ВОЛНОДУМЕЦЪТ ЙОРДАН ХАДЖИЕВ

Владимир Донев

web

Габровският писател Йордан Хаджиев е автор на 14 белетристични книги, сред които по-известни са сборникът с разкази "Апартамент Мона Лиза" (1975), новелата "Почивка на море" (сп. "Съвременник", 1975), "Игра на любов" (сценарий за едноименния филм, 1980). Писал e разкази, новели, романи, фейлетони, съавтор e на монографията "Характерни особености на Габровския хумор" (1972). Наскоро излязоха две много интересни мемоарни книги "То беше що беше" (2014) и "По следите на думите" (2016), които могат да бъдат четени като своеобразна дилогия, основана върху автобиографията, дилогия, която се превръща в панорама на нравите и галерия от образи на известни българи от три епохи - буржоазната, социалистическата и демокрацията. Същевременно заради високите си художествени качества те могат да бъдат възприемани и като романи.

"То беше що беше" е "споменна книга, раздяла с моето детство, а то винаги е една усмивка" - посочва сам авторът. Повествованието разгръща класическия сюжет за съзряването на юношата и влизането му в обществото в годините на смяната на двете Българии - буржоазната и социалистическата. Разказът е особена сплав от интимна обвързаност с образа на юношата и иронична дистанция в частичното покритие между автор и художествена фигура, между позицията на всезнаещия разказвач и интимната субективна гледна точка, сказово навързване на истории за семейството и рода и включване на многобройни разкази от живота на писателя и неговите съвременници, които характеризират духа на времето, способност на словото да се изпълни с многопластово богатство - хумор, ирония, намигване, езоповски подтекст, словесни маски, символно обобщение.

Разказвачът говори топло и съкровено, насмешливо и дяволито, режещо иронично, скромничи и самохвалства, самонаблюдава се или наблюдава характера на нашенеца.

В повествованието проблясват реминисценции към класическата българска литература (Чудомир, Ивайло Петров, Радичков и още много други), но не като влияния върху стила на Йордан Хаджиев, а като продължение на една висока хуманистична литературна традиция.

Един от ключовете, с които може да подходим, е да мислим книгата "То беше що беше" като пълноценен нашенски Bildungsroman, роман за съзряването и възпитанието на младия човек и влизането му в обществото. Ще тръгна по тази нишка. В българската литература не можем недвусмислено да посочим представител на този важен жанр в европейската литература. Знаем, че Гьоте завършва един от образците на романовия подвид през 1796 г. "Вилхелм Майстер - години на учение". В основата на неговия роман заляга идеята за изграждането на личността в хармония с потребностите на обществото като природна и историческа закономерност. При пътуването си Вилхелм напуска привичното си социално обкръжение и среща най-различни хора, преживява опасности, успехи и поражения, среща любовта и се променя. Централна е фигурата на младежа, която свързва всички преживени случки и описани моменти. Сюжетът проследява етапите на метаморфозата. Три са основните социални сфери, в които се реализира младият човек - дома на родителите, актьорското общество и утопичното общество от кулата. Гьоте написва романа си в зрелите години от своя живот, т.е. има своеобразно завръщане като биографична ситуация в създаването на жанра към годините на младостта.

Тук е невъзможно да се изгради разширена аналогия, но трябва да се имат предвид няколко аспекта: кои са сходните моменти в сюжета на споменната книга и жанровия образец на възпитателния роман, кои разлики "коригират" "чистотата" на жанра и привнасят специфични черти и кое превръща повествованието на Йордан Хаджиев в роман, в пълноценна литература.

Подобно на Гьоте писателят се връща към юношеството си в годините на зрелостта и това генерира психологическите и сюжетните матрици на Bildungsroman-а. Героят в "То беше що беше" е възторжена, нежна душа, която не може да изтърпи тесните рамки на социалната среда, в която живее. Тук не става въпрос за отчуждението като мотив в поведението на Вилхелм, а за едно постоянно вътрешно движение в личността към усъвършенстване чрез книгите, учението, музиката, писането. Различна е формата на влиянията върху младежа в нашенския възпитателен роман, различни са етапите на метаморфозата. За момчето от Бяла Черква значим е патриархалният родов свят, раздялата с него и срутването му под натиска на политическите промени след 9.IX.1944 г. Не театърът, а литературата, училището и читалището са колоритните български форми за изява на младия човек в онези времена в стремежа му към усъвършенстване. Откъсването от семейната среда, другарството, любовта са общи места с жанровия образец, но има и специфично български страни - натиска върху личността на юношата от политиката и идеологията, които неизбежно се опитват да смажат мислещите будни млади хора от поколението на Йордан Хаджиев. Ако романът на Гьоте завършва с утопията за постигане на пълно съзвучие между индивид и общество, то повествованието на Хаджиев обръща познатите конвенции на жанра чрез изображението на новия свят в един антиутопичен аспект.

Какъв е смисълът на историята за Данито в края на романа, който цял живот мечтае да язди кон, а авторът я нарича "изстрадан разказ"? Тя символизира не само нещо свидно, което безвъзвратно си е отишло - волното неповторимо детство. Заедно с писателя описаната случка вълнува и читателя със смисловия си потенциал - тя се превръща в алегория за прекършените криле в епохата на социализма, когато на човека му е отнета мечтата да бъде свободен и щастлив.

Има нещо донкихотовско в тази случка, не защото героите може да бъдат точно оприличени на Сервантесовите, а заради сплитането на комични и трагични аспекти в едно цяло, заради вярата на писателя в човека и защитата на неговото достойнство, заради богатите внушения, които постига майсторът на словото.

Присмей се на света! Такъв съвет дава на обезверения си приятел д-р Пастухов от книгата "По следите на думите" писателят Йордан Хаджиев. В хумора има комична и трагична страна - посочва немският философ Золгер. Хуморът осмива не отделните пороци, а световната глупост, в жизнения тонус на големите хумористи винаги присъства тъгата - допълва Исак Паси. Хуморът е щит на свободата и човешкото достойнство, стратегия за житейско и духовно оцеляване в епохата на социализма - изповядва Йордан Хаджиев и превръща в главен герой на романа си волнодумното слово.

Писателят е летописец-смехотворец, който запомня типичното във времето, за да го обобщи и изобличи в спомените си, но и да ни преведе през грешките и недостатъците към един пречистващ опит. Словото на разказвача утвърждава образа на волнодумеца, но не го героизира, нито оправдава. Показва го с грешките и заблудите, непремислените думи и постъпки. Волнодумец е свободният човек, който се надсмива над средата и времето си. В същото време се усеща и самочувствието на острия ум, който се смее последен и пише хумористичната история за времето и неговите нрави. Самочувствие, че избраната позиция е вярна, че тя ще размести пластовете на инерцията и забравата, надежда, че словото ще стигне до интелигентния читател и ще промени света.

Книгата започва с обявяване на темата за социалистическия начин на живот като манталитет, ценности и ежедневие в една малка среда на писателската група в Габрово и Боженци. Йордан Хаджиев е работил като секретар на писателското дружество в Габрово. Бил е организатор на срещи с Радой Ралин, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Валери Петров, Йордан Радичков, Мирон Иванов, Андрей Германов, Иван Радоев, Йордан Вълчев. Професионалните контакти го срещат с творци, които, в по-малка или по-голяма степен, се оказват важни в неговия житейски път - Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов, Ивайло Петров, Павел Вежинов, Симеон Султанов, Мирон Иванов, Здравко Петров, Любомир Левчев, Добри Жотев, Радой Ралин, Слав Караславов, Михаил Бондар, Радослав Игнатов. Възкресени са забавни, но и типични случки от ежедневието и на местните писатели Янислав Янков, Велизар Велков, Димитър Горсов, Емил Розин, Кольо Атанасов, Иван Венков. Изграждат се пълнокръвни, синтезирани портрети на известни и по-малко известни имена днес от културния и обществения живот на Габрово и Боженци, на България от 60-до края на 80-те.

Убедителността на щрихите зависи от способността на писателя да вникне в противоречивата същност на личността и нейните постъпки, от усета да се балансира субективността в повествованието. Орлин Василев, например, е характеризиран като властен събеседник, който не обича да му противоречат. Изпъкват властолюбието, суетата, съперничеството с конкурентите, завистта, жаждата му за пари. Негова противоположност е писателят Станислав Сивриев, бивш партизанин, "родопска знаменитост". И двамата са напуснали "литературния Олимп" и вече не заемат високите постове, които са владели. Оттеглянето от София в Боженци е вид забвение, отстраняване от властта, загубване на позиции. И двамата си приличат по тези черти и си съперничат дори в оттеглянето си. В същото време Хаджиев ги нарича "стари българи", които се измъчват от нерадостната участ на България и са започнали да разбират истината, вглеждат се по-проницателно в историята и настоящето на България.

В структурата на почти всеки епизод заляга съпоставка на случки, жестове, думи, поведения, останали в паметта на разказвача. В едни случаи се търси баланс на впечатленията и обобщенията, в друг - контраст. Целта е да се отсее знаковото, за да не остане разказът в сферата на анекдота или споменно-биографичното. Така съпоставката постига епическа обективност, като от това не губи цветното присъствие на разказвача, изграждането на неговия образ и езиковата стратегия. Въпреки че мемоарният разказ е винаги субективен, селективен и склонен да попадне в клопките на личното себевъздигане, Йордан Хаджиев се стреми да укроти пристрастието на собствената преценка. Липсва присъдата, дори когато са налице очевидни доказателства за гняв, отрицание, поука. Защитата на човешкото достойнство е кауза и верую на писателя.

Освен като галерия от образи на известни писатели, повествованието се разгръща и като панорама на нравите и типичните черти в мисленето, поведението и живота на хората по времето на социализма. Къщата, където са стаите на писателското дружество в Габрово, се подслушва от ДС. Човек живее с ясното съзнание, че е поставен в театър пред невидим слушател. Еретичните реплики ще бъдат занесени, "където трябва". Бездарниците издават в огромни тиражи, защото са близки с властта, а истинските писатели и ценните хора остават встрани от системата. Топенето, завистта, юбилеите, боричканията, интригите, разгромните статии, доносите, идеологията и цензурата, възбуждането на оперативни дела за идеологическа диверсия са ежедневие в това време, което трудно може да бъде разбрано от младия човек днес.

Силни са страниците за Георги Джагаров, който разказва една случка на Хаджиев за срещата си с Тодор Живков при назначаването му в Държавния съвет на НРБ. В първия работен ден Живков му представя непознат човек, негов помощник. След здрависването с непознатия Джагаров разбира, че това е сатрапът ген. Мирчо Спасов. С театралността на шут Живков се забавлява, че Джагаров е стиснал кървавата ръка на убиеца, от когото "се страхувал" самият Живков. Ценен спомен за възпитанието на интелигенцията по времето на социализма и докосването до голямата тема за диктатора шут, на когото се услажда манипулацията, властта и насилието, тема, която още не е разработена в съвременната българска литература.

Оформя се и другата "сюжетна" линия за препятствията пред изявите на волнолюбивото слово и нишите на достойнството, ако можем така да наречем зоните за отстояване на себе си в ония години. Кои черти се натрупват в самоизобразяването на Хаджиев? Обича да дава мнение, без да го питат, да спори, изразява се умно, съдържателно, хапливо, с подтекст. Позволява си да изпрати критично писмо до издателство "Народна младеж" през 1965 г. за бездарна книга пътепис за Съветския съюз, с което си спечелва могъщ враг - нейния автор Камен Калчев. Следва ценният епизод за срещата с Георги Марков по повод поставянето на габровска сцена на пиесата "Кафе с претенция" (1966), вдъхновеното писмо до него и бунтовните овации на спектакъла "Да се провреш под дъгата" във Военния театър. Идва и случаят около новелата "Почивка на море" (1975), която бива порицана от Пантелей Зарев и Иван Попиванов. Опитът за разгръщане на сюжета в роман и издаването му в "Български писател" след поканата на Симеон Султанов води до излизане на книга в десет екземпляра на циклостил за вътрешна употреба - "паметник на тоталитарното време" "с двеста печата". Заведено е дело за оперативна разработка за идеологическа диверсия, от което писателят е спасен от интерниране заради късмета си, задочните симпатии на Димитър Стоянов и точната подкрепа на по-смели приятели като Станислав Сивриев. Като друга форма на вътрешното оцеляване се очертава общуването с ценни хора, осмеляващи се да изказват мнение, да се държат неординерно или да вършат "шашкънии" - неуместни за идеологията и цензурата, но драги за истината постъпки, винаги на ръба на строгото наказание. "Наивността", за която няма оправдания в онова време.

Хуморът и иронията са впрегнати в критиката на социалистическата епоха. Самоиронията е дозирана и е оставена за ролята на мемоариста разказвач. Някои епизоди се оформят като пълноценни хумористични разкази или фейлетони. Словото на Йордан Хаджиев внимателно разкрива за съвременника опита от сблъсъка с едно сковано време на принуди, за да подскаже позицията, че личното присъствие и отстояваното достойнство спасяват вътрешното аз на човека и невидимо разместват пластовете на лицемерието, фалша, установените порядки. Йордан Хаджиев е оцелял, защото се е смял, но това не е било лесен избор, нито пък е по силите на всеки човек. Остава надеждата, че можем да вземем частица от неговата мъдрост, семенце на истинското оцеляване.

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 2, 2017.