ОТСТОЯВАНЕТО НА ФИЛОСОФСКАТА ЕТИКА В ЖИВОТА

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

В средата на века приключва още една безуспешна война за България. По всичко изглежда, че това е последната, съвсем последната, която уж слага точка на безкрайните конфликти в обществото. Всички очакват заслужените безоблачни дни на мирен и спорен труд. Ала утопичната вяра в добрите предначертания на историята бързо загубва силата си. В онези следвоенни месеци Торбов не се поддава на шумния оптимизъм, защото не принадлежи към онези, които очакват развоя на събитията, а към другите, които се отнасят разумно към нещата и хората. Сътресението от сблъсъка на политиката и философията в идеологическия фанатизъм на ХХ век не остава замъглено за аналитичното му съзнание. За него е ясно какво става и тази яснота е изворът на достойното му спокойствие. Торбов преценява историята не за да знае как да постигне успех, а за да разбере какви сме хората. Той все още не е заставен от обстоятелствата да избира между трагични алтернативи. Работата му в Университета го поглъща и след закриването на Италианската гимназия може изцяло да й се отдаде. Нищо не го отклонява: лекции, упражнения, изпити, изследователска работа. До 1945 година той вече е поел основния курс по теория и философия на правото, след като проф. В. Ганев се заема с държавния пост.

През октомври същата година Торбов кандидатства за редовен доцент в катедрата. Хабилитационният му труд е озаглавен "Учението за естественото право" и представлява ръкопис от 204 машинописни страници. Тази работа Ц. Торбов подготвя няколко години и в нея доразработва проблематиката около взаимодействието между философия и емпирия в правната наука. Появява се на бял свят с малки редакторски поправки едва през 1947 година първо в Годишника на Софийски университет, а след това и в самостоятелно книжно тяло под друго заглавие (Торбов 1947). В нея той остава верен на методологическите си постановки и на утвърждаването, че правнозадължителна може да бъде онази норма, която е в съзвучие с етическото начало, произтичащо от разума като върховна инстанция на истината. Рационалистичният принцип е основополагащ в правото, защото извежда справедливостта като върховно изискване на разума. Наистина този принцип няма конститутивен характер, т.е. не е достатъчен да се изгради кодекс на правото. Но и не остава до материята на правната емпирия, не позволява правната емпирия да се превърне в основание за право. От тази гледна точка се анализира историческото развитие на правната наука, заблудите и заслугите на естественото право. Цялата монография е осветлена в духа на Кантовата критика на практическия разум в нейното направление Фриз - Нелсон. По някаква игра на съдбата този труд се оказва последната публикувана приживе монографична разработка, в която Ц. Торбов избистрено декларира възгледите си. За правово се признава онова общество, което с публичния си закон гарантира принципа на личното равенство като позитивна проява на съдържанието на принципа за справедливостта. Приемат се за смислени от гледна точка на правния идеал ония действия на обществото и индивида, които с отговорност пред съвременността ги доближават до хармонично взаимодействие с етичните императиви на разума.

Далеч от властта и властниците, Торбов не е изкушен критик на политическата действителност. За него би било малко да се каже, че е добронамерен, той има друга длъжност. Тълкуванието на научните и обществените факти той предприема със съзнанието за високата отговорност на образования учен пред личната си съвест и пред поколенията. "Методите на научната работа най-добре помагат да се разкрие измамата, с която лоши - разбирай недобросъвестни - политици си служат, за да докажат необходимостта от войната. Следователно учените носят голяма отговорност за решаването на въпросите на обществения живот... Учените като творци на културата вървят по необходимост пред нейното практическо утвърждаване в живота. Науката, по-точно философията, открива със своите проникновени методически изследвания правния закон като съдържание на нравствения закон и посочва така основите на цялата политика и история на човешкия живот."¹.

В стилистиката на неговото изложение, както и във всичките му предходни монографии, господства утвърждаването на такива правно-етични изисквания към личността и обществото, чието изпълнение би гарантирало постигането на възвишения обществен идеал. За да не преувеличаваме, трябва да признаем, че в нито един свой труд Торбов не извежда някаква формула как вижда осъществяването на този идеал, нито пък се изкушава да го нарисува в светли тонове. Утопиите за общественото устройство са неприсъщи на строгия рационализъм, с който ученият обяснява смисъла на конкретната политика, но и смисъла на отвъдреалното. Имплицитното отрицание на презумптивно свързващи се с прогреса същности (парламентарното представителство, политическите партии като субекти на управлението, овластяването на мнозинството, йерархизиране на волите в зависимост от заеманото място в обществото и пр.) индиректно очертава един въздържан скептицизъм за съдбата на обществото. Въпросите на държавата и правото, на религията и любовта, на вината и престъплението занимават Торбов още от първата му студия "Достоевски като политик", ала в онази далечна разработка той се загубва сред руския религиозен мистицизъм, стремейки се да балансира в противопоставянето православие-католицизъм, претълкувано като взаимодействие между застой и напредък, между етика и публичен закон. Сега, след повече от петнайсет години, с изпитаните методи на критическата философия Торбов постига яснота и предявява изисквания към политическия eлит и към индивидуалния живот, но поставени на плоскостта не на прагматизма и консенсуалното мислене, а на основата на щателния анализ на абсолютните ценности. При типичния торбовски максимализъм на етично-философските императиви в хабилитационното произведение е прокарана и склонността към обяснителност, която облекчава ориентирането в тежката и уж отвлечена материя. В него се подчертава още веднъж верността му към философията на Кант, неговата завършеност на неокантианец и нелсонианец. Тази вярност е постоянен белег на научната му етика и достойнство, чужди на популизма и злободневността. Освен че предизвиква уважение, тя го предпазва и от еклектичните идеи на толкова менящия се емпиричен свят, придава монолитност и внушителност на цялото му научно творчество.

Представената работа на Торбов е по достойнство оценена и от двамата рецензенти по конкурса за редовен доцент при Катедрата по Обща теория и философия на правото проф. Христо Тодоров и проф. Ангел Ангелов. В заключителните думи на изложението си последният записва: "Усърдното занимание с правото, схванато като предмет на едно теоретическо, правнофилософско учение, съставлява само по себе си едно радостно за нашата действителност явление. Това е философски труд, а не правно-технически, при който установени правни норми на положителното право се вземат за изходна точка за по-нататъшни интерпретативни и систематически подреждания в различните правни дисциплини."². Двамата докладчици са категорични - д-р Цеко Торбов е блестящ учен и преподавател, неговото хабилитиране не подлежи на съмнение. На 6 ноември 1945 година пред Академичния съвет на Университета е внесен докладът за резултатите от гласуването - от 14 души присъствуващи 14 са гласували за назначаването му за редовен доцент. На 30 ноември пресата вече съобщава за това (Свободен 1945).

По своята значимост в кръга на торбовската проблематика монографията "Естествено право и философия на правото" заема централно място. Рационалистичното обосноваване на правото и на публичната дейност е средищен проблем с утвърждаването, че въпросът за справедливостта далеч не е единен и опростен. Разумът по своята същина е универсален и в контекста на тази рационалност усилията на Торбов да въведе в научно обращение неговите категории, категориите на критическия Разум, престават да се схващат като апликативни и пришити. С предходните си трудове младият учен вече е създал онази чувствителност у специализираната аудитория, която е необходима, за да заживеят понятията на критическата философия самостоятелен живот. В действителност те изграждат едно ново поле на хуманитарното знание, което поставя сериозни изисквания и критерии в науката, в политическата практика, пък и в публичната реализация на отделната личност. В идеите си Ц. Торбов е модерен учен. Той синхронизира научните истини с хода на съвремието и то в смисъла, който сам постулира. Като учен той стои няколко крачки пред действителността, не преследва голи химери, нито върви по чужди стъпки. В негово лице нашата философско-правна наука има редкия шанс да бъде представлявана равноценно сред философските школи по света. Творбите му влизат в диалог с носителите на духовните преобразувания на европейската духовна общност, те успешно застават в ролята на външен, а следователно обективен наблюдател на обществените и идеологическите явления. За щастие, колегите му в Софийския университет си дават сметка за това и твърде бързо му предоставят необходимата свобода за научната и преподавателската му дейност.

През март 1947 г. за цялостната си работа на преподавател и учен, за приносния си труд в областта на една недотам развита правна дисциплина, Цеко Торбов е повишен в извънреден професор в Катедрата по обща теория и философия на правото. Докладчиците по конкурса, проф. В. Ганев и проф. Хр. Тодоров, се спират обстойно най-вече тъкмо на последната му монография и горещо го препоръчват като достоен за новото звание. За очевидното уважение, а и влияние на Торбовото кантианство говорят заключителните думи в изказването на проф. Тодоров: "Аз не съм в прекия смисъл привърженик на Кантианството, но зная, че може би то по-добре от всяко друго учение позволява да се вникне в същността на правните явления. В центъра на практическия мироглед на Кант стои идеята за дълг и взаимно зачитане. Той казва: действай така, щото максимата на твоята воля във всеки момент да може да послужи за принцип на едно общо законодателство."³. Гласуването на Научния съвет на ЮФ преминава по познатия начин - от 17 присъствуващи - 17 гласували с "да".

С поемането на новия пост в Университета работата на Ц. Торбов става натоварена като никога досега. Ето защо той се вижда принуден да изостави преподаването във Висшето училище за финансови и стопански науки и във Военната академия. Впрочем тази част от дейността му се оказва доста резултатна, защото въз основа на четените лекции във Военната академия е подготвен нов ръкопис за книга, за учебник. Озаглавен е "Учение за държавата" и е представен към останалите публикации за хабилитиране в извънреден професор. Едва наскоро тази книга видя бял свят (Торбов 1995) и можа да стане ясно колко актуални са застъпените в нея схващания. Освен с достъпния си език и стил, който лесно въвежда дори неподготвен за сложната материя читател, тя впечатлява с последователността на изложението и със строгата логика в извеждането на основните идеи на автора си. Писана явно със съзнанието, че отпечатването й в онези времена е невъзможно, тя е снабдена с богат инструментариум за разкриване същността на всички учения за държавата и правото. Като учен с модерно мислене в днешното измерение на понятието, Ц. Торбов изразява преливанията в равнищата на хуманитаристиката - култура, история, право, политика. При това задава високата мярка на неокантианските научни изисквания, утвърждава либерално-демократични принципи в управлението, обосновавайки ги с философско-етични постулати. "Държавата се разглежда като олицетворение на цялата общност. Тя не разрушава неравенствата, когато те са неизбежни, тя не се бори срещу неравенствата като такива, а дава на всеки правните средства, за да може свободно да приложи своите сили. Тя не може да отрече разликата, където тя се разкрива като нещо естествено; тя обаче не я оставя - или не бива да я остави да стане разлика в право." (Торбов 1995). В този труд владее като че ли публицистичен дух, академизмът е изоставен заради удоволствието от общуването с по-голяма аудитория върху обществено значими проблеми. В месеците и годините след Девети септември една по една се затварят трибуните за обмяна на мисли и научни възгледи: спрени са списанията на Бобчев и Ганев, Философско-социологическото дружество, Философският клуб, а самите им вдъхновители са преследвани и сериозно пострадали. Остават оскъдните възможности на студентската аудитория и мълчаливият лист хартия. "Полицейската държава не познава граници за дейността на държавата; тя иска да защитава своите поданици не само срещу другите поданици, но и срещу собствения им ограничен поданически разсъдък и да ги направи щастливи за сметка на тяхната свобода. Конституционната държава, напротив, е скъсала с тази система на опекунство. Основни права и свободи са равенството пред закона, личната свобода, неприкосновеността на жилището и собствеността, свободата на вероизповеданието, свободата на науката и нейните учения, свободата на сдружаванията и събранията, свободата на печата, свободата при избора на професията и пр." (Торбов 1995). В годините на изострената "класова борба" Торбов индиректно прогласява нейната разрушителна сила върху обществото: "Средството, с което държавата запазва равновесието, е законът. За да бъде справедлив, той не бива да дава предпочитание на една класа или група; изпълнението му трябва да бъде безпристрастно." (Торбов 1995). Тези мисли ще останат десетилетия затворени в архива на професора, но тяхната свежест е недокосната от времето, напротив, то само избистря позициите на автора им. Толкова по-пророческо изглежда днес свободомислието на младия професор, защото трезвата яснота на неизбежните аналогии с обществената реалност през първите следвоенни години само подчертава истинността на философските принципи на българския кантианец и нелсонианец.

Само четири месеца сред колегите в Университета се оказват достатъчни, за да спечели проф. Торбов тяхното доверие така, че през пролетта на 1947 г. е вече избран за Декан на Факултета. Деканството прибавя нови задължения. Като администратор обаче той е също толкова съвестен, колкото и като учен. Прекарва часове в деканата за подготвяне на изпитните сесии и учебните програми, среща се със студенти, ангажира се с техните битови и научни проблеми, изпраща ги и ги посреща от летни бригади, поздравява ги по случай празници и тържества... Участва в Академични съвети, следи развитието на по-младите си колеги, провежда конкурси за преподаватели, изготвя доклади и отчети за извършената педагогическа и дидактическа работа, среща се с млади свои колеги, на които винаги е готов да помага, следи аспирантските конкурси, ръководи държавни изпити, участва в обсъжданията на стипендиите и пр. Поради тази му натовареност джобовете му са пълни с бележки за работи, които е трябвало да свърши: записва си задачата, дори и най-незначителната, на лист, смачква го и го слага в джоба си, така че шумоленето на хартията да му напомня за задължението. Характерната за времето обсебеност от организаторски дреболии му струва доста време и сили и все пак той не допуска заради тях да страдат нито научните му занимания, нито контактите му със студентите. Проф. Торбов е бил въздействащ оратор. Дори формалните и след години съвсем обезсмислени приветствия по повод на всякакви годишнини той превръща в повод за сериозни, запомнящи се изказвания. На студентския празник 8 декември през 1947 г. той държи къса реч, в която обръща внимание на отговорността на младите хора за утрешния живот: "Възрастните трябва да почитат подрастващите поколения, защото тези поколения може и да ги надминат. Но ако не ни надминете до 40-45-годишна възраст, няма защо да ви почитаме, защото след това вече не ще можете да ни надминете! Учете и мислете! Защото да се учиш, без да мислиш, не струва нищо! Мислете и учете! Защото да мислиш, без да учиш, е работа уморителна и безполезна!"

Както преди години се ангажира със своите ученици, същата грижа проявява Торбов сега и към студентите си. Безкомпромисен в изискванията за знания и дисциплинираност, той печели обичта и признателността им. За цял живот у тях остава внушен навикът да не се закъснява нито минута за занятия, да се подготвя старателно дори най-незначителният наглед научен проблем, да се търсят различни гледни точки към изучаваната материя, да се настоява за коректност в личностните взаимоотношения. Много от възпитаниците му го търсят и у дома, защото скъсената дистанция между учител и ученици не заличава уважителността им, но същевременно разчитат на него за съвет и подкрепа. Неговото излъчване и строг академичен дух пораждат доверие и обич у студентите и колегите му. С изискания си външен вид: бяла риза, бяла вратовръзка, строг костюм, мека шапка, тъмно пардесю - проф. Торбов респектира и контрастира на нахлуващите в Университета пролетарски настроения. Без да бъде на възраст толкова стар - той е тъкмо в разцвета на зрелите си години - заради безупречния си вид, заради възпитаната си въздържаност, заради достойнството на неотменната си житейска и научна позиция, той по инерция бива отнасян към поколението "стари университетски учени". А тази социална категория вече носи в себе си ярко положителното отношение - такива хора не се срещат вече!

Към края на петдесетте години Университетът се е напълнил с млади асистенти, нахлупили работнически каскети, зорко дирещи прикрития буржоазен слуга, за да го разобличат и публично порицаят. Тези реформатори гръмко и вдъхновено прокламират нова идеология, нова социална практика, нов човек дори и се чувстват месиански призвани да защищават трудовия народ от неговите интелектуални врагове. Скоро те ще бъдат толкова силни, че партийната група на студентите получава право неин представител да участва във факултетните съвети, да наблюдава работата на старите и безпартийни учени, а след това да устройва протести срещу студенти и преподаватели само по едното съмнение в произхода или настроенията им. Проф. Цеко Торбов е чужд на целия водовъртеж, на кресливото революционерство и незрелия ентусиазъм, на плоската идейност и повърхностната смелост. В своите студентски години той сам е бил ангажиран в публична дейност за социална справедливост. Но школата на Нелсоновото обществено строителство няма нищо общо с днешните полуобразовани партийни функционери, защото там възпитанието в добродетелите на моралния закон и самовъзпитанието са в основата на политическата дейност, а социалният елемент е градивен, не разрушителен. Торбов не се отказва от обръщението "господин", не сваля шапката, не изхвърля бялата си вратовръзка, нито костюма, не кокетничи с новата фразеология, нито дава признак, че е готов да приеме новата идеология. Той не би могъл да се пригоди към извършваната промяна, защото това би било отказ от идеалите на младостта и от доказаната на дело научна етика. Той отлично си дава сметка, че спекулацията със социалния елемент, към който будните български ученици и студенти са така чувствителни, е измамна. Кой, ако не Торбов, знае, че вековните неправди в човешкото общество не се решават с няколкомесечна революция, а човешката нетърпимост към другия, различния, поражда само безсмислена жестокост. На предела на социалните конфликти войнстващата посредственост застрашава екзистенциалното пространство на отделния човек. Заплахата за йерархията на ценностите активира поведението, основано на традиционните ценности, да противостои на агресивността, включвайки всички форми и равнища на научния дух. Съществуването на идеите за добро и справедливо, които заслужават да бъдат защищавани, несъмнено имат огромно значение за съдбата на цивилизацията. В безпрецедентната нова практика на атакуване на същите, уж овехтели и непригодни, устояването срещу абсурда в този му вид: равновесие между физическа несвобода и духовна свобода, е очевидно главната задача на професионалното му самоопределение. Изборът остава негов. Проф. Торбов не обявява война, той е против войната. Той спокойно приема обективните дадености, без да съвместява на всяка цена своето научно и гражданско поведение, а продължава линията си на достоен живот. Чужд на агресивността, той живее с морално-етичните постулати на кантианството, виждайки в тях възможност да се примирят противоположните интереси в иманентния човешки стремеж към справедливост и свобода. В лични бележки той признава, че колкото повече хора привлече към подобно разбиране за индивида и обществото, колкото повече последователи на критическата философия има в живота, толкова по-човечен и смислен би станал нашият свят. В същото време той не си прави и илюзии относно съдбата си.

През 1948 година катедрата "Обща теория и философия на правото" е закрита и вместо нея, по образец от съветската образователна система, се създава катедрата "Теория на държавата и правото". Дисциплината, по която седем години Торбов води лекции и е създал обществена нагласа към нея, бива изхвърлена от учебните програми като ненужна - вече всичко с философията е ясно! Проф. Ц. Торбов в качеството си на декан, сам предлага нововъведеният предмет да се чете от последовател на марксическата философия, защото схваща що за компромис би било противното. Надали Торбов е приемал безчувствен новостите, които го изтласкват от любимата работа. Тъкмо в онези месеци той стои пред личната дилема: "Какъв е бил моят живот досега? Какво да правя с моите научни и литературни ръкописи?", "Изпитвам огорчение от човека!" Той не е оптимист, а реалист, защото вижда колко безнадеждно самотни остават духовните му стремежи, колко невъзможен в социалната практика е собственият му теоретизъм.

Учен от неговата величина, с познанства и лични връзки в чужбина, с авторитет в сродните научни среди в цяла Европа, не може да бъде безпардонно изгонен от Университета. Освен всичко друго, той е необходим на новите академични законодатели и за лице пред света. Но неговата афиширана необвързаност е всъщност успешен опит да запази почтеността в поведението си в положението на декан с разформирована катедра. В нито един свой ред - лично писмо, бележка или нещо друго - той не проявява озлобление, високомерие, неуважение. Той запазва мъдрото самообладание на човек, на когото днешната суета е чужда, комуто всичко е ясно, ала запазвайки собственото си достойнство, не допуска ругателство и презрение към законодателите на днешния ден.

Проф. Торбов не остава да бъде призован да служи на режима, а непринудено се дистанцира от него. Видял отблизо жестоката съдба на университетските професори Ганев и Арнаудов, несъмнено си е давал сметка за евентуалните неприятности, които биха го сполетели. Затова без явна съпротива се принуждава да участва в организираните курсове по история на БКП, слуша лекции на партийни функционери за поредния конгрес на КПСС, за приноса на Червенков и Сталин в световната революция, за огромното значение за правилния научен подход на марксизма-ленинизма, за новия метод във философията и пр. Само за учебната 1953 година Торбов е записал в личното си тефтерче, че е отделил 503 часа време за участие в подобни мероприятия. Като знаем, че в същия период той пише огромния и тежък труд по "История и теория на правото" (Торбов 1992), разбираме тъжното му чувство, че това време е безвъзвратно загубено за полезното изследователство. С известно вътрешно усилие приема той и задължението си да участва в подготвителен образователен курс по марксизъм-ленинизъм, проведен в Банкя, но възприет откъм хубавата му страна - като почивка. Тук професорът по философия на правото е трябвало да показва пред провеждащите курса функционери, че добре познава законите на историческия и диалектическия материализъм. Смисълът на мероприятието Торбов открива в приятната възможност да се любува на природата, вместо да се противопоставя на партийната доктрина.

Абсурдът продължава дълго да бъде всекидневие за Торбов. Но той не може току-така да захвърли всичко, да изостави Университета, науката, научната среда, не може да съществува и в мълчание. Този най-ужасен страх на интелигента - да види устата си затворена и съзнанието си замъглено - навестява от време на време Торбов. С нескрито разочарование той констатира "Колко малко са онези, които са чели моите работи, и още по-малко онези, които са дали преценка!" Наистина през 1948 година той е включен в световния биографичен справочник "Кой кой е", издаван в Ню Йорк, като най-изтъкнатия български философ на правото, но признанието на Европа и света не е всичко, към което се стреми. Пред близки той споделя огорчението си, че е в България "премълчан", а следователно - изолиран от научния живот. Тежко е за него, че не може да поддържа пълноценно професионалните си връзки с колеги от чужбина. Капсулирането на българската философска и правна наука вреди на проф. Торбов, защото новите идейни течения на западните интелектуалци едва достигат до страната ни и той не може да участва в естествения обмен. Разбираема е тягостната му констатация: "Да можех да публикувам в чужбина като проф. Кацаров!" Пък лишен и от лекциите по философия на правото, на Торбов му остава само писането. Има дни, в които пише по 50 страници. И все пак живият контакт е особено изкушение. Ето защо той държи на деканството си, с което не пропуска живата връзка с по-новите поколения.

От 1947-1948 г. до 1963 г., когато се пенсионира, Ц. Торбов изживява може би най-трудните години на живота си. След освобождаването му през 1948 г. като професор към Катедрата по Обща теория на правото, трябва да е все пак доволен, че му се възлага да води часовете по немски език в Юридическия факултет. През тези години той остава Декан, а после зам.-декан по административната част на факултета. Това е времето на чистките в Университета и Торбов приема студенти, засегнати от този процес, изслушва ги, съветва ги и помага, когато може. Въпреки многобройните, често досадни и безсмислени заседания и събрания, той се старае с големи физически и морални усилия да запази достойнството си. Тъкмо такъв го помнят неговите студенти, някои от които стават следното поколение университетски учени.

През петдесетте години Университетът е въвлечен в поредната идеологическа кампания. По партийна директива, спусната отгоре, се възлага на Деканския съвет да преименува Университета от "Св. Климент Охридски" на "Димитър Благоев". Натискът е бил Университетът да се революционизира. За да изглежда всичко законно, предложението е направено при спазване на процедурата - на Декански съвет. На първото заседание присъстващите са сепнати. При гласуването предложението пропада. Все още преобладаващите "буржоазни" учени го отхвърлят. Проведено е второ заседание със същия дневен ред след предварителна обработка на членовете на съвета. То е по-драматично. Професорът, който прави предложението, едва ли не заплашва, че отхвърлянето му означава саботаж на правителствена препоръка. Може би предложението би срещнало повторен отпор, но факт е, че той се свързва тъкмо с намесата на проф. Торбов. Той прави късо изказване, в което с огорчение заявява, че щом отгоре са решили да сменят името на Алма Матер, могат да го сторят независимо от избора на деканите. Щом им трябва все пак избор, те и него могат да си го осигурят. Ето, той например, при първото гласуване по съвест е бил против, но сега при гласуване по принуда ще гласува "за" и това ще бъде само от страх. Неговият пример дава кураж да се изкажат и други професори в същия дух в подкрепа на университетската независимост. Това предизвиква повторното пропадане на предложението.

Тази постъпка му струва доста усилия и нервни размисли след това. Обяснявайки поведението си, той отбелязва: "Това беше единственият начин да изразя протеста си, че ме принуждават да участвам като член на съвета в такова гласуване"⁴. Торбов знае, че някога протестът е задължителен, дори да е безсмислен от гледна точка на резултата.

След 1950 година проф. Торбов остава заместник-декан и в най-тежките следреволюционни години работи съвестно в юридическия факултет, превръщайки се в стълб на академизма и научната честност. За да не бъде изгонен от Университета, на Торбов са възложени, и то с намесата на Вълко Червенков⁵, часовете по немски език в ЮФ. Едва ли философът кантианец е изпитвал задоволство от новата си длъжност, но той я приема като неизбежност. Твърде унизително е от професор по фундаментална правна наука да бъде превърнат в "професор - преподавател по немски език!" И по-големи абсурди обаче стават нормални явления в обществения ни живот. С достойна осанка, с внушителен външен вид, с овладяна реч и подчертано интелигентен език той провокира младите студенти към истинската образованост, към вкус за стойностите в живота, към съдържателна човешка дейност и обществена отговорност. Не на шега срещата със заместник-декана е била повод за предварителна подготовка и за размисли след това. Неговите студенти са знаели, че с декана на юридическия факултет се говори по същество, ясно и стегнато, в уважителен външен вид, със закопчано сако, без жестикулиране. Дотолкова, че отдалеч като го видят в коридора, изваждат ръце от джобовете и прибират пешовете си.

Проф. Ц. Торбов има база за сравнение - собствената му ентусиазирана младост, животът при Нелсон, участието в обществения живот на Германия през 30-те години. Но с мъдростта на знанието и ясния поглед на философа, той не приема възторзите на наивната увереност в разбиращия се от само себе си прогрес и съзнателно спазва дистанцията. Тя не го лишава от човешки контакти. Торбов е търсен от своите приятели, от преподавателите в Университета, продължава интелектуалната му връзка с Далчев, Ем. Попдимитров, проф. Ив. Унджиев, проф. Генов, проф. Христо Тодоров, проф. К. Попов и пр. В същото време понася болезнено липсата на духовно пространство за заниманията си. Написаното се затваря в папки и най-много откъси от него биват прочетени от неколцина бивши ученици от Италианската гимназия, някога последователи на критическата философия, а всъщност много повече - на самия Торбов. Впрочем към 1954 година и срещите с тях съвсем оредяват.

Постепенно невъзможността да реагира на важните неща, които настъпват около него, угнетява проф. Торбов. В края на 1955 г., уморен от административна работа, неспокоен от разиграващите се погроми над учени и интелектуалци, измъчен от липсата на условия за научен труд, той преживява тежко опитите да бъде елиминиран от факултета. През тези години се предлага той да бъде прехвърлен към Катедрата по германска филология, тъй като е преподавател по немски език. В личния му архив се пазят няколко писмени изложения по недостойната кампания срещу него, от които се вижда, че без да скланя глава пред учената посредственост, той устоява позицията си на заслужаващ зачитане изследовател. Ясно е, че това е първата стъпка към отстраняването му от Университета въобще. Какво би правил той в един "чужд" факултет. В едно писмо до Ректора на Университета и до председателя на тогавашния КНИК (Комитет за наука, изкуство и култура) и до Министъра на културата той категорично се противопоставя на такова решение: "Възразявам решително. Щом бъда прехвърлен в друг факултет, аз, естествено, не мога да бъда повече член на Юридическия факултет, следователно не мога да бъда и заместник-декан, нито член на Академичния съвет. Смятам, че заповедта на Министъра, с която бих бил прехвърлен във Филологическия факултет, не може да има силата и значението на онази заповед, която се издава в случаите на назначение на професор към една катедра. Защото тази заповед се издава само след като са преминали всички етапи по процедурата: хабилитационен труд, рецензии, решение на Факултетния съвет, решение на Академичния съвет и решение на Атестационната комисия. Аз съм хабилитиран професор в Юридическия факултет и трябва да остана в Юридическия факултет!" Обидата и горчилката, която е трябвало да преглътне, са толкова силни, че не ги скрива, а подчертава за инспираторите на атаката срещу него: "Беше ме срам да бъда с тях!". "Боря се за честта и достойнството си на човек, професор и учен. Не е лесно за безпартиен професор да се бори в случаи като моя, пък дори когато каузата му е права, ако при изнасянето й няма на страната си и партийци, които да застанат до него открито и смело."⁶. Торбов е от уважаваните професори, от хората с академична тежест както измежду колегите си, така и сред университетския персонал - от разсилния на входа до случайния студент в двора. Той се радва на плодовете на собственото си отношение към околните - сам изряден, изискващ изрядност. Но в разигралата се история е непоносимо дори по коридорите на Алма Матер да се разнася мълвата, която държи името му в устата на всички.

Неговата остра реакция издава и раздразнение, но и основателен протест срещу своеволието, при което е можел да разчита единствено на силата на духа си, или на случайно стечение на обстоятелствата. В края на краищата скандалът бива потушен не без намесата на височайшето партийно ръководство и проф. Торбов наистина остава в Юридическия факултет, където до пенсионирането си през 1963 г. преподава немски език. Постепенно той се затваря в работата си, като допуска все по-ограничен кръг свои съмишленици до научните си занимания. Бурно развиващият се техноцентризъм предизвиква екзалтация в обществото, което разчита тъкмо техническите средства някак да му помогнат да реши многолетните си недостатъци. Но Торбов не се уморява да повтаря: "За сетен път би трябвало да се убеди човечеството, че и най-съвършената техника на развитие на материалните блага няма да го спасят от катастрофа, ако не се стигне до единомислие по отношение на най-важните въпроси от областта на етиката."

Човек на духовното стремление, след атаката срещу него Торбов е трябвало да живее в доста угнетяваща обстановка. Случило се е това, от което се е опасявал - унищожен е духовният климат за неговите изследователски търсения, обречен е на самота и мълчание по главното, най-важното. В новите университетски програми не само е зачеркнат неговият предмет, но идеологизацията не допуска даже да бъде критикуван, за да не бъде споменат. В тежките култовски години книгите му са заключени в спецфондовете на библиотеките, за да се затвори кръгът от обричащо мълчание край него. Някои от студентите само се догаждат - по други, външни неща - или дочуват нещо мъгляво за проф. Торбов, без да могат да проникнат през плътната завеса около него. На 29 октомври 1952 г., десет години след знаменитата встъпителна лекция, проф. Торбов с огорчение споделя с Валентина Топузова, че никой не се е сетил да го поздрави за годишнината от академичната му дейност, посветена на справедливостта и морала.

А той вижда как в нашето законодателство продължава да властва позитивната сила на едно макар ново право, ала иманентно скъсало нишката с философските постулати. Държавата се разбира само като правен организъм на принуда, имащ за цел самото право. Подменен е идеалът на правото, изпуснато е вечното, трайното, абсолютното, осмислящото обществения и индивидуалния стремеж към съвършенство и добро. Навикнал да търси дълбоките основания и връзки в обществените явления, Торбов никак не може да сподели бурния повърхностен ентусиазъм на хилядите, обявили се за строители на новия свят. Той знае, че дори хубавият идеализъм не може да остойности, нито да оправдае грозната обществена реалност. Защото основанието на правото идва не от волята на законодателя, който всеки миг може да бъде друг, а от връзката на правото с разума, разбиран по кантиански. Своето другомислие той находчиво обяснява с фразата: "На мен и мозъкът ми е закривен по кантиански". Ето защо освобождаването си от деканския пост през 1956 г. той посреща и с облекчение - получава известна лична свобода, която няма нищо общо с надеждата за обществено просветление около "разобличаването на култа към личността". На безкрайните декански съвети е канен само като гост, неофициални стават и контактите му със студентите, с младите аспиранти. Така минават годините до 1963, когато той си подава оставката, за да се пенсионира една година по-рано. "Исках да избегна унизителното връчване на заповедта за пенсиониране" - обяснява на близките си. Единственият светъл лъч през тези години е решението на БАН да му се възложи преводът на "Критика на чистия разум" от Кант - 1957.

За щастие малко преди това е приключил окончателно тежката и продължителна работа върху "История и теория на правото". Схващайки задачата си глобално, той отбелязва: "Интересува ме да прочета някоя история на литературните родове". Очевидно необходимостта от съвместяване на понятия от различни дисциплини го провокира към подобно мислене. В същото време не спира да събира необходимите материали за написване история на философията. Още тогава той вярва, че това ще бъде венецът на неговия научен труд, макар да се съмнява, че ще я види издадена.

Изтощителната работа върху "История и теория на правото" отнема силите му. Но така или иначе, през есента на 1954 г. той лично декларира, че вече е написал 1200 страници от "История и теория на правото" в изложението до Министъра на културата по повод случая с деканството му. И това не е всичко. Още две години обаче продължава да допълва и редактира своето произведение. Вероятно тъкмо заради трудностите и безсънните нощи проф. Торбов с такова облекчение е записал след последната думичка в текста: "София, 22 февруари 1956 г., 10,30 часа". С точност до минутата е определил завършека на изследването си, което по мащаб на обхванатия материал, по концентрация на интелектуалните сили и човешка воля, по синтез на идеи и културни пластове може да се сравнява само с академични профилирани истории, обикновено плод на труда на цели колективи. Можем да си представим каква работа е извършил проф. Торбов, справяйки се с източници, които се отнасят до всички публикации у нас и в чужбина върху темата "право" от края на миналия век насам. А като знаем, че той никога не работи с материал от втора ръка, че за него всяко четене е обстойно и проникновено изучаване на чуждото схващане до степен на критическо осмисляне, става ясно защо повече от десетилетие тази работа тежи на писалищната му маса. Има дни, в които едва успява да приготви две страници. Друг път пък чака да му изпратят материалите от чужбина, защото книжнината в България е направо оскъдна. Не са редки и случаите, когато просто няма къде да работи, било защото читалнята в библиотеката е неотоплена, било защото местят фонда в нова сграда.

Дори повърхностният поглед върху съдържанието на книгата ще ни убеди в значимостта на замисъла. Първата част представлява трактат по история на правото - от неговото развитие през всички класически признати етапи от възприемането и прилагането на римското право в основните западноевропейски права до края на миналия век - както и подробно изложение върху историята на правната наука. При това предварителната подготовка на автора са не само собствените му произведения, бездруго подробно разглеждащи развитието на естествено-правната наука, на правния позитивизъм, на философията на правото и критическото учение за правото на разума. Торбов е прехвърлил десетки томове справочна литература, ползвал е многобройни източници от най-ранните етапи в правната наука, за да представи достатъчно аргументирано мислите си. В тази част преобладава емпиричното излагане на фактологията, която обаче е впечатляваща по обема си и коментара си. Втората, по-голямата част, се отнася до проблемите на теорията на правото. Невъзможно е да се изложат в задоволителен вид основните положения, разгърнати така подробно и задълбочено в тази част. Може би си струва само да се маркира многостранният подход при поднасянето на фактите, стремежът за пълнота и изчерпателност, за максимална обективност и мотивираност на предлагания материал. Внушенията са дистанцирани от изходната гледна точка. Напротив, прибавени са нови гледни точки - религиозни, езикови и пр. тълкувания на понятията и правната материя. Интердисциплинарното осветление на съдържанието се подсилва от разнопосочни интерпретации и в това отношение проф. Торбов се е справил с внушителната си задача. Трябва да се признае заслугата на Грети Марчева и Валентина Топузова, бивши негови ученички, за техническата част от работата - четене на готовите части, преписването им на машина, редактирането и дори лингвистични уточнения, правени на други езици.

Продължителното усилие, включително и физическо, обаче доста засяга здравето и душевното спокойствие на учения. Съвпаднала по време с най-усилния период на неговото деканство, с миговете на най-голяма натовареност с административни задължения и на неприятните обяснения около "неговия случай", работата му върху Историята поражда една кризисна атмосфера. "Всичко ми е безразлично, дали ще ме уволнят, или няма да ме уволнят. Само работата ми не ми е безразлична."⁷. Тя го поглъща всецяло, дотолкова, че в нея търси утеха и забрава. През януари 1955 година, когато трудът върви към окончателно оформяне - останала е последната композиционна част - проф. Торбов подготвя на немски един пасаж от ръкописа си и го изпраща на Грете Херман. По това време неговата позната от гьотингенския период, също сътрудничка на Леонард Нелсон, която е продължила да поддържа дейността на Философско-политическата академия на Нелсон в Германия след Втората световна война, е вече професор по философия и физика във висшето педагогическо училище в Бремен. С тази постъпка проф. Торбов рискува да си навлече неприятности. Но и да мълчи за работата си, той не иска. В най-близък кръг Торбов споделя огорчението си. "Работил съм толкова много, а така малко ме четат и разбират у нас." Когато цялото му занимаване с философия и право всъщност включва анализ на обществото, на жизнено важни и належащи въпроси, той е изолиран от същото общество. "Индивидуалният човек изчезва, замества го масата" - констатира Торбов, и не му остава друго, освен личните контакти с приятелите и единомишлениците.

В онези нелеки години Торбов има една солидна опора в личния си живот - приятелството на Валентина Топузова. Тяхната дружба започва някъде около 1934 година като взаимна привързаност между учител и ученик. Валентина е една от най-добрите ученички в Италианското училище, което завършва с блестящ успех. Часовете по немски език при господин Торбов са измежду любимите й и след години те ще продължават да ги свързват като вълшебна формула. Известно време тя е в онази група гимназисти, с които Торбов работи, защото показват способност за задълбоченост и постоянство. Срещите им продължават и след като тя завършва училище. Постепенно обаче двустранната връзка между Торбов и Валентина се обогатява, добива нови нюанси, които допълват просветителския елемент в нея. С духовното си израстване, с непрекъснатия си стремеж към самоусъвършенстване, Валентина Топузова придобива онези личностни качества, които я превръщат в достоен и равнопоставен участник в едно интелектуално партньорство. Тя е първият читател на всички статии и монографии, върху които работи Торбов от 1936 г. насам, първи редактор на преводите му, първи съветник във всяка по-важна стъпка. Без нейната физическа и морална поддръжка той трудно би понесъл сипещите се отвсякъде неприятности. Оформила качествата си на нравствено устойчива личност под прякото влияние на Торбов, тя самата се превръща в незаменим приятел, безкористно отдаден на общото дело на критическата философия. Външно се набива в очи доминирането на учения, но в чисто човешката връзка, в невидимостта на личния контакт владее сърдечното доверие и привързаност към сродния по нагласа дух. Свързва ги респектът към деликатното богатство на извисената личност, нематериалният стремеж към взаимно допълващата се хармония между лирично и рационално. Дългогодишната успоредица на двата живота е изцяло чужда на конвенционалните изисквания на обичайния за обществото морал, макар че никой не би се осмелил да я нарече неморална. Гордото и достойно поведение на двамата е затваряло устата на мнимата целомъдрена мълва, защото дори и за най-недобронамерения наблюдател става ясно, че движещата сила на духовната им близост няма нищо общо с познатите категории. Щастливи, че са оцелели заедно, че са мечтали заедно, че са работили заедно, те докрай запазват чист извора на чувствата си, подходящо означен от Торбов: "Der Liebling meiner Seele"⁸. Изглежда неизбежно да признаем, че в този смисъл от двамата тъкмо Валентина Топузова е трябвало да преодолява по-големи трудности, въпреки че и дума не може да става за скандални провокации. Очевидното неразбиране на хората, което често ги съпровожда, мобилизира духовните им сили в твърдост и устойчивост, калява характерите и превръща застрашената от плоска делничност връзка в плодотворно научно и духовно сътрудничество. Чувствата помежду им се развиват във времето и постепенно се установяват солидните отношения на двама зрели творци, свързани далеч не само от топлотата на интимното чувство, а по-скоро от общите стремления. Техните часове са часовете на разходки в Докторската градина, на седмичните излети в Симеоново и Драгалевския манастир, на екскурзиите до Рибарица и Банкя, на посещенията при приятели. Валентина е вдъхновителката на късни поетични строфи, в които сякаш забравената стихотворна способност на утвърдения учен избликва в нови образи и нови откровения⁹. Дълбоката обич, пазена ревностно от показ и от делничност, ги спасява да не затънат в убийствено еснафство. Всяка среща е празник, всеки миг заедно е плодоносен, пълен с взаимност и доверие. Разбира се, не винаги нещата са се развивали безметежно. Но след преодоляването на криза в отношенията им през 1943 година, свързана с изясняване на бъдещето, връзката им се заздравява, става зряла и бива осмислена от съвместната работа. Тъкмо в нейната гъста сянка се развива и по-нататъшният ход на събитията, в които мисълта за лично щастие се свързва с мисълта за успешна работа в полето на духа и философията. През 1959 година става възможно Валентина Топузова да заживее на "Джовани Горини" 7 и при цялата тежест на подобен избор двамата устояват пред трудностите. Без да бъде обяснявана, тази постъпка се вписва непротиворечиво в досегашното им поведение на двайсетгодишна вярност в приятелството, труда и любовта. По-естествено се схваща бракът им (1962 г.), макар той да не променя външно същината на живота им. Удивителна проява на непрактична отдаденост е решението на Валентина Топузова през 1963 година да изостави училището, т.е. осигурената заплата, за да може заедно с Торбов да работи върху Кант. Може би това е част от онзи високо ценен от Торбов идеализъм, който още в юношеството му определя неговите предпочитания.

Самият проф. Торбов се пенсионира през същата година, по собствено желание предсрочно, за да си спести бездушното изпращане. "Исках да избегна унизителното връчване на заповедта за пенсиониране" - обяснява той пред близките си. Двамата се отдръпват изцяло в своя свят, посещавани от време на време само от най-близки приятели. Понасят дори недоимък, защото живеят само с пенсията на професора, но щастливо сдвояват творческите си способности в превеждането на Кантовите Критики. Преливанията на поведенчески старегии от битово до най-високо научно равнище, като плод на наложителна самосъхраняваща реакция, са и условието за остойностяването както на обикновения житейски жест, така и на солидното творческо дело. Не бихме могли да разберем дългогодишното всеотдайно приятелство на Торбов и Валентина, ако не го поставим в контекста на стремленията и разбиранията на учения, в общия кръгозор, в уважението към близкия по мисли и пориви приятел. Толкова по-сериозни са изискванията на бившия учител към малкото млади хора, останали във връзка с него, тъй като желанието за съвместна работа с него е сериозно изпитание на духа и убедеността, на волята и характера. В новата политическа обстановка след 1944 г. единствено Валентина Топузова остава близка до Торбов, защото здравата връзка между тях стои на друга основа.

В архива на проф. Торбов има една паметна записка, с неговия ситен почерк, носеща датата 31.III.1954 г. "Подписаните, приятели на философията на Фриз и Нелсон, изградихме този малък дом за работа и почивка в с. Симеоново, Софийско, през април 1954 година. В живота и отношенията си се ръководехме от съзнанието, че няма по-висока задача за човека от тази - да служи на истината и правото." Очевидно желанието на Торбов да има свои последователи е твърде силно, но се оказва неосъществимо, защото от някогашния приятелския кръг е останал само добрият спомен. Съвместяването на околния живот, на признатите взаимоотношения и стандарти с неговия вътрешен статус на пълна автономия е невъзможно.

Подтикван от обективните обстоятелства на градския си живот, който в определени моменти се оказва невъзможен за научна работа, проф. Торбов окончателно узрява за идеята за откъсната от София, самостоятелна, отделена и самотна къща за отдих и пълноценен труд. В тази идея съпричастна е и Валентина Топузова. През 1953 г. Торбов купува място в Симеоново и още същата есен получава разрешително за малък строеж. "Виличката" е готова след година ентусиазиран физически труд. Тя е твърде малка¹⁰ - една стаичка с малка кухня, но дори и такава предизвиква въодушевление и чиста радост у двамата й обитатели. Това е тяхната територия, това е мястото, където спокойно ще се отдадат на своите любими занимания - четене, писане, преводи. Тук посрещат и свои приятели, всяка събота и неделя, на чай. Сложено е началото на един ритуал, който продължава до края на живота на професора, тогава вече изместен в София - следобеден тих разговор за философия, право, култура, - на чаша силен чай, приготвен със старание от самия Торбов.

По онова време Симеоново е все още едно китно селце, удобно за излети край София. Още десетилетие преди това Торбов доста често отсяда тук на квартира в една малка, но тиха и уединена стаичка, за да работи необезпокояван. Поривът му към самота е съотносим с често повтаряните горчиви думи на Нелсон "да бъдеш премълчан..." и с необходимостта да се избегне езикът на обществото, който не представлява нищо друго освен клишета, празни формули и изтъркани лозунги. Проф. Торбов не е в явен конфликт с обществото, нито иска да го разруши. Той се стреми да се хармонизира с него в рамките на собствените си разбирания, ала без заради това да приема безпринципни компромиси. Защото за справедливостта може да се пише и сухо, но все пак истинно! Случва му се да остава в селцето цели ваканции - все за да работи, особено когато е най-усилната работа над ръкописа му със "Спомените за Леонард Нелсон". Той има нужда да се отдели от кипящата в преустройство столица, за да се върне към най-щастливите години на своята младост. Спомените за неговия учител са рожба на онзи естествен духовен порив, който търси смисленото в човешкия живот насред най-тежките изпитания. За 55-годишния професор е още рано да се отдава на спомени. Големите достижения все още му предстоят. Но за собствената му човешка същност здравословната хармония на миналото е насъщно необходима като извор на сили и вдъхновение. Той така и завършва ръкописа - с признанието, че от онези пет години при Леонард Нелсон черпи и днес.

В онзи период от време новото управление се опитва да привлече някои от старите учени и на пръв поглед изповядвания от Торбовата младост социализъм изглежда пригоден за подобна работа. Но първо с поведението си и с категоричния отказ да се отрече от кантианството професорът дава достоен отпор на посегателствата върху неговите идеи. В "Спомените" си той сякаш още веднъж повтаря, че неговият етичен социализъм няма общо с този социализъм, в който му се налага да живее днес. Той вижда задачата на социализма в това, заетият от либерализма идеал за самоопределение на личността да се въведе в съзвучие с изискването за равенство и свобода. Принципите, които са в състояние да въдворят етичния социализъм в обществото, са тъкмо свободата и равенството, но разбирани не като друго, а като гарантирано осъществяване в практиката на правото и справедливостта. Грубото заместване на равенството в справедливостта с равенство в притежаваните от гражданите средства е пътят, по който всяка идея за справедливост се изражда в насилствена социална практика на погазване на човешките права. Етичният социализъм е богата и загрижена за гражданите си държава, но и граждани, отговорни и загрижени за държавата си. Това е социализъм, който гарантира справедливостта в Кантовия смисъл и изгражда институциите, гарантиращи справедливостта.

Явното противоречие между Торбовия етичен социализъм и марксисткия социализъм в нова България заставя професора да търси уединението. След като не може да промени с нищо обстоятелствата, разумно се отдръпва, за да не бъде той променен от тях. В своите ранни философски съчинения той е дал подробно философско-етичните основания на резигнацията и ето че е настъпило времето, в което сам я избира като средство за съхранение. Тя се оказва единствената възможност да запази името и идеите си, като едновременно с това избегне физическото стълкновение с обществото. Спасително откъсване му предлага природата и планината, щастливо оказали се близо до София.

Когато с Валентина Топузова се залавят да построят своята виличка, картината е нецивилизована, но гледката - удивителна. Полето свършва в подножието на планината. Коларският път се вие нагоре, зиме заледен, лете прашен. От всички страни - живописни картини - ливади, цветя, утешителна самота. В близкото дере някога е текла рекица, сега наблизо има чешма, единствена в района. През пролетта на 1954 година малката вила е готова и приютява своите обитатели. Тук те намират време за книжовна работа. Но също така да оформят и двора, да засаждат дървета, да разкрасяват околното пространство. Тук се чувстват свободни от тежките задължения на градския живот, от еднообразието и сивотата, от безперспективността и липсата на хоризонт. Строежът съвпада по време с най-усилната работа над "Историята и теорията на правото", но мисълта за сбъдването на една мечта ги подкрепя. Както пише Валентина Топузова в спомените си, "след пътуването за Италия това е втората хубава мечта" на двамата и от нея черпят радост.

Тук е "горе"¹¹ и то не само защото идващите нарядко автобуси пълзят по наклона. Тук е "горе" и в духовния смисъл - неограничени научни занимания, писане, четене, превеждане. Инак горе е планината, красивият залез, зеленината на ливадите и синевата на небето. Горе е почивката от уморителните часове и изпити, тишината на успокоението, в която нощем лете силно пеят щурци, а зиме едри птици удрят крила в сухите клони на дърветата. Хармонията на духа с природата е по-скоро равновесна, отколкото романтична. Почти две десетилетия те трябва да се примиряват с липсата на елементарни битови удобства като отопление и вода, но това не е сериозна пречка, щом душите са свободни.

Самата вила е кокетна малка постройка, с алпийско прозорче на покрива, зелени капаци на гледащите целодневно към слънцето прозорци, с декоративна скара от греди над верандата, по които цъфти трендафил, със зид откъм север, където след години се вие бръшлян. Тя стои в средата на мястото, отначало единствената в околността. Зимните снегове я затрупват, та се оказва нелека работа да се утъпква пъртината до нея. Лете пък околните ливади упойват с миризмата си. Годините минават и посадените от ръцете на стопаните дървета порастват - голям рилски бор, ели, ябълки и ниска круша, декоративни дървета, екзотични храсти, някои специално донесени от странство. При оформянето на мястото и поддържането на насажденията живо участие взимат както бившите ученици на Торбов Харри Пандов, Грети Марчева, Лили Енева, Радка Стоянова, Димитър Димитров, така и случайни гости, почитатели на професора.

Никак не е чудно, че в "Симеоновската обител" се начеват най-зрелите научни постижения на Торбов. Оттук, като от нарочно светилище, той общува с природата. Малката веранда - всъщност циментов постамент - е загърбила града и седнал на сгъваемия стол пред виещия пара чай, професорът вижда най-високите бърда на планината, зад които залязва слънцето. И сякаш не вижда, а преподрежда видимостта в синхрон с постоянните мисли на своя философстващ ум. Отношението му към природата е лишено от туристически плам; тя не е и фон, а по-скоро елемент на вътрешния му свят, част от системата на ценностите, които, съчленени, въдворяват хармонията. В този контекст стоят екскурзиите на проф. Торбов и Валентина Топузова през седемдесетте години из България. Със Съюза на учените посещават старите български столици, а и сами предприемат пътувания до забележителни крайморски градове. Траен спомен запазват от паметното десетдневно пътешествие със семейство професор Петкови из Пирин. За разлика от младежките пътувания на Торбов, когато всеки ден в многобройни писма описва чудните гледки, сякаш се стреми да ги фотографира навеки, сега вече надделява мълчаливото наблюдение и мисъл. Общуването с природата повече наподобява взиране в собствената душа, отколкото пътешественическа страст, наситена със съжаление, че туристът не може да живее на всички посетени места. Торбов вече не иска да живее в многобройните живописни места, посетени в младостта. Богатствата, събирани с пълни шепи от чужди страни и градове, са дълбоко усвоени и са станали част от вътрешния свят на учения. В него владеят желанието за естествени човешки отношения и призната духовна самостоятелност.

Торбов е влязъл във възрастта, на която човек достига пълното разгръщане на силите и разума си с оглед на това, че знае към какво се стреми, и също притежава мъдростта на изкуството как да го постига. Той е осъществил онова предписание, посочено от Кант в Антропологията му, за степента на съвършената практическа употреба на разума - да бъде по всяко време в съгласие със себе си, след като е минал през самостоятелното мислене и през мисленето в положението на други. В тази вътрешна хармония всичко външно Торбов подчинява на понятията на практическата философия. Природата в неговото духовно разположение е само повод за "удоволствието от възвишеното в нея като удоволствие на умуващото съзерцание", предпоставящо все пак друго чувство, а именно това "за свръхсетивното ни назначение, което, колкото и неясно да е, има морална основа" (Кант 1980). Той търси общуването с природата не само като изживяване на немия възторг пред стихийната и на пръв поглед безцелна или непонятна красота. Омайното цвете, безполезно растящо на някоя зелена витошка морава, става част от оня ред, от оня хармоничен строй, в който естетичното подхранва етичното. "Непосредственият интерес към красотата на природата е морален и издава добра душа, благоприятна за моралното чувство" (Кант 1980: 186), защото природата има свойството да бъде пригодна сама по себе си за присъединяване към една морална идея. Тя като че ли е незабележимо причастна и към взимането на съдбоносното за бъдещето на професора решение да преведе Кант.

В трудното шесто десетилетие на века Торбов бива затрупан с битови несгоди. В личния му живот се налага да понесе тежки загуби. През 1952 умира приятелят му Пенчо Сокеров и професорът остава морална опора на неговата съпруга. В три години (1954 и 1957) умират брат му Славко и майка му. Сполетелите го нещастия го тласкат още по-силно към работата. Успоредно с написването на "История и теория на правото" Торбов работи и върху "Спомените за Леонард Нелсон", превежда Рилке, а за отмора чете мемоарите на Мороа, "Културата на Ренесанса" на Буркхард и др. Симеоновската къщичка става любимото му място за работа. Единствено в тихата самота той се чувства спокоен и освободен. Понякога поправя оградата на мястото, любува се на слънцето, храни съседските кучета, засажда дървета и храсти или разкопава равните части на двора, подпомаган от Валентина Топузова. Разбира се, когато си е у дома, посещават го приятели, от онези, които дискретно уважават труда му и ценят мнението му. Часовете на церемониалния следобеден чай са време за свободни визити, в които можем да си представим, че дори отдъхвайки си, Торбов не е преставал да мисли за своята работа.

В привидно гладката и безсъбитийна делничност на проф. Торбов и Валентина Топузова освен за работа има място и за истинските приятелства, оцелели от младостта. На тази възраст е късно да се търсят нови. Проверена в годините, дружбата му с проф. Тодор Боров, Атанас Далчев, проф. Кирил Попов, проф. Христо Тодоров, проф. Генов, проф. Унджиев, проф. Борис Яновски, проф. Тодор и Ана Петкови, не замира и сега. Връщайки се към онези времена, Валентина Топузова отбелязва като мил спомен неделите, в които Йордан Василев и Блага Димитрова идват да вземат Торбови с Москвича и заедно отиват в дома на Тодор Боров в Бояна. Тук, сред професорския уют на дневната, всички, гости и домакини, насядали около широка кръгла маса на удобни кресла, водят приятни разговори. Любими са спомените на словоохотливия Боров за Ал. Балабанов и Елин Пелин. Припомнят се студентските години на двамата учени в Германия, та до днешната им работа на изследователи. И на стари години е запазена топлота помежду им, както може да се види от факта, че Тодор Боров първи е поздравил проф. Ц. Торбов с Хердеровата награда в писмо от 8 март 1970 г. "Сега ми остава само да се възхитя от вeрния усет, с който комитетът за наградата Хердер във Виена е видял значението на твоето дело - за да го отличи още сега, по топлите следи на неговото извършване. В моята радост по тоя повод има, нека си призная, и известна доза задоволство, че аз самият овреме също съм го оценил." В онези тихи неделни следобеди се е говорело и за настоящите работни проекти на двамата учени. Общуването между "старите" представители е повече от необходимо, за да функционира онази научна атмосфера в естествената опозиция на поколенията, която влива живителни сили в движението към културните и духовните постижения.

Излъчващото се научно достолепие и някак си непознато за съвременността мъдро лъчене на знанието привлича около Торбов любознателни бъдещи дарования. Дори след пенсионирането му в дома му продължават да го посещават бивши негови студенти, за които той винаги ще остане уважаван съдник на творческите и житейските им стъпки. Десетилетия след онова време Константин Павлов си спомня (Свободна 1994: 6), малко е да се каже с благодарност, как младежки смело е пристъпвал прага на "Джовани Горини", за да поднесе на професора си поредната публикация или още неотлежало стихотворение. В библиотеката на проф. Торбов стои един пожълтял от времето сборник със стихотворения на новоучредената библиотека "Смяна" на издателство "Народна младеж" от 1955 г., доста дебел за бързоватата практика на издаване на творби от млади автори, на чиято първа страница начеващият и все още не влязъл в конфликт с обществото Константин Павлов е написал с едър, наклонен на обратно почерк: "Подарявам тази книга на професор Торбов - най-човечния човек, за да разколебая вярата му в младите литературни работници, след като я прочете".

Докато Торбов е преподавател по немски език в Университета, често е посещаван у дома от млади интелектуалци, прописващи перото си, за да разговарят на литературни теми или да му донесат последните си творби. Заедно с К. Павлов апартаментът на "Джовани Горини" е посрещал и Л. Левчев, Ив. Динков, Ив. Симеонов, Вл. Свинтила и др. Те търсят одобрението на професора си в не съвсем уверените си стъпки и дори са посвещавали на Торбов дръзновените си стихове. Както някога влюбените в Господин Учителя Торбов ученици са го чакали по пътя за гимназията, така сега го посещават студентите му. Те не могат да скрият респекта си към него - представителя на строгата немска школа, към когото не отива да спазват нововъведеното обръщение "другарю". И заедно с това усещат топлотата на бащинската му подкрепа. В гладните купонни години всеки следобед домът му е отворен за бедните литературстващи студенти, които ще нахранят и душите си от мъдрите разговори за философия и поезия с професора, но и ще похапнат от сладките, съпровождащи лично от Торбов приготвения чай. От него те чуват за неща, които им изглеждат непостижими - а той се е докосвал до тях. Чрез него се отваря един прекрасен свят на изкуството, към който се стремят и сякаш узряват всеки за своя личен път на достойнството. В годините на социалистическия патос в живота, в творчеството и при толкова много фалш, естественото и сърдечно отношение на Торбов към младите дарования им изглежда направо откровение. Те чувстват, че той не се подчинява на явните социални повели. Това усещане за свобода, която достолепният професор внушава, ги респектира. Така че свойствената му добронамереност към всеки порив на идеализма печели в техните очи смисъла на нравствена санкция на ранното им творчество.

Подобно внимание отделя Торбов и на младите учени. Отпърво навярно заради приятеля си Ив. Унджиев, ала после съвсем отговорно, той следи развитието на Цвета Унджиева, а след излизането на първата й голяма студия "Л. Каравелов. Белетрист и фейлетонист" (1968), писмено я поздравява с истинския й успех, преценявайки я със собствените си строги критерии. Ето защо него често го търсят млади философи и юристи, начеващи учени изследователи. Измежду тях най-трайна в годините и постепенно неформална става връзката с бъдещия проф. Иван Славов. Лишено от строгост и официалност, но напротив, наситено с умствено разбирателство, приятелството помежду им се запазва през всички несретнически периоди в научния и личен живот на по-младия учен. Сам проф. Славов се отнася с непроменена в годините топлота към семейството на проф. Торбов и с несъмнен респект към научното му дело.

Разбира се, немислимо е да се изредят всички деятели на духа, докоснали се до света на Торбов, и дори само опитът да се направи подобно нещо е рискован, защото бездруго няма да бъде изчерпателен, а би засегнал болезнено нечие самомнение. Тъкмо на подобно нещо проф. Торбов е безкрайно чужд и затова той се отнася с еднаква готовност за дружелюбие и към "по-обикновените" люде, пресекли неговата орбита по едно или друго стечение на обстоятелствата - бивши съученици, бивши ученици и студенти или просто случайно срещнати на някоя екскурзия, пръснати по цялата страна. На тях той е отделял значително време, както се вижда от архива му, да отговаря на писмата и поздравленията им, да ги посреща у дома си и да се любува на простичкия искрен контакт от хубавото чувство на взаимна почит, защото Торбов знае, че няма малоценно по предназначението си съществуване, а само безсмислено по използването на собствените заложби. Тези писмовни и лични връзки са жизненият коректив на съвместяването на ежедневно с вечно, понеже като носят топлотата на приятелството, те изпитват неговото достойнство и готовност за надмогване на суетата.

В оня момент, когато познанствата запълват празнотата от неглижирането на делото му, с пълна сила се отнася за Торбов изказаното от Кант в "Пролегомените": "През течение на дълго време бях почетен с мълчание". При очевидното безмислие на подобна изолираност - защото няма как тя да не е преходно явление - в 1957 година завесата около него малко се разкъсва, разрешават му да публикува в библиографските рубрики съобщения и рецензии за излезли в чужбина книги (Торбов 1957а: 133-135; 1957б: 156-158; 1957в; 1958: 159; 1960: 62-65). Но след като един от предложените за печат материали бива преправен от проф. Бурмов, за да бъдел съзвучен с новото време, Торбов престава да сътрудничи на пресата. Отсега и насетне той не позволява да бъде редактиран, макар подчинявайки се на външните забрани, без да ги приема, нито да бъде цензуриран.

БЕЛЕЖКИ

1. Из проект за отговор на "Commission pour la Science et ses Relations Sociales-Enquete sur la signification de la science et de la cooperation scientifique pour la paix, 1947" (вж. Комисион 1947). [обратно]

2. Доклад пред Съвета на ЮФ за конкурса за редовен доцент при Катедрата по Обща теория и философия на правото, 21.Х.1945 г. - Архив на проф. Цеко Торбов. [обратно]

3. Из архива на проф. Ц. Торбов. [обратно]

4. Из архива на Валентина Топузова-Торбова. [обратно]

5. Когато през 1948 г. поднесли на В. Червенков списъка на преподавателите от Университета, които трябвало да бъдат отстранени, той се поинтересувал за всекиго от тях. Като му обяснили кой е проф. Торбов, той препоръчал да не го отстранят съвсем, а да му предложат да стане преподавател по немски език. [обратно]

6. В архива на проф. Ц. Торбов се пазят копия от следните изложения по този повод: Изложение да Политбюро на БКП, 14.IХ.1955 г., 16 машинописни страници; Изложение до Министъра на Културата, 14.IХ.1955 г., 8 машинописни страници; Възражение до Ректора на Софийския държавен университет, 16.IХ.1955 г., 5 машинописни страници; Заявление до Министъра на Културата, 7.Х.1955 г., 2 машинописни страници. В последния материал проф. Торбов се позовава на авторитета на В. Червенков, като подчертава, че още през 1948 година с лична директива партийният вожд е решил неговия случай. Можем да предположим, че този аргумент е натежал за крайното разрешаване на мъчителния проблем. [обратно]

7. Из архива на Валентина Топузова-Торбова. [обратно]

8. Любимата на моята душа (нем.). [обратно]

9. В архива на проф. Торбов са запазени негови стихове, писани в периода 1944-56 година. Освен отделни стихове, има и поема, назована "Орли". Очевиден е личният подтик за създаването на тези поетически творби - интимното чувство към любимата, провокирано от неразбирането на обществото. Творбите свидетелстват не само за дълбока привързаност към нея, но и за нелеката съдба на интелектуалната връзка, за радостта от "съвместния полет", за драматичното богатство на взаимността, станала извор на щастие. [обратно]

10. Проектът е направен от известния архитект проф. Димитър Цолов, съгражданин и близък приятел на Торбов, на когото професорът е кумувал. [обратно]

11. Така назовава в архива си вилата в Симеоново Валентина Топузова. [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.