СТИХОСБИРКАТА КАТО КНИГА, ВЕЩ И ЕЛЕКТРОННА ПУБЛИКАЦИЯ

Владимир Донев

web

Елена Христова е авторка на пет поетически книги¹. Последната й стихосбирка "Мида в чекмежде" (Христова 2016a) е отлежал текст с много внимателен подбор на включените стихотворения. Това са изстрадани стихове, изпълнени с драмата на преживяното и оттам претвореното в образи, с остра, безкомпромисна чувствителност за ежедневието, в което живеем, и за неговото отдалечаване от големите стойности и смисъла на съществуването.

Характерно за поетическия език е, че се отличава с промислени метафори, отразяващи дълбоки преживявания, родени в контекста на развитието на поетическата идея в цялото стихотворение без пресилване, самоцел, чудатости, стигащи до катахрези. Предметното, вещното се насища с психология и сетивност, извайва се изящният силует на лирическата героиня като в портрет.

В настоящия текст стихосбирката "Мида в чекмедже" ще бъде разгледана като авангарден издателски проект, който активира три канала на художествена комуникация в триадата автор - творба - възприемател. Тя се състои от книжно тяло, прибрано в кутия-чекмедже заедно с няколко снимки и писма. Книжното тяло и кутията-чекмедже са снабдени с QR кодове (Quick Response Code), които отвеждат към електронната публикация на текста в блога на авторката. Създават се три възможни начина за художествена комуникация: книга - вещ - електронна публикация, всеки от които е свързан с интегративни връзки с другия на материално и смислово равнище, като каналите може да бъдат задействани поотделно, но и съвместно, защото в издателския проект е заложен силен интерактивен потенциал.

Стихосбирката като художествен текст

Поетическата книга се състои от 43 стихотворения, групирани в дялове, които са композирани анафорично чрез лайтмотива за луната като ключ към поетическата образност и лирическото преживяване в текста. Лайтмотивът вариативно задава акцентите в тематичната насоченост на стихотворенията в съответния раздел и подсказва тоналността, която внушават те - от една страна, болката, страданието, отчаянието и смъртта, а от друга - вярата, надеждата и любовта като жадувани ценности в битието на лирическата героиня. Луната се възприема традиционно като митологичен символ на женската чувствителност затова нейната поява в образната специфика не е неочаквана. В първата част уводното стихотворение, съдържащо "лунния мотив", задава темата за страданието и възмедието ("Не защото болиш, Луна,/ не защото болиш, аз плача,/ а защото кърви над мен/ в ръцете на брадвата сам палачът!/ И това е така естествено,/ така навременно/ и така красиво -/ да видиш, че има възмездие/ и то приживе!").

Включени са и два важни мотива за протичането на многозначното послание в отделните комуникативни канали - мотивите за мидата и писмата. Заглавието същевременно е ключов символ за душевността на лирическата героиня. "Събирачът на миди" е творба, посветена на сина, "господаря на майчиното сърце". Събирането на миди се оказва многозначен образ, който акумулира няколко послания - от една страна, символизира душевността на героинята, от друга, е образ за търсене на щастието и опознаване на битието - "събирачът на миди не знае/ колко тайни в ръцете си носи". Стихотворението изгражда съдържателен контраст между невинното безгрижие на детето и тревожната грижовност на майката за бъдещето. Образът на мидата се появява и в други равнища като детайл в стихотворението "Тя", преносното значение е подсказано и в писмото до дъщеричката "За Дени", т.е. писмото в кутията функционира като метатекст спрямо художественото послание в стихосбирката.

Стихотворението "Истории с врабчета" въвежда втория важен мотив за цялостната образна концепция в художествената комуникация в интерактивния издателски проект - мотива за писмото. Лирическата героиня сравнява себе си с врабче върху счупени керемиди, което колекционира черупки от миди и пише от покривите своите писма. Писмата се превръщат от метафора в материални знаци в книгата-вещ, които читателят може да отвори и прочете. Писмата повлияват като нехудожествен жанр върху художествената структура на стихотворенията, които са изградени като послания до скъпи хора - живи или починали. Лириката отдавна използва в своите изказни възможности основата на епистоларния жанр и проектът на Елена Христова и изд. "ЕКС-ПРЕС" трансформира жанровите граници вътре в рамките на художествения текст, а след това и в сферата на материалния знак - книгата-вещ.

Втората група стихотворения са въведени от лайтмотивната поява на луната в стихове, които изразяват тъгата като основна лирическа модалност ("Луната, кръгла като копче,/ на две разсича океана,/ приижда хищно към брега./ Над пясъчното огледало/ вълните се превръщат в пяна./ От острия им връх струи тъга"). Мотивите за края на любовта, раздялата и самотата се разгръщат в тоналността на тъгата в творби като "Метафори за любовта, която си отива", "Любовта си отиде", "Присъда", "Геометрия на самотата", "Макар че", "Когато си отиде любовта".

Третата част се изгражда в светла гама от лирически преживявания. Чисто количествено тя е най-голяма - 19 стихотворения. Строфата, която предхожда групата от творби, насочва към по-оптимистични внушения за драматичната съдба на лирическата героиня - "Луната, кръгла като копче,/ днес е последната стотинка/ в прокъсания джоб небесен,/ с която искам да си купя/ въже, за да направя примка/ и самотата да обеся". Самите заглавия на някои произведения изразяват светли настроения: "Обичай живота, Човече", "Любовта е", "Страст", "Вяра", "Надежда", "Любов" и др.

Четвъртият дял звучи контрапунктно с доминацията на темата за смъртта в стихотворенията "Как болката по есента се сцежда", "На мама", "Тази есен", "Свещи". Петият раздел варира към мотиви в светла елегичност в "Боязън", "Малка поема" и "Твърде късно". Шестата, последна група, разгръща темата за Голготата на личната съдба в произведенията "Петък 13-ти", "Второ пришествие", "Софра", "В такава нощ", "Говори ми с плач", "Затова и за други неща", "Ще се случи точно така". Един от ключовите принципи за разгръщане на художественото внушение в лириката - вариативността на теми, мотиви и тоналност е използвана уместно от авторката на композиционно равнище чрез скрепяващи групи от творби, обозначени анафорично чрез строфи, разгръщащи мотива за луната като символ на женското светоусещане в книгата.

Освен на композиционно равнище художественият текст се подхранва от метаморфозите на жанровите значения от нехудожествения ред на писмовността към художествения и обратно - при писмата като материални знаци в книгата-кутия "Мида в чекмедже". Две стихотворения са особено интересни в първия план - "В такава нощ" и "Говори ми с плач" от последния раздел.

"В такава нощ" засяга открито мотива за писането на писма: "Когато всички други са заспали/ аз кротко сядам и писма ти пиша". Кой е фикционалният адресат на стихотворението? Това е страдащият човек, ближният, който боледува, но в смъртната болка създава послания за вяра, намира доброта и вътрешна сила срещу страданието: "Но денем, дори когато страшното върлува/ и болката се моли за морфин,/ потапям четката в теб и ти рисувам/ един усмихнат и добър делфин". Това е най-близкият човек, който може да не е между нас - стихотворението-писмо изпраща послание към отвъдното, поетическото слово се насища с много силна емоционална и смислова енергия. Последната нощ на раздяла с бащата, гранична ситуация на срещата с човешкото страдание и смъртта.

"Говори ми с плач" също е стихотворение-обръщение до най-близкия приятел и съмишленик - преждевременно напусналата ни издателка на стихосбирката Яна Максимова, смел експериментатор, издател, мислещ с размах, сякаш изпреварила своето време. Словото отново носи съдбовност, защото е изпълнено с енергията на реално преживяната драма, като жеста на споделянето не може да остави читателя безучастен. Стиховете са родени от болката, от искреното, дълбоко преживяване.

Третата страна в осъществяването на литературността е художественото оформление на текста, което импонира на словото като цялостна концепция и диалогизира и допълва отделните стихотворения². Навсякъде се усеща не опит за илюстрация, а фино разгръщане на поетическата многозначност. Цялата книга прилича на дневник с леко пожълтяла хартия, а стихотворенията са поместени върху листи със семпли редове и в това също има препратка към материалното битие на словото. Рисунките и снимките "се размиват" между напечатания текст и редовете или на фона на леко смачкани листи (подобно е оформлението и на електронната книга, което изгражда мостове на сходството). В първите три стихотворения се появяват ключовите символи на луната, мидата и писмото. Сполучливи и въздействащи са "илюстрациите" към стихотворенията "Любовта си отиде", "Геометрия на самотата", "Нотно", "Заминаване", "Тя", "Момичето, което се влюби във влак", "На мама", "Второто пришествие". Те носят същия заряд на въвличане на възприемателя в искреното споделяне на съкровените вълнения и преживявания.

Стихосбирката като вещ. Книгата-чекмедже

Какво съдържа кутията? Три снимки - две на поетесата като дете: "Когато карамфилите бях част от празник" (много добро метафорично обознаване за времето на социализма), "Когато глухарчетата бяха само игра" и "Един дневник с много празни страници - аз и баща ми". Чрез снимките влиза царството на спомените, най-ценните преживявания, най-скъпите за сърцето хора и мигове. Читателят е допуснат до сакралните пространства на душата.

Четири са писмата до най-близките хора "За мама", "За кака", "За Дени" (дъщеричката), "За Тихомир" (съпруга). Функционирайки като същински епистоларни образци, те влизат в метатекстови връзки с поетическите послания, като се опитват да разяснят значението на определени ключови образи. Писмото до дъщеричката "За Дени" обяснява метафората за чекмеджето. "Всеки си има по едно чекмедже, с място за миди и тайни, за кафени зърна, спомени и думи, за незапалени клечки кибрити и пожълтяла хартия. Едни държат чекмеджетата си под ключ, ревностно ги пазят от чужди посегателства. Други ги отварят широко, доверчиво и щедро". Писмото "За кака" асоциира следните значения: "мисия - събирач на миди", "чекмеджето на душата", "човекът като мида", която се разтваря да дари бисерите на своите емоции. Метафорите в писмата изпращат обратни импулси към фикционалното в поетическата книга.

Централният механизъм в книгата-вещ е опредметяването на поетическкото послание, разбирано като материализиране на образността, до което можеш да се докоснеш истински, сетивно. Книгата-вещ се ражда в овеществяването на метафората "мида в чекмедже". В най-общ смисъл мидата в чекмедже е най-съкровеното, душата, спомените, емоциите, скътани в най-тайните ниши на съзнанието, в които греят образите на близките хора и свещените мигове в преживяното. Писмата и снимките са материални знаци за вътрешната биография на авторката.

В психологически аспект отварянето на "Светаята Светих" е свързано с трепет у читателя, който се докосва до тайната, съкровеното и съответно предизвиква отговорност и съпричастност заради допускането до сакралните ниши на душевността.

Вторият момент в психологическите параметри на възприятието е удоволствието от докосването, отварянето, разлистването, узнаването, цвета на хартията, което превръща книгата-вещ в предмет за украса. Книгата-вещ може да се възприеме като експонат в един въображаем литературен музей на издателски артефакти, приготвени с вкус и вдъхновение и провокиращи естетическа наслада.

Двата комуникативни канала - книгата и вещта - функционират съвместно и подпомагат взаимния диалог въз основа на изповедността, емоционалността, дълбочината на преживяването и жеста на споделянето и въвличането на възприемателя, единството в художественото оформление.

Стихосбирката като електронна публикация

Според Алберт Бенбасат "писателят на 21. век не овеществява творческия си труд в традиционния смисъл, не го е грижа за идните поколения, които трябва да съдят за неговото битие по материалните знаци, запазени, консервирани, научно класифицирани и обработени и накрая - експонирани във витрината на литературния музей"; "Компютърните файлове и принтерните разпечатки си приличат като две капки вода, там индивидуалността на авторовата личност не може да се прояви. Няма я нито в един електронен "документ" (Бенбасат 2010: 192). Издателският проект "Мида в чекмедже" поставя интересни въпроси в тази посока, като се стреми да активира едновременно три комуникативни канала, с което се опитва да снади традиция и бъдеще и като отпечатан продукт, и като възможности за рецепция.

Електронната публикация се реализира чрез QR-кодиране, което се използва все по широко в световната издателската индустрия след 2011 г. QR-кодът трябва да бъде разпознат от QR-скенер, инсталиран като приложение в смартфона или таблета на възприемателя, при което се генерира линк към електронната публикация на книгата. Чрез QR-скенера всеки умен телефон или таблет се превръща в елекронен четец. Потребителите могат да стигнат до динамично онлайн съдържание като уебсайтове, видеа в YouTube, аудиофайлове, анимации и фотогалерии. QR-кодовете първо се разпространяват във вестници, списания, реклами, листовки и визитки. След това се осъзнава и използва интерактивния потенциал на технологията в учебната литература за създаване на връзки към фотогалерии и клипове, с което се пести хартия, на тестове, чиито отговори се откриват след задействане на QR-кода, на анкети, коментари и проучвания, които въвеждат елемент на сътрудничество от страна на читателя, в чуждоезиковото обучение (например връзка към аудиофайлове за правилно произношение и др.).

Да си представим двата възможни варианта за протичане на художествената комуникация в проекта "Мида в чекмедже". Първата е рецептивна ситуация на поединично задействане на съответния комуникативен канал, долу-горе съответстваща на съвременната масова нагласа, променяща се с навлизането на дигитализацията. Втората е интерактивна рецептивна ситуация на съвместно протичане на трите комуникативни канала книга - вещ - електронна публикация, при което рецепиентът има възможност да обогати възприемането на художественото послание чрез активно изграждане на "тунели" между трите опции в опит за едновременното им задействане. Това вероятно става чрез възвратно-постъпателно четене, характерно и за традиционния рецептивен механизъм, но и с прескачане на различни нива в комуникацията и рецепцията въз основа на подадените в проекта сходства - тематични, образни, жанрови, които градят смислови "тунели" в трите канала на художествената комуникация.

Относно първия случай може да си представим как функионират трите механизма поотделно в проекта "Мида в чекмедже". Някой може да извади стихосбирката от нейната кутия и да я сложи в библиотеката, за друг неосведомен читател тя ще бъде една от десетките книги на лавицата за поезия. Кутията-чекмедже, въпреки че носи заглавието на книгата и името на авторката, ще се превърне само във вещ, в която може да се прибират писма и други материали на книжен носител. Електронната публикация също може да съществува отделно, а търсещият да открие блога на поетесата и да се запознае със съдържанието по всички закономерности на електронната комуникация.

Кои са особеностите на комуникацията при електронната публикация? Известно е, че хипертекстуалността не се изгражда линейно, както при устното и писменото изказване, а може да се отклони и да създаде различни връзки между текстовете, което нарушава композиционната обвързаност на произведенията между кориците на книгата. Ако за книжното тяло е характерна лайтмотивната организация на отделните дялове чрез стихотворението за луната и подреждането на творбите в групи с обща тоналност, електронната публикация размества този замисъл. Произведенията се качват поединично или по няколко творби на определени дати, блогът фиксира датата и часа на публикацията и това създава усещането за дневник с точни данни за споделеното. Тук електронната публикация прокарва връзки към материалността на нехудожествен жанр като дневника, който си е знак за вещността на писменото слово като личен документ, регистриращ вътрешните преживявания.

Третият канал на комуникация - електронния път за възприемане на информацията - осъществява пълния капацитет на хипертекстуалността - усилване на нелинейността на четенето, четенето не е статично, активен прочит на възприемателя, пораждащ нови смислови връзки между отделните произведения, които не са били заложени в авторовия композиционен замисъл. Нови възможости за активната намеса и на автора.

Любопитно е, че електронната публикация "Мида в чекмедже" (Христова 2016b) започва с края на книжната стихосбирка. На 8. ноември, в 5:41 сутринта, авторката разпространява стихотворението "Тази книга свърши" като своеобразна равносметка, отправена като послание към бащата на поетесата, разбира се, в ролята му на фикционален адресат. Стихотворението не е включено в книжното тяло, то е завършек на предишната стихосбирка на поетесата, но тематично и образно представлява допълнение към последните стихотворения в книжното тяло. За да осъществи вътрешна връзка с тях - като край в композицията на книжната стихосбирка - на 2. ноември 2016 г. авторката качва пет творби: "Геометрия на самотата" (12:04), "Говори ми с плач" (12:06), "Петък 13-ти" (12:07), "Тя" (12:08), "Ще се случи точно така" (12:09). Три са от последния дял в книгата и драматично разкриват темата за смъртта и личната участ на героинята. При кликване върху заглавието или върху годината 2016-та се отваря начало на електронната публикация, започващо с края на книжната. Строи се друг разказ за душевните преживявания на героинята с различни идейно-емоционални акценти.

Елена Христова публикува творбите си под същото заглавие "Мида в чекмедже", но вече през друг ъгъл в съответните дата и час, като регистрира ново субективно решение. Някои стихотворения са качени самостоятелно и това напомня дневниковата форма. Други публикации включват по няколко произведения. Поетесата сама усеща възможностите на хипертекстуалността и подбира и прекомпозира замисъла си в книгата. Тя не е безлична фигура и не губи индивидуалността си като присъствие.

Електронната публикация изгражда смислови тунели към материалността на нехудожествен жанр като дневника, който си е знак за вещността на писменото слово в ролята му на личен документ, регистриращ вътрешните преживявания. Третият канал на художествената комуникация изгражда вътрешен мост към втория - книгата-вещ.

Електронната публикация дава възможност и за активирането на други интертекстови връзки - автотекстуални и перитекстови. Към перитекста може да се причислят снимките на авторката и биографичната справка, което поддържа авторовия образ. Автотекстуалността включва публикацията в блога на предходната стихосбирка "Очи на цвят солени" - видеокнига в три части, в която Елена Христова сама чете своите творби. Във видеопубликацията се задействат влиянието на авторовия глас, образ, артистично присъствие, изразните възможности на камерата, музикалното оформление, пространствената локализация като декор за художественото изпълнение на стиховете. Публикациите в електронната книга "Мида в чекмедже" допълват своите внушения от препратки към видеокнигата.

Интегративни връзки с книжното тяло и книгата-вещ се построяват и чрез художественото оформление. Дизайнът на блога имитира леко смачкани хартиени листи, което напомня оформлението на книгата и кутията "Мида в чекмедже".

Да обобщим. Първите два канала за художествена комуникация - книгата и вещта - изглеждат по-тясно свързани заради материалността на своя носител. Предполага се, че читателят изважда книгата от кутията и задейства смислотворния механизъм в прочита успоредно на двата аспекта - отпечатаната стихосбирка и книгата-чекмедже. Същевременно, четейки художествения текст, осъзнава проекциите между двата канала на художествената комуникация по описания път - общи мотиви и образи, идейно-емоционални акценти, жанрови смесвания, които изграждат мостове между двата механизма. Електронната публикация е по-свободно свързана чрез QR-кодирането на линк към съответния блог. Все още технически много хора не се възползват от интерактивния потенциал на новите комуникационни форми, а и не са много издателските провокации в България засега. Интерактивността задейства нов тип синхронно успоредно четене, за което все още нямаме достатъчно развита нагласа. Вероятно то е междинен етап, ако допуснем, че електронната книга ще замени печатната в бъдеще. Във всеки случай книгата-вещ е уникат, плод на едно музейно разбиране за книгопечатане, което няма бъдеще заради своята уникалност, цена и време за направа, възприемане и съхранение. Бъдещето й е в литературния музей, който може би ще бъде само виртуален в далечните епохи. Издателският проект "Мида в чекмедже" ни поставя в интересна комуникативна и рецептивна ситуация между Гутенберговата епоха и новите дигитални времена, когато не сме изгубили още старите форми в наслагването на новите. Може би богатството на възприятието е най-силно и пълноценно именно сега.

БЕЛЕЖКИ

1. Елена Христова е родена през 1975 година в Габрово. Завършва българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил Методий", а като дипломна работа защитава своята първа стихосбирка "Болката е началото" (1998). След нея излизат от печат още: "Червено на вкус" (2003), "ПроВглеждане" (2008), "Очи на цвят солени" (2012) и "Мида в чекмедже" (2016). [обратно]

2. Книгите "ПроВглеждане", "Очи на цвят солени" и "Мида в чекмедже" са издадени в "ЕКС-ПРЕС" ООД - Габрово. Идейно-художествените им концепции са плод на екипната работа на Елена Христова, Яна Максимова и Петя Савчева (графичен дизайн). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бенбасат 2010: Бенбасат, Алберт. Литературата като вещ. // Бенбасат, Алберт. Печатни пространства и бели полета. Велико Търново: Слово, 2010.

Христова 2016a: Христова, Елена. Мида в чекмедже. Габрово: ЕКС-ПРЕС, 2016.

Христова 2016b: Христова, Елена. Мида в чекмежде. <http://elenahristova.blogspot.bg/p/blog-page_31.html> (15.11.2016)

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.01.2017, № 1 (206)