърде скоро след завръщането си професорът умира, без да успее да обработи за печат подробните бележки, които е водил.

С иронията на духовно неуморния да следва целите си учен той анализира съвременното общество, нарекло себе си либерална демокрация. Нелсон не приема безкритично демокрацията заради възможността, която дава на необразованите да управляват, само защото са мнозинство. По презумпция мнозинството не е достатъчно морално, нито достатъчно образовано и издигнато, за да му се поверява решаването на тежките въпроси на общественото устройство. Обществото трябва да създаде само такива условия, че достатъчно образованите да управляват, като при това непрекъснато се усъвършенстват и стигнат до оная степен на осъзнатост и издигнатост, при която не биха могли да заменят справедливостта с деспотизъм. Това управление той нарича управление на регентите, а целта на обществото вижда в отглеждането на достойни регенти. Мрачните антиутопии от началото на века, господстващи в социологията и философията, не го отклоняват от избрания път, а напротив11. Политически ангажиран с въпросите на общественото развитие още преди да бъде преподавател в Гьотингенския университет, като такъв съзнателно удвоява усилията си. В светлината на практическата му работа особено място заема и интернатът във Валкемюле, чието предназначение е да обучава младежи до 17-годишна възраст за бъдещата работа във ФПА. За особената романтика и същевременно строга организация на живота в пансиона с много топлота разказва Ц. Торбов в Спомените си. Някои от формите на работа на Мина Шпехт с подрастващите по-късно той ще се опита да приложи в своята учителска практика.

Във времето от 1925 до смъртта на учителя си Торбов е свидетел и пряк участник в събитията и обществените борби в Германия. Както пише в Спомените си, въпросът за осъществяването на правото е преди всичко политически въпрос. Борбата срещу неправото може да се изнесе само с политически средства при това не в рамките на частния живот на човека, а в широкото поле на обществото и държавата. Политическите партии на работниците са най-пригодени за тази борба за правото, защото онеправданите разбират по-добре от всички други що значи неправда. Ето защо сътрудниците на Международния младежки съюз били задължени да членуват в някоя от левите партии или организации, като най-подходящи в онзи момент се оказват структурите на ГСДП и Независимата социалдемократическа партия. Като такива те посещават работническите събрания и митинги и участват в синдикалните борби. Самият Торбов е член на Социалистическия въздържателен съюз, на Съюза на свободомислещите, на Работническия професионален съюз. Ала още с първите посещения на мероприятията се убеждава, че вместо да мислят за политическата работа, те водят борба за власт в партията - между социалисти и комунисти. В края на 1925 година отношенията със социалистите се влошават. Твърдото отстояване на високия морал, публичната дейност на "нелсонианците" сред работническото движение, критиката на марксистките догми правят непреодолим разрива между социалистическото партийно ръководство и Нелсоновите сътрудници. Така се стига до тяхното изключване от ГСДП през същата година. Торбов свидетелства за тези събития: "Увлечени в грижата за запазване на властта, водителите на социалистическата партия мислеха повече за онова, което им се налагаше да вършат, за да постигнат или запазят коалицията с партиите от средата на буржоазията, отколкото за задълженията си към работничеството. Членовете на Международния съюз на младежта станаха неудобни и ръководните органи на партията намериха тяхното участие в SPD за несъвместимо и решиха изключването на Нелсон и на всички негови сътрудници от SPD. Това стана през ноември 1925 година, след една среща на Нелсон с управителния съвет на SPD. На това заседание присъстваха Мина Шпехт, Леонард Нелсон, Мартин Харт, Мария Ходан и Макс Ходан. Разривът беше окончателен." (Торбов 1996б).

Дейността си неговите сътрудници продължават и независимо от партията на социалдемократите и комунистите в самостоятелна политическа организация. Така се стига до създаването на Международния социалистически борчески съюз12 през февруари 1926 година. В неговата дейност се включва и Цеко Торбов. Обществената работа за него има особен привкус. Още като гимназист той се изкушава да участва в общия подем с неясната представа и предусещане за нещо по-добро. Но съзнанието за празнотата в социалните движения сигнализират за липсата на някакво морално основание. Търсейки такова основание, като ученик той чете "Система на етиката" и "Увод във философията" на Фридрих Паулсен. Той сам признава, че тъкмо чувството за морала и правото като самостоятелни категории на духа го отделя от социализма на другарите му от юношеските години. Ето защо цяло откритие е за него стройната система от понятия в практическата философия на учителя му Нелсон. Идеята за справедливостта е вече не самоцелна, а осмислена като основа за уреждане на социалните отношения. В нейната основа лежи разбирането, че смисълът на живота се състои в човешкото достойнство, а достойнството - в способността за разумно самоопределение. При това важи универсалното правило за поведение, че никой не трябва да причинява другиму това, което не би искал да причинят нему. В това е и смисълът на личното и общественото равенство. Включвайки се в работата на Младежкия съюз, през есента на 1926 година, в продължение на един месец, Торбов изнася сказки за политическото положение на Балканите в много немски градове: Хановер, Бремен, Хамбург, Кьолн, Берлин, Франкфурт на Майн, Магдебург, Ерфурт, Ваймар, Касел, Мюнхен, Брауншвайг. При тези обиколки из страната обаче с огорчение констатира, че никой в Германия - нито управляващи, нито работници, не се интересува сериозно какво става в България. Международната солидарност явно не е била достатъчна за разгласа на кървавите балкански събития. Торбов прави една проницателна констатация - в повечето случаи интересът към чуждата съдба в по-издигнатите и напреднали общества е риторика и поза, а не свидетелство за сериозни намерения.

Проявявайки склонност към задълбочено изследване на основополагащи проблеми - например основанията за новата обществена дейност, Цеко Торбов разработва и нарочна беседа за философско-етичните възгледи на Якоб Фр. Фриз, която изнася пред Каселското радио на 30.Х.1928 година. След време със заслужена гордост ще констатира, че това е първата въобще радиолекция пред немската аудитория за този творец.

Обществените ангажименти заемат голяма част от времето на Торбов, но той не забравя защо е дошъл повторно в Германия. Вече има свободата и интелектуалната мотивировка да работи умствено, за да постигне целта, която сам си е определил. Твърде скоро обаче разбира колко погрешни са представите му за ученост, усвоени в училището и Университета, и колко непригодни са те в контекста на Нелсоновото разбиране за обучение. Очаквал да срещне познатото му научно ръководителство, той е малко разочарован и обезпокоен от дистанцирането на своя професор към неговите научни занимания. Цеко Торбов не получава никакви конкретни задачи - нито какво точно да прави, нито какво да чете. Минават дни, оплаква се той, а Нелсон не му възлага нищо, нито го вика при себе си, за да започне така известните философски сократовски разговори и занимания. След десетилетия професорът признава, че някакво погрешно възпитание и въздържаност го е карало да бъде дори стеснителен, при все че е знаел защо е отишъл там. Ето как за кратко време той по инерция се нагълтва с литературата от издадените "сини книжки" в библиотеката "Обществен живот", ала пречката е в досегашната система на добиване на знания. "Висшето образование ми пречеше да бъда непринуден и да схвана, че при Нелсон изучването значеше нещо съвършено друго, че учението, което бях минал, не само не ми помагаше в работата, но напротив - пречеше ми. Малко са онези, които в училището и в университета се научават да мислят, да четат, истински да четат, а не само да минават страниците на книгите, които държат в ръцете си." (Торбов 1996б). Без съмнение, този подход на учения в работата с неговите млади сътрудници се оказва решаващ за тяхното бъдещо развитие. Той спасява и Торбов от опасността, която винаги съществува при контакта със силна и завладяваща личност, да превърне последователя в епигон. Откриването на собствени пътища в науката е възможно, когато довчера възхищаващия се на учителя си ученик поеме трудностите на самостоятелно промислените истини.

Така на младия Торбов се налага да се откаже от мнимата лекота на досегашната си образованост, за да навлезе в изворите на чистото знание. Той изоставя стереотипите на висшето образование като просто натрупване на информация в полза на интелектуалното съмнение в очевидното. Започва с изучаването на Хюм - исторически емпиризъм, а след това преминава към Декарт, Джон Лок, Бъркли, Спиноза. Оставен изцяло сам на себе си, той бавно узрява за идеята, че историята на философията не е поредица от резултати на мислителите, а непрекъснато усилие на най-избраните духове на човешката история да разрешат въпросите на истината, дълга и красотата.

Наблюдавайки отблизо своя сътрудник, през декември 1925 Нелсон вече му препоръчва да се заеме с "Критика на чистия разум" на Кант. Вкусът към новия начин на работа изкушава Цеко Торбов, но той не бърза, а първо изучава произведенията нa Фриз и Апелт, като с това повтаря пътя на своя учител, осланяйки се на установеното от него, че хронологията не всякога разкрива смисъла на произведенията. Едва след "Метафизиката" на Апелт, през пролетта на 1926 година, Торбов се захваща с Кант. Навлизането в Кантовата философия започва с "Пролегомените". Той се увлича дотолкова, че чете тези произведения и им се наслаждава като на изискана художествена проза. И подобно на доскорошните му увлечения в литературата, замисля техния превод на български. В действителност обаче в онези месеци той превежда философското съчинение на Шмид (1836), една работа, към която се връща по-късно в България13. В крайна сметка успешното навлизане в проблемите на морала и правото, върху които ще продължи да работи Торбов през следващите десетилетия, има за предпоставка сериозните му занимания с рационализма и емпиризма във философията. Без тях той не би разбрал рационалния характер на познанието на принципите на морала и правото и емпиричния характер на познанието на многото и разнообразни факти в обществения и частния живот на хората, не би разбрал, че областта на приложението на правото е и си остава животът на обществото. Във философските си разсъждения Торбов е облекчен от познанията си по право, макар очевидно да ги преосмисля.

Резултат от сериозните му научни занимания са статиите "Философското правно учение и философската политика у Леонард Нелсон" (Торбов 1926в: 113-121); "Институтът на интервенцията" (Торбов 1926а: 166); "Философското правно учение у Фриз" (Торбов 1926г: 311-321). Те се появяват в българския печат и свидетелстват за вече оформеното съзнание на учения, който с пълно доверие в резултатите на Нелсоновите изследвания, решително ги въвежда в научен оборот. Те са и първата заявка на Торбов в българската наука за теоретик и философ на правото. При това той се отличава от другите представители на правната наука в България, с които тепърва му предстои да се среща и спори. За него правото е практическата необходимост от взаимно ограничение на сферата на свободата в отношенията между хората. Не става въпрос само за задълженията на разумното същество, произтичащи от емпиричния закон. Едничкият правен закон е, че справедливостта е право. Оттук произтича и връзката с политиката - такава, каквато е, и такава, каквато трябва да бъде. Тя се изгражда върху политическия идеал като предпоставка за деятелност, а той пък е част от нравствено-етичната система. В този аспект се поставя въпросът за управлението и за демокрацията като форма на управление. Съвременният принцип за разделението на властите в обществото, формулиран от Монтескьо и плод на рационализма на Просвещението, е несъвършен, смята Торбов. Класовите права, класовото деление на обществото, правото на народния суверенитет като израз на някаква обща воля противоречат на Платоновия принцип за управлението на мъдрите. Поради това и демокрацията всъщност придобива ново значение - да издигне най-способния да управлява, контролиран само от една просветена наука в най-глобален смисъл. Вместо това всички съвременни организации за възпитание и обучение - училище, църква, семейство - са духовни попечители на възпитание в името на авторитети, а не в името на разума. Повелите на дълга, произтичащи от метафизичния разум, обосновават нравствения закон, който от своя страна предопределя водещото място на разума в просветеното общество.

През пролетта на 1927 година сп. "Балканска федерация", издавано във Виена от интелектуалци, напуснали балканските страни, поканва проф. Нелсон за статия относно федерацията, заради сериозните му занимания с проблемите на суверенитета и международното право. Тази статия той възлага на Торбов, защото едва ли има по-подготвен измежду сътрудниците му по този въпрос. За съжаление, в архива на професора няма копие от нея, нито бележки от работата върху темата.

На 29 октомври 1927 година Нелсон умира. Неговата ранна смърт покрусява силно последователите му. За известно време малкото общество просъществува в предишния си ритъм като по инерция. След това настъпват промени - някои напускат, други преустройват работата си. Торбов сериозно се залавя да привърши час по-скоро следването си и да се завърне в България.

За дисертацията си отначало се спира на философско-религиозната тема за изследване на чувството за вина и първородния грях, за връзката на съзнанието за несъвършеност с идеята за греха от Светото писание. Твърде скоро се отказва и се спира на нещо, за което очевидно е по-подготвен - изследване на чувството за истината, което помага на хората да отделят доброто от злото, правото от неправото. Избира за обект на изследването философията на Фриз.

Стояла и формалната страна на въпроса за дисертационните изпити. По онова време в Гьотингенския университет лекции по философия чете проф. Гайгер. През зимния семестър на 1927/28 г. Торбов посещава неговите лекции и му се представя като ученик на Л. Нелсон. Пожелава да вземе при него докторските изпити по философия. Според правилника на Университета трябвало е да има завършен курс лекции по философия, психология, политическа икономия, за да бъде допуснат до докторски изпит. През есента на 1927 година освен лекциите на проф. Гайгер по философия във философския факултет, записва да слуша и проф. Ах по психология във факултета по математика и естествени науки, и проф. Олденбург по политическа икономия във факултета по правни и държавни науки. От себе си решава да посещава лекциите на проф. Хилберт по математика. Желанието му за това е свързано с мисълта за рано починалия Нелсон, чийто приятел е известният учен. За него Торбов разказва: "Спомням си, че поради студовете той изнасяше лекциите си през зимата у дома си. Слушателите бяха сравнително малко и предимно докторанти и по-възрастни студенти, очевидно само такива, които се интересуваха от проблемите на висшата математика и по-особено от научните трудове на прочутия математик. Между тях се оказах и аз, който беше само слушал да се говори за философските основи на математиката и нямаше никаква по-специална подготовка по висша математика. И до днес не мога да забравя тези лекции. Хилберт седеше на стол до една импровизирана катедра и четеше тихо и монотонно, а до него стоеше прав асистентът му, редовният професор по математика в Университета проф. Курант, който започнал работата си като млад асистент на Хилберт и останал асистент на прочутия математик и след като станал редовен професор. Когато Хилберт понякога спираше да чете, загледан в ръкописа си - навярно заинтересуван отново от някоя мисъл на изложението си, Курант поемаше незабелязано думите, където Хилберт беше спрял, и продължаваше тихо и монотонно, също като него, мисълта му. Така лекцията не се прекъсваше, и когато Хилберт започваше отново да чете, Курант прекъсваше пак така незабелязано, сякаш съвсем не беше говорил. Не мога и до днес да забравя впечатлението си от това идеално сътрудничество между учител и ученик." (Торбов 1996б). При доскоро живата връзка със своя учител, и с чувството за голямата загуба, Ц. Торбов оценява хармонията между двамата учени не само в името на науката, но и в името на човешката етика.

В едно от писмата си от октомври 1928 до майка си Торбов съобщава, че в основни линии привършва работата си около написването на дисертацията. Още до края на месеца предава труда си на проф. Гайгер, който доброжелателно му посочва някои неточности и след тяхното изправяне приема със задоволство работата като готова за защита. Остава само да се вземат устните изпити по другите предмети. Но неочаквана спънка го обърква: деканатът на философския факултет се формализира и отказва да допусне дисертанта до изпита, защото не бил завършил класическо училище и нямал свидетелство за владеене на латински език. В тази административна пречка, която му създава тревоги, му помага тъкмо проф. Гайгер. По неговия съвет Ц. Торбов прехвърля молбата си за докторските изпити в математическия факултет, където пък поставят условието професорите от философския да излъчат референти и да го изпитат по философия и психология в рамките на факултетната програма. През пролетта на 1929 година вече е взел изпита при проф. Гайгер по философия и при проф. Ах по психология с отличен успех. Последен остава изпитът по политическа икономия. Проф. Олденбург, чиито лекции вече е слушал, и който трябвало да го изпита, живеел на същата улица "Николаусбергервег", близо до "Червената къща". Той не споделял идеите, за чийто представител взимал своя студент, та по време на изпита се завързал спор по някои социални проблеми. Професорът предложил на младия колега някаква нова теория и му посочил литература за нея. След три-четири седмици изпитът бил подновен и завършил успешно в равноправно научно събеседване между двамата.

Проф. Ах, официален референт на дисертационния труд, бил удивен от Цеко Торбов и от проявеното разбиране на материята както по време на изпита по психология, така и след това. А когато се запознал и с дисертацията му, го поканил официално за свой асистент в Института по експериментална психология, ръководен от него. Проф. Ах бил убеден, че не е далеч времето, когато априорното познание ще се установи и експериментално. За психологическите интереси на Торбов свидетелства и статията му "Изследвания в областта на волята", писана в този период, но издадена по-късно (Торбов 1928: 389-391). Независимо от всичко, Торбов е вече решил, че няма да остане в Германия, а ще се заеме с научна дейност в България. Още преди да се завърне, той вече работи върху научните проблеми на философската прагматика. Написана специално за нашите научни среди, статията "Ползата като критерий за истината" (Торбов 1929а: 501-506) е работена в Гьотинген. Тази солидна публикация стои във връзка с дисертационния му труд и с това той поставя началото на изследването на проблема за истината, който е сред основните интереси през целия му живот на учен. В последните месеци преди защитата времето му е изпълнено с много и напрегната работа, но и с нескрита мисъл за България. За нетърпението да се завърне свидетелстват и писмата му - в този период твърде немногословни и емоционално овладени. Тяхната недоизказаност подсеща, че в себе си той има твърдо установени планове за бъдещето. Вече с поглед към философския факултет на Софийския университет, той без колебание отклонява поканата на проф. Ах за негов асистент.

Защитата на дисертацията протича спокойно, почти рутинно и през пролетта на 1929 година Ц. Торбов е вече доктор и на философските науки в Гьотингенския университет. На 15 април отпразнува трийсетия си рожден ден в тихата и носталгична компания на своите приятели от Академията и месец след това напуска Германия.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Проф. Юлиус Биндер е немски учен, работил активно през първата четвърт на века върху проблемите на морала и философската етика. За разлика от проф. Л. Нелсон, който се смята за фризианец и неокантианец, проф. Биндер бива отнасян към школата на неохегелианците. Като лектор на Цеко Торбов по философия на правото в Берлинския университет през 1922 г. той подчертава различията в схващанията за морала и правото между своята теория и тази на Л. Нелсон. Основно произведение: вж. Биндер (1915: 216). [обратно]

2. Това е първото издание на тази студия. Върху нея проф. Нелсон продължава да работи и след това, включително при помощта на Цеко Торбов в Гьотинген. През 1927 г. се появява в ново издание под същото заглавие, но вече в обем 148 страници. В този вид в: Нелсон (1927). [обратно]

3. Реч, държана пред студентите в Базел на 7.II.1921. [обратно]

4. Вероятно препечатка от Нелсоновите "сини книжки". [обратно]

5. Препечатка на главата "Великият инквизитор" от романа на Ф. М. Достоевски "Братя Карамазови". [обратно]

6. Това е реч на Нелсон, изнесена пред неговите студенти (Нелсон 1921а). [обратно]

7. В спомените си Ц. Торбов посочва 1917 г. за година на основаването на Международния младежки съюз. [обратно]

8. Философско-политическата академия продължава да съществува и след 1949 г. и да работи за разпространение идеите на Л. Нелсон. Подпомага издаването на неговите Събрани съчинения в 9 тома (Gesammelte Schriften), както и организирането на симпозиуми върху теорията и практиката на социалната философия до наши дни. След войната председатели на ФПА са последователи на професора и приятели на Торбов, с които е работил в периода 1925-1929 г. в Гьотинген: Мина Шпехт (1949-1961), Грете Херман (1961-1978), Ерна Бленке (1978-1982), Сузане Милер (от 1982). Участниците в Академията Вили Айхлер, Грете Хенри-Херман, Герхард Вайсер и др. пренасят идеите на своя учител в т.нар. Godesberger Programm на SPD от 1959, изиграла решителна роля в обновяването на цялата страна след Втората световна война. [обратно]

9. Der Internationale Sozialistische Kampfbund, създаден като продължение на ММС в 1926. [обратно]

10. Проф. Щамлер е философ на правото, един от представителите на неокантианството от Марбурската философска школа. Той разкрива връзката между етиката и правото в съдържанието на човешката воля, обхващаща нравственост и право. Той застъпва противопоставянето "право на природата" - "природа на правото". Основни произведения: Щамлер (1911; 1902). В своя хабилитационен труд за редовен доцент "Учението за естественото право" Ц. Торбов се спира подробно на неговата теория. Вж.: Historisches Wörterbuch der Philosophie, Bd. 6. [обратно]

11. Л. Нелсон подлага на сериозна критика нашумялото произведение на Освалд Шпенглер "Залезът на Запада" (Нелсон 1974: 351-552). [обратно]

12. В годините Съюзът не е преставал да съществува и след смъртта на своя вдъхновител. Неговите членове се вливат в борбата против националсоциализма, като след 1933 г. съпротивата се води от емиграция - Лондон, Париж, Щатите. Публикуват във в. "Der Funke и Sozialistische Warte". А през 1941 в Лондон неговите членове са инициатори за създаването на Union deutscher sozialistischer Organisationen in Great Britain. [обратно]

13. Ръкописът на превода е неиздаден и се съхранява в архива на проф. Торбов. [обратно]

 

 

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.