КАНТ И ВЪТРЕШНАТА СВОБОДА

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

Седемгодишният труд върху историята и теорията на правото и правната наука е най-сетне завършен, ала без надеждата, че ще бъде публикуван. Дебелите папки на ръкописа са прибрани в бюрото за по-добри времена. И веднага ново втурване - в работата върху преводите на Кант. Започва онази част от живота на Торбов, в която с ново дело той ще заслужи находчивото, но и изчерпателно определение на проф. Ив. Славов за него, "несломеният кантианец". Осъществяването на тази чужда на общественото развитие задача Торбов поема в пълна самота. Тук става дума не за екзистенциалната самота на учения, не за самотата като проблем на присъствието, а за самотата като проблем на разбирането и социален индикатор на интелигентността. Самотата налага двоен стандарт в реалния живот: зад видимостта на отдръпването пулсира жизнеността на мисълта, която работи за бъдещето. В двайсетте квадратни метра на вилата в Симеоново се начева сътворяването на една отдавнашна, някога наистина само мечта, но сега вече жива и конкретна задача. Тя става възможна тъкмо поради явната диспропорция между духовната нищета на обществото и индивидуалното развитие на Торбов като учен. Ако той не беше успял да се справи така блестящо с всички предизвикателства, произтичащи от обема на работата, от спецификата на текста, от мъчнотиите на езика, защото, нека го допуснем, и това би могло да се случи, както се е случвало на други преводачи, неговият самотен, неосветен от прожекторите на признанието труд, би послужил за нова победа на правоверната философска критика. Не че тя побърза да му отдаде заслуженото. Но тъкмо самотничеството, белязало епохалния му труд върху Кант, запазва автономността на духовното му постижение и индивидуалния акт на издигането над признатите идеологеми, лишавайки другиго, освен времето, да разполага със сътвореното от него. Когато Торбов издава първата Критика на Кант, той е за официалната наука само един пенсиониран професор, бивш преподавател по немски език в Юридическия факултет. Нещо повече, точно за да бъде не само духовно, но и държавно-служебно свободен, се е пенсионирал една година предсрочно. Проф. Торбов се нуждае от почивка. Трябва му време да отдъхне от административните задължения в Университета, но не по-малко и от неудовлетворителната атмосфера там. Има нужда да погледне и здравето си, и домашните си ангажименти. Освободен от бремето на нескончаемите академични заседания, той се отдава на любимите си занимания. Единственото развлечение в дългите дни, изпълнени с труд, са редовните разходки на Цеко Торбов и Валентина Топузова в Борисовата градина. Всеки следобед, бавно и мълчаливо, те се отправят към познатата алея с познатата пейка. Понякога се любуват на природата и времето, друг път разговарят за някоя незначителна на вид подробност. Но в съзнанието им стои мисълта за превода на Кант. Тези разходки някак си заприличват на неизменните преходи на Кант от сградата, където е чел лекциите си, до дома.

За явен повод за преводите се сочи поканата на БАН, отправена към проф. Торбов през 1957 година. В записките си от Симеоново обаче Валентина Топузова е отбелязала още на 3 март 1956 година - десетина дни след последната точка на "История и теория на правото" - че Торбов вече е превел предговора на Кант от "Критика на чистия разум" и от един ден е започнал самия текст. Научил, че работи върху Кант, проф. Силяновски му се обадил и казал, че той единствен в България би могъл да се справи с подобна работа. Хронологията изглежда убедително равна и неемоционална: "Критика на чистия разум", издадена в 1967 г., "Критика на практическия разум" - 1974, "Към вечния мир" - 1977, "Критика на способността за съждение" - 1980.

След години, неведнъж, като че ли учуден от самия себе си, едва ли толкова от упоритостта си, колкото от издържливостта на тялото и духа си, Торбов на няколко пъти подчертава, че нито един друг преводач на Кант не е посмял след "Критиката на чистия разум" да се залови и със следващите, съзнавайки невъобразимите усилия, необходими, за да се проникне в тежкия текст и стил. Това, което навярно от деликатност премълчава, е, че подобна задача си поставят само творчески колективи. Измежду късната кореспонденция на Торбов има запазено едно писмо от проф. Хуго Бергман, от което става ясно: в момента, когато Торбов работи вече върху "Критика на практическия разум", при помощта, разбира се, на Валентина Топузова, в университета в Ерусалим същото прави екип от трима професори¹, които в работата си ползват изпратената им от проф. Торбов статия в "Kant-Studien" (Торбов 1970) и не се колебаят да уточняват с него своите догадки, за да преодолеят трудностите в превеждането на Кантовите съчинения.

Самотническият труд на Торбов поради собствената му нагласа така и си остава скрит, особено до публикуването на първата "Критика", ако не смятаме малцината близки съмишленици, които са имали представа за него. Само едно малко подбрано общество от мълчаливци знае какво прави професорът и се възхищава на необикновения му характер, който заедно с другото, разбира се, го прави наистина единственият, способен да изведе докрай тази задача.

Проф. Торбов бездруго не би чакал покана, когато, жаден за работа, е съзрявал за вътрешното решение. Ако си припомним ранни негови писма, ще забележим, че още при Л. Нелсон той възнамерява да преведе "Пролегомените" на Кант. Ученият, признал с артистична фраза, че дори мозъкът му е закривен по кантиански, намира за най-дълбоко свое призвание на кантианец тъкмо представянето на български език на философското наследство на Кант. До това време той е почти недостъпен за нашия читател, защото преведеното от него са само епизодични откъси. В годините на жестока цензура в марксистката философия Кант е високомерно отстранен като идеалист, чиито трудове не заслужават внимание. Критиката, на която бива подложен от време на време, се основава не на собствените му произведения, а на директиви и указания, прекопирани от съветската партийна преса. Ето защо родната ни наука се оказва изненадана, когато съветската Академия издава съчиненията на Кант на руски. Следователно и БАН трябва да стори същото. Но това е непосилна работа за една научна общност, която не познава свободния академизъм, нито втурванията в рисковани интерпретации на понятия и идеи, подкопаващи вярата в непогрешимостта на господстващата идеология. Пък и никой не съчетава на едно необходимите условия за подобна мащабна работа - да владее отлично немски език, да борави свободно с цялото богатство на българския и да познава Кант.

Проф. Торбов не просто познава Кант, той е проникнат от неговите идеи, той е проследявал тяхното развитие и приложение в сетнешните философски и етични школи, той сам е интерпретирал в изследванията си неговите морални и политически постулати. Насочеността на цялото му научно творчество гравитира към понятията за върховенството на разума, за дълг и нравственост, за справедливост и право, за достойнство и чест, за свободата на личността и границите на държавността, за войната и мира, за политиката и гражданското общество - все понятия, схващани в смисъла на Кантовата гносеология, етика и антропология. Преводът на Кант е достатъчно значим факт за българската среда, но все пак се нуждае и от допълнително тълкуване на акцентите. Вече три десетилетия проф. Торбов е откроявал изключителното значение на Кантовата философия за развитието на познанието и за общественото устройство като верен ориентир. Разумът със своите морално-етични постулати е метафизичното основание, което може да осмисли и най-семплото човешко съществуване. В морала всеки сам трябва да отговаря за своите действия и бездействия. Следователно идеите, дори най-налудничавите или най-алтруистичните, са понятия на разума и макар да нямат адекватен предмет в опита, не могат да се лишат от санкцията на морала. Кантовата философия смирява антагонизмите и подчинява дори противоположни интереси в общия стремеж към свобода и справедливост. Тя поражда такава публична практика, че се изключва насилието, несвободата, застоят, правният произвол, идейният компромис и пр. Тя не предпоставя социални трусове, а отрежда на разумното същество централното място във вселената заради априорното му призвание да постигне метафизичното добро на разума.

Ето как преводът на Кантовите творби е за Торбов най-подходящият начин да изяви още веднъж своята човешка позиция. Той знае, че преводачът на Кант не е прост медиатор между два езика. Да познава Кант, да е чел Кант, да разбира Кант, не би било достатъчно за неговия преводач. Той трябва да е проникнат от Кант, да е видял света през Кант, да е проверил творческите си способности с тежката фраза на Кант, да се е уверил в суровата и достолепна красота на истината, да е приел в ненакърнимата им цялост идейно-етичните императиви на Кант.

Всичко това се е състояло в живота на петдесет и седемгодишния проф. Торбов. Той навлиза в последната четвърт от своя живот, която ще бъде изцяло доминирана от работата му върху Кант, ще преодолява слабостите на физиката си чрез духовното усилие, вдъхновявано от Кант (в началото на седемдесетте Торбов има сериозни здравословни грижи, дори му се налага лечение в чужбина). Дългите часове на неимоверно умствено и интелектуално напрежение рядко ще бъдат прекъсвани заради някоя проява на внимание. Със сигурност не е очаквал адекватно отношение към тежката работа, но все пак е имал право да се надява да бъде признат в отечеството си - нали неминуемо е имало хора в България, които са наясно що за труд е да бъде преведен Кант... Впрочем тези мисли не са попречили на превода. Дори само обемът на работата е вече поразителен - стотици страници, стотици препратки, стотици бележки, стотици сверки...

Безспорно доказано е, че преводът на проф. Торбов на Кантовите Критики е уникален и за чест на нашата философска и преводаческа мисъл все още не се е намерил някой да се усъмни в това. Същевременно обаче приемащата културна среда изглежда твърде постна за произведения от висотата на Кантовите. Преводът на коя да е творба от кой да е език изисква съпоставимост между двете култури - предаваща и приемаща - в изравняване на някои основни техни параметри: посока и статус на развитие, успоредяване на иначе отдалечени по време процеси, съответствие в културните натрупвания. Приносът на Торбов значително надхвърля обективната ситуативност. Нещо временно, нетрайно изпълва въздуха на българската наука, силеща се да обоснове нови ценности. Сякаш са забравили законодателите й, че началото на всяка модерна национална линия започва с превеждането на говорим език на текстове с библейско значение. Наистина, въпрос е колцина учени в България тогава биха имали потребността да четат Кант въпреки антиидеалистическото отношение над него. Обаче оригиналните постижения дори на догонваща по манталитет култура са възможни единствено върху самотни и на пръв поглед непостижими творби. Но прекалено бавна е историята за живота на отделния човек. Торбов не би могъл да чака съзряването на обществото, още повече че според собствените му разбирания именно издигнатата личност трябва да се грижи за неговото усъвършенстване. Естествената човешка нужда да се живее в съгласие със себе си би следвало да доведе до някакви дълбоки екзистенциални и нравствени промени и в обществото. Изборът да се заеме с Кант в момент, когато представителната наука започва и свършва с няколко до втръсване повтаряни имена, е равносилен на еретизъм. От днешна гледна точка обаче е прозрачно ясно колко съвременен е в научното си развитие проф. Торбов. На равнище морал той отговаря на собствените си изисквания: ако може един живот да има концепция, за Торбов тя е кантианството. На равнище изследователски търсения: идеите на Кант, обогатени с тези на Фриз и Нелсон, са разностранно анализирани и обективирани в научното творчество на Торбов. Следователно логическата последователност го отвежда към извора. И ако културната ситуация все още съмнително се нуждае от истинския, пораждащия потребност текст, то индивидуалното развитие на проф. Ц. Торбов съдбоносно се свързва с него. "Това е най-ценното, което мога да направя - да оставя на българските читатели един превод на Кант."². Затова, когато БАН му възлага задачата, той е направо във възторг: "Ето това ще е das Bleibende! - споделя Торбов с Валентина Топузова. - Защото ще минат сигурно десетки години, преди някой друг да се реши на такъв превод. Може би като остарее днешният български език, ще се почувства нужда от нов превод."

Преводите започват с най-мащабното произведение на Кант "Критика на чистия разум", в което се излага неговата гносеология, или както подчертава Торбов, тя е трактат за метода. В предговора към българското издание проф. Торбов отбелязва: "Върху българския превод на Критиката на чистия разум работихме непрекъснато през течение на осем години. През цялото време търсехме и намирахме по нещо, което ни се струваше, че трябва да се поправи и доизглади. Много бяха проверките и справките, които ни се налагаше да направим, докато се справим с всички трудности" (Торбов 1967). Но за да го стори така блестящо Торбов, значение има предварителната нагласа и ясната формулировка на задачата. Професорът сам подчертава, че за разлика от други преводи на други езици, той се е отказал да бъде редактор на Кантовата мисъл. Езиковите и стилните особености на текста поставят сериозни затруднения пред преводача, още повече че не винаги има еднозначност на израза дори на немски език. Торбов обаче, с помощта на Валентина Топузова, сравнява първото и второто издание на "Критиката" (приживе на Кант), два френски, три английски, два италиански и четири руски превода. В записките си от онези години, след пенсионирането им, Валентина Топузова систематично отбелязва, че по цели часове работят над едно изречение: разтворени речници, чужди преводи, нахвърляни варианти на словоред, списъци на синоними, и накрая - след осем часа едно изречение е готово! Ако на другия ден то им хареса от първи прочит, са направо щастливи. Иначе - нова преработка.

Убийствено уморителна дейност е това, целта й е вярно предаване на оригинала, както и максимална близост до стилистичните особености на израза. Дяволска работа, както ще я нарече по-късно проф. Манфред Майрхофер (цит по: Вер 1970), съизмерима само с Кантовата мисъл, с нейната "блестяща сухота" по артистичното признание на Торбов. Българският преводач е избегнал главната според него слабост на съвременните преводи на Кант, направени на език и стил на модерната философска проза, сякаш са написани от съвременен немски автор³. Същевременно е овладяна мярката на актуалността, без изкуствено архаизиране на български език, още повече че чистото предаване на смисъла с проследяването на заплетената фраза е главният стремеж на превода.

Проф. Торбов е решил блестящо всички задачи, които стоят пред преводача. Да вмести превежданото произведение в собствена културна аура в родната философска книжнина, да издигне философския език до готовност да възприеме сложните идеи на гениалния мислител. Да спази тежкия ритъм и Кантовото членение на фразата, без да я замъгли, а напротив, като разкрие преплетените мисловни обрати и натоварени заради изчерпателността си умозрителни заключения. Терминологичният апарат на Кантовата философия е непретенциозно въведен с еднозначност и синтетичност благодарение на отличното познаване на българския език и възможностите на лексиката му. Удивление буди това качество на Торбовия превод у всички специалисти, включително и у чуждите познавачи на Кант, дотолкова, щото дори в Грамотата на Хердеровата награда му се признава, че българските читатели имат рядката възможност да разберат по кантовски някои иначе неясни мисли, каквито са в оригинала. Първоначално тази смела формулировка е озадачила наградения Торбов, който сякаш не е допускал подобно признание от родната на Кант наука, сравняваща го едва ли не със самия автор. В архива му се намира кореспонденция от лятото на 1970 по този повод с председателя на Фондацията F.V.S., организираща Хердеровата награда, Алфред Тьопфер, както и с проф. Герхард, славист в Хамбургския университет, лично препоръчал Торбов на Кураториума на наградата. С изключителна почтителност е изпълнено писмото на проф. Герхард, който, като познавач на българския език, е сам уверен в достойнствата на превода. Нещо повече, с елегантна фраза и проникновена мисъл той задава на Торбов "типично кантианския" въпрос: "Що ще рече да разбираш повече един автор, отколкото той самият се разбира?" и след това обяснява смисъла на формулировката в Грамотата: "Всъщност това беше най-високият комплимент, който можехме да Ви направим, когато по този начин признаем, че не само сте превели Кант, но и сте го направили разбираем, и то без да сте можели да обясните мислите му с формален коментар."

В една невинна бележка от средата на 1956 година - аз знам немски, аз знам български, аз съм кантианец - Торбов очертава трите посоки на преводаческото си съзнание. Преводът на хилядите страници тежък и мисловно вдълбочен Кантов текст не е просто език, нито е единствено синхронизиране на философски идеи. Торбов, заровен в идеите на Кант, опознал ги, възприел ги, служил си с тях, се поставя в ролята на Кант. Може би, ако бе оставен в своята катедра, пред своите студенти, той не би се въздържал от естествените възможности на словесното общуване и от професорската катедра би увличал поколения последователи за своя философски учител, без да е наложително да го превежда. Изкушението на преподавателя да вдъхнови студентите си с идеите на своята младост, да види кръжец от последователи, при всичката си ползотворност за развитието на нещата наоколо, носи и рисковете на изхабяването. За проф. Торбов впрочем отдавна няма никаква опасност! Лишен от преподаването обаче, той се натоварва с месианството - не да бъде първият, казал своята дума за Кант, превеждайки го, - а да изпълни докрай, но с други средства, вече осъзнатата си роля на посредник между високата немска философска традиция и българската идеологизирана среда. Затова всяка културна проява е проникната от раздвоението и единението между истината и проповядването на истината, доколкото основният конфликт на всички времена е конфликтът за признаването на истината. Торбов приема риска да се справи със задача, затрудняваща по мащабите си дори цял изследователски екип, защото с това се бори за достойнството на научната си съдба. А тя бездруго е предопределена от цялото му досегашно битие. На равнището на личния избор той влиза в противоречие с целия идейно плосък контекст, който му отрежда една уж санкционирана и поради това - иманентно омаловажена роля - да преведе, пък макар и Кант, от немски на български. Философът Торбов обаче, поради факта на собствената си причастност, настоява на друг тип стойности. Разлагането на творческия акт на различни - философски, етични, културологични, езикови, и пр. послания - възлага на преводния текст значения, чийто прочит, без съмнение, канонизира Торбовия превод на Кантовите Критики. Лишен от възможността да ги коментира, Торбов е трябвало единствено да ги преведе и то примирен със съзнанието, че повечето български възприематели все още не са дорасли за четивото. Той е наясно колко съдбоносен е проектът му за бъдещето, когато може да се очаква адекватен интерес. Иначе, при тогавашната даденост на духовния хоризонт, полугласно споделеното признание не може да реабилитира невежото пренебрежение към заслугата на професор Торбов.

Главната му грижа се оказва тъкмо изглеждащото днес най-безспорно: да съхрани труда на живота си. От точката на сбъднатите неща сякаш е незабележима тази мъчителна грижа, ала тя е твърде сериозна, за да бъде подминавана. Тук не става дума за живота на твореца с неговата творба - защото веднъж социализирана, тя има собствено културно битие, а за отчуждаването му от нея, за провъзгласяването й за независим и поради това - годен за интерпретация факт. Ето случай, в който са напълно оправдани съмненията на самия Кант, изказани в предговора към "Критика на чистия разум", че няма опасност да бъде оборен, а да не бъде разбран. Самосъзнанието и самооценката на делото като психологически елемент на творческия егоизъм предизвикват у проф. Торбов взрив на енергия, която не би могла да се материализира в никоя друга изява. Заключеният философ и правник всъщност се връща за науката с едно колосално постижение, което на всичкото отгоре се налага да бъде опазвано. Защото в обективната конюнктура на българския духовен живот е нормално явление присвояването на културния факт от овластените институции и консумирането му в съответствие с техните нужди от цялата директивно построена и обединена държава. Дори смисълът на възлагането на превода е такъв - без да е поръчано, не може! Характерната относителност за битието на превода въобще - относно развоя на езика, сравнението му с други сходни или несходни родни и преводни текстове, статуквото на контекста и съпоставимостта на преводаческите с авторовите разбирания - добива значението на абсолютна стойност за творчеството на Торбов. Сами по себе си безспорно исторически, Критиките на Кант налагат своите мащаби върху българските си преводи и професорът - учен и изследовател - вече знае какви биха били резултатите, ако той не е на равнището на изискуемия мащаб. В хода на работата Торбов и неговата неотлъчна помощница Валентина Топузова сравняват четири чужди превода. Анекдотичен е епизодът от работата на Торбов, когато двамата с В. Топузова подготвят пълен списък на преводаческите грешки в италианския превод на "Критика на чистия разум" от Джентиле и Радиче (1909) и го изпращат на издателството. Резултатът е повече от окуражително признание - забележките са взети предвид при новото издание, а на двамата апостолски отдадени на Кант труженици издателят благодари в послеслова на изданието и им подарява книги от философските си поредици. При успоредното сравнение на различните преводи те откриват и другаде неточности или съзнателни редакции, вмешателства в изказа или неправилно разбрани мисли. Очевидно грешките са допуснати тъкмо поради неадекватност на преводаческата стратегия по отношение отговорността на задачата. Българският преводач се застрахова от пропуски от такъв характер само благодарение на съзнателните си усилия и няма как да не приемем за вярна констатацията на проф. Манфред Майрхофер, председател на Кураториума по присъждането на Хердеровата награда, че това е в голяма степен индивидуално постижение, плод на големи духовни и физически усилия.

Първоначално замисълът на българските издатели е Критиката на чистия разум да бъде представена от тогавашно академично светило с полагащия му се отговорен за директивите предговор. Но Торбов категорично се противопоставя, със същата страст и достойнство, както при борбата му срещу отстраняването от Юридическия факултет. Той води нелицеприятни разговори, обяснява и убеждава съответните лица от ръководството на БАН, докато бъдат склонени на неговото. Изтърпял заключеничеството на други свои произведения, сега той не позволява да бъде отчужден от труда си, нито някой друг да го коментира. Поръчката на превода не е разгласявана. "Работодателите" не проявяват особен интерес към творческия процес, сякаш е все едно кой и как се труди. Продължителността на самата работа - между отделните Критики стоят от пет до осем години - сякаш уморява нашата философска мисъл от чакане и тя небрежно махва с ръка, оставайки в мълчание. Това продължава почти до наши дни, защото все още разбор на преводните текстове със задълбочен анализ не е излязъл. Регистраторските библиографски бележки, че била излязла от печат поредната Критика, не могат да запълнят празнотата на истинската оценка. Разбира се, в архива на Торбов са запазени топли писма от негови приятели, които сърдечно го поздравяват с големия му успех, между които проф. Тодор Боров, другарят от детинство Йордан Ненчев и пр.

Става така, че всяка от Критиките е снабдена с предговор от преводача. Много дълго време те остават единствените коментарни текстове и дори само поради това добиват особен смисъл. Ако в превода на оригиналния текст очевидното доверие към автора му и стремежът към възможно най-достоверна пълнота и разбираемост на идеите направляват Торбов в огромната работа, то в паратекстовете, съпровождащи изданията, проявление намира другата съзнателна същност на учения. Те са двойно адресирани: към текста и към читателя.

Създадени естествено след самия превод, а разположени физически преди него, те сякаш обгръщат големия текст, обвиват го като атмосфера, за да го предпазят и очертаят неприкосновеното пространство за неговия живот. Споделянето на трудностите около превода, около сравняването на няколкото чужди издания, изнасянето на подробности за работата с езика, за напрегнатото търсене на синтагматична и структурна адекватност на речта едва ли би било особено ценно за проф. Торбов, ако не обособяваше преводното произведение като свързано именно с него. Настойчивото повторение има за резултат факта, че и хората, които никога не биха прочели Кант, наравно с най-големите специалисти, са наясно колко мъчен е Кант. На фона на шестващата всеядност на нашата интелигенция, която оптимистично си е внушила, че на този свят няма нищо неясно - всичко е форма на материя! - тя трябва да прочете в подробните и по торбовски точни предговори, че все пак съществува и друго мислене, което установява действителното притежание на познанието.

Но и капка високомерие няма в подбудите и в многократното връщане след време върху работата при всеки повод. Било в юбилейна статия, било в интервю пред радиото в България или чужбина, Торбов разказва достъпно и за най-далечния на Кантовите идеи читател как е превеждал Кант. При почти пълното мълчание на българската философска мисъл след излизането на първата Критика единственият съпровождащ я текст е предговорът на Торбов. В него обаче няма и намек за указание към аудиторията къде в представите си да подреди новото четиво и по това той се отличава от предговорите в последващите го преводи. Коментарът е невъзможен, затова за същностните неща в Кантовите идеи умният читател трябва да съди индиректно, от емпиричното описание на езиковите трудности, мисловните капани и стилистичните особености. Разположени върху голям брой страници, подробните библиографични и филологически анализи и препратки свидетелстват не само за равнището на философския език у нас, а и за развитието на философската наука въобще. Едва в предговорите към следващите Критики, издадени след присъждането на Хердеровата награда, Торбов си позволява по-пространен коментар върху делото на Кант като изследовател на чистия и на практическия разум, като тълкувател на принципите на метафизическото познание на природата, морала и изкуството (Торбов 1980). Благодарение на Хердеровата награда за Торбов става възможно иначе естественото признаване на творческите му изяви като преводач и като тълкувател. В строго парцелираната ни (по идеологически причини) духовна нива не е позволено смешението на няколко роли - за всяка си има хора: кой ще пише, кой ще превежда, кой ще философства, кой ще възхвалява, кой ще критикува. Затова разпукването на този модел в правенето на културата е значителен напредък, който в случая с Торбов до голяма степен се дължи на високите му научни и нравствени качества. Резултатът е трайното канонизирано свързване на неговото име с това на Кант - и като преводач, и като тълкувател, и като интерпретатор на гениалното му творчество. Никой изследовател на Кант, нито една препратка към Кант, нито една мисъл за класика на немската философия след Торбов не може да мине без позоваване на него. Като добавим и факта, че по времето на работата си върху преводите Торбов е и редактор на преводите на Валентина Топузова на Кантовите "Пролегомени" (Кант 1969) и на "Метафизиката на нравите" (Кант 1974), не ще остане съмнение, че българската философска книжина има пред себе си Кант, защото го има проф. Торбов. Неокантианските възгледи на Торбов в студиите му от по-ранни времена и преводите му на Кант са като в атом - частици от едно цяло, чието общо битие се утвържава както от факта на превода, така и от откривателския елемент в представянето на Кантовите идеи в нетрадиционния за българската философска мисъл подход.

Акт на световно научно признание към неговия труд е публикуването в Берлин на статията му "Das Grundgesetz des Rechtes bei Kant, Fries und Nelson" (Основният закон на правото у Кант, Фриз и Нелсон). В нея той развива етико- и политико-философските възгледи на Кант в светлината на школата на Фриз и Нелсон, извеждайки принципа на справедливостта и личното равенство като априорен принцип на разума в правото (Торбов 1974). Всъщност тази публикация свидетелства за непрекъснатото му присъствие в световното развитие на кантознанието, което независимо от безрадостното състояние на родната наука, му отрежда място сред най-изтъкнатите изследователи на ХХ век. Можем да си представим вдъхновението на проф. Торбов да подчертава хуманизма на Кантовите идеи за постигане общество на гражданите, в което правото да бъде осъществено и защитено, за принципите на вечния мир и то в културна среда, очевидно враждебна на подобни схващания. Ето как се затваря рамката на научната му дейност, започнала преди четири десетилетия със свободното оригинално интерпретиране на Кантовите положения в правото, морала, социологията, политиката, междудържавните отношения и пр. до превръщането им в безспорен културно значим факт, макар и самотен по своите мащаби и призиви, ала насъщен за "всяка бъдеща метафизика".

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е от проф. Хуго Бергман, от Ерусалим, 26.06.1970, а сътрудниците по превода са проф. Моше Бараш и Натан Ротенщайн. [обратно]

2. Из архива на Валентина Топузова-Торбова. [обратно]

3. В предговора си Торбов има предвид за този недостатък преводите на англ. на Кемп Смит (1929), на италиански на Дж. Коли (1957) и на руски на Лосски (1964). Вж. Кант (1967: 16). [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.