ПОСЛЕДНИ ГОДИНИ НА ПРЕМЪЛЧАВАНИЯ ТОРБОВ

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

Една награда със значението на Хердеровата, присъдена на български учен, би трябвало да насърчи родната наука за анализ на превода и за възможностите на философията да възприеме току-що преведеното Кантово произведение. Нейните официални представители обаче неглижират труда на проф. Торбов и неговото постижение, което все пак е шанс и за тях! Мълчанието около него си остава, творбите му не са извадени от спецфондовете, а за най-младото поколение студенти, които не са имали възможността да го срещнат дори като декан, той е непознат. Наистина скоро след Хердеровата награда проф. Торбов получава няколко високи български отличия. Те обаче не биха могли да се сравнят с нея, защото имат друг смисъл. Те сякаш са опит отчасти да компенсират наложеното мълчание около големия учен, вписвайки се в двойния стандарт на частичното признание и действителната цензура. Торбов получава орден "Кирил и Методий", първа степен (1974), "Червено знаме на труда" (1979), "Народна Република България" (1984), но трудовете му са все така недостъпни. Присъждат му почетни грамоти и звания, всякакви значки и медали, а не допускат творбите му до издателствата. Официалните издания публикуват от време на време някое интервю, но в никой случай върху съществени въпроси на кантознанието, за да не би някак си да се промъкне идея или слово, които не са в унисон с марксистката философия. Покрай Торбовите преводи Кант сякаш бива открит като благодатна мина за просветни и научни мероприятия, в които обаче за проф. Торбов обикновено няма време или място. Сякаш някой друг в България може да бъде по-запознат с Кантовите творби и идеи. На една такава казионна конференция проф. Торбов е записан като участник в края на дневния ред, преди свършека, под титула за някакви съобщения и без професорското си звание. Разбира се, основните доклади са поверени другиму, бездруго проф. Торбов не би могъл да осветли Кантовите идеи от "правилната" гледна точка... Огорчението му е толкова голямо, че той е запазил в архива си дневния ред на тази научна сбирка¹ като пример на неуважение и невежество.

И докато домораслата наука с половин уста признава нещичко от заслугите на кантианеца проф. Ц. Торбов, световната общност го удостоява отново с внимание и чест. Философското дружество на името на Кант го избира за свой почетен член в 1973 г. по препоръката на проф. Функе, председател на Дружеството в Майнц. В архива на проф. Торбов като скъпа реликва се пази Грамотата за членство, в която се подчертава значението на Торбовото дело за разбирателството между народите. През същата година и Гьотингенският университет удостоява своя възпитаник с високо отличие - Златен докторат по право на Юридическия факултет, послучай петдесетгодишнината от защитата на неговия докторат по право през август 1923 г.

Това е само външната страна на признанието отвъд българските граници. За колегите му в чужбина общуването с него е търсено, държат на научното му присъствие и в 1974 г. е сред избраните участници на Четвъртия международен Кантов конгрес в Майнц от 6 до 10 април. Учени от цял свят, работещи в различни области на кантознанието, са изпратили над 150 статии в централата на Кантовото дружество, а в заключителната проява са поканени най-изявените. Торбов е между тях. Тук той представя статията си "Основният закон на правото у Кант, Фриз и Нелсон" (Торбов 1974), публикувана в специалния сборник на Конгреса. За пореден път проф. Торбов проследява развитието на идеята за нравствения закон, даващ съдържанието на правото, анализирайки произведенията на тримата философи. С тази студия той не само открито се представя като последователен привърженик на неокантианската школа Фриз-Нелсон. Той сякаш рамкира многобройните си публикации досега, посветени на правото, философията, педагогиката, политиката, етиката, за да се изравни неговото собствено име на изследовател и учен с тези на неговите учители и вдъхновители. Едва ли може да има съмнение, че той е много повече от техен последовател. Проф. Торбов е продължител и самостоятелен тълкувател на техните правно-етични понятия и идеи. В неговата статия, а и в собствения му живот, те звучат убедително и всекиму става ясно, че те не са поза, нито илюзии. На тях са присъщи вътрешната истинност и безусловна необходимост. Основният закон на правото е иманетно приложим спрямо всяко човешко общество и спрямо всеки човек поотделно и това е несъмнено потвърдено в поведението на самия Торбов.

Но Хердеровата награда променя неговия живот и в чисто битов аспект. Душата му се отпуска от притеснителното равнодушие заради съзнанието, че все пак има кой да оцени труда и усилията му. Още повече че Фондацията на т.нар. Малка Нобелова награда, оказва внимание на лауреатите и след нейното връчване. Четиринайсет дни в годината, по тяхно желание, те могат да гостуват в почивния дом на Фондацията във Вилзеде, Северозападна Германия. Три пъти проф. Торбов със съпругата си почива там - през 1971, 1974 и 1978 г. Навярно това са най-приятните дни на отдих и удовлетворение от духовното общуване с равностойни хора в последните му години. Самият почивен дом е неголяма сграда, отлично уредена с необходимите удобства, но без никакъв лукс. Обстановката е приятна, радио и телевизор няма, за да е пълно спокойствието и уединението сред природата. В общия салон има пиано и китара. Почиващите са все изтъкнати учени, писатели, музиканти от всички страни, носители на престижната награда. Завързват се приятелства по време на разходките в околността, или в общата столова. От многото познанства там на Торбови остава трайната връзка със семейство проф. Велхерт, историк от Бон. Той обикаля германските замъци и манастири във връзка с изследванията си и е интересен събеседник. По-късно той изпраща на приятеля си в София няколко от своите книги, които проф. Торбов дарява на Народната библиотека.

Домакините от Вилзеде са внимателни и любезни, старателно са се погрижили нищо да не липсва на гостите. С акуратност се пази спокойствието на почиващите във Вилзеде. На разстояние десетина километра в околността не се разрешава влизането с моторни превозни средства. Има файтони за атракция и за по-далечни разходки на обитателите. Наоколо - дървета и много цветя, недалече - хълм, Вилзедерберг, висок само 129 м. Почти пасторална картина, по немски подредена и красива. Цари омиротворяваща тишина и изрядна чистота в цялата местност. Алеите са посипани с пясък, който при нужда след дъжд се сменя. На желаещите се раздават специални бастуни с шип накрая, та ако видят някоя съвсем случайна хартийка или паднало листо, да го набодат на бастуна и да го изхвърлят на мястото му.

В такава обстановка проф. Торбов и съпругата му се чувстват превъзходно. Като че ли най-сетне се случва подхвърленото преди век и половина от немския романтик Айхендорф, че "комуто Бог иска да окаже истинско благоволение, праща го по широкия свят". Всъщност към Торбов провидението не е така щедро. След като завършва следването си в Германия и се връща в България, той е могъл да направи две пътувания в чужбина през трийсетте години - една кратка уморителна екскурзия с ученици до Италия през 1934 г., и едно също недълго посещение в Париж през 1936 при бившите си приятели-емигранти. От друга страна, пътуванията вече за него никак нямат значението на турист по Европа, който да открива културните й забележителности. Торбов е живял и работил върху най-модерните идеи по времето, когато те са се раждали и утвърждавали. Той няма нужда тепърва да опознава света. На преклонната си възраст той повече има нужда да може спокойно да говори с единомишлениците си извън страната, без да се опасява дали ще бъде разбран или, недай боже, цензуриран. Пътуванията за стария професор са единственият възможен начин да продължава да усеща вкуса на свободата. Премълчаван от родната наука, Торбов мисли делото си като част от една друга цялост, която не го разкъсва и обезличава до фрагментарност, а намира съединителните нишки между него и съвременната философия и право. До средата на шейсетте години той има сред ръкописите си две фундаментални монографии за правото и философията - "История и теория на правото" (Торбов 1992) и "Основи на историята на философията" (Торбов 1996), а до средата на шейсетте години не му е позволено да напусне страната. Когато през 1956 Българската академия на науките му възлага превода на "Критика на чистия разум", проф. Торбов се нуждае да направи редица уточнения и справки в библиотеки, институти и архиви в Германия. През 1962 неговият приятел от младежките години Рихард Шмид, собственик на известна книжарница в Гьотинген "Роберт Пепмюлер", изпраща официална покана и декларация за издръжката му. Торбов получава препоръка и от ректора на Софийския университет до паспортния отдел, но молбата за разрешение да пътува остава без последствия. Почти четири месеца траят постъпките и изложенията, изнервящите формалности и в крайна сметка препятствията се оказват непреодолими. За онази Германия може да замине само който има много близки роднини там или особени заслуги. Заслугите на Торбов не са зачетени за толкова големи.

През 1964 г., вече пенсиониран, професорът прави наново постъпки за пътуване в Германия, все със същата цел: професионални контакти, необходими за работата му върху Кант. Навярно и този път всичко би било напразно, ако не бе получил неочаквана подкрепа от бившата си ученичка от Италианската гимназия Соня Бакиш, в момента с високо обществено положение. И така от 8 април до 26 юни 1964 г. Торбов е в Германия. Сантименталната стойност на това първо връщане след 1929 г., в което той сякаш е пътешественик към изворите на съдбата си, се доминира от съзнанието за изминалото време, за огромното разстояние във всякакъв смисъл, което лежи между младия Торбов и днешния Торбов. Тези два месеца съживяват много стари приятелства, донасят му приятни посещения и срещи. Пътуванията из цялата страна са уморителни за възрастта му, но вълнуващи и радостни. Навсякъде го посрещат като скъп гост и уважаван събеседник - в Гьотинген, Касел, Франкфурт на Майн, Марбург, Бон, Бремен, Хановер, Мюнхен. Това са маршрутите на неговата младост по времето, когато е общественик и млад учен от кръга на Л. Нелсон, когото и след толкова години не забравя, а специално се покланя на гроба му в Мелзунген. Немските домакини - отколешните му приятели Макс Майер в Касел, Ерна Бленке във Франкфурт, Грете Хофман в Хановер, проф. Хайнрих Дюкер в Марбург, Вили Айхлер и Сузане Милер в Бон, Грете Херман в Бремен, Рихард Шмид в Гьотинген, Лудвиг и Маргот Линзерт в Мюнхен - са трогателно внимателни и организират за него посещения на изложби, музеи, дворци и всякакви забележителности. Старият професор има нужда от това. Германия е страната на неговата младост и нейното място в душата му е запазено с особена топлота. Днешната Германия е друга, не като онази от десетте студентски години, но Торбов я гледа с младежката си любов, която не се заслепява от новостите и лустрото. Той често е повтарял на близките си в София, че в следвоенна Германия никога не е спирал токът, нито телефонът и трамваят нито веднъж не е закъснявал. Тук са се родили мечтите му, тук е намерил пътя за бъдещия си живот, оттук започват истинските му стремежи. Днес тук се чувства разбран. И се оставя на приятелите си като на приятен водовъртеж. През тези месеци Торбов намира време и за работата си, заради която е дошъл. В Гьотинген той посещава библиотеката, където се запознава и сприятелява с проф. Патциг, а при срещите си с Грете Херман в Бремен обсъжда подробно някои трудни пасажи от "Критика на чистия разум". На Грете Херман проф. Торбов е имал причини да бъде особено благодарен, защото в личната им кореспонденция често е търсил нейното съдействие за достъп до литература или пък за обсъждане на особено затруднителни места в немския текст.

А в Хановер проф. Торбов има възможността да посети Архива "Лайбниц" благодарение на Густав Хекман. С професора по философия и педагогика във висшето педагогическо училище там го свързва общата им нелсоновска младост. Подобно на Торбов, Хекман не е изоставил в научната и преподавателската си дейност насоките на своя учител, като развива един клон от педагогиката, свързан с прилагането на Сократовия диалог като метод в обучението и възпитанието (Хекман 1981).

Всички тези хора със своята съпричастност, осветила смисъла на настоящето им като ученици и последователи на Нелсон, доставят радост и подкрепа на проф. Торбов. Издържал три десетилетия без естествения досег с близката му по интереси и дух чужда научна среда, дала му впрочем първия творчески тласък, той се чувства съживен и окрилен. Те има какво да си кажат. Немските приятели споделят живота си от годините на емиграция, тежестите на следвоенна Германия и надеждите си за бъдещето, а Торбов - работата си върху книгите и преводите. Нормалният човешки и изследователски контакт го убеждават в стойността на собствените му творения. Сякаш е положил особен изпит, изпит пред паметта на своя учител, пред времето и социалните реалности. От своите приятели той търси не съчувствие, нито помощ в ежедневието си, нито дори идеи. При тях той е равен сред равни, нещо повече - собствената му, излъчваща духовност и мъдрост, фигура удивлява и личните познати, и по-младите им колеги, които искрено изказват възхищението си пред този строг и респектиращ представител на "старото" поколение учени.

Така съвсем естествено идва поканата за ново гостуване в Германия. През пролетта на 1968 проф. Торбов, вече издал първата Кантова Критика, получава висока оценка от научните среди в чужбина за труда си по превода на Кант и във връзка с това бива поканен да изнесе няколко лекции. Този път не с толкова трудности и огорчения при оформянето на документите му, на 24 април 1968 година той отпътува със самолет. Посетените градове са Франкфурт, Хановер, Гьотинген, Марбург, Касел, Вюрцбург, Кьолн, Бон. Навсякъде той е приет като утвърден учен, като познавач и изследовател на немската философия и духовност и затова лекциите му събуждат интерес. Най-знаменателната му изява е в Гьотинген. На 31 май някогашният студент по право и философия, бъдещият носител на Хердерова награда и на Златен докторат по право, след 45 години, изнася лекция (Торбов 1970) в Георг-Август-Университет в Гьотинген, вече като професор. Всичко е подготвено предварително и можем да си представим въодушевлението и душевното просветление, обхванало Торбов не само заради особения смисъл на работата му, но и заради засвидетелстваната почит. Подчертано внимание към неговото дело проявява проф. Патциг, преподавател във философския факултет на Университета. Той препоръчва малко по-късно превода на проф. Торбов на слависта проф. Герхард от Хамбургския университет, който от своя страна ще го представи за Хердерова награда. Тяхната научна връзка ще продължи дълги години, основана на солидния взаимен интерес към работата. Те разменят доста писма и имат повод за нови срещи след награждаването на Торбов с Хердерова награда.

Този престой на професора в Германия е изцяло доминиран от работата му върху преводите на Кантовите критики. Това е темата и на лекцията в Марбург. Неговият стар приятел проф. Х. Дюкер организира публична беседа с преподаватели от Института по психология в Университета, начело с ректора. С надеждата да намери нови данни за работата си, Торбов посещава отново архива на Лайбниц и централната библиотека в Хановер. А в Бон, освен с Вили Айхлер и Сузане Милер, се среща и с проф. Г. Мартин от Кантовия архив, който поканва българския учен за още една лекция. Това е същата, която е специално записана и излъчена по ефира² от радио Бремен.

Посещението на българския изследовател и преводач на Кант е проследено в немската преса (Торбов 1968), като са отбелязани трите негови публични изяви. Оказана му е чест по достойнство, каквато, естествено, е заслужил.

Уморен, но изпълнен с приятни впечатления, събрал нови бележки и данни за чакащата го в София работа, проф. Торбов поема обратния път. На връщане минава през Швейцария. Спира в Цюрих и Женева, където се среща с проф. Кацаров, в Люцерн, Монтрьо и Лозана. Посетените красиви швейцарски градове освежават духа му с ведрата природа и го подготвят за нов труд. Той вече мисли за дома, за приятелите, за преводите.

Остава му голяма част от работата по изпълнението на амбициозната задача да преведе и следващите Критики на Кант. А и тук трудностите не са по-малко. Наистина вече издадената гносеология на големия философ е навярно най-трудната, или поне най-малко достъпната, но след нея Торбов схваща голямата отговорност пред себе си като още по-голяма. Той смята, че преводът на останалите творби е предназначен не само за специалисти, но и за всички интелигентни и мислещи българи. Това негово схващане е в синхрон с философското му убеждение, че не бива да се игнорира разбираемото заради неразбираемото. Следователно българският читател не бива да бъде лишаван от шанса да общува директно с източника. Всички, които познават начина на мислене на Кант, знаят, че той може да бъде четен и от хора, които нямат особена философска подготовка, но които могат да мислят. Както по-късно ще обясни проф. Торбов, преведените творби не са "руски Кант", "английски Кант", "френски Кант", нито пък "български Кант" (Мичев 1976). Те не бива да бъдат коментар на Кант, а точно толкова автентични, колкото са и на родния му език. Вече знаем как блестящо се е справил с тази своя задача проф. Торбов, на която е посветил повече от две десетилетия от живота си.

Големите международни награди получават отзвук и в България. Разбира се, на преден план се извеждат постиженията на Торбов като преводач, тъй като оригиналните му произведения продължават да бъдат премълчавани. Появяват се някои статии (Славов 1978; Петков 1979; Паси 1980; Цонева 1980; Илиев 1981; Свинтила 1984; Славов 1984: 121-123), които са не толкова сериозни изследвания или критика, колкото опит да легитимират неговите постижения като постижения на времето и културата ни. Проф. Торбов е обявен за достоен представител на социалистическата наука и тя бърза да не изостане с наградите. През юни 1974 година се основава Съюзът на преводачите в България с председател Ангел Тодоров, а проф. Торбов е избран за един от заместник-председателите. Тази длъжност е по-скоро почетна, а и той не иска да се свързва с обществените и организационни изяви на съюза. След три месеца се отказва от нея. През 1981 година получава специалната награда на СПБ за 1980 година за цялостната си работа над Кантовите преводи. Проф. Торбов се отнася въздържано към многобройните отличия, защото нито едно от тях не му дава чувството за свобода и заслужено място във философската наука. Те не могат и да възмездят безбройните часове над речници и справочници, хилядите страници, написани на ръка, с молив, и десетки пъти поправяни, напрегнатото проникване в трудния Кантов текст. Те са всякак чужди на огромните усилия на волята му, защото, осветявайки с преднамерена светлина преводаческите му успехи, затъмняват истинския смисъл на цялостното му дело като учен, преподавател и човек.

Без поза, а с мъдростта на годините и опита си, той се отдава на личната си независимост и на прости ежедневни грижи. Десетилетната работа над Кант го е изтощила и той се нуждае от почивка и грижи. Старият професор е с отпаднали сили и ускоряващи се болести. Той носи старо бъбречно заболяване още от есента на 1970, което е лекувал с помощта на старата приятелка Грете Хофман в Германия при проф. Ян Брод в Медицинската клиника в Хановер. Назначено му е лечение, свързано с ежемесечни изследвания, които проф. Торбов прави в лабораторията на Онкологична болница при д-р Стойчев и с писма ги препраща на проф. Брод. Той от своя страна, пак с писма, връща указанията си и този странен начин на лечение дава добри резултати, потвърдени от контролния преглед през 1974 при пътуването на Торбов за Кантовия конгрес.

След излизането и на последната от четирите преводни книги на Кант (1980) нови болести се струпват отгоре му. Разбира се, професорът намира сърдечно и сериозно отношение у наши специалисти, които му отделят голямо внимание и грижи. Но силите му отслабват. Непрекъснато прогресира сърдечното му заболяване, при което в най-голяма помощ е племенницата му д-р Светла Торбова, грижила се за него в последните десетина години от живота му. Той непрекъснато отказва да влезе в болница, където биха могли да му помогнат повече. Но и защо ли! В просветлението на последните години той има още какво да свърши. Оредели са старите приятели, отишли са си от този свят мнозина от университетските колеги, с които има какво общо да си спомнят. Проф. Торбов е останал като последен представител на едно респектиращо с академизма и достойнството си поколение, призвано да крепи с делото си иначе противоречивия двайсети век.

От друга страна, старият професор е често търсен за интервюта от млади и учудени журналисти. Пред тях той разкрива трудната, но удовлетворителна работа върху Кант - все за това го питат - ала и верността си към истината и свободата. Не го забравят и учениците му, някои от които вече утвърдени имена в литературата, изкуството и пр. Жестовете им на внимание го трогват, защото знае, че чрез тях е осмислил живота си. Поздравяват го за празници, за рождени дни или просто без повод. Старостта на Торбов е сгрявана от любовта и уважението на близките му хора. Получава вести от приятели и близки от цялата страна и от чужбина. Това поне е частица радост в края на земните му години.

В дългите дни почивката за него е невъзможна. Преглежда старите ръкописи, подрежда ги, даже доработва и редактира юношеската си поезия. Нейните младежки дръзновения му изглеждат романтични, но всъщност са истински. Тази странна смесица от възторжени чувства и овладян опит намира реализацията си в довършването на младини започнатия превод на поемата от Райнер Мария Рилке "Песента за любовта и смъртта на корнет Кристоф Рилке", публикувана за пръв път във в. "Свободна книга" (Рилке 1994). Богатството, което открива в нея, е предназначено за него, за удовлетворение на труда му и взаимната радост от помощта на Валентина Торбова при тази работа.

Сега вече има достатъчно време да подготви и спомените си за Леонард Нелсон. С тях отново е при изворите на своята младост и отново се уверява, че е избрал верния път. Не се надява да ги види публикувани, но уважението към Учителя и към себе си повелява да няма слабости дори в ръкописа. Сред архива от непубликувани творби спомените имат особено значение за него, защото разкриват източника на сили, които ще го извисяват непрекъснато, за да издържи всички изпитания в своя дълъг живот.

Без да бъде мечтател, той все пак знае, че никое голямо дело, заченато с честни и благородни помисли, не може да бъде напразно. Наистина тъжно убеден е, че онова, на което е посветил живота си, не ще го радва приживе. Ала моралът, който той обосновава научно и прилага наяве, струва не по-малко от удоволствието да види творбите си украсени с венци на славата. Огорчението от незаслуженото игнориране на заслугите му не го озлобява, а по-скоро го извисява в духовен аристократизъм. Всъщност непубликуването на трудовете му тогава ги прави още по-достоверни днес, не само защото са изживени и изстрадани в мълчание, но и защото съдържат скритото несъгласие със своето отрицание и доказват докрай отстояваната собствена версия за морал и достоен живот.

В последната година, навярно настроен още по-философски заради неизбежната равносметка, той с радост спазва отпреди установени навици, които са единственото му разнообразие. Бавно да се разходи с Валентина в Борисовата градина, да послуша любима музика на стария грамофон. В някой предобед да подрежда писмата или да диктува откъслечни спомени от най-първите детски години. Да повика веднъж в месеца бръснаря за неотменимото подстригване, да се поинтересува за режима си на хранене. И естествено, да изчака времето за следобедния чай - най-постоянният навик. Тогава всеки ден, в 16 часа, той слага водата за чая и сам го приготвя. Валентина има грижата за сладките и соленките, а гостите - да не закъсняват. Съвсем до края на живота си той никому не доверява приготовляването на любимия, превърнал се в ритуал чай. Дори и без специална покана в този следобеден час го посещават приятели, колеги и роднини. Те се радват на силния му дух, който дори и в края на здравето и силите му го държи твърд пред тежестта на заболяването. На 15 април 1987 по подобен начин посреща и последния си рожден ден със саморъчно приготвен чай, заобиколен от малък брой близки хора, с които се чувства добре и дори се шегува. Но след по-малко от два месеца, на 8 юни, без да се е залежал или предал душевно, проф. Торбов умира в Трета градска болница от инфаркт.

Тук свършва земният му път. В него той непрекъснато се стреми към идеала на младостта си, като че ли изначално приел Кантовия възторг пред "звездното небе над мен" и "моралния закон в мен". Тази умозрителна успоредица в човека, мнимо разделяща природното могъщество от безграничната сила на нравствеността, всъщност само подчертава интелектуалното единство на Цеко Торбов. Уважението, което извиква у околните, има извора си не в някаква изключителна способност, а тъкмо в хармонията между идеала на истината и свободата и живота за истината и свободата. Земният му път убедително доказва каква е цената на теоретичния нравствен дълг. Той е постижим за всекиго - от най-великия до най-обикновения човек. Навярно наградите и признанията имат някаква странична стойност, но какво биха били те без единството на проповядвани идеи и тяхното житейско въплъщение у своя автор. Собствено философските разсъждения или истинността на правните тълкувания могат да бъдат обект на строго научни спекулации и преценки, но обществено значимите прозрения на проф. Торбов в поведението и морала му са по силите на всекиго. Признаването и преоткриването на собствените ни личности, несломени - като Цеко Торбов - от житейската тежест, е нравствено мобилизиращо, ако искаме да бъдем богата и силна нация. Затова длъжността на обществото остава - докато научното и преводаческо дело на Торбов не бъде активно усвоено от родната наука, докато не заживеят идеите му пълноценен живот, докато не бъдат осмислени със същата нравствена сериозност, с която са промислени и отстоявани от самия него.

БЕЛЕЖКИ

1. Конференция в ЕЦНПК по философия и социология по повод 250-годишнината от рождението на И. Кант, проведена в 1974 г. [обратно]

2. Zur Problematik der Übersetzung ins Bulgarische. Под рубриката "Beiträge zur Geistesgeschichte". [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.01.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.