ГОЛЯМАТА РЕКА И ГОЛЕМИЯТ СВЯТ

Весела Ляхова

web | Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов

1.

В хладната пролетна вечер на 23 май 1968 година, обикновен немски четвъртък, след новините, по радио Бремен прозвучава гласът на българския проф. д-р Цеко Торбов - представен от диктора като преводач на Кант и учен от международна величина. Той разказва за работата си върху превода на най-значимото произведение на гениалния немски философ И. Кант "Критика на чистия разум".

В същия ден фотограф на Hannoversche Allgemeine Zeitung e направил и известната днес снимка на професора. Във века на техниката първият запис на гласа на Торбов не е в родината му, а фотографията, направена в редакцията на студиото в Бон, по която ще го разпознават онези, които нямат личен спомен от него, също е заслуга на други. Тя е емблематично знаменателна. Побеляла коса, стегнато лице, уморени от четене и писане очи, напрегнат израз на все още волеви дух, стиснати устни, издаващи навик да се отстоява собствената позиция, излъчване на вътрешна вглъбеност и човешка скромност. Естествено - в костюм, бяла риза и символната бяла вратовръзка. Зад него - някаква лавица и никакъв интериор. Нарочна снимка, която не допуска колебание, че на нея е точно проф. д-р Цеко Торбов - ученият, преводачът, преподавателят. Фотографията не е бъбрива, обратно, сякаш скрива повече неща, отколкото казва. Тя не отваря дума към зрителя, тя не търси да общува с него, сякаш той не я интересува, нейната реплика е мълчанието, а предназначението й - да стои на корицата на събраните му съчинения. Тя е портрет на човек, чиито думи са винаги на място и съдържат много повече смисъл, отколкото може да се долови отведнъж.

По това време в България проф. Торбов е пенсиониран преподавател по немски език в Юридическия факултет на Софийския университет. Макар и считан от официалната наука за представител на старото поколение, следователно неактуален с идеите си учен, той е първият философ на правото в българската наука, възпитаник на немския учен проф. Л. Нелсон, последователен кантианец от неокантианската школа на Фриз и Апелт, изключителен преводач и мислител, а по-късно - носител на Златен докторат по право на Гьотингенския университет и на Хердеровата награда за преводите си на Кант.

Несъмнено този портрет е каноничният, отнапред ясният, действително истински и навярно в много голяма степен достатъчен за официални чествания. Зад него стоят седем проживени десетилетия, които познават и възторжени поврати, и заслужено признание, и наложено мълчание.

Но в архива му, сред скъпите на сърцето му студентски снимки, стои една друга, младежка фотография, поовехтяла, необоротна, правена покрай някаква, навярно вече забравена Гьотингенска фасада в последния октомври от следването му по право. На нея той е в цял ръст, с артистично скръстени ръце, подпрян пред един прозорец, с гъста черна коса, старателно оформена брада, вдълбочен поглед. Този млад мъж с красиви правилни черти и ведър лик, със строго облекло и твърда бяла яка, носи израза на съпричастен с изкуството човек. Очевидно е желанието му да бъде схващан като артист. Сякаш току-що е излязъл от салона, където пред възторжена публика е прочел последните си стихове и му предстои победен поход към върховете на литературната слава. Това е младеж в началото на духовния си път. Харесва му да пише стихове и не скрива естествените си увлечения, издигащи го над баналния живот.

За какво е мислел? Какъв порив е сключил ръцете пред гърдите му, сякаш да подчертае духовната му осамотеност? Какво е виждал откритият поглед зад камерата на фотографа?

Отговорите на тези въпроси са някъде отвъд, извън заснетото пространство. В неговото лично време и във времето, към което принадлежи. В съзвучието и дисхармонията между двете. В представата му за себе си между двете... На артистичната фотография стои 23-годишен младеж, който е сигурен, че има биография! Заслужава си да се уважава увереността на младостта, чиито мечти за бъдещето са неизразимо по-ценни от истински изживените случки. Та нали човек не е виновен, загдето, докато е ученик и студент, не може да извърши гениални дела, а само да ги планира. Но и това е вече нещо!

Подреждането на двете хронологично отдалечени фотографии в един ред изразява вътрешното напрежение, разрушаващо идеализираната представа за постъпателния ход в развитието на личността и за обяснението на всяко събитие от гледна точка на известното после. Наистина става въпрос не за един младежки и един професорски портрет на Торбов, а за отстоянието между тях, за постепенното натрупване на фактите, за тяхната хронология и вътрешна логика, за техния смисъл и перспективи.

Несъмнено е, че когато става дума за творец, биографията на личността не започва с акта на биологическата поява, в която волята на родения е бездруго пренебрегната. По-скоро по правило се търси мигът на осъзнатото приемане на собственото предначертание, на избуяването на недоволството към времето си, акумулирано отначало невидимо, но в решителния час на избора подбуждащо към най-важната стъпка.

Лесно и безспорно е за проф. Торбов да се каже, че "истинският" му живот започва от следването при проф. Л. Нелсон в 1924 година. А и той сам неведнъж подчертава този факт. Но само това не обяснява как би се поместило бремето на избора, носено в съществуванието му през първата четвърт от неговото земно битие.

Позоваването на чужди авторитети е неприложимо по отношение на проф. Цеко Торбов, първо, защото той така и не признава върховенството на ничий авторитет. И второ, защото сам представя достатъчно писмовни факти за размисъл. За да чуем различните, еднакво истински гласове на фотографирания поетстващ младеж и на уморения, почетен с награди учен, трябва да прелистим много други страници - писма, дневници, пътни бележки, спомени, ръкописи. В неговия архив има три изяви на самопредставяне. Подредени в хронологичен ред, те изглеждат така: "Спомени за Леонард Нелсон" (Торбов 1996б), Автобиография за документацията на Хердеровата награда в 1970 г. и "Спомени от ранни години"¹. Неизбежни са различията между тях, произтичащи, естествено, от поводите и целта на написването им. Същевременно обаче не можем да подминем факта на общото в тях - да нарисуват пред нас, всички сетнешни поколения, собствената представа за себе си, моделирана и осенена от съдържателен замисъл за мисия и предназначение. Гледната точка на "осъществения" Торбов определя и акцентите, и самооценките. Например юношеската стихотворна страст, родила десетки лирически произведения, подхранвана от приповдигнат патос и запълвала едва ли не цялото свободно време на Ц. Торбов докъм 1922 година, е заслужила в спомените за Леонард Нелсон само сухата констатация, че е изоставена в името на по-важни цели.

Движещото основание на цялото съществуване на проф. Торбов, оказва се от най-ранен етап, е писането. Откакто се помни, той търси сладостната тръпка на раждащата мисъл, овеществена в тънкия низ на думите върху белия лист. Неговата отдаденост на книжовността обаче запълва пространството на възможното, чиито вариации по правило не могат да бъдат безбройни. Така по репродуциращото се клише на интелигента от 20-те години юношата Торбов се посвещава на поезията. Тя става личният му акт на социализация и идентификация с детската представа за света, на съзнателния диалог с видимостта на мира, влязла в конфликт с духовните му разбирания.

Но да направим стъпка назад. И днес на главната улица в Оряхово стои къщата на Николчо и Райна Торбови, родителите на Торбов. Някога схващана като голяма, тя е купена около войните в началото на века с парите от разпродадена малка плетачна работилница. В края на миналото столетие градчето е един от важните търговски и пристанищни центрове наред с Видин и Русе. Като такъв той има някои европейски черти - няколко относително чисти прави улици с плочници по тротоарите, няколко файтона и закрити фиакри, теглени от украсени и охранени коне, истинска градска търговска улица с двуетажни къщи с еркери и други архитектурни украси, и естествено, катадневното лятно вечерно стъргало. В двете следосвобожденски десетилетия, когато България, застанала на средата между Изтока и Запада, започва да става европейска държава, естествено в крайдунавското градче разцъфтява търговията. Тук от близки и далечни селища пристига зърно, вълна и всякакви промишлени стоки по Дунава, от чужбина. Край реката има много складове за зърнени и други храни, откъдето стоката се товари и изнася главно за Австро-Унгария и Германия. Селяни докарват селскостопанската стока, натоварена на магарета, разпродават я в многогласа надпревара и веднага бързат да купят от Раховските магазини друго, което им трябва: манифактура, железария, сечива, газ и пр., като оставят голяма част от припечелените пари пак в градчето. Тук му е мястото да споменем за кафенето на чичовците Тодор и Александър Торбови. През лятото в него гостува оркестър и певачки от Румъния, които донасят новата мода на градския бит както в облеклото, така и в площадното изкуство. Следователно и те се притурят към пъстрилото. Така екзотично в малкото градче съществуват съвсем едни до други почти несъвместими битови и културни дадености, като се почне от забулените туркини и се стигне до разголените танцьорки. Оряхово можело да се обходи от единия до другия край пеша за по-малко от час и малките деца, между които и Торбов, го правят понякога - от Симидовата градина или от кея до турската махала. При това всичко по-необичайно, видяно от момчешките очи, носи вкуса на романтиката от "Разочарованите" на Пиер Лоти, четен от младите във всяка къща на глас.

Въобще, доста задушевно са живели раховчани, струпали градеца си съвсем до дунавския пристан. Светът е бил на прага на Оряхово, идвал е по голямата река отгоре и е надничал направо в прозорците на къщите, носен от чуждите параходи, спиращи на четирите понтона. Тези огромни чуждоземни машини от непознати и невидени краища на Европа са чакани и посрещани от най-малките гражданчета. Повече възторжени, отколкото учудени, малчуганите се въодушевяват и на бъбриви групички споделят фантазиите си. Те мечтаят да покорят големите пространства, с въображението си порят течението на голямата река, устремени към изворите й. Между тях е и десетгодишният Цеко Торбов, чиято възхита не спира до лъскавите шарени бои на румънските и руските влекачи и на австрийските и унгарски параходи, но дава живот на истинска откривателска стръв. Дотолкова, че заедно с приятелите си Никола и Любен Тодорови и с Георги Янакиев започват да правят планове и да замислят пътешествия и откривателства на нови земи. Тези планове, придружени с чертежи и с тържествено подписано обещание, четиримата приятели - също като в ненаситно четените романи - заравят в една тенекиена кутия под земята за по-добри времена. Разбира се, тя никога не вижда повторно бял свят, училищните приятели се разпиляват, ала остава мечтата, преживяното, тръпката на изследователската жар и романтика.

В онова време, най-ранното безгрижно детство на Торбов, родителите му правят големите усилия за своето материално благоденствие. Роден на 15 април 1899, Цеко Торбов е третото дете на младото семейство Николчо и Райна Торбови - едно обикновено българско семейство от края на възрожденската епоха. Николчо Торбов е преселник от битолското село Гопеш и бил на дванайсет години, когато идва с братята си и баща си в Оряхово - твърде далечна крайна спирка. Но с труд и упорство се закрепва на новото място. Тъй като търговията се оказва най-доходната дейност, някак си естествено новите заселници Торбови се захващат тъкмо с нея: Николчо Торбов, отпърво помощник на чичо си Наум, след кратко време отваря с братята си Тодор и Александър магазин, който скоро почва да води сам. Бащата на Цеко Торбов не е сред големите търговци на града. Малкото му дюкянче, първоначално в чужда къща, съвсем не е като например луксозната и шарена книжарница на Коста Лулчев на главната улица. Продавал е всичко, дори и стари дрехи. Но припечелвал за семейството си достатъчно с честен труд. Както повечето здрави еснафски семейства, и младите Торбови са съхранили външните белези на бита на предосвобожденските българи - патриархална задружност и почтителност, непроменима йерархичност и доброта. До Балканската война съпрузите, с четирите си деца Иван, Славко, Цеко и Мария, живеят в къщата на поп Иван Опров, дядо на проф. Торбов по майчина линия.

Без да познава охолството, проф. Торбов е имал радостно и щастливо детство: с игрите в махалата, със задружния живот в семейството, с братската привързаност между децата, които си делят по равно дори единствения чифт кънки.

Проф. Торбов е запомнил щастливите празнични вечери в голямото семейство - с приготовленията и песните след това, дори първото домашно кино и купуването на първите собствени книги... Всичко това е обвеяно от тънката носталгия по щастието на детството. Едва ли съзнанието за пълнокръвие и удовлетворителност идва само от безгрижието. Детските години, съществуващи обективно, но моделиращи представите съвсем субективно, са времето, в което будното и любознателно момче е научило, че упорството и трудът са в основата на живота в хармония със себе си. Макар да е далече още избистрянето на зависимостта дълг - удовлетвореност, тъкмо семейната среда развива у него онези черти на характера, които той после сам ще усъвършенства съзнателно, за да овладее удивителното си трудолюбие, постоянство и търпение.

Обърнатият назад поглед на професора в "Спомени от ранни години" вижда равната повърхност на ежедневието в големия майчин род, оцветена в сантиментална носталгия. Отношенията в дома спазват йерархията и вкусът на миналото притъпява всяко колебание в нейната целесъобразност. Вечер в голямата стая в старата къща на раховския свещеник поп Иван Опров две газени лампи осветяват скромната обстановка. Върху застлания с домашни черги дъсчен под са сложени две трапези - едната за старите, дъщерите и зетьовете, другата за малките внуци. Това разделение е строго спазвано и никому не иде наум да промени нещо против волята на властния стопанин. Домашните насядват гъсто околовръст, на малки столчета, а децата - направо на земята, ала никой не посяга към хляба, преди отец Опров, с бяла коса и бяла брада, да прочете вечерната молитва. Слушат чинопочитателно и едва след като се прекръсти той, те започват да се хранят. Яде се в мълчание - заради уважението към хляба и домовладиката. Научени са да не бързат и децата спазват това изискване, защото само така могат да заслужат честта да бъдат допуснати, като му дойде времето, да се наредят при възрастните. А когато всеки свърши, събира в шепа трохите пред себе си и ги поглъща до една, защото нито едно късче не бива да стане зян и е грях да се пилее насъщният...

За дядо си, свещеника, проф. Торбов отсъжда - беше строг. Въпреки това бъдещият учен си спомня за него с нежност и топлота. Справедлив и издигнат, Иван Опров е за внуците си "старият баща". Авторитетен и влиятелен сред домашните си, той е уважаван и от цялото раховско гражданство. Дори и повече - винаги, когато идва в Оряхово, Врачанският владика отсяда у стария свещеник, засвидетелствайки му по този начин най-високо клирско зачитане.

"Над леглото на стария баща висеше на стената един добре очистен ятаган." (Спомени 1982: 7). Колоритната личност на стареца, запазил юнашко оръжие от незнайни времена, разпалва момчешкото въображение на Торбов. Дотолкова, че когато след повече от три десетилетия - вече млад учител - Торбов отива на почивка в Златоград и случайно среща там свещеника Сава Докторов, участвал в Освободителните борби на България, напомнящ му за собствения му дядо, той вдъхновено написва обширна публицистична студия за неговия живот - несъмнено в памет за своя прародител (Торбов 1936в).

В детското съзнание особено място заема и вуйчо му Никола. Обществено ангажиран, по едно време той е кмет на града. Като такъв допринася доста за развитието на Оряхово и оставя следата на рядък управник. За първи път той донася коледна елха в салона на стария баща и около нея се устройват щастливите семейни тържества. Сам останал без деца, вуйчото е внимателен и обичлив с племенниците си. Взискателен, но фин и сърдечен, Никола Маринов е първият учител на Торбов по етикеция и добро държане сред хората. Когато раздават "тевтерчетата" на малките ученици, Цеко Торбов и брат му Славко отиват да се похвалят на дядо си и вуйчо си с успехите си и получават по пет лева за награда. Години след това вуйчо му Никола поддържа жива връзката си с племенника, помага му в най-тежките безпарични месеци в Берлин през зимата на 1921 година. Пак той посреща с разбиране духовните стремежи на племенника си и му оказва незаменима финансова помощ, без която Ц. Торбов не би могъл да издаде първите си преводи на Л. Нелсон. Но за това по-късно...

Малкото момче, тръгнало на училище, все още не е открило света. А той поднася достатъчно храна за неговото любопитство. В 1909 година над българското небе се появява Халеевата комета, която вместо да очарова нашенци, ги хвърля в трескав ужас, както впрочем става с всяко събитие, застрашаващо непроменимостта на битието. Загадката на мнимия природен катаклизъм, кой знае по чие хрумване обяснено като катастрофа, защото Земята щяла да мине през опашката на кометата и щяла да изгори (Спомени 1982: 29), поразява въображението на десетгодишното момче. Наблюдението на космическото явление се запечатва в неговото съзнание с все още неизбистреното усещане за съществуването на неща, вън от обичайното, подчиняващи се на закономерности, чието изследване е вълнуващо преживяване. В онова оптимистично начало на века Цеко Торбов естествено не знае, че ще стане свидетел на същото събитие още веднъж, след седем десетилетия, че между двете знаменателни космически прелитания ще стоят събития на зрелост и грандиозни житейски дела, но и непоколебим стремеж към вярност на себе си. Тогава, в 1909, не се случва нищо страшно, нито необичайно и въобще от тази уж фатална среща на малкото градче, а и на цяла България със свръхестественото, не произтича нищо. А три години по-късно голямата трагедия с трансконтиненталния лайнер "Титаник" отново развълнува гражданството, но мрачната сензация му остава чужда.

До седми гимназиален клас Ц. Торбов учи в Оряхово, в единственото училище в града. А бащата е един от най-дейните в инициативата на гражданството за откриване на местно училище с горни класове. Големите му синове, завършили основно училище, е трябвало да продължат да учат, а по това време гимназии имало във Враца и Плевен. Но издръжката на учениците навън е доста скъпа. Сформира се граждански комитет, чиито представители молят в София Министерството да разреши да открият гимназия в градчето - първо четвърти гимназиален клас, пети - на следващата година... и така до седми клас. Осми гимназиален клас така и не се открива, тъй като избухва Първата световна война. Но и това не е малко, като се има предвид, че раховското гражданство до този момент праща децата си в едно училище, в което продължава да се преподава по неволя по взаимоучителната метода. Осми клас Цеко, а и Славко, по-големият му брат, завършват в Плевен.

Знаем как училището в малкото градче е място за постоянна игра след учебните занятия. Тук се раждат детските приятелства, някои от които оцеляват през целия живот. Гледани с очите на възрастния, те носят приятния аромат на спомена, по правило считан за щастлив. Пък и тъкмо детинските приумици понякога помагат да разберем света. Ето защо не ни и учудва, когато някое невинно детско приятелство прескочи годините и се запази току до ръба на старостта. В първо отделение на класното училище започва дружбата на Цеко Торбов с Йордан Ненчев - Данчо Читака. Началото е поставено с някаква закачка, но оцелява. Двамата, преминали през съвсем различен житейски път, в края на 80-те, почти като в детството, замислят да издадат история на родния си град. При това съвсем сериозно. Води се усилена кореспонденция, събират се материали, правят се проучвания, Данчо подготвя ръкопис, в който се включва и проф. Торбов, преписва го, обработва го и със сериозността и точността на учения подготвя този ръкопис за печат, прави необходимите извадки от пътеписа на Феликс Каниц. Устойчивостта на старото им приятелство е удивителна и уважението на професора към приятеля със звучния прякор не може да се подложи на съмнение, както и обратното. От общото им начинание, захванато с такъв трогателен ентусиазъм, остава една папка - полуготов ръкопис, както и няколко журналистически материала - изрезки от пресата, разкриващи историята на Оряхово от създаването му до днешни дни. Работата на проф. Торбов над този нереализирал се проект тъкмо по времето, когато е на края на силите си заради преводите на Кант, има своето тривиално обяснение: дългът към прадедите, при все че отговорността към начинанието е непропорционална на смисъла му за изтъкнатия учен.

Та Данчо Читака нахлува в живота на Цеко Торбов с едно издевателство - покачил го на едно дърво, от което той сам не могъл да слезе, ала сетне станал негов постоянен закрилник. И макар с десетина години по-голям, той се чувства близък по душа и интереси с Ц. Торбов и неговите приятели. Висок - затова Читак - с буден ум, с добро сърце, той е най-големият оригинал на градеца и съвсем естествено се превръща в ръководител на детската групичка. Като поотраснали момчетата, Данчо взел да клони към комунистическите идеи, после - към анархистичните. Вкъщи си имал долап, пълен с книги - най-голямото богатство до края на живота му - макар че едва успял да завърши гимназия. Той все бил в центъра на някаква деятелност. Имало период, в който бил гонен от полицията - пак заради младежките си увлечения, негова най-сериозна работа! - но винаги успявал да се измъкне по най-невероятен начин. Помага на приятели нелегално да прехвърлят Дунава, сам нелегално заминава за Съветския съюз - да види живота там! - и пак така нелегално се завръща - разочарован! - остава верен на себе си, на своята съвест и честна мисъл докрай. "Вече деветдесетгодишен, той идваше в София при синовете си и винаги идваше у дома да ни види. На 82 години преплува Дунава и получи награда за най-възрастен плувец. Очите му светеха все така умни и добри, макар накрая краката да не го държаха. За Данчо се разказват всякакви истории: качи се на едно дърво, извика "Пред мен е море!" и се хвърли надолу; на младини се разхождаше с бомби в джобовете и стражарите не смеят да го приближат." (Спомени 1982). Веднъж се скрил в дома на Цеко Торбов и после избягал под носа на полицията, докато тези чакали да дойде човек от общината с разрешение да влязат в дома. А накрая заръчал, като умре, да изнесат библиотеката му на улицата, та всеки да си вземе, която книга иска.

За непомраченото другарство заслуга има, естествено, и Цеко Торбов. Ако в детските лудории с Данчо Читака го свързва усещането за сбъдването на мечтани приключения, в късните години то е заместено от верността на приятелството. Едва ли е само сантименталността, заставила проф. Торбов да прибере като скъп спомен измежду най-ценните писма, получавани от членове на Фондацията и Кураториума по присъждането на Хердеровата награда, и писменото поздравление на Данчо по повод голямото отличие. "Гордея се, че имам такъв именит приятел, но мисля, че трябва да се гордее и Оряхово, и българският народ."² - и можем да сме сигурни, че непринудената му радост е истински изживяна.

Пресилено е да търсим особен смисъл в наглед случайните познанства, ала тяхната посока сигнализира началото на търсене на опора, достатъчно надеждна, за да поддържа оттласкването от семейната и родната среда. Първият знак, че третото дете на Райна и Николчо Торбови не прилича на другите, е увлечението му към музиката. В прогимназията Цеко Торбов има уроци по цигулка при диригента на духовия оркестър на 36-ти полк в Оряхово, един фелдфебел, който взимал по-евтино от учителя по музика в училище. Заниманията с цигулката поглъщат вниманието на Торбов и естествено, създават у него особена чувствителност към музиката, която ще бъде най-добре удовлетворена при следването му в Берлин.

Той не изоставя обичната цигулка дори когато го вземат войник в края на Първата световна война. Ако не е трогателно, би било комично - войник от иззимателна команда, с брезентова торба на едното рамо и цигулка в другата ръка. Работата му е да обикаля селата в района и да събира за българската армия излишъците от провизии. Можем да си представим, как нищо не е успял да "изземе" този млад и слаб войник, с поетично-музикална душа, който все пак има късмета да изкара съкратена военна служба. И какво чудно - освен цигулката, вкъщи той си има няколко тетрадки стихове, измежду които - нито ред военна патетика!

В трети прогимназиален клас учителят по пеене го записва в църковния хор. Той репетира редовно за неделните литургии. Нещо повече: през 1917-1918 и 1923-1924 г. сам става диригент на същия хор, в който участват вече не само ученици, но и по-възрастни хора. Всички те се вслушват в указанията и съветите на младия си диригент, с доверие се осланят да ги ръководи. Изнасят се благотворителни концерти по Коледа и Великден за събиране пари за паметник на падналите във войната.

В последния клас на гимназията в Плевен се подготвя училищно представление на оперетата "Силен като турчин", в която трябвало да пее станалият по-късно известен български оперен певец Михаил Попов, съученик на Цеко Торбов. Той обаче бива отстранен преди представлението поради някакво спречкване с учителя и по нареждане на директора неговата партия се изпълнява от Цеко Торбов. Представлението минава с голям успех, а самият учител самонадеяно заявява, че той имал по-добър глас от Михаил Попов. Не е ясно дали е сгрешил, но съдбата си знае работата. Михаил Попов постига европейски висоти в певческото изкуство. А Торбов, без да се посвещава професинално на музиката, запазва до края на живота си любовта и интереса си към нея.

"Иначе в училището всичко беше много хубаво." (Спомени 1982: 18) - ще напише в своите записки след осем десетилетия професорът. Констатацията възкресява представата за едно ученолюбиво момче, все още неангажирано, но вкусило трепета от докосването до непознатото, до безкрайния свят на познанието. В часовете по геометрия господин учителят Кисьов непрекъснато пита "Защо?", та да научи учениците си на дирене, на фундаментално мислене при даване основанията на теоремите. В прогимназиалните класове се проявяват и артистичните наклонности на ученика. Оттогава са и по-отчетливите му спомени за любимите учители: "Каквото зная и сега по български език, зная го от учителя по български език, г-н Хасекиев. Той беше много сериозен и взискателен. Виждам и сега, когато го срещахме по улицата и го поздравявахме със сваляне на фуражки, той едва поклащаше периферията на шапката си." (Спомени 1982: 20).

Учителят пък по рисуване и пеене, млад и хубав човек, с брада като Христо Ботев, ръководел и режисирал театралните представления, като сам бил актьор в тях, изпълнявал обикновено любовните роли. Играли са на ученическата сцена "Лес" от Островски, "Любовта на студента" от Леонид Андреев и други. В онези първи години на възхита пред учителите Торбов дори не предполага, че на него тъкмо е съдено да стане любим учител. Дотогава, разбира се, има време. Сега той просто попива. В най-ранните ученически години естествената детска любознателност се превръща в импулс за ученолюбие, в траен интерес към книгите. Той е редовен читател на училищната библиотека. Имайки предвид какво са съдържали училищните библиотеки до двайсетте години на века, можем да допуснем до каква литература е имал достъп Цеко Торбов: както сантиментално и приключенско четиво от миналото столетие, така и новопоявяващите се сбирки и поредици - главно по руски образец - в които се представят откъси и цели произведения на автори от чуждата класика: Байрон, Мицкевич, У. Скот, В. Юго, Ж. Санд, Ж. Верн, Х. Хайне, Л. Тик, М. Рид, Л. Андреев, Пшибишевски, Новалис. Всяко средно училище притежава поне едно от изданията на Н. В. Гербел на руски език и от поместените в тях образци са правели първите си опити бъдещите български преводачи.

В Оряхово на централната улица се намира книжарницата на Коста Лулчев и Ц. Торбов е чест неин посетител. От началото на века в нея се продават особено нашумелите книги от библиотеката "Мозайка от знаменити съвременни романи", популяризираща произведенията на световната литература и "всесветските" писатели. Тук попадат Балзак, Стендал, А. Франс, А. Доде, Р. Ролан, Мопасан, А. Кронин, Т. Ман, Ст. Цвайг, П. Бурже, славяните Сенкевич, Реймонт, Достоевски, Чехов, Бунин, Толстой.

Впрочем, за литературните влияния, проф. Цеко Торбов сам сочи творбите на големите руски класици като подбудили у него особена чувствителност към страдащите и към страданието, изострен поглед към социалното, към проникването в човешката душа.

Разбира се, пълен списък на поредицата може да се извади от някой литературен справочник, но които и от книгите на поредицата "Мозайка" да е прочел Цеко Торбов, той е бил един от онези читатели, по отношение на които уредниците на тази библиотека биха могли да бъдат сигурни, че са постигнали целите си: да приобщят към световната литература една любознателна натура и да възпитат у нея вкус към красивото, естественото, нравственото.

И за да бъдем изчерпателни, тези произведения участват в изграждането на следосвобожденските деятели, създават у тях вкус към благородството, което, школувано в странство, се превръща във високо осъзнат граждански дълг и отговорност пред Отечеството. Културно репродуциращото се клише на самовъзпитанието във високи идеали посредством подражание на безразборно поглъщаната литература от най-издигнати до посредствени образци, като рефлексия на възрожденския интелигентски манталитет, продължава да функционира в полза на просперитета на България. Ако това не беше истина, навярно би звучало патетично и предвзето, но поставим ли името на проф. Торбов сред имената на първите български учени, сложили началото на цели клонове в българската наука, пренесли знанията и принципите на знанията от Европа - стара и класическа Европа - по нагласа повече европейци от самите европейци, обладани от месианството за "служба роду", ще разберем защо дори незначителните художествени произведения, на които са се възхищавали в детството си, добиват особен смисъл в контекста на тяхното начинателство. От естетически съображения понякога с пренебрежение сме склонни да отречем наивното откривателство, уверени, че сме надраснали неговата юношеска недостатъчност, като постановим предизвестената му безсъдържателност, но съзнателно се лишаваме от емоцията на задоволеното любопитство, чиито подтици така или иначе са в основата и на сериозната ученост.

2.

Прозрението, бликнало от ненаситното четиво, че по-интересната част от света не е тази, в която сме ние, събужда стремежа към необикновеното и извисеното. Онова странно вричане за търсене на непознати земи с приятелите вече е неудовлетворително заради химеричността си. Отсега нататък детските фантазии ще отстъпят пред една нова деятелност. Петнайсетгодишен, Торбов започва да пише стихове и разкази и това е първият симптом за раждането на особена, различна личност. Част от емоционалното съзряване на юношата е, че не остава прекомерно свързан със семейното огнище. Разбира се, той винаги засвидетелства интереса си към семейните работи в дюкяна в Оряхово и в Плевен - неща, неизразимо далечни от собствения му свят. Цеко Торбов твърде отрано се отличава с други интереси, с друга духовност, с други хоризонти. Усетил вкуса на независимостта, той се отдалечава от братовите си дела в търговията. Същевременно запазва собствената си самостоятелност дори с това, че не търси на всяка цена разбирането на домашните си за своите решения. Той развива волята си в чувство за дълг - но към обществото и към избора си на духовното.

Преди да избере пътя на учения, Цеко Торбов е бил сигурен, че е намерил своето предназначение - литературното поприще. Указания за непоколебимата му увереност намираме не само в преките признания на Торбов за това. Тук не става дума за онова състояние на перманентна юношеска влюбеност, в която всеки средно грамотен ученик се изкушава да напише някое и друго нескопосано стихотворение. Не че последното е лошо. Все пак по-добре - стихове, отколкото отказ от общуване или друга налудничавост. При Торбов обаче нещата са различни. Израсналият юноша, докоснал се до света на изкуството със своята цигулка и първите си литературни опити, споделени с приятеля Стефан Пърпов, се осъзнава като творец във все още мъглявите си представи за живота. Собственото му виждане за себе си го отграничава от близките му. Става ясно, че няма да следва пътя на рода, че въобще никакъв чужд диктат няма да решава вместо него.

Ако проследим по-късните връщания на Цеко Торбов в родното градче, ще видим, че неговата роля на прозорче към света се е свършила в детството. То е останало неизменно там, където босоногите момчета, седнали на големия понтон, люлеят крака над мътната вода на Дунава и след продължителното взиране в нея им се струва, че реката тече нагоре. Вече студент в Берлин, след като са минали шест месеца, откак е напуснал България, той пише³, че макар и да е чужд тук, все пак не страда за "убийственото Рахово". И две години откъснат от него, едва пристигнал във ваканция, вече изпуска в стиховете си вопъл: "По чий ли жребий тук/ дойдох да губя свойте дни...". Та кой, докоснал се до върховете на голямата култура, до оживения друм на големите идеи, не е изпитвал горчилката на съмнението и неудовлетвореността пред ниския хоризонт на родното гнездо!

Младежкото творчество на Торбов е неговата декларация, че той не ще живее като останалите. Детинското откритие на сладостта от писането - все още твърде интимно, е първата провокация към себе си, но и първото преодоляване на света. В него отрано ще заговори за борба - от началните стихове до най-късните в зрялата възраст. Макар да е твърде пресилена, тази дума, вменена на автора си включително и по силата на литературните влияния, все пак изразява желание за самостоятелно поведение. Всъщност юношеското творчество на Цеко Торбов освен че участва в изграждането му като личност, е и културно отражение на времето. Да се пише тогава, е модно, да се играе на лирика, е белег на интелигентност - знаем го от градските салони и вечеринки, в които манията по стихоплетството владее и бездарни учители, и наистина надарени хора. Това е любимото занимание и на високите литературни кръгове. Михаил Кремен вкара цялата трагедия на Яворов в една злополучна римувана игра на думички...

Разбира се, младежката лирика на Торбов си остава несоциализирана, ала фактът на нейното пораждане се синхронизира с контекста на десетилетието. По естетическите си белези тя е твърде книжна и повлияна от законодателите на българската литература от второто десетилетие на века. Но това не нарушава психологическата й функция на усвояване на света и на самоизява, на разрушаване на видимостта в личното пространство.

В онова време впечатлителният и съсредоточен юноша не подозира, че неговата писателска страст ще бъде решително прекъсната от друг житейски избор. Затова той просто непрекъснато пише. Съдейки по педантично събраните и подредени от автора им литературни творби⁴, стигаме до извода, че дори след години проф. Цеко Торбов си дава сметка: те са свидетелство за емоционалната биография, за вътрешния строй на съпричастния към мирските проблеми младеж и участват в нагласата му към духовното. И доколкото в повечето стихове връзката лирически субект - лирически Аз е еднозначна, едно към едно, е възможно те да се разглеждат като биографичен знак, разкриващ процеса на първия съзнателен избор. Литературното творчество на Цеко Торбов обхваща главно периода 1914-1924. То е твърде обемно и от гледна точка на фактологията - ценен извор. Без да се спираме на неговите недостатъци, трябва да признаем, че постепенно словото му се усъвършенства. Неовладяната ритмика и мелодика на речта, неизгладеният стих и понякога декларативна мисъл след време потъва в собствено изграден поетичен натюрел, заличил отпърво откровеното влияние на Яворовата, Пенчо-Славейковата и Ботевата поезия.

Най-общо поетическите изяви на Торбов се обособяват в два основни етапа, разграничени от заминаването му да следва в Германия през есента на 20-та година. Целият поетичен период 1915-1920 е монолитен по преобладаващите в творбите елегични чувства и трагични настроения пред грозотата на живота, пред смъртта, и най-вече по декларираното страдание и мъка. Доколкото фактите на юношеската биография на Цеко Торбов не носят белезите на нещастие и прекършени стремежи, тъкмо дълбокият му душевен живот подхранва въображението му да изрече: "Аз творение съм лишно/ и заклет съм с мъка да живея без предел." (Оряхово, 13.III.1919). Или: "Във душата ми скръбта незнайна/ е царувала без плам..." (Оряхово, 24.II.1919). Младежът сам определя, че "На живота ми залога/ е животът във тъга." (Оряхово, 20.II.1919). "Душата ми самотна страда,/ аз живея само с есента" (Вълчедръм, 7.VIII.1918). Понякога сухо поднесените чувства на неразбраност, неотрадност и душевна болка остават немотивирани и поради това - необективирани, а носят само възторзите и страданията на изгарящия в търсенията си мозък, на чувството за обреченост: "Зла съдба ме тук зарови/ да живея в мрачни дни" (Вълчедръм, 14.IХ.1918).

Разбира се, младежката поза и чувствителност пресилват краските и без сериозно основание образите и страстите изглеждат излишно трагични. Те са проява на упорития дух, който вижда в самотата и скръбта не трагедия за личността, а предпоставка за размисъл и единствената възможност да вкуси плодовете на ума и интелигентността. Явно състоянието на душевен смут и недоволство, така често преобладаващо над бодростта и самоувереността, е онази част от творческото съзнание, в която се раждат социалните идеи - разбира се, неназовани в чист вид, - поривът към прозрение, желанието да се обясни необяснимото. Доброволният отказ от простите житейски радости представя автора, изграждащ една ценностна система, съхранена и отсетне, в която страданието стои най-високо, защото чрез него може да се проникне до същината на нещата. Един от любимите му образи е този на скитника, тъжен и самотен. Разработен многократно в цяла поредица от стихове, включително и под напора на непреодоляна литературност, той не буди съжаление у създателя си заради нерадата си участ, а по-скоро възхищение от безмълвно поетия кръст - да обиколи света, да опознае людете и да стане богат с чуждата и своята мъка.

Иначе Цеко Торбов пише много, той пише ненаситно, така, както ненаситно чете. Бърза да удовлетвори буйното желание да съхрани всяка хрумнала му мисъл, всяка впечатлила го природна картина. Пише сутрин, денем, нощем, на екскурзия през лятната ваканция, на гости, пише всеки ден, а понякога и по две стихотворения на ден. На 15.III.1919 година е написал пет стихотворения, все различни по настроения. И нищо чудно - бил е влюбен и разочарован в любовта си. В този смисъл стихотворчеството прилича на водене на дневник. Впрочем в архива на професора се намира и ръкопис, ненадписан, но по форма приличащ тъкмо на дневник - обхваща две седмици от средата на март 1919 година. В тях Цеко Торбов се радва на очакващата го природа и уединение, тъй като се кани да замине на планина. Завършил училище, тук той си спомня за гимназията, за първата любов, за въздишките и безсънните нощи, за трепета от всяка среща с Нея. Затворен и въздържан, Цеко Торбов едва ли си е позволил да сподели с някого чувствата си, не го е направил и в страниците на дневника си. Той изживява всичко сам, скрито в душата си, без свидетелства. Само стиховете и бегло подхвърлените бележки го издават: "Тя не беше идеалистка, а аз не мога да търпя това." Коя е тя, развълнувалата младежкото сърце, дала подтик за написването на доста любовни строфи, изповядващи дълбокото чувство, и в същото време разочаровала младия Цеко Торбов - това не само че не знаем, но и едва ли е от особено значение. Но че той държи на висотата на интелектуалната връзка, декларирано в изпуснатата въздишка на съжаление, че тя не е идеалистка, се потвърждава и сетне, след десетилетия - от трайното и творчески плодовито съжителство с Валентина Топузова.

А тогава, през 1919-та, в очакването на отдиха в планината, младият, чувстващ себе си поет, Цеко Торбов се пита: "Нима е възможно щастието в този живот? Не мога да си представя как е възможно щастието наред с тази велика лъжа на съществуванието!" И с увереността на младостта, изпитала едно-две разочарования, но честно устремена да намери хармонията между себе си и обществото, той се врича: "проектирам един голям роман". На своите двайсетина години Цеко Торбов се готви за мащабни начинания, не се страхува и да ги изговори. "Всичко е тръгнало на една страна. И нашата младеж е заприличала на нищо. Студенти юристи, студенти по философия, литература, ученици, всички го ударили на търговия и печалби, и изкуството занемариха, пък и себе си. Театърът, общественият живот, отношенията даже и в политиката издребняха. От чудо най-заслепените буржоа започнаха да се надяват само на социалистите. Дано не излезе и от тях такова, каквото и от всички други. И там заговориха страстите. Захванаха се уволнения и назначения само по партизанство. По такъв начин заразата от лекия живот мина и в редовете на социалистите."

Не можем и да се съмняваме - щом е голям роман, навярно би бил посветен на тогавашната българска действителност. А тя е била интересна картина: разсипано стопанство, което Цеко Торбов е видял в иззимателната команда, когато не е имало какво да се взема от селяните; народ, унизен от поражението в Световната война в най-светите си патриотични чувства; компрометирана национална идея, въодушевила обществото в началото на Балканската война за освобождението на поробените братя в Македония, а завършила с грозен крах, разколебаващ вярата в нейното осъществяване въобще. Торбов наблюдава и преценява обстановката, анализира я, търси обяснението - и в духа на времето - чете "Историята на социализма" от Карл Кауцки. По този начин той търси път за себе си. Енергичен и амбициозен, ученолюбив и упорит, изкушен в литературата и музиката, вкусил сладостта на изкуството, младият Торбов нито за миг не се вижда наследник на бащиното поприще. Нещо повече, тъкмо синът на търговеца се възмущава искрено, че всички са го "ударили на търговия и печалби". Това не е ирония на съдбата, това е самата съдба: в българския духовен живот от края на миналия и началото на този век е съвсем неизключително, даже е правило, синовете на бакали и търговци да пишат стихове в тефтерите със сметките на бащиния дюкян, да жадуват свободата на духовния полет, вместо да броят печалбите, да живеят скромно, но за изкуството, наместо като тежки градски първенци. Синът на Николчо Торбов не е неблагодарен, никак даже! Той изпитва дълбоко преклонение пред честния труд на баща си, който не е спирал да работи, за да издържа децата и семейството си. Само година по-късно, от Берлин, той ще пише на родителите си с дълбоко чувство на благодарност за грижите им, ще проявява интерес как вървят делата им, ще ги поздравява, когато имат временни успехи, истински ще страда, когато работите не вървят. Той запазва съзнанието за цената на труда и след много десетилетия, в края на живота си записва един интересен и показателен епизод от историята на Оряхово. "Старият почтен търовец Христо Цаков давал вечерта, когато идвал от дукяна, ключовете на дукяна на майка си, като целувал ръката й. На сутринта взимал ключовете от нея, като пак й целувал ръката." (Спомени 1982). Запазването на такава патриархална традиция в неразрушима връзка между поколенията, в уважение пред труда на родителя е направо възхитително. Тази картина го е дълбоко впечатлила и продължавала и по-късно да предизвиква размисъл у стария вече професор.

Но той не е такъв. Той е друг. Без да отрича онзи, другия начин на живот - тихия, потъналия в ежедневието, макар отворен за духовното, ала все пак похлупен от грижите на семейството и препитанието - Цеко Торбов е вече направил своя избор да следва право. И как инак - прочел е стотици книги, написал е десетки стихове, обикнал е музиката, разхождал се е безброй пъти край Дунава, и е забелязал, че когато реката е пълна, сякаш тече нагоре...

Впрочем изборът му не е драматичен, нито външно препятстван. Видим конфликт между личност и общество няма, по-скоро - неудържим напор на духовна енергия. Оряхово е градче с дунавски хоризонти и е естествено будните люде да имат участта на обществени и държавни хора (градът познава вече такива примери с Коста Лулчев, проф. Ал. Цанков, Даков), да се стремят към столицата и Европа. Без да бъде разкъсващ, този избор е все пак дълбоко изживян, защото десетки строфи от юношеската му поезия носят горчилката на неразбрания порив, трагичната констатация, че идеалите липсват, а надеждите са в лед сковани. Естественото е тъкмо този млад човек да не бъде в захлас от дребната перспектива на градеца и рода. И ето как волята за наука и духовност лишава семейство Торбови от един литераторстващ търговец, навярно много просветен и издигнат - и от такъв би имало полза! Възнамеряващият да стане писател Цеко Торбов се подготвя да следва със съзнанието колко това е необходимо за книжовните му занимания. Следвоенна София, в която се озовава през есента на 1919-та, предлага ред вестници и списания, в които е можел да публикува и сътрудничи, а Софийският университет е средище на всички литератори - утвърдени и начеващи писатели и критици. Допускането, че е искал да запише някоя филология или изкуствознание, има своите основания в досегашното развитие на младия Торбов. Пък и в следващите месеци и години, както пише в писмата си от Германия, той е сериозно отдаден на литературното си творчество: "Виждам постоянно, че моят живот - това са книгите, писането..." (Гьотинген, 18.V.1922), "Пиша стихове и в късна нощ заспивам" (Берлин, 24.ХII.1920), "Пиша непрестанно. Това е физиологическа нужда, без която сякаш бих отровил душата си." (Берлин, 13.IV.1921). Но строг и взискателен към себе си и към другите, отдаден на чувството си за дълг пред обществото, на култивираното съзнание за отговорност, бъдещият професор Ц. Торбов записва да следва право. Факт е, че дори в спомените си, нито в архивните си бележки по-късно не обяснява как е стигнал до това решение. Станало е някак твърде естествено. Като даденост за своята натура той приема да бъде поет, адвокат и учен едновременно. В онзи отрязък от живота му подобна комбинация наистина изглежда възможна, но кой ли може да е сигурен, че е уловил миналото...

БЕЛЕЖКИ

1. Писани към края на 70-те години, те се отнасят за детството и ученичеството. Спомените са водени на тетрадка малък формат, с молив и обхващат трийсет страници. Оформени са по абзаци, хронологически непоследователни, номерирани с арабски числа. Последните 6 страници представят план за спомени за Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война с отделни нахвърляни въпроси, включително и по Македонския въпрос. Върху текста има бележки на професора, които подсказват за работа със сериозен замисъл, останал нереализиран. При точно цитиране ще бъдат обозначавани: Спомени от ранни години, № на абзаца. През лятото на 1982 г. на вилата в Симеоново проф. Торбов, вече на преклонна възраст, диктува на съпругата си Валентина Топузова-Торбова спомени за най-ранното си детство в гр. Оряхово. Тези спомени са запазени в ръкопис, не са датирани, нито са редактирани за издаване, но са ценно свидетелство за семейната среда на професора. Обхващат дванайсет страници от тетрадка малък формат, изписани с химикал, като всеки абзац е отделен нарочно от останалите, без да се следва хронология. При точно цитиране ще бъдат обозначавани: Спомени 1982. [обратно]

2. Из писмо на Йордан Ненчев до Ц. Торбов от 6 март 1970, Оряхово. [обратно]

3. В архива на проф. Ц. Торбов има един том писма, подвързани в самостоятелно тяло. Това са запазените и подредени по дати негови писма до родителите му, отделно до майка му, баща му, сестра му, братята му, изпращани от Германия във времето на двукратния престой там - от 1920-1923 и 1926-1929. От времето на първия период са съхранени 70 писма, а от втория - 13 писма. При цитиране на откъси от тях по-нататък в скоби ще се посочва датата на писмото непосредствено след цитата в текста. [обратно]

4. Ръкописите на литературните произведения на Цеко Торбов, писани в периода 1914-1924 г., са подвързани в един том, подредени по жанрове - поезия и проза, и по хронология. Всички творби са датирани и изрично е отбелязвано мястото на написването им. Върху отделни произведения има бележки с молив с почерка на проф. Торбов, от което може да се съди, че при препечатването на текстовете той е внасял поправки. Години след написването им е продължил откъслечно да се връща към тях. При точно цитиране в скоби ще се посочва мястото и датата на създаването на произведението - от съображения за изчерпателност на жизнените факти от този ранен период. [обратно]

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.03.2009
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. Варна: LiterNet, 2009.

Други публикации:
Весела Ляхова. Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов. София: Графика 19, 2001.