КНИГА ЗА МИСИЯТА НА КРИТИЧЕСКОТО СЛОВО

Владимир Донев

web

Монографичният труд на Антония Велкова-Гайдаржиева „Иван Мешеков или достоянията и зрелостта на литературната критика“ продължава задълбочените усилия на авторката да извае образите на изтъкнати критици в пантеона на националния духовен и културен живот. Предишното обемно изследване „Васил Пундев и българската литература“ (2007) беше посрещнато от нашата критика като книга „за и на литературоведската зрелост“ (Св. Игов), текст за „голямото завръщане“ на автора на литературно-историческата сцена (Вл. Янев). Със същото съзнание за „сакрализация“ (Антоанета Алипиева), дълбочина, талант за интерпретация, ерудиция и професионализъм новата книга откроява образа на духовния аристократ, „критика-артист“, проницателния тълкувател на националната класика, достойния полемист Иван Мешеков.

Висока съпричастност за съхраняване на най-стойностното и съзнание за приемственост, като в критическата дейност на Иван Мешеков, изпълва работата и на авторката. За Антония Велкова-Гайдаржиева мисията на литературния историк е да „поддържа“ огъня в пантеона на националния литературен канон, но не чрез обожествяване на обекта, а със средствата на аналитична възстановка на превъплъщенията на твореца, осъществяваща се в мрежа от факти, творби, спорове, сблъсъци и оценки в диахронен и синхронен план, обговаряне на тълкувани и недовидени сюжети в живота на твореца. Не просто апология, а съживяващо слово, „инициационен преход“ и възкресяване във фокуса на критическото обговаряне.

Книгата е структурирана в три части. Първата - „Българското gйnйration perdue“, разглежда „най-проникновената социологическа книга за епохата“ „Ляво поколение“ и диалога между два дневника - „Ляво поколение“ от Иван Мешеков и фикционалния дневник на Иван Кондарев в романа на Емилиян Станев. Втората - „Идеите на критика“ - изследва оригиналните идеи на литератора за автономията на творческата личност, естетическите възгледи за художествената пълноценност на творбата срещу идеологията и тенденциозността в изкуството, за приемствеността и таланта като основа за приноса на отделния писател в националната литература. Изясняват се теоретико-методологическите принципи и социално-гражданските позиции на Мешеков в книгите му „Трудовоспътническата литература“, „Към реалистичната критика“, „Критиката в глуха линия“ и др. Проследени са отношенията и полемиките му с Георги Бакалов и Тодор Павлов, приятелството между него и Иван Богданов. Според Антония Велкова-Гайдаржиева третата част „Интерпретаторът портретист“ заема „основополагащо място“, защото в нея се разяснява „емблематичния жанр за критика - портретно-монографичната интерпретаторска студия, конструираща комплексния синтетитечен образ на твореца“.

Всестранно и задълбочено са анализирани известните основни концептуални ядра в методологическия подход и естетико-оценъчната работа на Иван Мешеков - трудовоспътническата литература, тезата за критика като артист, идеята за ролята на интуицията в литературната интерпретация, акцентът върху иманентния прочит, усетът за характерологичното и неповторимото като цел на критическия труд и други познати постановки. Същевременно те са разгледани в тяхното драматично отстояване от Мешеков в политизирания и идеологизиран контекст на културния живот през 30-40-те години на 20. век, когато се разгръща талантът на критика в орбитата на своето развитие, но и в противопоставяния спрямо авторитетите и постулатите на лявата тоталитарна естетическа мисъл в лицето на Георги Бакалов и Тодор Павлов.

Продуктивната идея на Антония Велкова-Гайдаржиева за ролята на Мешеков в националния литературен живот в целия труд е, че още през 30-те години на 20. век той е готов със свой „алтернативен“ канон спрямо „левите“ и „десните“ предпочитания, който следва „очертаните магистрални, развойни линии в поезията и прозата“ и „не пропуска нито една от етапните, средищните фигури, чиито творчески светове отвеждат назад, но и напред в националното художествено образотворчество“. Мешеков загърбва всичко второстепенно и посредствено, а приемствеността се възприема като феномен, разпознат само при талантливите творци. Така неговият избор подсказва и изпреварва една необходима по-късна еволюция в прилагането на социалистическия реализъм през 60-те години у нас, която се опитва да надмогне грубото социологизаторство на 40-те и 50-те години в литературния живот чрез разширяване на списъка от творци и произведения, добавени в канона. Мешеков е трагично самотен, но и прозорливо вгледан към непреходното в националната традиция.

Нови акценти се откриват и в интерпретацията на книги и статии, останали в ръкопис или недооценени от литературната история като „Критиката в глуха линия“ и „Към реалистичната критика“. Наблюденията върху тях уплътняват представите на съвременника за естетическата позиция на автора за автономията на творческата личност и спецификата на литературната критика. Ценни и малко обговаряни са сюжетите за приятелството и литературното съмишленичество между Иван Мешеков и Иван Богданов, спорът с д-р Кръстев за мястото на Георги Стаматов в новата българска литература, диалогът между Иван Мешеков и Йордан Йовков, митологизацията на образите на критиците Иван Мешеков и Иван Радославов според посмъртните им слова.

Зрелостта на критическия почерк при Антония Велкова-Гайдаржиева се откроява в талантливия диалог с други най-ярки и плодоносни черти на подхода у Мешеков. Нейните текстове узряват като грозд от сюжети, които израстват върху концептуални ядра от Мешековата критика или обглеждат антиномии в избрания сравнителен ракурс на изследване. Противопоставянията обикновено са изведени в отделни абзаци, като обобщават наблюденията. Изпъква монографичният потенциал на отделните студии в текстовата им реализация и разгръщането на евристичната сравнителна идея чрез задълбочена реконструкция на връзките между факти, фигури и отношения. Изследователката притежава също усет за назоваване на сюжетите чрез критически формули като заковаващите метафори-прозрения на Мешеков в частите „Георги Бакалов - строг социолог, слаб интерпретатор“, „Откровенията на критика срещу стратегиите на политика. Иван Мешеков и Георги Бакалов“, „Лириката на Николай Лилиев - музика в пътя към отвъдното. Иван Мешеков и Васил Пундев“ и др. В последователните натрупвания в работата на Антония Велкова-Гайдаржиева се проявява не само високият патос на нейните научни търсения, но придобива и укрепва своя модерен статут университетската дисциплина „История на българската литературна критика“ като зрелост на себевглеждането на нашата литературна мисъл за мисията на критическото слово и днес.

© Владимир Донев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.10.2012, № 10 (155)