ОТ ПРИЗВАНИЕТО НА УЧИТЕЛЯ ДО НАЧАЛОТО НА НАУЧНАТА ДЕЙНОСТ

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

1.

Животът, прекаран в Гьотинген, за Торбов е завинаги извор на сили и траен ориентир във всяко бъдещо начинание. Той знае към какво се стреми и как трябва да постъпи, за да го постигне. Още преди да е поел пътя обратно за България, той е сигурен, че най-добре ще изпълни уроците на своя учител, като сам стане учител. Без колебание се е отказал от адвокатската практика, виждайки в преподаването по-добра възможност да създаде съобщество от типа на това, в което е участвал при Нелсон. Примерът на неговия учител и приятел му вдъхва увереност и решителност, така че в краткия си престой в Оряхово Торбов се заема да уреди формалностите около работата си в столицата. Докато е подготвял дисертацията си в Гьотинген, той е набавил необходимите препоръчителни писма за Софийския университет. Никак не е било трудно за неговите преподаватели да го представят в отлична светлина пред българските си колеги. Но в пълната с парадокси България нищо не става лесно. Без излишни надежди, Торбов наистина не изключва възможността за работа във висше училище. Дори в писмата си до своите приятели в Гьотинген намеква за подобно развитие на нещата. Твърде скоро обаче разбира, че вратите на академичната общност са все още неотворени за него, а тепърва му предстои да се доказва пред нея като учен.

И ако е невъзможно за младия учен да се отдаде веднага на научни занимания, то да стане учител, изглежда съвсем достъпно. Отначало Торбов е обнадежден, защото изучаването на философия в средния курс на образователната ни система е широко застъпено и той разчита да се намери свободно място. Прекарва лятото на 1925 година в пътувания между София и Оряхово, за да уреди учителстването си в столицата. От времето на Петко Р. Славейков обаче общественото положение на българския учител не е за завиждане. Има нещо парадоксално в отношението към него. Иска се той да работи даром и от идеализъм, а всички му се присмиват заради същия идеализъм; очаква сe да бъде с високи морални устои и да знае много, но всеки случайно грамотен е готов да му оспори знанието и социалната позиция. В тази нелепа поляризация на социалните очаквания към учителя, значимостта му е комай собствено негова работа и ако нашето училище все пак пази памет за Добрия учител, за Първия учител, за Любимия учител, това в най-голяма степен се дължи на драговолния, морално мотивиран избор на най-издигнатата част от интелигенцията ни. Към нея се числи и Торбов. Млад, хубав, високо образован, той удивително трезво приема фактите, готов за трудностите, но и с грижата да осъществи плановете си за научна и обществена дейност без натрапчива и шумна изява.

Но дори едно място в софийска гимназия се оказва не така леко за доктора по право и философия на Гьотингенския университет. Налага му се да преодолее ред административни пречки и усложнения в обстоятелствата, докато успее да се пребори с изискванията и формалностите на министерската администрация. В началото на учебната година Цеко Торбов е вече стажант-учител по философия в Трета софийска мъжка гимназия. Съгласно действащата по онова време практика, за да стане учител, той е трябвало да проведе едногодишен стаж, след което да положи три държавни изпита - по двете си специалности и по педагогика.

Торбов е трябвало да преодолява проблеми и с битовото си устройване в София. Като се има предвид, че баща му отдавна е починал, а братята му се занимават с дребна търговия, налага се да поеме финансовата подкрепа на майка си и сестра си. Учителската заплата едва осигурява дори собствената му икономическа независимост. Затова той е принуден да се възползва от поканата на сем. Сокерови, с което го свързва старо приятелство още от Оряхово. Всъщност отношенията с Димитра и Пенчо Сокерови не са обикновена дружба. Още като ученик той редовно посещава семейството, към което е привлечен от неговата почтеност и отзивчивост. Димитра Сокерова, десетина години по-възрастна от него, е мила и внимателна жена, която скръбта по рано загубено дете я прави още по-благородна. Младият и енергичен учител, сам в чуждия град, съпричастен на семейната им история, се настанява в една от стаите на скромния им софийски апартамент на ул. "М. Дринов" 19, в която заживява прибрано, тихо и дискретно към любезните си домакини. И по-късно Сокерови остават най-близките в ежедневието му хора - с тях заедно след години се наема да строи къщата на "Джовани Горини", където доверието, изразяващо се в делнични жестове, продължава да поддържа старото приятелство и взаимопомощ.

Денят на Торбов протича просто: сутрин - часовете в гимназията, следобед - няколко часа в библиотеката, надвечер - разходка и след това - отново книжна работа в своята стая. Най-голямото разнообразие, което си позволява младият човек, е да се включва в неделните следобеди на домакините си, посвещавани на чаша чай с близки на семейството. Можем да си представим, че са се водели съдържателни разговори в непретенциозния хол на Сокерови. Пенчо Сокеров е бил съдебен чиновник и неговите приятели са образовани софийски интелектуалци. Обичайните теми са тези за изкуството, за властта, за пътя на българското общество и неговото бъдеще, както и понякога съвсем делнични проблеми.

По това време в тристахилядна София има достатъчно културни развлечения - нашумели спектакли със Сава Огнянов, Иван Димов, Георги Ал. Стаматов. Николай Масалитинов. Току-що проговорилото кино има вече своята постоянна публика в салона "Одеон", а интелектуалните кафенета и дружества на свободните художници и писатели са пълни с техни почитатели. Торбов обаче се оказва непригоден за светски живот. Книжното уединение е естественото състояние за него и той го търси и предпочита. В този период той подготвя няколко сериозни публикации (Торбов 1930а, 1930б), които виждат бял свят през 1930 г. Те сигнализират за появата на нов глас в българската правно-философска наука и са показателни за възприетата и следвана от автора им насока към кантианството. Преработената нарочно за самостоятелно издаване докторска дисертация по философия, освен че запознава подробно читателя със схващанията на Я. Фр. Фриз върху основен философско-етичен проблем, какъвто е този за чувството за истината, но навлиза въобще в проблематиката с категоричното твърдение, че "всяка философска система на последните 150 години, ако претендира да бъде разгледана сериозно, трябва да се ориентира по голямото дело на Кант" (Торбов 1930а). Дълбока е личната убеденост на Торбов, че Кант издига общото ниво на философското мислене: с двоякото разбиране на метафизиката като отвъдпределна същност на разума за познаване на нещата сами по себе си, както и на практическия характер на сетивните дадености; с утвърждаването на безусловното върховенство на разума и нравствената воля в социалната емпирия; с морално-рационалистичното разлагане на основанията на религиозните факти и пр. На Цеко Торбов тепърва предстои да разкрие проникновеното си познаване на великия немски философ и в началото на своята научна дейност той заявява пристрастието си към тежките проблеми на критическата философия. В същата парадигма се вписва и другата му монография от този период (Торбов, 1930б), където наглед явно приложна проблематика - тази на юриспруденцията - се слага в светлината на философията на правото. Спорът между двете е спор за метода, обобщава Торбов, но липсата на задоволително решение в духа на критическата философия обрича на безплодност не само други не по-малко важни въпроси на правото, ами рискува за дълго да се компрометира справедливостта като основен критерий на правото. Тук е мястото да споменем, че в кръга на тази проблематика Торбов ще се изявява и насетне, ще продължава да разширява обхвата й, но не ще промени позициите си. В българския научен живот той встъпва като окончателно оформен изследовател, чиито схващания са резултат на дългогодишната научна работа при проф. Нелсон. При това очевидната самостоятелност, дори самотност в полето на родната наука, не предизвикват у него съмнения или колебания. С това той се изявява като представител на най-младата философско-правна мисъл, търсещ подобаващото място на идеите си сред учената общественост, както и собственото си утвърждаване на учен. Творческата му проява среща отзвук в средите на институционализираните изследователи: "Философия на правото и юриспруденция" е обстойно анализирана от д-р Н. Жабински и независимо от някои критики, е очевиден респектът на университетския преподавател пред значимостта на разгледания текст. В същата публикация (Жабински 1932: 147-161) от един риторичен похват на автора разбираме, че с рецензирания труд Цеко Торбов е кандидатствал за хабилитация за редовен доцент по правна философия в СУ. Това събитие индиректно можем да отнесем към периода 1931-1932 година, макар предположението да не се подкрепя от категорични данни из архива на Торбов. Явно той приема някои неудачи съвсем трезво и с устойчивостта на духовната си позиция смело, предвиждайки трудностите напред, все пак продължава гонитбата на целите си - нещо, което многократно декларира като основен критерий за достоен живот.

Тъкмо във времето, когато урежда стажуването си, Торбов подготвя за печат и статията си "Ползата като критерий на истината" (Торбов 1929а: 501-506). Този текст стои в пряка връзка с актуалната кореспонденция, която води с германските си приятели върху проблемите на английската философия и философския прагматизъм и отразява конкретния акцент на научните му интереси. Същевременно трябва да се подчертае значението, което има за автора си тази макар и къса статия, излязла в първата годишнина на маститото философско списание на Димитър Михалчев. Като знаем практиката в издаването на периодиката, може да се предположи, че Торбов е бил лично поканен да участва в начеващото издание, на което по-късно ще стане и редовен сътрудник. Редом с останалите материали в списанието, статията на Торбов гравитира към концептуалните текстове и очевидно представя модерната философска мисъл, подлагаща на критически анализ актуалните философски течения със задълбочено познаване и стабилна аргументация. Впрочем тези изяви правят възможно вписването на Торбов в кръга на уважаваните млади учени. Доста след онези години той ще си спомни, как през 1938-ма проф. Михалчев се е върнал от Деветия международен философски конгрес твърде разочарован заради дълбоката идейна криза на световната философия и как е споделил с младите, в т.ч. и със самия Торбов, извода си, малко нетипичен за самоуверения ремкеанец, че родната философия трябва бързо да се развива.

Научната дейност на Торбов не е откъсната от неговата професия. Сблъскал се с проблемите на българското училище, той заостря вниманието си и в областта на педагогиката. Като има пред очи опита на своя учител, прави анализ на съдържащите се в образователната система компоненти. Навярно със съдействието на немските си приятели от Международния социалистически борчески съюз той успява да публикува една статия в немския печат по въпросите на българското училище (Торбов 1929б). В нея наред с историческите ретроспекции, се подчертава голямата роля на учителя като носител на прогресивните идеи в духовното развитие на нацията. Тази статия е първата, посветена на училищните програми, но тя набелязва трайна тенденция на постоянен и професионален интерес към проблемите на възпитанието и образованието и към необходимостта от реформиране на тази институция. Независимо че големите стремежи на Торбов са насочени към науката, отношението му към практическите проблеми на педагогиката съвсем не е формално, а е дълбоко отговорно. Ето защо и по-късно той участва в провеждането на мероприятия за обсъждане теоретичните и практически въпроси на обучението. На 10-12 април 1933 година, в Русе, Дружеството на класните учители провежда Първата педагогическа конференция. Тя се открива от д-р Цеко Торбов с реферат, публикуван две години по-късно, в който той теоретически разработва схващането си за същността на Сократовия метод (Торбов 1933б, 1935а). Младият изследовател използва подходящата аудитория, за да изтъкне предимствата на този съвсем не прилаган в българската педагогика и дидактика метод на обучение и възпитание. Той взима активно участие в хода на цялата конференция и за да потвърди на практика изложеното, провежда "пробен урок" в осми клас на Русенската гимназия на тема "Етиката на Кант". Резултатите убеждават аудиторията в ефективността на прилагания метод. На следващия ден той чете и публична сказка в кино "Роял" на тема "Моралната криза в Европа и духът на китайския народ". Участието му на Конференцията е запомнено, впечатляващо със стабилната научна аргументация за наложителността на промените в педагогическата методология. Затова той бива отново поканен на Втората учителска конференция в Русе, проведена в началото на април следващата година. Торбов изнася основния доклад преди разискванията: "Родителите, учителите и свободата на юношеската съвест". Тук опитът на личната практика му дава несъмнените основания да бъде настоятелен в съветите си за усъвършенстване на учителската работа. Той акцентува върху ролята и мястото на учителя в обществения процес, върху морално-етичното му призвание да бъде не само извор на знания за учениците си, а много повече духовен наставник на бъдещи достойни личности.

След едногодишния си учителски стаж, в края на учебната 1929/30 година, Торбов полага успешно държавен изпит по философия, по немски език и по педагогика и добива правото да бъде редовен учител по тези два предмета. Тъкмо в този момент му се отдава възможността да кандидатства за място в Немското училище и от есента на 1930 е назначен за учител по философия и история в него.

Немското училище в онези времена се помещавало в голямата каменна сграда покрай канала на Перловската река - току накрай София. След закриването му през 1945 тази сграда се заема от Музикалната академия. За по-добро място тогава Торбов не е можел да мечтае. С това се осъществява първоначалният му план да преподава философия в елитна софийска гимназия. За него допълнително удовлетворение е, че при това училището е близко по нагласа и до полученото образование. Тук цари познатата немска дисциплина, господства немският дух, все още - благодарение на голямото разстояние от Германия - незасегнат от идеите на националсоциализма. Впрочем той познава обществените му прояви още от Германия. По-късно ще има достатъчно поводи да анализира идеологията, политическата организация и институции на фашизма и националсоциализма (Торбов 1936а). Сега обаче се заема с новите си задължения.

Трябва веднага да се подчертае, че подходът на Цеко Торбов към учителстването не е традиционният. Добиването на нови знания колкото и самоценно да е, не е всичко, на което се стреми да научи своите ученици. По примера на своя учител, той формира кръг от ученици около себе си, върху които се стреми да въздейства всестранно.

Той работи сам, поради което и целите му са по-скромни. Дори не може да мечтае за скорошно приложение в обществената практика на своите идеи. Въпреки това личните ангажименти към своите ученици той поема от позицията на високо образования деятел в смисъла на Нелсоновите схващания за дълга на личността и отговорността на съзнателния борец за новото общество. Привлечени от младия си учител, неколцина възпитаници на Немското училище се сплотяват около него. Това са Люсиен Аврамов, Михаил Спиваков, Кира Пехливанова, Сузане Милер и др. На тях той посвещава цялото си свободно време, за да ги подготви да приемат тежестите на Кантовата философия и изкуството й. Това е първият опит на Торбов да приложи незабележимо своите разбирания и набелязани цели. Без много шум той прави това, за което един вдъхновен читател на в. "Литературен час" (Литературен 1936) призовава българските интелектуалци - стига сте писателствали, а се заемете с мисъл, с философия. При цялата си наивност този възглас сигнализира за осезателна празнота в духовния живот на България, който все има нещо да наваксва.

Торбов никого не призовава, а със средствата на Сократовия метод въвежда юношите сред достиженията на човешката мисъл. Лишен от високомерието на признатия учен, младият учител се сблъсква с догматизма, с вулгарния прагматизъм и с неангажираността в училищата и още повече в министерските учебни програми. "В днешното училище се гони знанието. Учителите искат от своите ученици да знаят много, да "съобщават" наученото на изпита. Догматизмът се шири не само в онези предмети, които боравят с факти - езиците, история, география, а и в обучението по естествените науки, математика, философия - предмети, по същността си пригодени да развият свободните духовни сили на учениците. Иска се заустяване, а не самостоятелно мислене." (Торбов 1935а). Тъкмо към противното се стреми Торбов. Ето защо с такава последователност, почти с безнадеждна упоритост, дори с натрапчиво постоянство и безпощадност, той крачка по крачка атакува конвенционалните отношения учител - ученик. Като декларация за намеренията му звучи късата публикация, цитат от Кант. "Възпитанието е най-голямата и най-тежката задача, която може да бъде възложена на човека. Защото схващанията зависят от възпитанието, а възпитанието на свой ред зависи от схващанията. Затова възпитанието може само постепенно да прави по стъпка напред. И то само тогава, когато едно поколение предаде на следващото своите опити и познания, а то на свой ред прибави към тях нещо и ги предаде на следващото, само така може да изникне едно вярно понятие за възпитателното изкуство." (Торбов 1935в). Дълбокото основание на просветителски вдъхновената работа на Торбов намираме в думите му: "Никое философстване не може да се ограничи само в нашите съждения; към сферата на философстването се отнася и нашата деятелност, нашият живот - животът на съвестта и добродетелта" (Торбов 1933б). И той не се уморява да повтаря и преповтаря тези истини. Схващайки работата си на учител повече като апостолско просветителство, той активно участва във всякакви инициативи, сам е инициатор на прояви, с които се стреми да помогне образоването и подготовката на учителското съсловие.

Умението на Торбов да работи с учениците си се вижда всекидневно от гъвкавия му подход и любопитни хрумвания, с които се стреми да ангажира съзнателната дейност на младите хора. Печели ги със зачитането на личното достойнство. Началото на неговата учителска работа съвпада със засилването на ученическите клубове и кръжоци, въвличащи средношколците в обществения кипеж. Той обаче, с изключително достойнство, импонира на най-будните, привличайки ги към един свой начин на мислене и виждане на света, на стремеж към въздействие върху външното. Той търси адепти, последователи на морала и етиката, чиито принципи е усвоил в Нелсоновата група. С въздействието на собствената си личност той оформя една особена аура, еманираща далеч над рамките на преподавания дидактически материал. Склонната към естествено недоволство душа на младите му възпитаници е благодатна почва, но Цеко Торбов не експериментира безотговорно. Грубото отричане и вулгаризиране на обществото със свеждането му до функция на материята се оспорва в неговия последователно отстояван неокантиански възглед за обществената организация.

Как да не се влюбиш в учител като Торбов! Млад, интелигентен, добър, с вдигната назад буйна коса, с енергични черти на лицето. С изискан елегантен костюм, винаги с нещо блестящо бяло - бяла вратовръзка, бяла риза, бяло шалче под балтона. Стегната походка, отмерени жестове, одухотворен израз. От пръв поглед се вижда, че за него стремежът към извисеното, към дълга и отговорността са ежедневно изискване, както в собственото поведение, така и в отношението към околните. Вниманието на такъв учител към ученика е равно на най-скъпа награда, на повече от похвала. Ето защо между възпитаниците му се ражда една надпревара кой да заслужи повече, кой да бъде по-близо до него, кой да получи по-специална задача. Това е част от ученическата любов, любовта на чистото младо същество, което очаква признанието за усилията си и което драговолно слага душата си в услуга на любимия учител.

Иначе той прави простички, откровено популяризаторски неща: например създава кръжок за любители на природата и животните, трезвеници и вегетарианци. И веднага им възлага сериозна самостоятелна задача - акция срещу бикоборството. В архива на Цеко Торбов има едно тънко томче подвързани изрезки из столичната преса от септември 1939, озаглавени "Трима срещу триста хиляди": остри бележки, често без автор, но от името на обществени организации и съюзи, приличащи си както по дух, така и по лексика. Естествено е допускането, че всички те са вдъхновявани и направлявани от господин учителя Торбов. Той организира категоричен отпор срещу предстоящите широко рекламирани борби с бикове на гостуващи тореадори. Обект на критиките е Министерството на просветата, което няма пари да ремонтира училищните сгради (и тогава е било така!), а е готово да плати хонорар на чуждоземните бикоборци. Укори получава и столичното кметство, предоставило терен за кървавото зрелище, който след това ще бъде силно увреден. Не е пощадено и цялото общество, което безмълвно се оставя да бъде придумано за подобни жестоки гледки и да пусне децата си там, където чувствата биват провокирани към жестокост. Естествената добронамереност на българския народ - негова вековна добродетел, се подлага на съмнение, ако обществените организации позволят с кръв и убиване да се развличат и отпочиват гражданите на столицата. Дали е наивно? Ако трябва да бъдем искрени, доводите срещу бикоборството са повече от разумни - и от нравствена, и от финансова, и от възпитателна гледна точка. Дори днес би било поучително да се има предвид този опит в ситуацията на подронване на естествената човешка добронамереност в някои филми на екрана. Всъщност още в онези далечни години Торбов разсъждава върху технократската дехуманизация, схванал отлично, че грижата за душите на децата и възпитаването им в добро и красиво започва от дребните неща.

Тогава кампанията дава резултат - Министерството на просвещението забранява борбите. Без преувеличение, заслугата за това е на Торбов и неговите ученици. За значението, което отдава на няколкоседмичната публицистична борба срещу бикоборството, може да се съди от кореспонденцията му с неговите приятели в Германия, дотолкова, че акцията в България бива отбелязана и в тамошния печат (Торбов 1932г). Той приема успеха на начинанието като победа на идеите на Леонард Нелсон, но и като лична победа, че е съумял да ги наложи у своите възпитаници.

В същата светлина се изяснява и вегетарианството на Торбов. Не би си струвало да се говори за това, ако ставаше въпрос за гастрономическото тълкуване на един здравно-физиологичен начин на хранене. Сам преминал през школовката на Нелсоновите ученици, Торбов отдава друго значение на вегетарианството. Когато през 1926 г. той влиза в кръга на своите приятели, в общия им дом, приема установената норма, за да не прави проблем по един толкова маловажен въпрос, какъвто е храната. Основанието на вегетарианството обаче, практикувано в кръга на Нелсон, както съвсем скоро се убеждава, е положено в понятието за справедливостта. Очевидно в пълна дисхармония с досегашния му начин на живот, това доста го впечатлява. Логиката на аргументацията се оказва необорима - не бива да причиняваш на другите страдание, което сам не би понесъл. Защо тогава разумният човек, само за да задоволи глада си, да убива неразумните животни, които сами не могат да се защитят. В духа на етиката на разума вегетарианството е проява на най-висша отговорност към всяко деяние на човека. Не трябва да се яде месо, когато никой не ще се бори срещу това. Нали ничия свобода на волята не би била засегната, толкова повече, че ще се прояви собствената свобода на волята. А пък за незначителността на проблема пред големите социални злини - тъкмо затова е по-лесно да започне човек с по-малката работа, щом за нея не се иска много. Така борбата против неправдите в обществения живот се започва с елементарното внимание над себе си сам да не извършваш неправди. Торбов не забравя тези доводи и сам внушава на своите ученици правно-етичните аспекти на проблема, като им разяснява трудовете на Нелсон. В контекста на тази насока от работата му стоят преводите, които той прави за българския печат, и популяризирането на Нелсоновите идеи върху правото на животните.

Изпълненото с надежди преподаване в немското училище приключва само за една година. Напускането му не е планувано от Торбов, но той и не упорства срещу нелепото стечение на обстоятелствата. Някой чиновник изнамира, че няма право да преподава история, защото не е положил държавен изпит по предмета. Чувството на реализъм надделява и въпреки временното неудобство, той правилно решава, че предначертанието си може да постигне и другаде. През есента на 1932 след конкурс пред министерска комисия по немски език, от членовете на която той естествено е знаел немски по-добре, бива назначен за учител по немски в Италианското училище. Ето един случай, когато политическата конюнктура изиграва положителна роля в решаването на дребни житейски проблеми. До този момент вторият език, изучаван традиционно в Италианската гимназия, е френският. Но идването на Хитлер на власт изведнъж прави актуален немския език за администрацията на Кралската гимназия. Политическите пируети са свойствени на всяка администрация, независимо че в конкретния случай се сблъскват две направления, стремящи се към доминант в училището - това на папския нунций, който пази интересите на Католическата църква, на католицизма и на Ватикана, и това на официалната италианска държавност, представлявана от училищната управа. Впрочем за открит конфликт или противопоставяне не би могло да се говори., освен да се отбележи фактът, че по инициатива на папския нунций малко по-късно се въвежда и начален курс към италианската гимназия. Преподавателите италианци са били достатъчно лоялни към своите гостоприемни домакини, за да въвличат децата им в откровено политизиране. Даже напротив, някои от тях се чувстват твърде уютно в демократичната, макар и донякъде провинциална, атмосфера на София, без да бъдат длъжни да вземат страна в политическите събития в родината си.

По онова време в столицата има няколко чужди училища - две немски, едно френско, едно руско, американския колеж, и италианското училище - наред с елитните български гимназии. В чуждите училища се плащат такси, поради което достъпът на по-бедни ученици изглежда затруднен, макар че винаги е имало частични или пълни облекчения за отличните ученици. С най-ниски такси е италианското училище, при това тук се дават безплатни учебници, а при висок успех се освобождават въобще от такса. Особено примамливо е, че някои отличници получават стипендия за следване в Италия, от която са се възползвали и част от учениците на Торбов. В същото време учебната програма на училището е достатъчно богата и разнообразна, като класовете са разпределени в три отдела: търговски, полукласически и класически. Подчертано внимание се отделя на хуманитарната насоченост на класическия и полукласическия отдел, където се изучават чужди езици: латински, старогръцки, немски, руски и френски. Изучаването на чуждите езици е не само във връзка с подготовката на учениците за следване по филологии, но и ги запознава с трите основни култури в Европа - романските, германските и славянските. Ученици от Италианската гимназия си спомнят как с увлечение са чели произведенията на Данте, Петрарка, Бокачо, Шилер, Гьоте, Лесинг, Декарт, Волтер в оригинал.

Тъкмо тази отвореност на чуждите училища ги прави подозрително непригодни за идеологическата стерилност на новата система след 1944 г. В интерес на обективността, трябва да признаем, че първото пострадало училище е Американският колеж. То е затворено още през първите дни на октомври 1942 г., във връзка с влизането на България във войната срещу САЩ и Англия - и това също е плод на политическата партизанщина, която независимо от подбудите си, е твърде отблъскваща.

Но ето какво четем в някогашната преса: "В чуждите училища се учат деца на търговци и занаятчии, с цел да се образоват и помагат на родителите си в търговията и занаятите. От тях е най-големият брой, които следват - у нас и в чужбина. А в това време в българските основни училища подготвят кандидати за разсилни и архивар-регистри." (Литературен 1937). При очевидната пресиленост на тази констатация анонимният автор на бележката намира основание за своя сарказъм в недоброто състояние на нашите училища. По-важното е обаче, че всъщност Италианската гимназия е разполагала с добре подбран учителски екип - италианците са специално изпращани оттам като "за експорт", от университетска класа. А малцината българи-преподаватели по нищо не им отстъпват, та дори и повече. По български език и литература тук преподават Креса Златарска, Жана Николова, Иван Унджиев, по българска история и география - Кръстьо Радомиров, по руски език - преводачът Крум Димитров. В това обкръжение от бъдещи научни светила попада и Цеко Торбов и сред тях се чувства точно на мястото си. Респектиращи със знанията си по материята, те са същевременно завладяващи личности, за които учениците пазят най-топли чувства. Без да бъдат организирани специално, между тях - млади и високо образовани, протичат силите на взаимното привличане. Тук се осъществява една щастлива среща на бъдещите двама големи учени - Цеко Торбов и Иван Унджиев. Покрай училището помежду им се установява близко приятелство, което се пренася и в личния им живот. Цеко Торбов е бил желан гост в дома на Унджиеви. Неделните посещения на чаша чай са били необходими за сърдечната им дружба, но и за творческия обмен. И до днес там пазят най-топли спомени за Торбов - внимателния и любезния събеседник, издигнатия и образования учен, взискателния и мек човек, достойния и етичния университетски професор¹

Италианската гимназия обхваща ученици от първи до осми клас по тогавашната българска система - т.е. три години прогимназия и пет години гимназия, а първоначалното италианско училище до четвърти клас е било отделно, на ул. "Ст. Караджа". Това гъмжило школници се събира в двуетажното здание, намиращо се на ъгъла на "Раковска" и "Славейков", за съжаление, през бомбардировките разрушено. Но тогава, заградено от всички страни с онези масивни постройки, които се виждат и днес, то оставало без двор, поради което в междучасията учениците пълнят площад "Славейков" с глъч и олелия. Поместена в центъра на града, гимназията събира ученици от всякакви социални прослойки: момичета - облечени в черни сатенени престилки с бели якички, момчета - с тъмни костюми или по-простички груби сака. Бивши ученици на кралската гимназия признават, че тяхното училище минавало за по-разпасано, по-непретенциозно. Ако някой го сравни напр. с Американския колеж или с немското училище, то е, за да подчертае по-долното му положение. Без да се прави обаче социологическа статистика на неговите възпитаници, все пак бие на очи фактът, че тук са добили средното си образование бъдещи лекари, преводачи, юристи, поети и пр. В това училище оставя трайна диря Цеко Торбов, прекарал тук почти петнайсет години от своя живот.

Всяка сутрин учителят Торбов поема по един и същи път - от ул. "Марин Дринов", по "Сан Стефано", през "Оборище" и Докторската градина, край Университета, по "Царя" до ъгъла с "Раковска", където отсреща е писателското кафене, средище на интелектуална София, до площад "Славейков". На някой ъгъл непременно го чакат неколцина ученици. Те знаят пътя му, имат толкова много неща да го питат! Вървят от двете му страни и на тумба влизат с него в училището. Торбов е щастлив от тяхната любов, дори навярно е знаел точно кой къде ще го пресрещне. Петнадесет години с типичното си постоянство, той не експериментира дори да промени обичайния маршрут по шосираните софийски улици - лете прашни, зиме в снежни пъртини, пролет под цъфнали кестени със сантиментално гукащи гургулици. В онези омайни години, по думите на един Торбов ученик, по улиците на София с все още рядко пробягващи открити трамвайни каруци може да се види съвсем от близо всяка знаменитост - от министър-председателя Георги Кьосеиванов до страшния добряк Дан Колов или начеващата естрадна певица Леа Иванова. В интересния социален феномен - столичната улица - невъзмутимо съжителстват ровещите праха дървени колелета на гальотите с кисело мляко или печена тиква и фините токчета и дълги рокли на въртящите в ръце кокетни чадърчета млади госпожи на отскоро замогнали се търговци или държавници първо поколение.

Цялата тази идилична пъстрота обаче сякаш не засяга учителя Торбов. Той няма навика да се отбива в известните кафенета, нито да провокира случайности. Когато не е съпроводен от причакали го ученици, върви, без да бърза, и разсъждава върху новата статия, която лежи недописана на писалищната му маса. Със своята естествена съсредоточеност той силно респектира учениците. Във външния му вид няма нищо битово - нищо, което да говори, че спестява за жилище или че се вълнува от цената на пресния зеленчук.

Стегнат, в тъмен строг костюм, с бяла риза и необичайната бяла вратовръзка (по спортна риза си позволява да се появи пред учениците си само на излетите), той излъчва ведрина и вглъбеност, напълно в унисон с вътрешния му живот. Дори за ненаблюдателното око е ясно, че външният вид крие активен духовен живот. По това време той приготвя за печат, както просветителски статии върху актуална обществена проблематика (Торбов 1931а: 403-425; 1936б; 1934; 1933б; 1932в), така и сериозни, неразбираеми, както признават негови ученици, студии (Торбов 1932б; 1931в: 219-231; 1931а: 403-425; 1939; 1940а). Живата и неформална връзка между Торбов и неговите възпитаници съвсем не се изчерпва с училищните занятия. В горния курс на обучение той вече има край себе си достатъчно подготвени и умни възпитаници, които по примера на Нелсон, привлича за конкретна работа. Те са били наясно със сериозните му научни занимания, макар той да не дава широка гласност на извънучилищните си интереси. Някои по-близки до него си спомнят, че "господин Торбов се преуморяваше непрекъснато с работа в училище, вкъщи върху книгите си, с нас".

Част от експериментаторството в неговата педагогическа работа е сериозното натоварване на учениците. Тези, които смята за достатъчно добре подготвени (измежду тях са Харри Пандов, Райна Дандулова, Надежда Николова, Цонка Димова, Радка Христова, Иван Попдимитров, Димитър Димитров, Лилия и Валентина Топузови), въвлича в работата си върху някоя своя статия. Събира се малка групичка - двама-трима, рядко повече, единият чете пасаж по пасаж от избрана от учителя книга, а след това се обсъжда прочетеното и разбраното. По този метод са коментирани дори големите монографии на Торбов - "Философия на правото и юриспруденцията", "Изследвания върху чувството за истината" и пр. Друг път, когато е вече нахвърлял идеи и тезиси за дадена статия, диктува, а някой, на когото има доверие, записва с молив. След това написаното се проверява и редактира и едва тогава отново се преписва на чисто. В архива му има един отпечатък от статията "Понятие и същност на философията", писана по този начин с Лилия Топузова, с надслов "Спомен от задружна работа." Впрочем той е можел да се уповава само на по-способните си възпитаници. По този начин не ги надценява, а оползотворява интереса им, като едновременно с това ги приучава към системна и съвестна работа.

Външното раздвоение - да подготвя уроци по немски език, когато съзнанието му е заето от принципите на правото и неговите философски основания - е всъщност хармонично съчетаване на способностите му в съответствие със собственото на Торбов понятие за дълг. Ето защо той става "любимият учител". На отиване или връщане от училище, в междучасието, го чакат неговите ученици, които го занимават с какви ли не неща - от подробности за семейни разправии до интимни въпроси за смисъла на живота, приятелството, верността, любовта. Децата от първи клас, които той поема едва сричащи дългите немски думички, израстват край него в юноши с развито чувство за отговорност и достойнство. Често поведението му спрямо тях е бащинско, насърчително, но никога отблъскващо. При цялата си строгост и взискателност, подкупващо е отношението му към всекиго като към личност. Да им даде знания, както сам признава, за него значи да засили собствените им сили и желание сами да достигнат до истините на живота. За това той не скъпи личното си време. Домът му е винаги отворен за желаещите да потърсят съвета му, да поискат книга от библиотеката му. За тази негова необичайна роля, съчетаваща строгия авторитет на учителя и топлата загриженост на по-големия приятел, знаят и родителите на учениците му. Тъкмо поради това те често оставят на него директния контакт с младите, дори настояват за неговата намеса при разрешаването на трудни ситуации. В архива на Торбов има многобройни писма и бележки с подобни прошения, като в едно от тях, от лятото на 1939 г., бащата на негов ученик с благодарност и надежда му пише "Вашата дума за сина ми е закон." Той се справя успешно и със сложни педагогически задачи, в които дори родителският авторитет се оказва недостатъчен.

Неусетно той става център на едно "торбовско" общество, в което владее духът на доверието и другарството. То приема различни форми и развитие - дружество за защита на животните, дружество за трезвеност, почитатели на немската литература, любители на природата и туризма и пр., но неговите членове неизменно осмислят поведението си с нещо важно и целенасочено. По-горе се спомена за акцията "Трима срещу триста хиляди", проведена тъкмо по подобен начин. Но изключителността на такова общуване е в неконвенционалния подход на учителя, магнетичното му привличане и всеотдайност. Учебният ден и учебната година за тази ентусиазирана групичка не свършват, те винаги имат повод да бъдат заедно. Торбов получава купища писма от своите питомци и също така им пише непрекъснато и надлежно - в почивните дни, през ваканциите, от екскурзиите в чужбина, от курорти и краткотрайни излети. От тях се вижда дълбоката му лична ангажираност към учениците, както и тяхната емоционална привързаност към него - примера им за всичко. Същевременно свободата, с която са влизали в спор с Цеко Торбов израсналите вече юноши, сигнализира за равнопоставеността на отношенията и за пълната липса на догматизъм или смущаващо лицемерие. Откровената близост понякога поражда ревниво желание за фаворизиране сред съучениците, ала Цеко Торбов използва успешно тези недотам съзнателно мотивирани пориви, за да увлече по-напредналите си възпитаници в индивидуални занимания, включително и по философия. Ето как те не само се учат да разсъждават върху лабораторно предложени им задачи, когато го посещават у дома му, но и да пишат и публикуват свои статии, да разсъждават върху обществено значими проблеми, да гледат на света край себе си с любознателност и амбиция. Без сами да знаят нещо конкретно за живота му в Германия, юношите доверчиво участват в малко интелектуално общество, по подобие на онова, в което той е пребивавал около Л. Нелсон. Както в дома на "Николаусбергервег", и тук Цеко Торбов започва с неангажиращи понякога разговори, за да стигне до Сократови диалози и до методите на научното дирене, до школуване на стереотипи. През 1937 г. по случай десетгодишнината от смъртта на Нелсон под ръководството и инициативата на Цеко Торбов негови ученици участват в изготвянето на материали за юбилеен лист, посветен на немския философ, в няколко столични вестника. Срещаме изявени най-близките възпитаници на Торбов, силно повлияни от неговите схващания (Люсиен Аврамов, Валентина Топузова), наред с имената на чуждестранните му приятели, поканени да изпратят текстове за печат².

Следователно часовете по немски език са не само часове за изучаване на граматика, а и за всестранни занимания върху немската литература и култура. Дори след години учениците си спомнят за метода му на работа - Донка Червенушева: били задължени да имат втора работна тетрадка, в която вкъщи да преписват на чисто преподавания в час материал, като го подреждат в протокол, премахвайки маловажното и добавяйки нещо важно, но изпуснато при слушането. На следващия час учителят проверява и тази тетрадка. Ако домашното не е направено, както трябва, нарежда да бъде преписано и поправено надлежно. Никой не би си позволил да възрази на препоръката, макар че той рядко е проверявал повторно чистия текст. С проявата на доверие в тяхната добросъвестност той наистина ги кара да бъдат прилежни и старателни, за да не допускат грешки. Торбов е дълбоко убеден във възпитателната роля на примера, който сам внушава с поведението и вида си. Затова в ежедневната си работа е тъкмо толкова взискателен към себе си, колкото и към учениците си. Когато сам ходи в прилично облекло, има право да изисква същото от околните си. Ето защо забележките, които отправя понякога към момчетата и момичетата, не се приемат с досада или лицемерие, а с най-искрено зачитане.

В учителската си практика Торбов има свободата сам да определя програмата, по която се изучава предметът. Така с израстването на учениците и с усвояването на езика, той въвежда в часовете си разглеждането на оригинални немски текстове от литературната класика: в трети клас - "Горски цар" на Гьоте, в четвърти - "Именското езеро" на Tеодор Щорм, в пети клас - "Дон Карлос" на Шилер, после "Фауст" от Гьоте. При тази работа с учениците обаче той бива търпелив и внимателен, като ги насочва не единствено към езика, но много повече към най-важното. В свое писмо негова ученичка съвсем непринудено признава, че той е "най-добрият учител измежду всички, защото само той превъзпитавал учениците си в борба с порока, в правия път на морала и дълга"³. Той подбира кръга на творбите, които търси като четиво за работа, гледайки на тях като основа, върху която да се изучава езикът. Ала в начина, по който ги разширява от езиковото равнище към другото, високото, се усеща това негово сериозно намерение да одухотворява всеки детски порив. Без да навлиза в чужда територия, той сам очертава широка своя територия на общуване, която превръща познанството с него в шанс. Той не забравя възпитаниците си и когато те вече не са под погледа му. Така съветва едного да чете изпратената му от него специално книга с творби на Кант бавно, всеки ден по една страница, за да я проумее. Другиму напомня, че личната отговорност пред самия себе си е гаранция за смислен живот, на трети дава конкретни наставления относно студентския живот. Неговите ученици, завършили Италианската гимназия, са пръснати из цялата страна и по европейските университети - следват медицина в Рим или Варшава, право в Торино и Берлин, хуманитаристика в Сорбоната или Милано и пр.

През лятото на 1934 г. Цеко Торбов е ръководител на училищна екскурзия в Италия заедно с преподавателя по рисуване Васил Димов. Цялото пътуване по море и пребиваването в Рим, Флоренция, Неапол е документирано в подробни писма до неговите ученици Лили Топузова, Райна Дандулова, Цонка Димова, Люсиен Аврамов, Надежда Николова. Освен за забележителностите на всичко видяно, Торбов споделя и по-общи мисли и впечатления за посетените музеи, възхищава се на Микеланджеловия Моисей и грандиозните стенописи в Сикстинската капела. Подобна авантюра той не ще предприеме повторно, защото не желае да се чувства като гувернант, длъжен да спазва програмата на своите домакини. В Рим българската група, заедно с групи от други италиански училища в чужбина, посещава и парад, организиран в чест на Мусолини. Цеко Торбов с ирония отбелязва комизма на италианския нов ред с цялата му показност: "Гражданският ред и дисциплина в Германия се наричат граждански ред и дисциплина, в Италия се наричат фашизъм."⁴. Грандоманските претенции и военните провали на режима силно контрастират със средиземноморската небрежност и разпуснатост, които не могат да бъдат скрити под никакви униформи или многолюдни мероприятия. Разбира се, както и през 1936, когато посещава Париж по покана на свои приятели от МСБС, Торбов не пропуска забележителностите на античността и цивилизацията. Без да се остави да бъде заблуден от претенциите му, той заявява, че новият обществен строй не струва кой знае колко, щом се гордее с асфалтираните си улици и със залесените площи, сякаш всекидневната материална култура може да съперничи на делата на Рим на Цезарите или на Рим на папите. Точен наблюдател на обществото, Торбов заявява, че "местностите без людете не ме интересуват!" и тъкмо затова констатациите му се оказват прозорливо точни. Посещенията си в Рим (1934) и Париж (1936) Торбов прави уж с туристическа цел.

През лятната ваканция на 1936 г. Торбов предприема пътуване до Париж, както за да се види със старите си приятели, сега озовали се в емиграция, така и за да поработи в библиотеките. Той посещава музеите почти ежедневно, привличат го световните живописни платна в Лувъра и особено съвършенството на Фидиевата Венера Милоска. Но това той прави в миговете на отдих, а повечето време прекарва в библиотеките, където събира материали за своите научни занимания. Той обаче наблюдава не само града, но и цялото общество с очите на чужденец, вътрешно неангажиран, но и с погледа на мислителя. Дистанцията между него и френското и италианско общество прави констатациите му хладни и обективни, а критиката му - задълбочена и осмислена. Така и от Париж, той с разочарование отбелязва по повод празнуване годишнината на Революцията: "Това ли е Париж, столицата на света, към която са обърнати погледите на толкова големи и малки народи, на толкова потиснати! Надежда за друго време, за обновление? Не. Западът наистина залязва. Докато ние чакаме помощта му, той се весели и изгаря като последната ракета от тази нощ."⁵

Емблемите на модерната история - фашизмът и комунизмът - провокират мисълта на Торбов, школувана в идеите на критическата философия, за разсъждения, чужди на заслепението и на вярата в някаква всеобща панацея. Поставен неизбежно между двете гигантски явления на XX век, родени от кризи и предизвикали сътресения, той проявява мъдро, въздържано отношение, отвъд всякаква повърхностна философия, визиращо твърде непопулярната представа за едно ново образовано общество. Той не принадлежи към онези, които лекомислено повтарят, че историята има смисъла си в някакъв анонимен прогрес към нечие господство, макар светът да изглежда толкова очевидно разделен на класи, воюващи помежду си. Той не е увлечен от примамливата, но безплодна игра на теоретизации на реформаторството. Историческите, идеологическите водачи не оставят замъглено съзнанието му, нито го въвличат в осмисляне на чужди решения. Политическата демокрация - този уморен и малко изтрит израз поне отчасти обозначава онова, което интересува Торбов - съвсем не е обществен строй, а по-скоро състояние на колективното съзнание, постижимо не с натрапничество отвън, а с бавни вътрешни натрупвания на качествени промени в хората и в обществото. Демокрацията може да се брои за победила там, където е свързана чрез закон и обществен договор със социалната справедливост. Всъщност, ако историята като единичен ход с посока има някакъв смисъл въобще, най-оправдано би било справедливостта да се провъзгласи за неин смисъл. "Не може да бъде закон това, което е несправедливо" - провиква се един американски вестникар в началото на миналия век по повод на черното робство, и с подобна мисъл Цеко Торбов посреща предизвикателствата на модерната епоха. От сърцето на Европа той пише: "Тук най-добре се наблюдава призракът на новата световна война. У нас хората все още са обхванати от идолопоклонството пред Великите сили; у нас се страхуват да помислят, че в момента Европа, а заедно с нея и светът, се управляват от шепа некадърници или безумци. Така безумието в големите държави и невежеството в малките трасира пътя на новата война. Поуката е, че и прочутият французки народ не е в състояние да направи нищо от значение за предотвратяване на тази война."⁶ Пет години преди най-ужасната война Торбов отбелязва, че всички опити да бъде предотвратена тя чрез въоръжаване са безплодни - линията "Мажино" не можа да спре немските танкове, само накара генералите да измислят ефективен начин да я заобиколят. Той не вярва в естествения исторически прогрес, който по-скоро противоречи на понятията на етиката и критическата философия, отколкото стои в съзвучие с нея. Всяка война от новите времена завършва с някое отвратително техническо откритие на бойната техника, оказващо се безобидно пред последвалото го изпепеляващо оръжие. Не можем да разберем онова, чието oснование не можем да постигнем и затова така ни допада Гьотевият парадокс, че човек вижда само нещата, които знае. "Разумът не ще се наложи сам, нито в живота на отделния човек, нито в обществения живот. Няма да го наложат също и някакви щастливи стечения на обстоятелствата. Само прояснената мисъл и чистата съвест, подкрепени от укрепналата воля, могат да се застъпят за разума..."⁷. "Напоследък чета редовно във вестниците събитията в Испания. Изглежда много неспокойно, опасно, но не безнадеждно. Мисля си, "великите сили", тези велики сили, които не са в състояние да турят справедлив ред в Европа! Не само че не им стигат сили, но не им стига и ум. В България едва ли не изпадаме в идолопоклонство, когато мислим за "големите" държавници. Трябва човек да дойде тук, за да затвърди, ако вече не е имал мнението си, че Европа в момента се управлява от шепа некадърници и безумци, за да не кажа нещо повече. За култура тук вече решително не може да става дума. Техниката? Техниката можем да им я подарим. Предпочитам честен живот без техника, отколкото много удобства без честност."⁸ Защитата на човека е най-реалистичният път за промяната на света и може да се започне тук и веднага и в същото време е най-последователният път, насочен към същностните свойства на нещата. След време по същия хладнокръвен начин в оценките си той ще заеме позицията на самоизолиралия се самотник, готов да пожертва успеха на труда си, но не и да отстъпи от принципите си. От гледна точка на житейския прагматизъм това носи доста неудобства, освен че е мъчително, когато се касае за години непризнат труд, ала несъмнено има неща, за които си струва човек да понесе и страдания.

Периодът на учителстване в Италианската кралска гимназия обхваща десетилетие и половина от най-усилените творчески години на Торбов. През това време той не спира с научните си изследвания, нещо повече - това е времето на утвърждаването му и в академичните среди като сериозен учен в областта на философията и теорията на правото.

2.

През 1929 г., при завръщането си в родината, Цеко Торбов има зад себе си две монографии на немски език - двата доктората, малко статии в нашия специализиран печат по проблемите на правото и философията на правото, възпитанието и етиката, има внушаващата респект покана за асистент на директора на Института по психология към Гьотингенския университет проф. Ах, има три издадени превода на своя учител Л. Нелсон, има преводи и студии в ръкопис. И много идеи.

С първата си монография на български език "Изследвания върху чувството за истината. Принос към философското учение за истината" (Торбов 1930а) той категорично се заявява като учен със сериозни намерения в областта на философията. В една от рецензиите за нея (Независимост 1930) авторът й е представен като асистент на немския философ Леонард Нелсон и редовен сътрудник от няколко години на списанията "Учителска мисъл", "Философски преглед", "Юридически преглед". Рецензии за нея се появяват и в същите, пък и в други списания (Философски 1930; Училищен 1930; Мисъл 1930; Българска 1930; Слово 1930; Хиперион 1930). Всички те са категорични в положителните оценки за книгата, като обръщат внимание на системното изложение и прецизния език. За новаторско се подчертава изведеното разграничение между рефлексията и разума. С академичен подход Торбов структурира работата си, като започва с един исторически преглед на мненията по въпроса и разбира се, отделя най-голямо място на заслугите на философа Фриз. След това обаче той преминава към анализ на чувството за истината в гносеологичния процес, търси мястото му по отношение на рефлексията и разума. Напълно в духа на възприетата за вярна постановка на Фриз той продължава с описание на обективния характер на чувството за истината във всичките му прояви. Авторът на критичния анализ в сп. "Хиперион" Д. Ст. Димов отбелязва: "Голяма е заслугата на г. Торбов в това, гдето подхвърля един нов въпрос за разглеждане на българското философско поле. Ала той не само го подхвърля, но и дава едно негово разрешение... От изложението е видно, че неговата работа, неговите изследвания имат логическа констелация. В интерес на неговата работа е било нужно той да е открил чувството за истина не само като момент в акта на познанието, но и като проява, която има нещо общо с останалите чувства на човека, респективно с интелектуалните чувства.".

Тази първа значима монографична публикация представя д-р Ц. Торбов като един от начинателите в своята област. Тя не само определя една от насоките на бъдещите му прояви - философската, а го обозначава като убеден кантианец и нелсонианец. Тъкмо в този смисъл стои и предговорът, който очевидно е добавен специално за българските читатели. "Всяка философска система на последните 150 години, ако претендира да бъде разгледана сериозно, трябва да се ориентира по голямото дело на Кант." Впрочем тази книга е всичко друго, само не и конюнктурна. Тя поставя същностни гносеологични проблеми, изглеждащи отвлечени, а някому - повърхностни, в един момент, когато в българската философска мисъл господства прагматизмът, социалната детерминация на волунтаристични идеи, от пръв поглед биещи на очи с високо декларираната си загриженост за съдбата на народа. Твърде упорита се оказа заблудата, че като се говори явно за социалните проблеми на обществото, за необходимостта да се реформира, то накрая наистина ще се хуманизира. Скромната на вид книжка на Торбов е толкова по-съдържателна, защото не би обосновала груба социална практика, а напротив! Със зрелостта на утвърдения учен десетилетия след това, през 50-те, Торбов ще признае, че я намира за най-самостоятелно написаната своя книга, имайки предвид, че е развил тезата си, изхождайки само от една мисъл на Фриз, дала основа на цялата работа.

В същата посока на изложение на неговите философски възгледи стои и статията му "Върху трансценденталния идеализъм" (Торбов 1932а: 572-586), излязла малко по-късно и като самостоятелна брошура. В нея той популярно представя философските идеи на Кант за познанието и света на идеите. Студията му минава почти незабелязано, само във "Философски преглед" се появява една кратка рецензия от М. Георгиев (Философски 1932), която регистрира не несъгласие с метода на изложение, а с Кантовата теория за познаваемостта на нещата. Известни са ни механизмите на предпоставената критика, но тя не разколебава Торбов в избраната позиция. Още в онези години откритата последователност и вярност към идеите на Кант не срещат особено одобрение сред философстващата българска интелигенция. Разбира се, Торбов не влиза в открит или безполезен спор, но и не се прикрива зад непредвидени обстоятелства, не хленчи пред житейските превратности, не позволява на амбицията си да му наложи компромис. В чисто психологически план самотничеството не му е непознато, даже сякаш от него черпи сили. Неговата научна биография е успоредица на другата, вътрешната, личната, в която няма разнообразие на събития, а се доминира от душевно и умствено постоянство, нравствена сериозност и отговорност пред личния дълг.

Пак в тези години Ц. Торбов публикува и книгата си "Философия на правото и юриспруденция" (Торбов 1930б). Тя събужда по-малобройни реакции, ала твърде показателни, че в областта на философията на правото се е появил нов глас. Това е втората главна насока в бъдещите му научни дирения, които той ще задълбочава, като остава верен на убежденията си, които след това ще отстоява при други обстоятелства с несломимия дух на начинател. В тази книга се поставя въпросът за връзката между философията на правото и приложението на правото в юриспруденцията. С това той продължава един оказал се доста щекотлив спор - спорът между естественото и позитивното право. Цеко Торбов разглежда опозицията философия на правото - юриспруденция като аналогична на опозицията естествено - позитивно право. Той не крие пристрастието си към първото, без обаче да омаловажава второто. В основата на позитивното право лежи опитът, а в основата на естественото право - разумът с априорното знание. Напълно в свой стил, без украси и излишества, насочва вниманието си към проблематиката с логическа и историческа последователност на излагане на фактите. Структурирането на работата улеснява ориентирането на читателя в материята. Строгата системност в същото време оставя възможност за вземане на страна по двете тези. Но не оставя съмнение в позицията на автора. Тук за първи път категорично и недвусмислено, в пряко изложение, Торбов отстоява своята теза на кантианец - правото е справедливост и никакви исторически колизии не могат да отменят тази априорна истина. Безспорната съотносимост между моралния и публичния закон се крие в самата същност на категорията справедливост, простираща се от предпоставянето на свободата на волята и човешкото достойнство до самоопределянето на разумния човек. Неоспорим е и друг факт - че в привидната сложност на стила и на езиковия изказ проличава стремежът към универсалност във философско-правната материя.

Тази книга прави силно впечатление в правните среди. Очевидно нейната цел, да проправи пътя на Цеко Торбов към университетската катедра, e била осъществена. Но в обширната рецензия на д-р Никола Жабински (1932: 147-161) критичните забележки преобладават: очакваната концептуална постановка на автора така и останала неизложена, свършило се с позоваване на кумири и учители, ползвана била само немска, не и френска и италианска литература. Най-голямото обвинение е по отношение насоката на Торбовите разсъждения - по този път той можел да стигне до някоя празна формула, като Кант, която от гледна точка на формалната логика да е безупречна, но - безплодна в практическото решаване на правните проблеми. Тази констатация не само че не се оправдава, но и в по-нататъшни свои разработки, чисто практически насочени (Торбов 1931б; 1931а: 403-425), Цеко Торбов свързва постановените вече идеи със съдийската практика. Задачата на закона е служебна, а смисълът му не е в него самия. Основното съкровище, към което Законът като институция на цивилизацията е ориентиран, е свободата. Без тази ориентация той се превръща в средство за потисничество в ръцете на властниците. За да раздава право, съдията прочее насъщно се нуждае от философия на правото. Неговата практика (присъди, разпоредби, решения) е позитивистична, но дори и такава, тя не може да отхвърли зависимостта на юридическите съждения от основния принцип на правото. Нещо повече, съдията може да бъде сигурен, че раздава право, само ако свято пази справедливостта и със силата на закона я насажда в обществените отношения. Тъкмо поради това Торбов е готов да приеме за меродавно онова действие на съдията, което се опира не просто на действащата норма, а на изискването на принципа на справедливостта. Всяко друго служене на закона го превръща просто в чиновник, който носи риска да стане жалък слуга на ония, които имат властта. Тази провокация няма как да се понрави на свикналия на дисциплина правник, който държи на задължителната норма на реалния закон и е готов да приеме всяка санкционирана в правото действаща система. Пък и не всеки би одобрил да бъде непрекъснато творец в смисъла на изискванията на философията на правото, да не говорим за лишаването от възможността за ненакърнимост на правораздаването. Ала Цеко Торбов императивно утвърждава: "Само справедливостта може да задължава". От гледна точка на този безусловен критерий в човешкото поведение той изключва анархизма, случайността или хаотичността. Той очевидно приема постановката на швейцарския учен Гизин, чиито трудове разглежда и анализира (Торбов 1931а: 403-425), че възможната обосновка на философията на правото лежи в изследването на съвестта, а по този начин - и в пряка връзка с Кантовото учение за нравствения закон.

Цеко Торбов не се уморява да говори и пише за Кант, дори прибягва до познатия похват да разработва една и съща тема в няколко изяви. Така е и със статията "Кант и Философията на разума", публикувана за първи път във в. "Известия", вестник на библиотеката "Априлов-Палаузов" в Габрово. След това тя е преработвана, допълвана, за да бъде издадена четири пъти за четири години, но основният й утвърдителен патос е запазен. Същевременно тя е доста показателна за положителното умение на Цеко Торбов да свързва наглед отвлечени философски понятия с актуалната действителност. Тъкмо поради това, когато е четена пред аудиторията на Философския клуб (на 1.II.1936 г. под заглавието "Значението на Кант и на неговата философия"), тя предизвиква шумно одобрение.

Можем да си представим защо. Четвъртото десетилетие на века поднася една след друга провокации към общественото съзнание, което още помни Европейската война като най-ужасен катаклизъм. Но вместо злините да се свършат, те се утвърждават с нова сила - Мусолини, Хитлер, Франко, Сталин - всички решили да градят нови светове, да правят насила хората привидно "щастливи" и "добри". Половината свят се захласва в подобни намерения, а другата половина безпаметно затваря очи, вярвайки безадресно в добрия край. На този фон предупреждението на Торбов звучи направо пророчески: "Ние живеем в едно време, в което безверието е убило почти всичко у нас, за да ни направи жалки играчки на толкова теории. Истината не се търси вече, едната, вечната истина. Нашето време е наследник на етико-философската анархия на деветнайсети век... Време, в което не само че се отрича всякаква общовалидна истина, а и самият живот е станал безформен и неустановен. Времето, в което живеем, се нуждае от сериозност, която да се противопостави на лекомислието; то се нуждае от рязка и проста правдивост и девственост на мисленето; [...] то се нуждае от едно възпитание, което да не насилва, а да събужда човека към по-висш живот. Накъсо: ние се нуждаем от един живот, който да минава границите на обикновеното съществуване, за да ни постави в услуга на света." (Торбов 1932б). Ето защо той избира критичната философия на Кант, която в най-голяма степен осигурява независимост на мисълта и отговорност на поведението, защото служи не на авторитети, а на вечни ценности. Естествено е залата, пълна докрай, дори галерията пред нея също, да изпита възторг пред тази аргументация на демократизма. Обучаван в свободата на разума и достойнството, в плурализма на опита, той разчита на онази демокрация, която е положена върху нравствения закон и философската политика.

Не може да не респектира подобно научно и гражданско поведение. Като учен Торбов се поставя в центъра на общественото дирене и без да бъде революционер, тъкмо с научните си занимания се залавя да даде публичен израз на идеите си за нравствено усъвършенстване на обществото. С това той спечелва симпатиите както на издигнатата академична общност, така и на онези безизвестни обществени деятели (провинциални и столични читалищни настоятели, местни поети и журналисти, самодейци и признателни читатели), които сме свикнали да наричаме прогресивна интелигенция. Ако отхвърлим високомерието и претенциозността, както е сторил това Торбов, трябва да се съгласим, че те са необходимата социална среда, на която е дадено да мултиплицира високите идеали, да опосредства тяхното приложение. В един столичен вестник учителят по латински език в III Софийска мъжка гимназия - високообразован и ерудиран интелектуалец, заедно с това дотолкова обожаващ поезията на Хр. Ботев, че го превежда на латински - Крум Димитров, приятел на Торбов, нарича бившия си колега за тази му статия "незаменим работник за правото" и "неустрашим борец за класическата критична философска истина". Неговото дело му се струва доказателство, че "българинът не по-малко от европееца е годен за изтънчено духовно творчество" (Димитров 1936). Просветителският патос и риторичната изисканост на тази статия не я лишават от научна стойност. Тя хармонично участва в цялостното му творчество, разработващо философските проблеми в светлината на неокантианството в две посоки - философия, етика, педагогика и философия на правото, политика.

До сериозната научна заявка на Торбов в българската философия интересът към Кант е епизодичен, регистраторски, лишен от систематична дълбочина. Преобладава критичното отношение към него. Дори в типично балканския стил на невежествена самоувереност се намира някой да запита: "Какво общо има Кант с проблема за кризиса на парламентаризма, социализма и социално-политическите борби на нашето време?", и без да е наясно с Шпенглер, се позовава на неговата констатация, че етичните идеали на Кант са съвършено невалидни за японеца например (Атанасов 1937).

Торбов има преимуществото да познава трудовете на Кант в оригинал, но също и да е изследвал творчески идеите му, интерпретирани в една обобщена рамка, каквото е нелсонианството. Той се старае да разкрие Кантовата философия в България на същото ниво, както в собствената му родина. Представянето на цялостното философско учение не протича гладко. В нашата научна действителност то показва деформациите на временното присаждане на философски идеи. Принуден да следва зададените модели на обобществяване на научната истина, Торбов ненатрапчиво и деликатно ги атакува отвътре. Неговата логична, терминологично избистрена лексика е точно попадение в приобщаването към проблематиката, макар понякога да предизвиква раздразнение. Разнообразната жанрова форма на трудовете му - студия, лекция, монография - не пречи те да се схващат като органична цялост в представянето на огромното наследство на кьонигсбергския мислител. Значението на неговото творчество е подчертано, тъй като "философията е призвана да събуди човешкия дух към по-висш и по-чист живот. Философията не е само сухо знание, защото тя може да живее и в чувството, мисълта и делата на хората. Призванието й е да вдъхнови човека и да одухотвори живота му с идеите на истинното, красивото, доброто и светото" (Торбов 1932б).

Погледнато от хоризонта на приключения живот, научното творчество на кантианеца Цеко Торбов е и една необходима подготовка за бъдещите му преводи. Тя се изразява в подробно разработване идеите на Кант и подготвяне на българската научна среда за тях. Торбов не се съмнява в тяхната универсалност и приложимост във философската практика на всеки народ. Нещо повече, тяхното богатство се състои в това, че те са съотносими не само с обществената практика, а и с простичкия човешки живот. Собственото му съществуване е въплъщение на живо на философските идеи, които проповядва, и в това поразително съгласуване между възгледи и поведение се намира още едно от обясненията за бъдещия успех на Торбов с Кантовите преводи.

Всъщност Торбов не изоставя мисията си на посредник между чуждата и българската правна и философска наука. През това десетилетие (1932-1942) той превежда и няколко работи на забележителния италиански учен проф. Джорджо Дел Векио (1935; 1936; 1947), които носят утвърдителния патос на идеята за справедливостта и възможностите за въдворяването й в политическия и държавния живот. Монографията "Справедливостта" (Дел Векио 1935) на римския професор привлича личния интерес на Торбов, защото изложението е разработено под вдъхновението на Кантовия философски и етически критицизъм, цялата система от понятия е сякаш реакция срещу доминиращия в онзи момент философски и правен позитивизъм. Роля изиграва, естествено, и познанството му с професора в Римския университет още от годините на второто следване в Гьотинген. Неговият учител, проф. Л. Нелсон, и проф. Дел Векио поддържат научна връзка, в която се включва и младият български учен. През май 1933 г., по покана на Софийския университет, Дел Векио прави официална визита, изнася публични беседи в Университета: "Кризата на правната наука" и "Кризата на държавата", среща се както с университетски преподаватели, така и с държавници и политици. "У всички срещнах уравновесена интелектуална здравина, съзнателна воля за обнова, заедно с пламенна любов към родината, неща, които ме дълбоко трогнаха" - признава именитият учен в предговора специално за българското издание на книгата си. Измежду удостоените с внимание е и Ц. Торбов, като вероятно тъкмо по време на тази среща са уточнени подробностите около превода на "Справедливостта". А когато през 1934 г. той води ученическата екскурзия до Рим, се възползва от случая лично да посети професора. Ето какво е записал по този повод Ц. Торбов: "Вчера прекарах един приятен час с проф. Дел Векио. Удоволствие е да разговаряш с хора, дали толкова много на науката и останали все пак така обикновено прости, така семпли. Дел Векио е много познат измежду правните философи и напоследък тук, в Италия, се говори вече за делвекиянство, като за особена форма на правно-философската мисъл. Професорът ме прие много любезно и ми се радва през цялото време като дете. Показа ми портрети на свои познати ученици от различни страни и - каква случайност! - измежду тях открих и проф. Дювара, някогашен добър ученик на Нелсон, когото бяхме загубили и сега открих като професор по философия на правото в Букурещ. Дел Векио ми показа и книгите на Нелсон, когото, изглежда, че цени много. По въпроса за превода на неговата "Ла джустиция" повтори онова, което ми писа и по-рано, предостави ми пълна свобода. Освен това, пожела много да му изпратя някоя статия за списанието му."⁹ Няма данни Торбов да е изпратил такава статия, но очевидно връзката между двамата е запазена. Нещо повече, напълно в стила на научното общуване, Торбов препоръчва свои ученици, станали студенти в Римския университет, на големия учен. Така през 1935 г. Д. Б. Райнов записва право в Рим и признава на бившия си учител, че проф. Дел Векио обичал да разговаря за българския си колега, когото фамилиарно наричал Цеко. Временните увлечения на италианския учен по злободневни политически явления не хвърлят сянка върху научното приятелство. Близките възгледи между двамата, както и преводът на значимия труд на италианския учен, са изворът за сътрудничество и в по-късни години. При работата върху превода на Кантовите съчинения Дел Векио изпраща на Торбов италианския превод на Кант за сравнение, а сам ползва сведенията му за развитието на българската обща теория и философия на правото. Кореспонденцията, запазена в десетилетията, послужила за неофициална размяна на мисли, съотносими по насочеността на проблематиката, на която са посветени и двамата, още повече че след разочарованията, които им донася господстващата социална практика, се оказва утешителен извор на интелектуална висота.

В това десетилетие Ц. Торбов изработва и прилага ритъма на научната си работа - статия, лекция, студия, монография. На определен етап на завършеност в дадено изследване, той преминава към обобщения и крупни жанрови форми. Тази последователност отговаря на развитието на неговата мисъл и изяви. Така през лятото на 1940 г. се появява книгата му "Основният принцип на правото. Право и справедливост". С няколко предходни свои публикации той е заявил интересите си към общата теория на правото (Торбов 1939, 1940а, 1940б), в която работи проф. В. Ганев, шеф на катедрата в Юридическия факултет. Но книгата на Торбов е забелязана не само в българското научно пространство. Тя е много високо оценена и в чуждестранния печат. Проф. Енрико Дамяни от Римския университет изрично подчертава, че този важен труд трябва да бъде преведен на италиански и да бъде достояние на просветената общественост (Ривиста 1942; Архив 1942: 150).

Постепенно, за около десетилетие, Торбов успешно се доказва като млад и надежден учен, чиито произведения върху теоретични и прагматични проблеми на философията и правото, етиката и политиката го нареждат сред най-изтъкнатите представители на научните среди. В едно свое писмо от 1938 г. Емануил Попдимитров пише на Торбов: "Драги Докторе, при създадената криза в юридическия фактултет не бихме ли могли да предприемем нещо за Вас?". Самият Попдимитров, хоноруван доцент по сравнителна литературна история, изкушен и във философията, е следял отблизо работите в Университета. От друга страна, добре е познавал Торбов, тъй като и двете му деца са били негови ученици в Италианската гимназия. Загрижеността на известния интелектуалец към съдбата на приятеля му се дължи на високата оценка на неговите изследователски качества.

Случаят се представя с обявения на 21 май 1941 конкурс за частен хоноруван доцент при катедрата по обща теория и философия на правото в Юридическия факултет. Явяват се четирима кандидати, между които и д-р Цеко Торбов (останалите са Хр. Филчев, Александър Илков, д-р Георги Дучев). Те представят своите хабилитационни трудове. Назначават се рецензенти - проф. д-р В. Ганев и проф. д-р Петко Венедиков, които се запознават с работите. На 5 февруари 1942 година на заседание на Факултетния съвет се четат рецензиите, а на 24 февруари, след биографична справка за всеки от кандидатите, се провежда избор с тайно гласуване на факултетния съвет. Резултатите са: с 11 гласа за, 6 гласа против и 3 бели бюлетини е избран д-р Цеко Торбов с хабилитационния му труд "Основният принцип на правото. Право и справедливост". С доклад от 4 март 1942 г. Деканът на Юридическия факултет проф. Иван Апостолов предлага на Академичния съвет на Университета да потвърди избора на Цеко Торбов за частен хоноруван доцент при Катедрата по обща теория и философия на правото.

Хладният тон на административните документи не отбелязва жарките страсти около процедурата за избор и назначаване на преподаватели в Университета. Заемането на място в коя да е катедра на висшето училище е мъчна работа и е въобще възможно едва след доказана в академичните среди научна дейност. Самото назначаване съвсем не е спокойно пребиваване в някой тих университетски кабинет, а дава нов старт за продуктивност, излагайки на показ пред студентите и колегите развитието на изследователя. Тази система на подбор работи безотказно в продължение на десетилетия, макар дори признати учени да пазят горчилка от нелицеприятни критики по време на подобни конкурси.

Интересно е да надникнем в докладите на двамата рецензенти, още повече че проф. Венелин Ганев по онова време е безспорният авторитет в областта. Неговата рецензия за Торбов е категорично положителна. Предложеният хабилитационен труд е оценен изключително високо, след като е подробно анализиран глава по глава. Несъмнено принадлежащ към друго направление на правната наука, Венелин Ганев запазва резерви към основната позиция на Торбов, че "справедливостта, разглеждана от опита, е всякога насочена към нещо абсолютно, валидно, обективно, важимо без съотношение с време и пространство" (Ганев 1942). Венелин Ганев съзнателно подчертава, че обосноваването на правото с априорната идея за справедливостта рискува да игнорира етичния и правния опит, както и абстрактно да обвърже правото с научната стойност на философското учение, в случая с критическата философия. При това обаче с усета си на изключителен учен той изтъква, че всички неразрешени въпроси в труда на Цеко Торбов той има време и сили да разреши, затова го препоръчва измежду останалите кандидати.

Рецензията на проф. П. Венедиков обаче не е положителна. Неговите доводи са главно из областта на позитивното право, както и в упреци за некоректно цитиране. Впрочем подобни аргументи са посочени и в един неподписан отзив за книгата, в който категорично се прогласява, че "правото не може да има никакъв основен принцип, а още по-малко "основният принцип" на правото да бъде закон на разума (Философски 1942: 280-284). От това обаче не се е родил научен спор, а ако има нещо, което Торбов да отбягва, то е наистина страстта по дискредитирането на опонента. Нашенските примери за научни спорове - и от по-ранни, и от по-късни времена - са с доста съмнителни интелектуални резултати. В края на краищата отрицателното мнение на именития проф. Венедиков не изиграва роля при избора и твърде скоро се забравя за нея. Помни я само младият доцент, провокиран да работи още по-усърдно и убедително. По-късно двамата стават добри колеги.

Трудно може да се изтегли разграничителна линия между двата елемента в интересите на Цеко Торбов - философския и правно-политическия. Едното без другото е немислимо и не могат да се открият в чист вид в нито едно произведение. Те съжителстват, преплетени в една стройна система, чиято проста красота авторът не се уморява да разкрива. Без полемична острота, в предговора на монографията си, той отчита, че проблемът за основанието на правото може да бъде осветлен от чисто позитивните школи в правната наука. За себе си обаче декларира, че уважавайки резултатите на досегашните изследвания и ползвайки ги свободно, той поставя заниманията си в тази област във връзка с изследванията от школата на Кант и неговите ученици. Ето защо в последната глава на своята книга, след като подробно е разгледал историческия развой на правния принцип, той поставя за мото мисълта на Кант: "Ако справедливостта пропадне, няма стойност хора да живеят на земята." Поставена в стройната система на научната етика, основана на критическата философия, правната наука заема мястото си в съпоставянето с политиката. Целта на политиката е господство на правото и справедливостта. От тази гледна точка приложението й в обществения живот, без да бъде абсолютизирано, придава стойност на усилията за обществено реформаторство в съответствие с постулатите на разума. Така изграждането на учението за правото и политиката става върху основата на правния закон в пряка взаимовръзка с нравствения закон. Ето как хабилитационният труд на Цеко Торбов поставя мост между предходните му философски и правни студии и последвалите ги разработки върху тази проблематика.

3.

Назначаването на Цеко Торбов за частен доцент в Университета през 1942 година институционализира младия учен, макар той едва ли да се нуждае насъщно от това, за да работи. Той продължава да бъде учител в Италианското училище, но същевременно заема мястото си сред професорите.

Всъщност навлизането му в академичната общност на Софийския университет започва по-рано. От началото на четирийсетте години той участва в сбирките на Философско-социологическото дружество (1932) и Философския клуб (1936) - елитни формации на българския научен живот. Участието на Торбов в работата на двете неформални научни общности е от съществено значение за израстването му като изследовател. Тяхното присъствие в изграждането на университетския академизъм е безспорно. Философско-социологическото дружество е създадено през месец октомври 1925 г. и е просъществувало до 1947 г., като през цялото време е ръководено от своя създател проф. В. Ганев. То е доброволно интердисциплинарно научно средище, освободено от опеката на административни програми, което обединява учени от различни области на хуманитарното знание. В същото време работата на неговите членове по утвърдените учебни програми се вгражда, но с нов ракурс, в общата работа на Дружеството. Акцентът на изследователския им интерес е главно върху проблематиката на социологията, правото и философията - основополагащи и приложни аспекти. Тук се дискутира общественият живот, свободата на личността и зависимостта й от колектива¹⁰, ролята на държавата, войната¹¹, общественото равновесие, съдбата на демокрацията¹² и тоталитарните режими¹³, властта, политиката и историята¹⁴, моралните аспекти на прогреса¹⁵, научната отговорност пред обществените катаклизми и пр. Дружеството е създадено с цел свободен обмен на мнения, стимулиране на изследвания в иначе несанкционирани сфери в университетските учебни планове - социална политика, социология, култура, морал, психология на социалната дейност. Пълната необремененост и неканоничност на тематиката правят тази неформална научна общност привлекателно място за ред изтъкнати учени. Тъкмо тук се разработват проблеми в чисто теоретичен, но и в политико-прагматичен аспект. Академизмът като ограничителна мярка на строгия консерватизъм се трансформира в разкрепостяващ мащаб за свободно преминаване в различни научни територии. Иначе законодатели в своята университетска катедра, преобладаващата част от участниците във Философско-социологическото дружество са отдадени на новостите, по-скоро доброволно са се отказали от създаването на нов научен шаблон.

Попадането обаче в това затворено общество не е лесно, защото то поставя значителни научни изисквания. Нови членове се приемат само с изричната препоръка на някого от старите. При това се спазва строг ритуал - писмена покана за участие като слушател и едва по-късно, след одобрението на останалите, изнасяне на реферат. Ето няколко от имената на действителните членове на дружеството - все титуловани личности: естествено, проф. В. Ганев, проф. д-р Хр. Тодоров, извънреден проф. по социология в ЮФ, д-р Хр. Бояджиев, асистент по обща теория на правото в ЮФ, д-р Райна Ганева, Г. Рапопорт, виден интелектуалец и общественик от онова време, проф. П. Бицилли, редовен професор по нова и най-нова история, д-р Н. Жабински, редовен професор по наказателно право, д-р Любомир Владикин, редовен професор по държавно право, д-р Любен Диков, по-късно редовен професор по гражданско право, и други.

Сред тях, именитите професори от Университета, Торбов бива приет още през 1932 г. като равен. Заради качествата си веднага е избран за помощник на секретаря на Дружеството д-р Хр. Тодоров, а после и за секретар, какъвто остава до разпускането му през 1947 г. В никой случай младият учител не се е чувствал потиснат в това общество. На своите 33 години той има над петдесет публикации и сериозни научни изследвания, отбелязани в българския и немския печат. Пък и самото му поведение и външен вид са респектиращи и издават устойчив характер на последователен и завладяващ учен. Неговата равнопоставеност е толкова по-ценна дори и заради простия факт, че той никога не е седял на студентската скамейка пред българските учени светила, с които сега е на общата заседателна маса. Напротив, в една от аудиториите на юридическия факултет, помещаваща се на "Шипка" 6, събрала затвореното елитно общество, той внася собствените си, изградени вече концепции и със самочувствието на равностоен се включва в диалога, започнат отдавна.

Да се гледа на Философско-социологическото дружество може и от друг ракурс. Една генерация учени, изградени като такива в чужди университети, достигнали апогея на научната си дейност в началото на 30-те години, живеят с усещането за създатели на школи. Но те чувстват естествена потребност от обособяване, което да ги отличи от предшествениците им не само като принадлежащи на друго поколение, а повече заради съзнанието, че са достигнали нови висоти в съвременната хуманитаристика. По подобие на Димитър-Михалчевия "Юридически преглед" и Бобчевата "Юридическа мисъл", в началото на 30-те те основават списанието "Юридически архив" с редактори В. Ганев и Л. Диков и постоянни сътрудници Л. Владикин, Н. Жабински, П. Венедиков, Д. Силяновски, а през 40-те - "Архив за правни науки" с редактор Л. Диков и същите редовни сътрудници. При сравнителната оскъдица на академични издания си е направо за чудене за какво им е отгоре и Философско-социологическото дружество. Ала самотните кабинетни изследвания са едно, а живото общуване с единомишленици е нещо друго. Така че желанието им да чуят гласа на другия, да експериментират като в лаборатория с интелектуалния продукт на своето време, да санкционират елитарността на заниманията си, се удовлетворява тъкмо в рамките на Философско-социологическото дружество. Този тип контакт твърде малко прилича на познатите културни "салони", на литературните кръгове, изчерпали се до средата на 40-те години в очевидното противоречие с новата обществена действителност. Същевременно обаче, при цялата си затвореност, Философско-социологическото дружество е съвсем непарцелирано в научните си стремежи. Вътрешната свобода при него преобладава и дори в несвойствени области се позволява онзи порив към новост, който стои чужд на установеностите. Няма своя и несвоя проблематика, всичко е ангажиращо и се отнася до всички. По правило българските интелектуални общности като феномен са саморазтварящи се, насочени навън, отворени да образоват и променят обществото. Ала Философско-социологическото дружество няма за цел просто да образова обществото. Неговите членове безпощадно критикуват това общество и съзнанието за собствената им издигнатост над него не ги откъсва, а заедно с познанието ги отвежда до обобщения за хода на историята. Те имат печалната участ в едно трагично време да пишат и философстват над съдбата на обществото, стигайки почти до прокоба за бъдещето му.

В началото на всяка академична година с един програмен доклад В. Ганев набелязва основните теми, върху които ще се разисква в редовните заседания - всеки месец по веднъж, като за всяка сбирка се определят докладчиците за главните реферати, а останалите се подготвят за дискусия. Най-често те са из обществения живот, разгледан в някой неочакван аспект или във връзка с някой не особено популярен проблем. Например учебната 1932/33 г. минава под основната идея "Психологическите основи на социалната причинност". Самият Торбов участва с основни доклади в две от петте сбирки още в първата година на включването си в Дружеството: "Понятието за обществото у Кант и Фихте" и "Понятието за обществото у Хегел", публикувани с малки изменения в "Юридически преглед" и в "Съдийски вестник" (Торбов 1933а, 1934б). При обсъждането им той понася и някои критики, произтичащи от нагласата на членовете на дружеството за по-съвременни изследвания: Кант, Фихте и Хегел вече не изглеждат актуални. Като цяло насоката на рефератите е била към модната тогава наука социология, която е изкушавала всички учени с белите си полета - за мястото на индивида в живота на обществото, за границите на допустимото проникване между колективно и индивидуално, за приложението на социологията в стопанската наука и властта. Но Философско-социологическото дружество постепенно изоставя удобството да се занимава със "спрени и затворени" предмети, а търси онези ракурси на прагматизма, които са съзвучни с творящата се история на Европа и света. Активно дискутирани са теми, свързани с авторитарната власт във всичките й исторически проявления - автокрация, "единична власт", диктатура, тоталитаризъм. В рефератите на докладчиците се прокрадват тревожни констатации, които приличат на мигове трепетно просветление за бъдещите исторически събития. Социалните, психологическите, моралните, философските аспекти на тоталитаризма, който дебне демокрацията от началото на века, са подробно разгледани, ала все от презумпцията, че вечната и някак си естествено подхождаща на човека власт е демокрацията. В момент, когато и България не е отмината от социални трусове, проф. В. Ганев поставя директно въпроса за едноличната власт в съвременната държава, заявявайки, че към този избор го насочват явленията в ред европейски страни, заменили либералната демокрация с авторитарно управление. С историческа аргументация той представя тезата си, че във всяко общество има тенденция към "здраво управление". Но тоталитарната власт съвсем не значи "здраво управление" в смисъла на Аристотелевото понятие за обществената добродетел у всекиго поотделно. "Промените, наблюдавани в Италия, Германия и Русия, могат да продължат повече или по-малко, те обаче не могат да се наложат завинаги. Съзнанието у масите, че те са фактор в държавата, е много дълбоко и то ще изиграе своята роля. Днешните явления не са образци на бъдещето, те са преходни"¹⁶.

Твърде разнородни като учени и личности, членовете на Дружеството все пак са обединени от стремежа да подредят хаоса от идеи и да приключат някак си с публичния нихилизъм, владял дълго духа на интелигенцията. Истината не е нито веднъж завинаги дадена, нито е въпрос на чисто вглеждане и внимание, а е ангажиращо в хода на целия живот изследване, самоконтролираща се мисловна житейска практика. Към края на съществуването на Социологическото дружество след Втората световна война, неговите участници, независимо от предугажданата и почти предречена своя участ, не се отказват доброволно от него. Местят ги ту в сградата на Юридическия факултет, ту в ректората на Държавния университет, ту в Университетската библиотека в дворчето. Но достоверно утвърдило се, то се грижи за преодоляване на всекидневието по най-автентичен за учения начин - чрез трудовете си. Самият факт на участието им в дейността му, пазенето на неговата автономност, отказът от сервилност на всеки един от членовете му към новите и изглеждащи силни завинаги властници е акт на гражданска изява на морала и устойчивостта им в служба на истината. Техните развити идеи продължават да се съгласуват с достатъчен брой факти от по-ново време. Изследванията на Социологическото дружество нямат за цел да задвижат маси от хора, да подбуждат революции, нито да обосновават идеологии. Ако разчитат на нещо, то е на активността на реалния човек и на разума. Идеите за обществени промени се свързват тъкмо с личността: "не може да се реформира обществото, освен чрез въздействие върху отделните индивиди"¹⁷.

Това е в пълен синхрон със схващането на Торбов за оформянето на образованата и отговорна личност, способна, чрез еманиране на качествата в околното социално пространство, да му въздейства. Веднъж осъзнал свободата като крайна отговорност за стореното, пред пролома на времето, Ц. Торбов заявява, че източникът на принципите на историята не е единствено опитът, което значи миналото. Историята е подвижното обществено битие на човека, но който вижда само това, остава до мъртвата емпирия и се лишава от историческата истина в нейната възможна постижима дълбина, от абстрактния абсолют в мисленето, установяващ несъмнената връзка между единичните събития. Все от позициите на критичната философия, Торбов декларира, че трябва да се държи пред очи законът за ред и единство в историята, макар от това да не следва оптимистичната вяра в непременното движение от по-лошо към по-добро - нали тази вяра би превърнала миналото и бъдещето в нещо маргинално. С това Торбов потвърждава критиката на своя учител Л. Нелсон към марксисткия историцизъм. Дори да не се усъмним в непременното съществуване на ред и посока в историята, безспорно е друго съществуване - на нерелативен, отвъдпределен, цялостен смисъл, от гледна точка на който се оценяват обществените и историческите кризи. Точно той, съотнесен с простия човешки живот или с величавите събития на обществата - все едно, ги спасява от нихилизма и упадъка. Ето в това намира основание и смисъл и отделното, автономното битие на личността и подобно аксиоматично приемане е в хармония с основаващото се на Кантовата философия разбиране за политиката и обществения живот. Торбов става свидетел отблизо на бавното заличаване на границите между добро и зло, морал и социално поведение, на стъписващата промяна в държавното управление, която обезсмисля всяка публична проява и подтиква към бездушие иначе горди хора. Достойното му поведение на почтен и добросъзнателен труженик в полето на обществените изследвания е водещо и при по-нататъшната ориентация в темите. Като по ирония, на последното заседание на Дружеството, 25 май 1947 г., Цеко Торбов чете реферат на тема "Кант и социализмът". Текстът липсва дори и в личния му архив - невъзможно е било да намери по това време трибуна за публикация. Няма съмнение каква би била оценката за принудителната и насилническа социална практика в новото общество. По това време е в ход процесът на експроприация на промишлените предприятия и другата частна собственост, все по-настъпателни и застрашителни са атаките срещу политическия елит и пр. Торбов е автор на следните редове: "Във времена като днешните, когато така настойчиво се иска да се възвърнем към ценностите на духа, Кант наново става "съвременен". Никой преди него и никой след него не се е така проникновено занимавал с ценностите на духа." (Торбов 1932б). Дори и незаявена дръзко, по своята категоричност и явно осъждане на философското съдържание на обществения завой като този през 1944, констатацията естествено поставя Цеко Торбов сред онези, при които е по призвание. В този смисъл научното поведение на Цеко Торбов е вече доказано като етично, за да поставя конфликти пред него оттук нататък.

В архива на проф. Торбов се намират две тетрадки с протоколи от заседанията на Социологическото дружество, които той е водил като секретар на дружеството. Други две тетрадки с подробни конспекти на повечето изказвания, за съжаление, са взети от архива му още през 1973 г., очевидно с цел никога да не видят бял свят. Протоколите са водени типично в негов стил - подробно и добросъвестно, първо с молив, после преписани на чисто и отново редактирани. Несъмнено избирането му за протоколчик е изключително подходящо. От същите записки разбираме, че Философско-социологическото дружество е възнамерявало да кани лектори от чужбина и то самото е имало покани за гостувания от сродни дружества от Букурещ, Виена и Мюнхен. Например проф. Юлиус Биндер се е заинтересувал лично от дейността на дружеството и е влязъл в контакт с ръководството му за размяна на научни посещения. За съжаление обективното стечение на обстоятелствата препятства осъществяването на повечето международни срещи.

С все по-засиленото си обособяване Дружеството търси самостоятелни изяви. През 1933 г. е искана помощта на Министерството на просветата докладите, четени през годината, да се отпечатат в нарочен сборник. Идеята остава нереализирана поради чиновническо безразличие. А на 14.V.1939 г. в своя организационен доклад Цеко Торбов предлага на членовете на дружеството то да бъде превърнато в Институт по социология. Това предложение е възприето, нещо повече, подготвен е и е обсъждан проекто-устав и е решено учредяването да стане в началото на следващата учебна година. Но следващата учебна година остава изцяло доминирана от наченалата се нова - и ясна още тогава - втора световна война. Трансформирането в самостоятелен научен институт пропада, но ролята на Философско-социологическото дружество за развитието на обществените науки до 1947 г. остава несъмнена. Просъществуването му след това е невъзможно и с преустановяването на дейността му се прекъсва насила една възникнала естествено в научния ни живот тенденция за синхрон между наука и действителност.

Не така академично строга е дейността на Философския клуб. Той се различава и по замисъл, и по начин на работа от Социологическото дружество. Учреден е през 1936 г. от проф. Саръилиев, който веднага поканва за негов секретар д-р Цеко Торбов. Възпитаник и последовател на английските школи, проф. Саръилиев създава Клуба с идеята да се популяризират широко сред студентите и гражданството последните достижения на философската мисъл. Това не е затворено общество, напротив, неговите сбирки се оповестяват широко, с големи афиши по коридорите на Университета. Поканват се всички, които желаят да посетят изявите му, и формата на публичната лекция, твърде популярна и изпробвана и от други лектори, се оказва най-удачна. Още със създаването си и с първите си лекции Философският клуб се приема с голям интерес заради актуалните теми на лекциите. Някогашната аудитория 15-та на Ректората, най-горе откъм южния вход, се пълни със студенти от всякакви специалности, учители, гражданство. Дори галерията отпред се оказва недостатъчна, за да побере всички слушатели. Без строга периодичност, както и без предварително уточняване на темата, или поне насоката на темите, лекторите са имали пълната свобода да ангажират публиката с какъвто и да е проблем. Държало се е само на авторитета на поканените да четат. Философският клуб като че ли създава илюзията за импровизация. Проф. Саръилиев не е от хората, решили да задават някому линия на научно поведение. Тъй че разнообразието се получава естествено. Ето някои от лекциите: Прагматизъм и истина (Саръилиев, 31.I.1936 г.), Значението на Кант и на неговата философия (Торбов, 1.II.1936 г.), Прагматизъм и религия (Саръилиев, 28.IХ.1936 г.), Психология на творчеството (Атанас Илиев, 5.ХII.1936 г.), Философия и история (Торбов, 12.ХII.1936 г.), Философията на Фердинанд Шиллер (Саръилиев, 18. и 21.ХII.1937 г.), Философията на Леонард Нелсон (Торбов, 25.ХII.1937 г.).

Поради твърде отворения си характер Философският клуб е имал широк отзвук. Неговата дейност се е рецензирала в пресата (Просветно1937; Училищен 1937; Литературен 1937а), обсъждали са се повдигнатите въпроси, нещо повече - очаквало се е разрешаването на някои научни проблеми. Макар и несклонен към експериментаторство, Торбов не пропуска да провери значимостта на своите изследвания пред голямата аудитория на Философския клуб и четената пред социологическото дружество лекция за философията на историята е държана още веднъж тук, в аудитория 15-та, пред разгорещена млада публика. Ефектът е поразяващ, въздействието е голямо, за нея се заговаря и пише в пресата. За младия учен това е един от пътищата за приобщаване към университетския дух. Той заздравява позициите му сред студентите, нещо, от което той се нуждае в психологически аспект, като се имат предвид стремежите му, че от есента на 1942 г. започва преподавателската му дейност като хоноруван доцент.

От разписа на лекциите в Катедрата по обща теория на правото, ръководена от проф. В. Ганев, виждаме, че Ц. Торбов чете курс по 2 часа седмично върху Проблеми из философията и общата теория на правото и върху Методология на правото. Заедно с това провежда упражненията по Обща теория на правото. Неговото назначаване в Софийския университет е посрещнато с голяма радост сред съгражданите му в Оряхово. Всички по-значими градски служби се чувствали доволни да го поздравят чрез пресата или с лични телеграми. Интересно е отношението на Торбов към този феномен. Фактът на старателното събиране на всички съобщения и поздравителни телеграми за назначаването, а след това и за успеха на встъпителната му лекция, отговаря на оня изблик на духовна енергия да участва в създаването на една история на родния град заедно с приятеля от ученическите години Данчо Читака. Запазено е живо чувството му на уважение и кръвна връзка с малкото градче, въпреки временните отливи на емоционалност, и с това простото човешко общуване му донася приятни мигове.

По това време, вече три години, Ц. Торбов е преподавател по немски език и във Военната академия. Но истинската академична кариера започва едва сега, с ритуала на встъпителната лекция. Много десетилетия тази лекция атестат бе изхвърлена от академичната практика. Но тогава първото изпитание, при това голямо, за всеки новоназначен доцент, макар и след труден конкурс, е самопредставянето, изправянето в пълен ръст с всички научни претенции и амбиции пред сведущите и недотам такива, които искат да го видят, за да го признаят или отхвърлят. Благодарение на нея, ако има някой, който случайно не е разбрал, че в еди кой си факултет са назначили професор, сега вече може дори да го чуе и да прецени избора на съвета. За Торбов встъпителната лекция също е изпитание и признание. Всички научни изяви преди нея сякаш едва сега придобиват истинското си значение. Какво биха били блестящите реферати пред Социологическото дружество или Философския клуб, задълбочените монографии и статии в специализирания печат, ако не бяха последвани от успеха на първата лекция, бележеща същинското начало на професорската кариера. Крачка по крачка, с труд и упорство той се е подготвял за най-достойно представяне.

Знаменателната лекция Ц. Торбов насрочва за 29.Х.1942 г.¹⁸, четвъртък, от 18,15 часа. За напрегнатото състояние, в което се намира преди нея, си спомня Валентина Топузова: "Винаги, когато е имал и най-сериозна работа, пак не отказваше среща на никого. Така беше и в неделята преди встъпителната лекция. Трябваше да се постави лекцията в окончателна форма. Трябваше да започнем да работим в 9 часа. В 10 часа дойде един гост, после друг, след това още някой и сутринта мина. Не издаде с нищо, че му се губи ценно време. След обяд обаче, майка му казваше, че го няма и той й нареди да не приема никого до обичайната вечерна разходка в градината."

Вечерта на самата лекция Зала 1 на Университета е препълнена. Има над четиристотин души - студенти, гимназисти, ученици от Италианската гимназия, Торбови колеги, учители, директорът на Италианското училище, професори от Академическия съвет на Университета и от Факултетския съвет на ЮФ, ректорът, офицери. Цеко Торбов идва сам, непридружен от никого и непредставен от никого, спокоен и уверен в себе си. Всички подготовки са минали. Лекцията е назована "Рационализъм и емпиризъм в правото"¹⁹. Проблематиката е твърде специална и все пак интересна заради принципния научен спор, а и Торбов е навлязъл твърде надълбоко в нейната същност. Впрочем този спор доста напомня на профанизираните по-късно разсъждения за безсмислието на философската наука. Лекторът с бавен и равномерен тон убедено представя схващането си, че всяка наука, в това число и правото, освен емпирия и факти, има и по-дълбок смисъл, който може да се разкрие единствено от философията, със средствата на философското дирене. Опитът и разумът са двата компонента на всяко научно познание и в развитието на правото те също си оспорват първото място. Систематичното изследване на научните проблеми трябва да държи сметка както за положителните реалности в правото, така и за все пак ръководното място на философските принципи. Опитът е безсилен сам по себе си да породи обобщение, да разкрие дълбоката систематична връзка между голите факти, в последна сметка - да изгради функционираща система от принципи, която абстрактно да предаде смисъла на всяка конкретна, фиксирана във времето правна нормативност. Аудиторията е поразена от яснотата на изложението, от остротата на проблематиката и от приложението й в публичния живот, от несъмнената връзка между теория и практика. Тъкмо в желязната логика на разсъжденията, които правят и най-дълбоката теория разбираема за търсещия разум, в непреднамерената естественост на мисълта, в семплото представяне на иначе сложни понятия - в това е силата - доказва се и в други случаи - на д-р Цеко Торбов. Многобройните слушатели изслушват с ревностен интерес дългата лекция и този опус е един от запомнените в Университета.

Няколко седмици след събитието продължават да се обаждат по телефона у дома му и да поздравяват младия частен доцент с необикновения успех. Веднага, вечерта след лекцията, проф. Н. Жабински, който десет години преди това безкомпромисно се е противопоставил на хабилитирането на Торбов заради труда му "Философия на правото и юриспруденция", сега признава на новия си колега: "От като съм в Университета, такава встъпителна лекция не съм слушал." Подобна искреност му засвидетелстват и другите професори от Юридическия факултет - Баламезов: "Макар материята да беше много трудна, Вие съумяхте да я дадете така добре, че можа да се разбере от всички"; Саръилиев: "Бяхте приковали публиката. Тези, които не са Ви слушали досега, можаха да се убедят лично във Вашите качества."²⁰. Вероятно най-подходящ израз на мислите, развълнували по-голямата част от аудиторията, е дал руският емигрант Рапопорт: "Учуди ме смелостта му - в тези времена да говори така решително, че животът на хората и обществата трябва да се съобразява с изискванията на справедливостта и разума." Вметната реплика на все още напрегнатия Торбов била: "Аз не бях помислял за това, толкова естествено ми е да застъпвам такова гледище!" И с целия си живот и творчество го доказва.

Естествено, Ц. Торбов е удовлетворен от заслуженото признание, макар външно да се отнася спокойно към похвалите. Той съвсем трезво преценява докъде силното въздействие на встъпителната му лекция се дължи на интереса на аудиторията към сложната философско-правна материя и докъде - на обработения език и на излъчването за солидност и необоримост. Ето защо той признава, че ако някой истински е разбрал лекцията му, това е проф. В. Ганев. Повече теоретик на правото, проф. Венелин Ганев е безспорен авторитет в българската правна наука тогава, а както доказа времето - и до днес. В същото време той е и изключително етичен учен, който имайки усета за новото, е готов да му даде път. Независимо че двамата учени работят очевидно в различни направления, проф. Ганев се отнася с явна симпатия към по-младия си колега, когото добре познава от изявите му във Философско-социологическото дружество. Сам сравнително затворен и строг в личните си контакти, Цеко Торбов не е търсел фамилиарност с ръководителя на катедрата, но техните сходни изследвания ги поставят почти редом. Младият доцент познава в детайли теоретичните концепции на В. Ганев, което се вижда и от нарочните му публикации (Торбов 1940а, 1940б). В някои от постановките на проф. Ганев той открива и идейна връзка със собствените си възгледи за справедливостта като основен критерий на правото. В своята теория неведнъж професорът подчертава, че правните явления са явления на духовната и етичната реалност, че правнотворческата дейност на човека е правно-етичен волев процес и етичните модалитети в правните явления ги свързват неотделимо с иманентната им хуманна основа. Изходният тласък на тези разсъждения е различен от метафизичното приемане на първоначално тъмното нравствено знание, което застъпва Торбов, възприемайки Кант. Но налагащите се от само себе си изводи наистина са близки до морално-етичните императиви на неговите философски постановки. При творческия обмен, съществувал между двамата учени, разбира се, едва ли се е осъзнавало като важна принадлежността към една или друга школа и направление. Пълноценният контакт поставя на научното поприще в равностойна позиция честните труженици и застъпници на правото, независимо кого провъзгласява за кумир всеки от тях.

Затова Торбов търси разбирането на проф. Ганев, а не неговата благосклонност. Така е и с всички познанства на Ц. Торбов с професорите в Университета. Светският елемент е заменен от строгото научно общуване. Торбов не е от хората, готови да фамилиарничат, да участват в ярки семейни приятелства и афиширани колективни дружби. Разностранните му интереси дават предмет на колегиални отношения с учени от различни области, някои от които оцеляват и в сетнешните нелеки десетилетия: проф. Силяновски, проф. Кирил Попов, проф. Михаил Андреев, проф. Кацаров, проф. Хр. Тодоров, проф. Г. Генов, проф. Тодор Боров, проф. Бицили и др. От една страна, прекалено взискателен към околните, той трудно намира някого, когото да нарече приятел, а от друга - склонността му към задълбочаване го предпазва от краткотрайни или случайни познанства. От библиотеките например се сближава с Атанас Далчев - една интелектуална дружба, започнала по средата на трийсетте и продължила до смъртта на поета. В близките и все още предстоящи изпитни на времето със старите приятели ще го сплоти и еднаквата им участ на духовни изгнаници. Понеже те не приемат публичния отказ от истината, се оказват неприспособими и поради това - изолирани. Остава им спасението - ако това е някакво спасение - в съхраняването на личните връзки, в споделянето на невъзможните мисли в тихи следобедни раздумки, които покрай заедно изпитата чаша чай заместват пълноценната свобода.

Тази зима, зимата на 1942-1943 г. се оказва доста тежка за Торбов. Обикновено той не се оплаква, но сега не може да скрие, че се чувства уморен. Товарите му идват много - всяка сутрин часове по немски в Италианското училище, през ден следобедите му са заети с лекции във Военната академия, където вече държи курс за учението за държавата, и два пъти седмично в Софийския университет - обща теория на правото. Едновременно с това активно участва в сбирките на Социологическото дружество и не спира да пише статии и студии, да превежда от и на немски, да чете чужди специализирани списания и пр. В напрегната фаза навлиза работата му върху "История и теория на правото" - концептуален труд, с който възнамерява да се хабилитира за редовен доцент. А има и битови грижи - да набави въглища, масло и картофи за дома, да преживее с майка си и сестра си някак несгодите на военна София. Ежедневното ходене през кишата на непочистените улици до Народната библиотека го изнервя, липсата на уют в студа и на увереност в обществените идеали го правят особено чувствителен и затворен. Постепенно той се лишава от по-голямата част от редовните си посетители - негови ученици и студенти. Предпочита уединението както на работното място, така и на обичайните разходки в градината. "Намерих едно скрито място в библиотеката на Земеделската банка, където работя по цял ден, за да избегна посещенията у дома, и за да бъда през есента и зимата на топло." Скритото място, за което пише Торбов, е на третия етаж в банковата сграда на ъгъла на "Вазов" и "Раковски" и е осигурено от приятеля му Тодор Боров, по това време директор на ведомствената библиотека. Изтъкнатият библиограф обаче я превръща в приятно място за срещи и работа на интелектуалци. Почти ежедневно тук идва и Ат. Далчев, който, също подгонен от студа в дома, превеждал "нещо си", за да си докара някой хонорар. Цяло щастие за тримата приятели е, че в мразовитата и безрадостна зима на 1943 са могли да стоплят душите си с работа и творчески срещи.

В януари 1944 започват въздушните тревоги и бомбардировките. Който имал крайградска къща, побързал да напусне София. Торбов въпреки напрегнатата обществена ситуация в страната, не спира усилената си работа. "С бомбардировките започнахме вече да свикваме, тъй като минахме бойно кръщение. Аз и домашните ми се крием в немското училище, където намират подслон към 400-500 души от нашата част."²¹. Бойното кръщение, за което споменава, се състои в доста зловещата случайност, че една от бомбите уцелила съседска къща. Понасянето на несгодите в бита заради войната не са свързани с кой знае колко душевни усилия от страна на Торбов - стоическият му характер се е справял и с други критични моменти. Ала същевременно трябва да подчертаем духовното просветление, което е правело всичко да му изглежда ясно и поради това стоежът му сред всеобщия абсурд е по философски извисен. "Във времена като днешните, когато силата е призована да урежда отношенията между хората и държавите, няма по-благородна задача за учените от тази - да се погрижат за правото. Без съмнение, тази задача на първо място се пада на правника. Пред форума на историята, наистина, всички сме еднакво отговорни за погазването на правото." (Торбов 1941). Той не се уморява да твърди, че социалните злини не са извънмерни страдания поради чужда сила, връхлитащи изневиделица иначе кроткия човек. Те стоят в пряка връзка с големия философски проблем за основанието на правото. Почти апокалиптично той предупреждава, че така ще бъде, докато справедливостта, свободата и човешкото достойнство не се превърнат в положителен закон за всяка страна поотделно и за всички страни, взети заедно.

Но кой ли някога е слушал философите...

В един такъв миг, освободил се мимолетно от угнетяващата обстановка, той възкликва: "Как ми е дотегнало да преподавам немски език! Имам желание да натрупам масата с книги от всички страни, да се затворя, и да започна да работя!... Някога есента ми беше най-приятна, защото тъгата на сивите дъждовни дни ме вдъхновяваше да пиша стихове, а стиховете ми бяха най-добрите другари в чувството на усамотеност и тъга. Сега есента е сякаш друга. Струва ми се, че я желая заради тишината й."²².

Торбов не спира да работи. Сега обаче истински желае да се отърве от излишните си ангажименти, които почват да му тежат и да му пречат. Пред белия лист сам признава: "В последните четири-пет години се чувствам толкова зрял духовно, че да бих имал повече свободно време, мисля, че бих направил много." В писмата си открито заявява, че работи върху голям труд, който бърза да завърши и предаде. Става въпрос за бъдещия му хабилитационен труд за редовен доцент и професор. Ала успоредно с това той работи и събира материали за неизлезлия приживе огромен труд "История и теория на правото". Макар само като план, се избистря постепенно и мисълта да напише както "История на правото", така и "История на философията".

Но ето че обективната действителност го натоварва с ред принуди. Заради бомбардировките Италианското училище е затворено и преместено от София. Секретариатът на гимназията бил откаран в Ямбол. От 18 януари 1944 Ц. Торбов напуска София и до средата на май се установява в Оряхово. Още преди края на януари с него заминава и Валентина Топузова, чието семейство, останало без жилище, се е приютило в Орландовци при роднини. В следните месеци му се налага да пътува до Ловеч и Ямбол за провеждане на приемни изпити за Италианската гимназия, до София в Министерството заради предстояща мобилизация и пр. Обиколките из страната му създават само дискомфорт. Той признава, че му е невъзможно да работи и в родното си Оряхово. За да запълни времето си с нещо полезно, организира за съгражданите си курсове по немски език, като една от групите е поверена на Валентина Топузова. В този кризисен момент градчето му се вижда толкова жалко и бездуховно, толкова "овехтяло, олющено, изоставено, че не задържа погледа нито за миг. Мисля, че ако остана жив след тези събития, едва ли някога пак ще се реша да дойда тук.". В онзи миг е твърде критичен към всичко друго, за да проявява снизхождение към Оряхово. Интересували са го ръкописите, които е занесъл от София и върху които искал на спокойствие да поработи.

След приключването на учебната година и след раздаването на свидетелствата бива повикан в София, в Италианската легация, където му е връчена заповедта за освобождаване. От бележките му в архива става ясно, че това е мярка към всички българи, учители в училището, без обаче да се споменава за истинските причини. Очевидно междудържавните отношения в случая се оказват по-важни от образованието. На следващата година пък българските власти закриват Италианското училище.

Трудностите по време на война са обичайни, те не са спестени и на Ц. Торбов. През август 1944 той е мобилизиран и изпратен в Говедарци, в някакъв център за радиовръзка, където основната му задача била да превежда всякакви документи и сводки. Принудителното откъсване от ежедневието му се струва пълна безсмислица. С досада той описва част от "задълженията си": "След като се представих на военните, никой не се сети да ме освободи поради нямане на какво да се прави. Никой не обърна внимание, че съм мокър - служба! В крайна сметка, настаниха ме с други трима офицери в една училищна стая, с походни легла с тънки и неудобни дюшеци, с по две войнишки одеяла. Сериозна трудност е храната - тук никой не мисли за хора вегетарианци като мен. И след целия тежък ден трябваше да се подчиня и да отида на някакъв си военен филм." Работата по служба се състои в преводи - обикновени и прости. Едва след пристигането на новоназначения началник ще стане ясно дали ще бъде върнат в София. А за научна работа не може и да се мисли. По време на мобилизацията си, при едно връщане в София през лятото на 1944, Торбов се среща с проф. В. Ганев, с когото обсъждат освен предстоящата академична програма, и идеята за обявяване на София за открит град, за да бъде защитен от военни действия. При това положение на нещата малко може да мисли за себе си. Смята, че са намерили положително решение на проблема и се заема с осъществяването на тази идея. Впрочем активният е бил Венелин Ганев, който с личните си познанства в кабинета на Багрянов разчитал да постигне успех. Надеждата им трае твърде кратко - в началото на август от Министерството на войната отказват. "Както обаче и да се свърши тази голяма игра, тя не ще преобрази истината, не ще я измени. Онова, което е било дълг и право, ще си остане дълг и право и за отделния човек, както е било дълг и право и за цялото на народите и човечеството през всички времена. Ще остане само страданието. А с колко страдание се изкупува малкото, което ни се дава!"²³.

БЕЛЕЖКИ

1. В архива си проф. Цв. Унджиева е запазила едно мило писмо от проф. Цеко Торбов по повод нейната книга за Любен Каравелов, датирано от 8.VI.1968 г., което потвърждава неформалното, а напротив, ангажирано и топло чувство на Цеко Торбов към творческите успехи на познатата му от дете дъщеря на неговия приятел. [обратно]

2. Материалите са под общото заглавие "Леонард Нелсон (десет години от смъртта му). Реформаторът на философията, духа и съвременния обществен живот" (Литературен 1937в). Те обхващат цяла вестникарска страница под общото заглавие "Един философ, педагог и политик на разума" (Литературен 1937б). [обратно]

3. Писмо от Елизабета Пиаде от 29.06.1936 г. [обратно]

4. Писмо до Лили Топузова от 19.09.1934 г. [обратно]

5. Писмо до Валентина Топузова от 15.07.1936 г. [обратно]

6. Писмо до Надежда Николова от 03.08.1936 г. [обратно]

7. Писмо до Надежда Николова от Златица, 28.08.1938 г. [обратно]

8. Писмо до Валентина Топузова от 06.08.1936 г. [обратно]

9. Из писмо до Надежда Николова, Рим, 29.08.1934 г. [обратно]

10. В. Ганев, Проблемът за свободата, четен на 31.Х.1937 г.; Р. Ганева, Лична и обществена свобода - 28.ХI.1937 г.; Г. Рапопорт, Свободата и техниката - 27.II.1938 г. [обратно]

11. В. Ганев, Войната от социологическо гледище, четен на 29.Х.1939 г.; Л. Владикин, Световната война и кризата в либерално-парламентарната демокрация, четен на 2.ХII.1939 г.; Г. Рапопорт, Краят на войната, четен на 24.ХII.1939 г.; Хр. Тодоров, Социология на войната, четен на 30.I.1940 г.; Б. Шанов, Психология на войната, четен на 31.III.1940 г.; Л. Диков, Влияние на войната върху законодателството, четен на 25.IV.1940 г.; В. Ганев, Обществена структура, държавно управление и новите форми на войната, четен на 25.V.1941г. [обратно]

12. Милюков, Основни черти на съвременната либерална демокрация и нейният край - 26.ХI.1939 г.; В. Ганев, Демокрацията в различните сектори на обществения живот - 28.Х.1945 г.; Г. Рапопорт, Политическа и стопанска демокрация - 27.I.1946 г.; Ж. Сталев, Демокрация и професионално организиране - 25.ХІ.1945; Боев, Насилие и демокрация - 27.IV.1946 г. [обратно]

13. В. Ганев, Социология на социализма - 24.ХI.1946 г.; Ратиев, Идеологически и социални предпоставки за планово или стопанско реорганизиране на обществото - 25.II.1945 г.; Г. Рапопорт, Дирижираното стопанство - 27.ХI.1942 г.; В. Ганев, Дирижирана общественост, изкуство, наука и религия - 28.II.1943 г.; Ц. Торбов, Кант и социализмът - 25.V.1947 г. [обратно]

14. П. Бицилли, Социология и история - април 1936 г.; Ц. Торбов, Социология и философия на историята - 3.V.1936 (четена и пред Философския клуб на 12.ХII.1936 г.). [обратно]

15. Хр. Тодоров, Двата извора на морала и религията у Бергсон - 30.IV.1933 г. [обратно]

16. Из доклад "Тенденцията в съвременната държава към еднолична власт", четен пред Философско-социологическото дружество на 5.09.1934 г. [обратно]

17. В. Ганев "Психологическите основи на социалната причинност", доклад, четен пред Дружеството на 13.11.1932 г. [обратно]

18. Датата 29 октомври е избрана не случайно. Това е денят на смъртта на Нелсон. [обратно]

19. По-късно бива отпечатана с незначителни промени, само с допълване на използваната литература в Годишника на Софийския университет "Св. Кл. Охридски", Юрид. факултет, том ХХХVIII, 5, 1942/43, с резюме на немски ез. [обратно]

20. Из архива на проф. Цеко Торбов. [обратно]

21. Из писмо до негов ученик, Димитър Димитров, от 12.ХII.1943 г. [обратно]

22. Из писмо до Валентина Топузова от 11.Х.1943 г. [обратно]

23. Из архива на проф. Цеко Торбов. [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.