ПРОИЗШЕСТВИЕ

Весела Ляхова

web

Силвия шофираше умело и с удоволствие. Връщаше се от конференция, на която беше изнесла основния доклад. Отклони се от групата, за да се отбие при родителите си в малко провинциално градче по пътя.

Свечеряваше се. Пътят се виеше между ниски хълмове, в чието подножие вече мръкваше, докато върховете още се огряваха от слънцето. Листата отдавна бяха окапали и оголелите дървета по възвишенията стърчеха като остра небръсната брада. Откакто стана шеф на програмата, тя шофираше сама. Финансирането на всички проекти идваше от чужбина, включително и на последната конференция по проблемите на социализацията на маргинализираните социални слоеве на населението. Тя познаваше отлично родната ситуация, но средствата все бяха недостатъчни. Можеше да се направи твърде малко, което да има практическо приложение, независимо че в изложенията си пишеше друго. За кое по-напред - за безработните ли, за инвалидите ли, за малцинствата ли, за изоставените деца ли... Затова, обявявайки, че ще прави икономии, тя се лиши от шофьор - най-сетне дойде ред да реализира това, което е смятала за ефективно. Предишните шефове, все мъже, държеха на шофьорите си - от суета и заради честите коктейли, на които можеха да пият без ограничения скъпите напитки, с които посрещаха и изпращаха чуждестранните гости. Силвия не беше по пиенето, на нея й дай работа. Надеждна, образована, амбициозна, тя съвсем естествено се издигна до първото място. И пак хубаво, че чужденци решаваха кадровите въпроси, защото те плащаха. Ако останеше до министерството, от свои хора никога не би се доредила.

На един прав участък Силвия натисна педала и с приятно ръмжене хубавата кола се плъзна гладко по асфалта. Но миг след това хлътна в дупка и тя трябваше да убие скоростта. Да не бяха тия лоши пътища... Толкова пари се даваха за инфраструктура, къде ли отиваха. Разбира се, знаеше къде отиват. Като с техните проекти - за същинската цел оставаха по-малко от една десета. Живото чувство в нея се бунтуваше срещу това положение, но какво ли можеше да се направи? Как какво? - това, което тя прави: съкращава излишните разходи, доколкото зависи от нея. Тя може да се откаже от шофьор - прави го. Ако всеки администратор се откаже от една благинка... Силвия се усмихна, защото съзнаваше, колко утопично и невъзможно е това. Трябваше да стигне дотук, за да оцени безсмислието на подобни очаквания, каквито се ширят сред непосветените. Разбираше, че има някакво противоречие - от една страна, тя спестява от служебния шофьор, а от друга, приема подобна спестовност за популизъм заради незначителния й размер.

Слънцето изчезна дори от върховете на хълмовете, мракът настъпваше отвсякъде. Силвия пусна светлините. Крайпътните черни дървета бяха като неестествени, колата ги отминаваше, но те изплуваха от тъмното отново и отново. Беше време от денонощието, когато по шосето нямаше движение и Силвия се чувстваше съвсем сама в целия свят. Можеше да пее, да си говори, дори да крещи - няма кой да я чуе. Сама не знаеше как й хрумна подобно налудничаво нещо, може би просто всичко беше наред.

Ненадейно из неосветения банкет в далечината се отдели смътна сянка. Още преди Силвия да успее да реагира, колата връхлетя. В последния момент завъртя рязко волана и почти стана от седалката, натискайки педала на спирачката. Но отклонението беше недостатъчно, за да избегне удара. Чу се тъп звук на ламарина и нещо меко под предния десен калник. В този миг тя помисли за толкова много неща наведнъж, че ако трябваше да ги подреди в хронологически ред и да ги обясни, биха й трябвали часове. Колата спря. Силвия погледна през огледалото, но в сумрака почти нищо не се различаваше. На шосето, трийсетина метра по-назад, лежеше някаква купчинка - едро животно или човек. Силвия не беше от страхливите, но се огледа предпазливо и още не гасеше двигателя в почуда какво да прави. Ето ти сега сама! Ако онова там е животно - лесна работа, но ако е човек, Бога ми, много лошо! А ако е клопка? Гледала е такива филми - подхвърлят на пътя кукла, уплашат шофьора и го причакат да излезе, за да го убият. Тия екшъни по телевизията само това могат - да научат престъпниците на номера! Но ако все пак е човек - май наистина така й прозвуча ударът, той лежи сега неподвижен. Убила ли го е или го е ранила. Докато се чуди какво да прави, навярно изтичат последните му минути живот.

Тръпки на ужас я полазиха. До преди миг си караше доволна и уравновесена като всеки успяващ човек, а сега стои насред шосето като престъпник. Как можа да се случи подобно нещо тъкмо на нея! Нито е да избяга, защото тя има съвест, нито е да остане, защото ей сега ще се появи отнякъде ченге и работата така ще се размирише, че всичко ще иде по дяволите - успехи, кариера, служебна кола... Защо й трябваше да се отбива! Ако си беше вървяла по графика с групата, сега щеше да е на прощалната вечеря с координаторите на международната програма.

Незнайно колко време мина, ала нито лежащата купчинка помръдваше, нито Силвия се решаваше да стори нещо. А ако просто си продължи пътя? Но ако от удара има следа по колата? Ще трябва да дава обяснение - служебна кола е това, води се отчет. Силвия усети как глухо отчаяние се надига в гърдите й. Готова беше да ругае - и случайността, и себе си. Нима е толкова подла и некачествена като човек, та да се остави един инцидент да я сломи и компрометира.

Даде на заден и бавно се доближи до лежащото тяло. Изключи двигателя и слезе, като преди това по навик включи аварийните. В колата не си даваше сметка, че навън беше доста захладняло. Несъзнателно стъпваше внимателно и се напрягаше да различи подробности, колкото се може по-отдалече.

- Какво си ти? - подвикна Силвия, съзнавайки колко нелеп беше въпросът й.

Купчинката помръдна и Силвия различи глава, рамене. Беше човек, може би жена, лежеше по очи. Слава богу, че не е някой пиян - мина й през ума. Доближи се съвсем, приклекна и обърна тялото. Лъхна я неприятна, тежка миризма, смесица от плът и остър дезодорант. Повдигна главата й и дълги коси се замотаха в ръцете й. Беше младо момиче, почти дете, циганка. Има си хас да трябва да й прави изкуствено дишане! Огледа я. Нямаше външни рани и кървене, наведе се към гърдите й да провери има ли пулс. Разгърна дрехата й и видя, че под нея тя е почти гола. В тая екологична тишина отчетливо чу чистите удари на чуждото сърце. Изпита неудобство от докосването до гърдите й. Погледна лицето на момичето. Ясната вечер й позволи да види правилни черти, дори хубави. Доближи ухо до устните й, долови съвсем тихо дишане. Изглеждаше като заспала.

- Събуди се, бе девойче! Не съм я убила... сигурно е в шок - трескаво взе да си мърмори Силвия. - Не умирай, моля ти се, не умирай. Аз ще ти помогна след това за всичко, да се оправиш, да учиш, каквото трябва ще направя...

Момичето не помръдваше. Трябваше час по-скоро да отведе момичето в медицински пункт. Засрамена от вътрешната си погнуса, се опита да я повдигне, както се вдига малко дете. Но отпуснатото тяло беше тежко за нейните сили. Подпъхнала ръце под шията и коленете, тя можеше само да я бута, да я тътри. В безсилието си се разплака на глас и без да пази тоалета и чорапогащника си, коленичи, за да си помогне и с тяло. Студеният асфалт я прониза и тя с огорчение си помисли колко малко може да си помогне сама, а пък беше експерт да помага на другите, да създава и контролира институции за помощ. Някаква част от нейното съзнание стоеше сякаш незасегната от случката, отстрани, наблюдаваше я и неодобрително преценяваше безпомощността й.

В далечината, там, където фаровете не достигаха, се появи светлинка. Отсреща се приближаваше кола. Силвия пусна тялото на студеното шосе и се изправи. Хукна напред като към спасение и размаха ръце. Колата се движеше бавно, а Силвия нямаше търпение. Долната й челюст взе да трака от студа и напрежението, усети ръцете и краката си студени. Дали няма да я подмине. Беше някакъв самоделен пикап, москвич с отрязана задница, преобразена на каросерия. Спря съвсем примерно, дори отбивайки на банкета, сякаш имаше движение, на което би попречил. От колата излезе мъж, доста по-възрастен от нея, с работни дрехи и дебела памуклийка. Определи го като ловец - заради старомодния мустак и подпъхнатите във високи ботуши панталони.

- Моля ви, помогнете ми.

- Какво е станало? - приближи се мъжът, като гледаше към колата и момичето зад нея.

- Не знам как стана. Едно момиче излезе пред колата ми. Не можах да избегна удара. Не мога да я вдигна, за да я сложа в колата. Трябва да я откарам в болница.

Мъжът се надвеси над тялото.

- Жива ли е?

- Жива е. Чух и пулса, и дишането й.

- Вие лекарка ли сте?

- Не.

- Циганка - констатира той за момичето. - Пардон, ромка. Тук наблизо няма цигани. Това момиче е магистрална труженичка. - Понеже Силвия не разбра, той уточни: - От онези, проституиращите на пътя. Не я ли виждате как е облечена. Сигурно е избягала от сводника си, иначе няма защо да тръгне насам.

Силвия се удиви как мъжът веднага съчини историята на момичето.

- Сигурно е в шок - несмело предположи Силвия.

- Кой я знай. Те са издръжливо племе. Ще се оправи. Къде да я кача?

- Дайте я на задната седалка.

Той я вдигна леко, с нея в ръце съвсем приличаше на ловец с трофей.

- Колко време е минало от катастрофата?

- Сигурно половин час и повече.

- Викали ли сте КАТ?

- Не, паникьосах се - призна Силвия, - пък и оттук никой не минава.

- Не минава. Но трябва да дойде КАТ, да направи протокол.

- Ще се оправя с щетите и без протокол на КАТ.

- Няма да се оправите, момичето може да Ви съди.

- За какво?

- Ако нямате протокол от местопроизшествието, за да е ясно, че е станало в тъмницата, може да не ви признаят за непредумишлено убийство.

- Какво убийство! - нервно възрази Силвия. Взря се в лицето на мъжа, сякаш се опитваше да разбере шегува ли се или говори сериозно. - Аз никого не съм убила! Тази ми се изпречи пред колата, изскочи от банкета, без да се огледа! Просто нямаше спасение! Пък и тя не е мъртва!

- Така, като Ви гледам, сте интелигентна жена. Не знаете ли, че при произшествие на пътя трябва да повикате незабавно КАТ. Сигурно имате мобифон.

- Имам - Силвия се смути от равния и спокоен тон на мъжа и пак се ядоса на себе си, на неподозираната си непохватност. Преди час би се заклела, че знае какво да прави във всяка ситуация.

- Обадете се на КАТ.

- Но докато дойдат, времето на момичето изтича.

- Изтича - съгласи се мъжът.

- А не можете ли да я откарате вие? - сети се изведнъж Силвия.

- Ами, мога... - уклончиво отговори мъжът. - Но я се обадете. - Личеше, че не иска да се отклонява от пътя или пък да качва съмнителното момиче в колата си.

Докато тя звънеше по мобилния телефон, забеляза, че лежащата девойка се размърда, дори се надигна. Отсреща приеха обаждането без охота и напълно безразлично към нейната тревога.

- Ще дойдат ли? - попита мъжът.

- Ще дойдат. Помолиха да останете и вие за свидетел.

- Ще остана - в гласа му прозвуча някаква насмешлива увереност, която тя прие адресирана към себе си. Не можеше да се отърве от чувството, че е неопитна като тийнейджърка, която само си мисли, че всичко в живота й е ясно.

Мъжът запали цигара. Силвия отдавна не пушеше, но сега неистово й се припуши. Ядоса му се, че не й предлага - елементарното възпитание го изискваше. Тя влезе в колата да види какво става с момичето. То се беше поизправило и гледаше наоколо със занесен поглед.

- Как си? Боли ли те нещо? - грижовно попита Силвия, надвесена през предната седалка. На фона на задното стъкло косата на момичето проблесна с бакърения оттенък на къна.

Момичето зиморничаво сви рамене и поклати глава.

- Студено ли ти е? Къде си ударена? Нали разбираш какво ти говоря? - засипа я с въпроси.

Момичето промълви:

- Нищо ми няма. Защо не се махнем оттук?

- Чакаме КАТ.

- Полицията? - с тревога попита момичето.

- Полицията.

Момичето се раздвижи поривисто, спусна крака от седалката и посегна към вратата да я отвори. Движенията й не бяха много сигурни, навярно не би могла да се задържи права.

- Трябва да си ходя.

- Никъде няма да ходиш. Изкара ми акъла, сега ще си ходиш. Ще те откарам в болницата. Къде си хукнала по нощите, а не си седиш вкъщи - смъмри я Силвия.

Момичето я погледна хладно и неразбиращо и премълча.

- Студено ли ти е?

- Студено ми е.

Силвия запали двигателя и пусна отоплението.

- Стой тук и не мърдай. Ще се стоплиш ей сега.

Силвия отново стана уверена като преди. След като момичето се свести, одевешният страх й се видя смешен. Добре че никой не видя позорния й страх и ужас.

- На колко си години? - попита тя момичето като човек, който контролира нещата.

- На 14.

- Само на четиринайсет? - удиви се Силвия. Момичето изглеждаше поне на осемнайсет. - Трябва да ходиш на училище. - Силвия усети назидателния тон в гласа си и побърза да добави: - Не искаш ли да ходиш на училище?

- Не знам. Не съм ходила никога.

- Аз мога да ти помогна. - Силвия можеше да я включи в някоя от програмите за социализация на малцинствата. Дори се въодушеви, че ще направи нещо конкретно за конкретен човек.

- Ти коя си?

- Няма значение. Трябва да се свържа с родителите ти. - Силвия седна на шофьорското място, за да не гледа момичето от упор. Струваше й се, че се смущава. Но всъщност май искаше да се скрие от специфичната миризма, която иначе я лъхаше право в носа.

- За какво?

- Трябва ми съгласието им.

- Ти имаш ли деца?

Силвия се изненада от въпроса й, но се усмихна на простодушието й.

- Ако нямаш, защо не ме вземеш мен?

- Не става така лесно.

- Ще го направиш ли? - оживи се момичето.

- Друго мога да направя - тя сериозно мислеше да измъкне момичето от калта, когато тази история приключи благополучно. Има връзки с хубави домове в страната, където учат възпитаниците си на занаят, ще я спаси. Само че ще трябва да се върне пак тук, да издири родителите й, да докаже, че са я оставили без надзор или са я подтикнали да проституира. - Не искаш ли да се измъкнеш от твоя начин на живот?

- Искам да имам дрехи като твоите - изръси наивно момичето и на Силвия й стана смешно. Тя разбра, че девойчето всъщност искаше да има нейния живот, но ей така, като с магическа пръчица. Навярно дори си мисли, че го заслужава.

- Добре ли си сега? - отклони разговора. На теория знаеше, че спечелването на доверието на рисковите групи е много трудно. Те са особено резервирани към официални институции и към властта. Готови са да сътрудничат само ако имат непосредствена полза - да ги отърват от кредитори, да получат материална помощ. - Къде са родителите ти? Трябва да им съобщим, че си добре, да не се тревожат.

- Те няма да се тревожат - Силвия разбра, че за това не трябва да пита.

- Как се казваш?

- Ася - хладно отвърна момичето и се загърна в палтото си, потъна в задната седалка така, че Силвия да не я вижда на огледалото.

Тя беше изучавала реакцията на ледена бариера, която отрязваше пътищата на общуването. Този тип хора схващаха помощта като заплаха. Нищо не можеше да се направи без тяхното съдействие. Силвия си даде сметка, че се държи като на експеримент, сякаш прилага знанията си в практиката. Това не е лошо, но разбираше къде се разминава с действителността. Целта на помагащите и на тези, на които се помага, трябва да е една и съща. А тя винаги е различна: едните искат да оцелеят, а другите - да ги променят. Това момиче й се съпротивляваше и като беше в безсъзнание, и като се свести. Кой го знае какво е преживяло. Дали пък не искаше да се самоубие? Разбира се, че не, самоубийството не е свойствено на първичните хора, те действат инстинктивно, като животните.

- Не искам ченгетата да ме разпитват - обади се Ася.

- Защо?

- Моля те да ме измъкнеш оттук.

- Е, та няма да нощуваме тук. Като дойдат и си свършат работата, ще те закарам в болницата да те прегледат.

- Защо?

- След такъв удар и толкова време в безсъзнание...

- Имаш ли цигари?

- Ти пушиш ли? Не трябва, малка си.

- Ние всички пушим.

- Сега няма да пушиш - отсече Силвия.

Споменаването на цигарите й подейства като глад. Тя погледна към мъжа с пикапа. Той се беше прибрал в тясната кабинка на машината и в тъмницата проблясваше искрицата на цигарата му. Не беше спрял да пуши. Силвия погледна към момичето назад, то лежеше мълчаливо. Излезе и тръгна към отбилия в банкета москвич. Мъжът спусна стъклото, като я видя, че приближава.

- Извинете, бихте ли ме почерпили една цигара? - с видимо неудобство помоли Силвия.

- Моите са серт.

- Нищо. Аз не пуша от една година, ама сега...

- Запалете си, не се тревожете - не стана ясно за какво я успокояваше: задето ще запали пак или за произшествието. - Да ви предложа да влезете в колата ми, ама тя не е хубава като вашата.

- Моля ви се, много си е хубава. - Думите й прозвучаха небрежно. Какво я засягаше кой каква кола кара и какви цигари пуши. Поне не в този момент. - Нали ви върши работа.

- О, чудесна! - оживи се мъжът.

Силвия заобиколи отпред и седна до него. В краката си усети някакви вещи - инструменти и кутии. Вътре беше студено, от тютюна миришеше, приличаше на подвижна работилница. Мъжът й поднесе цигара и огънче. Лютивият дим едва не я задави, тя не изпита очакваното облекчение. Студът, напрежението, чакането я бяха изнервили.

- Да идват тия от КАТ и да свършва всичко... - въздъхна Силвия.

- Ще дойдат.

- И вас задържам.

- Нищо, аз не бързам.

- Тя се свести.

- Ще се свести, къде ще ходи. Те издържат на всичко.

- Не им е лек животът.

- Че за кого е лек - скептично обобщи мъжът.

Замълчаха, пушейки.

- Вие къде насам сама?

- Отивах при родителите си.

- От нашия край ли сте?

Не й се разказваше. Затова не обичаше случайните познанства - трябва всичко да обясняваш - кой си, откъде си, с какво се занимаваш, какво мислиш за последното увеличение на тока и парното или за поредния гаф на министъра. Родната черта за важните неща да се говори на неподходящи места, а когато трябва да се свърши нещо, да се търсят оправдания, беше според нея коренът на злото. Кимна в отговор на въпроса му и допуши цигарата си с отвращение. Но не посмя да излезе от колата веднага, за да не го схване той като надменност.

Най-сетне иззад завоя откъм магистралата се появи кола със синя светлина на капака.

- Ето ги - побърза тя да излезе. Нейната кола беше обозначена с аварийните, нямаше шанс да подминат.

Колата намали и спря на разстояние. Силвия доближи и изчака шофьорът да излезе. Бяха двама. Когато вратата се отвори, чу се работещата радиостанция. И двамата излязоха, без да бързат, представиха се уставно и макар под фуражките им да беше невъзможно да се различи изражението на лицата им, Силвия беше готова да се обзаложи, че там няма нищо друго освен досада.

Единият, вероятно по-старшият, се обърна към нея:

- Вие ли сте направили произшествие?

- Аз - с жест им посочи колата и тръгна нататък.

- Чакайте, къде хукнахте - спря я той. - Как стана.

Силвия се опита да разкаже с най-малко думи и най-изчерпателно всичко - как си е карала, как изневиделица изскочило едно момиче, как се опитала да избегне удара и е кривнала, как се е опитвала да пренесе припадналото момиче в колата си, как дошъл този човек и й помогнал.

Старшият кимаше и отдалече гледаше колата. Помоли я да му покаже мястото, на което е станало. Върнаха се назад, той светеше по пътя с фенерче, търсеше всякакви следи.

- Къде е момичето?

- В колата. Слава богу, дойде на себе си.

- Какво й има?

- На колата или на момичето?

- На момичето.

- Не знам, чакам Ви за протокола, пък след това веднага ще я закарам в болница.

- Установихте ли самоличността й?

- Не. Тя е от малцинствата.

- Я да видим...

Доближиха колата. Едва сега Силвия забеляза, че задната дясна врата беше отворена. Това я озадачи, но като надникна вътре, веднага разбра - момичето беше избягало, докато тя е била в пикапа.

- Няма я - с изненадано отчаяние изстена Силвия.

Мъжът от москвича също се беше приближил.

- Избягала е - обади се, без да го питат. - Много ясно. Не й беше читава работата. Тя си беше от ония по магистралата.

Полицаите се обърнаха към него. Те огледаха мълчаливо и изпитателно и двамата. Не се издадоха вярват ли им или се съмняват.

- Откъде знаете.

- Ами нали й видях облеклото. Под палтото беше само по бельо!

- Обади се в района - разпореди се към колегата си старшият. - Не е отишла далече, да пратят хора да я намерят.

- Дайте да я потърсим ние - огледа се Силвия. - Може да е в шок и да не знае какво прави. Трябва да помогнем на момичето...

Старшият се обърна към Силвия:

- Вие стойте тук. Дайте си документите и се пригответе да надувате балона.

- Да не пострада повече, студено е, а тя не е на себе си.

- Госпожо, чухте ли какво ви казах - строго нареди старшият. Беше свикнал да не му се противоречи. Но като че ли съжали, че пред хубава жена говори така и добави: - Горе на магистралата има криминално престъпление, предприемат се издирвателни действия. Може вашето момиче да е замесено. Ако пък наистина е от магистралните, най-вероятно е бягало от местопрестъплението насам, когато е изскочило пред гумите ви.

Силвия се удиви, че професионалният му език, който внушаваше увереност, прозвуча твърде автоматично. Помисли, че сгреши, дето не заключи колата, иначе момичето нямаше да избяга.

- Я си вижте чантата, госпожо - обади се вещо мъжът. - Да не се е сдобила с крака.

Силвия отвори предната врата. Мястото до скоростния лост, където я държеше, наистина беше празно.

- Няма я.

- Проверете, проверете - подкани я полицаят.

Силвия прерови джабката, провери по вратите, под седалките - нямаше я. Липсваше и палтото й, което беше оставила под задното стъкло.

- Ясно - констатира полицаят.

Силвия не разбра кое му е ясно, но се подчини на нарежданията му. Провериха я за алкохол и като не установиха положителна проба, се разбързаха. Написаха протокола, констатираха и кражбата, накараха мъжът да се подпише и като й казаха, че е свободна, се нагласиха да тръгват.

Силвия ги настигна. Бяха вече седнали и запалили колата, а тя ги задържаше:

- Господин полицай, моля ви, интересува ме съдбата на това момиче.

- Защо?

- Професионален интерес.

- Вие да не сте от някоя организация на ромите?

- Не съм. От друга организация съм. Моля ви, като я намерите, да ми се обадите.

- С такива работи не се наемам.

- Позволете ми тогава аз да ви се обадя. Ще ви звънна още утре, сега няма да ви преча.

- Най-добре е да не ни пречите - прояви той сурово чувство за хумор.

- Запишете ми телефона си, моля ви, аз нямам с какво.

Полицаят се поколеба един миг, но прецени нещо и надраска на едно листче от тефтерче телефона и името си.

- Много сте загрижена - промърмори с недоверие той, подавайки й листчето.

Патрулната кола потегли, след нея си тръгна и мъжът с пикапа, а след това и Силвия. Беше премръзнала, в устата й горчеше от цигарата, а в душата й стана изведнъж чоглаво и мъгливо. Нощта напредваше. Някъде в гората край пътя се беше потулила нейната крадла и проститутка. До сутринта щяха да я хванат. В какво ли се е замесила? Наркотици или опит за убийство, за да се отърве от сводника си, пък накрая и кражбата на нейната чанта. А може нищо да не е направила. Лошото беше, че Силвия се докосна до всичко това и то зацапа чистите и подредени нейни мисли и чувства. Онзи с пикапа не обърна никакво внимание на цялата работа, той дори се развесели. Де да можеше така и Силвия. Трябва да направи нещо за това момиче. Тя наистина ще се обади още утре на полицая, ще проследи историята, ще намери бегълката и ще й помогне. Може би беше божи знак това произшествие.

Постепенно се стопли. Тялото й се отпусна. Следейки внимателно пътя в осветената от фаровете фуния, тя дори се размечта за собствената си доброта. Но като не позволяваше на мислите си да отклонят вниманието й, се чу да казва на глас:

Социална сантименталност.

© Весела Ляхова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.11.2006, № 11 (84)