ВАСИЛ ДРУМЕВ

Стилиян Чилингиров

web | Библиотека "Български писатели", т. III

I. Род, роден град и учение. - Семинарист в Одеса и легионер в Белград. - Духовна академия. Основаване на Книжовното дружество. - Климент, епископ Браницки. - След Освобождението. Митрополит Търновски и министър. - Последни години. - II. В. Друмев като писател. - Повестта "Нещастна фамилия". - Втора повест: "Ученик и благодетели". - Драмата "Иванку". - Качествата й. - Значение на Друмев

Род, роден град и учение. - Първата грижа на Българската църква, обявена за независима, беше да си създаде незиблим авторитет, както пред българските си пасоми, духовните съдбини на които трябваше да ръководи, така и пред другите независими църкви, особено пред Цариградската патриаршия, от която се беше откъснала след героичната борба на цял един народ. А това можеше да достигне тя, само като привлече за свои ръководители и представители най-отбелязаните свои духовни чада, макар мнозина от тях да бяха призвани по природа за друг род дела, което и те сами виждаха. Но, въпреки туй, безшумно и с пълно себеотрицание те поднесоха себе си жертва, ръководени от евангелското начало, че комуто е много дадено, сам трябва много да даде. Един от тия млади българи, сторил тая върховна жертва, е и Васил Друмев.

Той е роден в началото на 1841 г.¹ като пето и последно дете на почтено и набожно еснафско семейство. Баща му, Друми, бил от средна заможност човек: занимавал се с шивачество и дребна манифактура. Неговият род произхожда от с. Драгоево, Преславско - едно от трите села на околията, в които е имало училищно здание още преди Кримската война (1853-1856). Майка му, Керуша, била отгледана от албанци - християни и дори сама се сметала за албанка. Бащата на Друмев я отвел от някакво село - не се знае точно: турско или албанско - когато тя е била 14-15 годишна и малко знаела български. Но по-късно изучила езика така, че никак не се отличавала по говор от другите шуменки. На внуците си разправяла, че е от пашовски род, но как е попаднала в село, не помнела. Когато поотраснала, турци, които слушали за нейната хубост, намислили да я грабнат и потурчат, ала отгледалите я селяни я предали с нейно съгласие на Друми и така я спасили от потурчване.

Когато се е родил Друмев, Шумен е бил един от най-живите и материално най-добре поставените градове у нас, благодарение на обстоятелството, че в него, като важен крепостен град, се е държал голям гарнизон, както и на струпваните войски през руско-турските войни от 1806-1812 и от 1828-1829 г. По-късно, през време на Кримската война, неговото благосъстояние се още повече усилило: той е бил избран за главна военна база на съюзените с Турция държави. Това благосъстояние помогнало твърде много за добрата уредба на седемте му еснафа, които са издържали църквите и още в първите години след танзимата са заменили килийните училища с общински.

Васил Друмев тръгнал на училище през учебната 1847-48 г., когато във взаимното училище е учителствувал Сава Вълчев Филаретов от Жеравна. Той, като даровито дете, бързо се научил да чете и да пише, затова на следната година вече почнал да изучава смятане, география, граматика и закон божи. Минавал е за пръв между другарите си по успех и поведение, за което ни свидетелствува и неговата съученичка, отпосле учителка, Елена Златарова Илиева. Тя пише в спомените си: "Само на едно от момчетата захвалваха най-много и го показваха за пример на другите, то беше Васил Друмев, сегашния търновски владика" (Светлина, г. VIII, кн. 7, с. 12). Към края на тази - 1849 г. - Шумен бива залят от вълната на полско-маджарските емигранти, които след несполучливата маджарска революция намират прибежище в него. Веднага в града повява нов дух, който се отразява върху целия челяден и обществен живот на шуменци. Намира отраз и в уредбата на техните училища, които биват веднага преобразувани: шуменци ги разделят на взаимно (1,5 г.), основно ("основателно" - 3 г.) и горно ("упражнително", т.е., гимназия, също 3 г.). Изменят се и методите на обучение, като се въвеждат и нови предмети. Така, Милан Рашич преподавал през учебната 1850-1851 г. латински, а полякът Иван Манастирски - рисуване през 1851-1852 г. Същият предмет бил застъпен след него от Милованович, който преподавал още немски език и естествена история. Когато са ставали тия подразделения, Друмев е бил ученик в основното училище, но не се знае точно в кое отделение. Което може да се каже с положителност, то е, че след 1849-50 г. той се е учил главно при Сава Доброплодни, наедно с когото са му преподавали и други учители. А в основания от Шафран оркестър, на който се "правели разни мъчни европейски хави, каквито кадрил, полка, валс, мазурка, чардаш и др." (Царигр. вестник, бр. 32), той е свирел на флейта.

Нещо ново внася в училището и Иван Богоров, условен за учител през 1851 г. Той въвежда географията, изпитите по която напълно задоволили шуменци. Освен това той възбудил у учениците си любов към четене чрез своите преводи "Чюдосиите на Робенсина Крусо" и "Еничерите, историческо преправена приказница", издадени от него през 1849 в Цариград. Затвърдява в училището и чистия новобългарски книжовен език, на който вече пишел и Доброплодни. Под негово влияние последният заминава за Земун, след дълго пътуване из България, дето напечатва своя "Водител за взаимните училища", комедията си "Михал" и един "Писмовник".

През 1853 г., когато избухва Кримската война, училищата били заети от разквартирувани в тях войници, та се появили и разни болести. Това заставило шуменци да ги затворят и да разпуснат учениците, които стояли при родителите си близо две години. Останал в бащина си дюкян и В. Друмев, като празнични и неделни дни ходел да чете и пее в черква. При обсадата на Силистра от русите турците се заловили да поправят шуменските укрепления, та населението трябвало да работи ангария по тях. Между другите ходел да работи и Васил Друмев заедно с другаря си В. Д. Стоянов. Тогава се явила у двамата мисълта да избягат при русите, за да продължат образованието си в руски учебни заведения, но тя си останала само една младежка мечта.

Към края на войната училищата били отворени и Доброплодни, който поел пак ръководенето им, основал през май 1856 г. читалище, от което се ползували и учениците. В края на лятото пък дал театрално представление, на което била играна комедията му "Михал". Главната роля изнесъл В. Друмев, вече свършил шуменската прогимназия. Преди това, по примера на австрийските училища, Доброплодни завел десетина ученици в Преслав, дето да видят развалините на старата българска столица и да си спомнят славното минало на нашия народ. За да не им бъде досадно пътуването, по пътя той разправял съдържанието на романа "Скитникът евреин" от Евгений Сю. Но преди да ги извади на излет, прочел им драмата "Лахан" (Ивайло) на сръбския поет Стерьо Попович² - българин по рождение - сюжета на която е взет из българската история. Видяното и чутото през време на излета произвело на учениците силно впечатление. Следи от него се забелязват в "Нещастна фамилия", а донякъде и в "Ученик и благодетели" на Друмев.

Семинарист в Одеса и легионер в Белград. - Като свършва училището през 1856 г. Друмев бива назначен за помощник учител - суплент, както се казвало тогава. За такъв бил приет на следната година и другарят му В. Д. Стоянов. Двамата помощници се сдобиват сега с възможността повечко да поработят над себе си под ръководството на довчерашните си учители, а особено под това на Сава Доброплодни. Между другото, както и при Войников, последният подържал у тях желанието да отидат за по-висока наука в чужбина. Ала нямало откъде да намерят средства. Най-сетне щастието им се усмихва. През пролетта на 1858 г. одеското българско настоятелство успяло да издействува от руското правителство и от Св. Синод на руската църква още няколко стипендии за българчета и се обърнало писмено до Др. Цанков в Цариград с молба да му препоръча няколко свои млади, неспособни, сънародници. Той, от своя страна, се отнесъл със същата молба до градовете, в които имало уредени класни училища. В Шумен изборът паднал на Васил Друмев, който след дълги пречки от страна на някои заинтересувани се добрал най-сетне до Цариград, отдето подир едно премеждие - обрали му парите и препоръчителните писма, когато параходът стигнал до устието на Дунава - се добира в Одеса.

Тука той постъпва като стипендиант в духовната семинария, след като е преседял една година в уездното четирикласно училище, нещо като долен курс на семинарията. По общообразователните си предмети тя почти се равнявала на класическа гимназия. Освен това били застъпени: философска пропедевтика³, селско стопанство и медицина. Благодарение на природните си дарби Друмев и тука се проявил като пръв ученик. Освен това те му позволявали лесно да усвоява преподадената материя и свободното си време да посвещава на своите интереси към обществените работи в Турция, както и на книжовни занятия. В началото на 1860 г.той вече напечатва в "Български книжици" преведения си разказ "Царица Семирамида", както и някои статийки под вид на дописки из Шумен в "Цариградски вестник". Но особено много се засилва интересът му към българските работи, когато Раковски бива назначен за надзирател на открития при семинарията пансион. Друмев влиза в тесни връзки с него и попада под пълното му влияние: той дори като наставника си почва да пише без членове. Тука, в семинарията, Друмев започва и довършва повестта си "Нещастна фамилия", която бил замислил още като ученик в Шумен, и туря началото на българската повест. Той работи над нея комахай две години - от есента на 1858 г. до към края на пролетта 1860 г., когато бива отпечатана в "Български книжици" (г. П, 1860, юли, кн. 1, г. III, кн. II, ноември, същата година). Макар и пълна с недостатъци, тя буди възторг у българските читатели, особено у младите, които плачели върху нещастието на своя народ, така картинно представени за пръв път от техен сънародник.

Още докато се печатала повестта, Друмев изпраща в "Български книжици" два свои превода: "Нравствени разсъждения с невинния юноши" и "Привидения", в езика на които е напълно запазено влиянието на Раковски. На следната 1861 г. той написва по повод заточаването на българските владици Иларион Макариополски и Авксенти Велешки стихотворението "Я гледайте, братя мили", което добива широка популярност и затвърдява името му като писател.

Но увлеченията на Друмев подир Раковски не са само от книжовно естество. Той прегръща и неговата политическа дейност. Затова, когато последният основава през 1861-1862 г. българската легия в Белград, която трябвало да послужи като ядка на бъдещата българска войска, Друмев напуща на 22 декември 1861 г. Одеса и заминава за Белград. Ала щом сърбите постигат желаното от тях, преместват легионерите от Белград в Крагуевац, а след това ги разпущат. Тука Друмев влиза в стълкновение с Раковски поради неволно нарушение на една негова заповед, за което бива изваден на разстрелване. Спасява го Стефан Караджа, който се изправя с една цепеница пред Раковски, от когото вече всички негодували поради разпуснатия му живот и непоносимото големеене, и заявява, че ще го пребие на място, ако Друмев бъде разстрелян. Раковски отменя заповедта си. От тоя ден Друмев почнал да счита Караджата за свой спасител и всякога е държал портрета му в стаята си.

След разпущането на легията Друмев престоява още няколко време в Крагуевац, отдето се отправя за Смедерево, за да се върне по Дунава в Одеса. По пътя той заболява от тиф и щял да умре, ако не бил прибран от едни набожни селяни, които го гледали като син, додето оздравее. Едва закрепнал, Друмев успява да се добере до брата си Никола в с. Черна, Мачинско, и след неколкодневно престояване да отиде в Галац. Но сега го сполетява нова беда - свършват се парите му и той се вижда заставен да изходи пеш цяла южна Бесарабия на път за Одеса.

Макар и напуснал своеволно семинарията, Друмев бива наново приет в нея. С двойни усилия той успява да издържи изпита си за пропуснатото полугодие и пак да се вреди между първите ученици. Свободното си време наново посветява на книжовна работа, като влиза към края на 1862 г. в дружеството "Книжовно общество", начело на което стоял енергичния Павел Калянджи, и задачата на което е била да приготви учебници за българските училища. През 1863 г. дружеството издава книгата "Другар за децата", в която Друмев написва отдела "Родина и отечество". Целта на тоя отдел била да възбуди родолюбиви чувства у младите читатели, като ги предпази от увлечения подир гърци и папищаши. Но най-крупното книжовно дело на Друмев през тия години е повестта му "Ученик и благодетели, или чуждото си е сè чуждо", чиято първа част обнародва във в. "Съветник" от бр. 8 (23 май) до [бр.] 41, 1864 г., а втората остава недовършена, може би, защото е спрял вестникът. Не е неоснователно и допущането на Ст. Минчев, че Друмев не е довършил повестта си, защото си е изменил мнението за членовете на Одеското българско настоятелство, които толкова отрицателно рисува в нея.⁴

Духовна академия. Основаване на Книжовното дружество. - През м. юни 1865 г. Друмев свършва с отличен успех Одеската семинария и постъпва пак като стипендиант в Киевската духовна академия. Тъкмо през това време се извършват великите реформи на Александър II, които след освобождението на крепостните родиха вярата в човешкия напредък и създадоха народническото увлечение у руската интелигенция. Това се отразява и върху идеалистично настроената натура на Друмев. В Киев той се сближава с Йосиф Соколски, настанен в Киево-Печорската лавра, на когото дълго време помага като негов частен секретар. Служи му, особено през последните две години на студентството си, още като съветник и подбудител по народополезни начинания. Започва да пише и биографията му, която обаче остава недовършена.

И в академията Друмев е можал да вземе едно от първите места между другарите си. Дълго след свършването му неговият знаменит професор по омилетика⁵ К. Певчицки често повтарял, че най-добрите студенти, които помнел той, били Друмев и Стоянов-Бурмов⁶. Тука той се е занимавал по-специално с педагогика и философия. Но към края на курса се залавя сериозно с един важен въпрос из областта на църковната и политическата история през първите векове на християнството - въпроса за отношенията на светската власт към църквата и към изникналите в нея ереси. Плод на тия му изучвания се явява неговата дисертация "Греко-римскiе закони о преступленiях против вери и церкви" (1869), с която спечелва научната степен "кандидат". Нейното встъпление с няколко допълнения той обнародва по-късно в "Периодическо списание", кн. XI - XII, под надслов "Намисанието на светската власт в черковните работи". Макар и да не е лишена от някои недостатъци, тази дисертация, ако се напечата, би била един ценен влог в нашата бедна историческа книжнина. През време на студентството си Друмев напечатва в "Духовни книжки", редактирани от Р. И. Блъсков, и статията си "Нещо за нашата любов и за нашето уважение към Духовенството ни въобще", написана с доста голяма вещина, която заставя редакцията да я препоръча най-горещо на читателите си.

Научните занятия на Друмев и интересът му към църковната борба не го откъсват съвсем от неговите занимания с поезията. В това ни убеждават запазените до днес откъси от недовършени разкази и повести. Разработил е доста и драмата си "Иванку". Във връзка с последната той изучвал и драматическата поезия, като се е спрял особено на Шекспир, когото и препоръчва като образец на всички наши драматурзи (Пер. сп. кн. 9-10, с. 189)⁷. Понеже е живял вън от академията, не му останали чужди и сърдечните увлечения. Но коя е била тази девица, която го пленила, ние нищо не знаем: тя умряла преди Друмев да свърши академията, а и сам Друмев не ни казва нищо по-подробно за нея, освен няколко думи, които намираме в един негов спомен. Но все пак, той още няма сгодата да се отдаде напълно на своите научни и литературни влечения. Това направя той след като свършва духовната академия през лятото на 1869 г. Заминал за малко в родния си град Шумен, Друмев скоро се връща в Галац при своя другар от детинство В. Д. Стоянов, с когото взима живо участие при основаването на книжовното дружество, което някои наши родолюбци са проектирали да основат още през 1852 г.

Отначало се мислело дружеството да се установи в Букурещ, като се слее с тамошното читалище "Братска любов", а Друмев да стане главен учител на българското училище, редактор на в. "Отечество" и същевременно член на книжовното дружество. Но учредителното събрание на дружеството, чието първо заседание станало в Галац на 25 септември 1869 г. а по-подирните - в Браила от 26 до 29 същия месец, отхвърлили проекта на букурещките първенци. Те се разсърдили от това и нарекли дружеството дело на несериозни хора. В същност е било тъкмо обратното: за председател е бил избран авторитетният вече историк М. Дринов, а за деловодител В. Д. Стоянов. Първият, понеже не можел да живее в седалището на дружеството, бил заместван по решение на дружествените членове от действителния член В. Друмев. Така книжовното дружество остава да се ръководи от своите истински основатели - Друмев и Стоянов, неразделни приятели от ранни ученически години.

От това време насетне се почва истинската книжовно-обществена дейност на Друмев. Най-напред той се залавя да приготви материал за дружественото "Периодическо списание". Плод на тия му усилия се явяват неговите обемни статии "За отхраната" и "Животописание на Стойко Владиславов Софроний". Преди, обаче, да ги напечата, той предпочита да ги прочете като сказки пред браилските българи, едно, за да ги заинтересува по-живо от делото на книжовното дружество и, друго, за да се съберат някои средства, без каквито списанието не би могло да се сложи под печат. Тука той бива подпомогнат, освен от Стоянов и В. Попович, още и от Добри Войников, с когото го свързва тясна и сърдечна дружба. Последната бива развалена от една статия на Друмев, печатана във в. "Турция".

Главната грижа на Друмев е била съсредоточена върху книжовното дружество, чийто фактически председател е бил, и върху редактираното наедно със Стоянов "Периодическо списание". Но понеже средствата на дружеството са били твърде оскъдни, той се видял принуден да заеме мястото на главен учител при браилското българско училище, след като Войников напуснал тази длъжност и станал учител в Гюргево. Като такъв Друмев стоял до края на учебната 1872-73 г. Покрай другата си работа той написва и едно Изложение, направено от Настоятелството на браилското българско училище при давание на годишната училищна равносметка за 1871-1872 г.

В редакцията на "Периодическо списание" и като фактически председател на книжовното дружество Друмев прекарва близо около четири години - от 1 октомври 1868 г. до 14 юли 1873 г. През това време той написва и напечатва освен поменатите вече две статии, които остават едни от най-важните му научни трудове, още Предговор на "Мати Болгария" от Неофит Бозвели и още една преведена статия: "Историческата наредба на черквата", обнародвана под псевдоним И. Тонев. Печатал е и доста рецензии, предимно върху църковни и учебни книги, в които неведнъж е проявявал прекалена строгост към разглежданите автори. Особено безпощаден е към Войников, когото вече напълно и систематически отрича. Три години след излизането му от редакцията поместя статията си "Намисването на светската власт в черковните работи", която съдържа по-голямата част от въведението към дисертацията му. Няма съмнение, че Друмев би ни учудил с по-голяма продуктивност, ако списанието би могло да ни дава по 12, а не по две книжки годишно, и ако той не е бил заставен над туй отгоре да дири средства за своята и така твърде оскъдна издръжка.

Климент, епископ Браницки. - Колкото книжовната работа и да е примамвала Друмев, защото му била присърце, той е трябвало да я напусне, най-малко да й се отдава с по-слабо увлечение. Вътре, в пределите на Турция, е разрешен вече най-важният за българите въпрос - черковният - който налага жертва от страна на целия народ, а най-вече от страна на интелигенцията му, главно поради провъзгласяването на българската черква за схизматична. И Друмев отива по великденските празници на 1873 г. в родния си град с намерение да се опознае по-отблизо с нуждите на родината си. Тука той заварва учителския събор, свикан от Варненския митрополит Симеон. По покана на последния Друмев става секретар на събора, който изработва устав за селските и програма за селските и градските училища, разпределя учебното време през годината и избира учебници за селските училища. На 14 юни 1873 г., след като привършва работата си в училището, той напуща Браила и отива в Тулча. Тука, именно в с. Башкьой, митрополит Григорий го ръкополага на 16 юни за йеродякон с име Климент, а след това на 24 същия месец - за йеромонах в манастира Чилик; на 18 юли - за архимандрит. През втората половина на октомври той вече става протосингел на Доростоло-червенската митрополия в Русе, а на 21 април 1874 г. бива ръкоположен за епископ с титлата Браницки. Като такъв той бива изпратен за управител на добруджанския дял от тази епархия. Но преди да замине за там, бива натоварен от търновския митрополит Иларион Макариополски да отвори и да уреди новооснованото духовно училище в Лясковския манастир "Св. Петър и Павел".

В Тулча и Тулчанско Климент още при първите си стъпки спечелва обичта на населението, което в негово лице вижда не само един достоен духовен пастир, но и олицетворение на всичко хубаво, каквото е способен да създаде българският народ. И тия чувства към него остават неизменни през време на цялата му дейност в Добруджа.

Достатъчно красноречиво ни свидетелствува за това следната дописка на М. Д. Т(ихчев), която същевременно е и една вярна характеристика за Друмев като епископ:

"Но ако тая страна на е лишила от задоволствие, то друга е била не малко щедра да запълни това незадоволство. В тоя кът Добруджа от 5-6 месеци насам ся намира Н[егово] Боголюбие Браницкий Епископ г-н Климент. Наистина, аз бих ублажавал всичките страни, ако биха са, тъй да кажа, сподобили с такъв пастир, с такава блага душа, която не щади ни труд, ни спокойствие, само и само за да види паството си и в ред, и в съгласие, и на злачна страна, какъвто е наший Епископ. Той, откак е дошъл, рядко не е служил, не е чакал да го поканват, разумява се от интересна страна, както правят другите, да служи, защото той е нямал, както е и действително, веществений (паричний) интерес, а винаги са е водил от моралния, как т.е. да може да послужи на народа си и на отечеството си, на които ся е посветил. Това, което го прави благополучен и задоволен, то е че, като служи за просвещението и за напредъка на народа си, на отечеството си, той си изпълнява вярно, точно и от всичко, което стои по-горе, безпристрастно длъжността си. Не са минава неделя, в която той да не занимае публиката в черква със слово поучително, обстоятелствено и ясно. Тези негови доста страстни слова, които са избиват от болежката на патриотическото му сърце, не малко полза ще принесат на народа, ако досега не са принесли, в запознаванието на своите граждански и духовни длъжности и обязаности - неща, които до най голяма степен са привлекли благодарността и признателността народна. Обаче отварянието на Дунава, както са научавам, ще на лиши от това наслаждение, като след малко вапорът ще ни го отнеме и занесе в Русе, за където го е призовал не помалко достойнийт му духовен отец Н. Вис. Преосвящснство Доростоло-червенский г-н Григорий." (Напредък, г. Х, бр. 85 от 13 март 1876 г.).

И не би могло да бъде инак, щом се знаят широките обществени интереси на Климент и неуморимата му ревност да подтикне с всички сили нашето културно развитие напред. Изпитал на дело като легионер възможностите да се добие нещо, било в смисъл на политически правдини, било в смисъл на обществено-стопански условия, той се връща към средствата на чистата просвета, едничките властни да извоюват и гарантират свободни дни за едно робско население, стига те да проникнат и в най-затънтените кътове на неговата земя. На първо време вниманието на всички е обърнато към училищата. Към тях насочва погледи и Климент, който през октомври 1874 г. председателствува тридневния учителски събор в Русе, дето се разглеждат въпросите за откриване на нови училища, за подготовка на учители, за изработване и подбор на учебници и пр. Немалки грижи полага той и за развоя на читалищата в епархията.

Всички тия грижи не отвличат, обаче, вниманието на Климент от вървежа на общонародното екзархийско дело, както и от работите на книжовното дружество, на което все още продължава да бъде един от дейните членове. Ала сега праща в списанието му не статии, за написването на които няма време, а рецензии. През тия години (1874-1876) е писана и незавършената му повест "Богдан и Златка". Но съвсем неблагоприятни за книжовна работа се указват месеците на Освободителната война. Сега той, преди всичко, трябва да се грижи не за образованието - училищно или книжовно, на своето паство, а за неговото спасение, защото неведнъж то, а особено русенското гражданство, е стояло пред угрозата да бъде избито или пък изселено и по стратегически съображения, и в името на турските държавни интереси.

След Освобождението. Митрополит Търновски и министър. - Освобождението създава други грижи и задължения за Климент. Още в началото на учебната 1873-1879 г. нему възлагат да стане ректор на Петропавловското духовно училище при Лясковец, което М. Дринов, управляващ отдела на народното просвещение, бил намислил да отвори. Едновременно почти той бива натоварен (26 октомври 1878 г.) да управлява и овдовялата Търновска епархия. Скоро след туй е повикан да вземе участие в Учредителното събрание и по право като архиерей, и по избор от Русенско. Тука той пръв с една трогателна реч става тълкувател на чувствата, които храни освободеният народ към своя освободител. Бива избран и за член на 15-членната комисия, на която било възложено да прегледа руския проект за конституция. Климент е бил един от тия, които са искали избирателното право да бъде свързано с известен образователен ценз, както и да се създаде сенат, за да се спъват всички прибързани и незрели решения на народното събрание. След избора пък на княз Александър I, Климент влиза в състава на депутацията, която начело с бившия екзарх Антим I е заминала за Русия, дето да изкаже на Царя Освободителя вечната признателност на българския народ за дарената му свобода.

Когато поставя в ред Петропавловското духовно училище, на Климент бива възложено от Министерството на народното просвещение да отвори и уреди Търновската девическа гимназия, която ръководил като директор година и половина. В признание на тая му заслуга, тя по-късно - на 3 април 1902 г. - бива кръстена на негово име. Ръководи и мъжката гимназия, безплатен директор на която бил д-р В. Берон, като "върховен надзирател на училищното настоятелство". Климент прекъсва тая си просветна дейност, когато го повикват на държавнически пост през есента на 1879 г., натоварен от княза да състави кабинет и да управлява Министерството на народната просвета (от 29. XI. 1879 до 24. III. 1880).

От м. юни 1880 г. до половината на ноември 1887 г. Климент, с малки прекъсвания прекарва сред паството си, отдаден на своята пастирска и просветна дейност. Навремени само се намесва в политическия живот и то не за да играе някаква роля в него, а да си каже само мнението, какъвто е случаят, напр., с пълномощията на княза. Макар те и да са били мълчаливо санкционирани от другите ни архипастири като екзарх Йосиф, митрополитите Симеон, Григорий и дори от близкия му приятел архим. Константин, Климент ги е осъдил. Според него, колкото и да не е подготвен нашият народ за свободата, която му дава конституцията, той чрез нея именно, а не мимо нея, ще се научи да цени и да пази тая свобода. Тия свои схващания особено дебело подчертава той в речта си за "Истинската свобода", казана на Великден 1881 г.

В служба тъкмо на тая народна свобода протича и цялата по-нататъшна дейност на Климент, която неведнъж го лишава от правото да бъде сам свободен като човек, обществен деятел и духовен пастир, вече не като епископ, управляващ Търновската епархия, а като неин кириярх, избран единодушно на 27 май 1884 г. За канонически митрополит бива назначен с княжески указ на 12 юни същата година, а през втората половина на м. ноември - за екзархийски делегат пред българското правителство, както и временно управляващ овдовялата Софийската епархия. Но тия нови длъжности му създават още отначало големи мъчнотии, една от които се дължи на въпроса за възнаграждението на свещениците, разрешен едва след Съединението на двете Българии. Това Съединение го накарва да влезе в състава на депутацията, която бива пратена при император Александър III с молба да не лишава българския народ от височайшето си покровителство. Макар недоволен от българите за тази им прибързана, главно пълна с недоверие към русите постъпка, императорът изрича след трогателната реч на Климент следните паметни думи: "О разединенiи тепер и речи бить не может". След завръщането си, Климент бива избран за председател на току-що основаното дружество Червен кръст, което изигра непредполагаема помощна и хуманитарна роля през време на Сръбско-българската война. А тъкмо при разгара на последната, когато правителството, застрашено от нахлуването на сърбите в София, решава да прехвърли държавната каса в Плевен, на Климент се дават 400 хиляди лева, от които да отпуща по нареждането на финансовия министър потребните за държавната машина суми. По тоя начин той става при другите си вече длъжности и безплатен касиер на финансовото министерство.

Но настъпилите след войната вътрешни събития, по които Климент взима едно решително поведение, го подхвърлят на тежки изпитания, главно поради неговия прям и независим характер. Първото му страшно изпитание започва след преврата от 9 август 1886 г., когато той, въпреки волята си, бива принуден да образува правителство, само за да запази страната от анархия, към която водеше свалянето на княз Александър от престола, в което той не е участвувал. Но това правителство не просъществува повече от три дена. И влизането в него, както казва Юр. Трифонов, не е било нищо друго, освен жертва за благото на България, която той не искал да остави да падне в междуособица. Авторът на "Иванку", който в лицето на Петър е представил себепожертвуванието на истинския родолюбец за избягване на междуособия в държавата, не посмял да се откаже от своя дълг, макар да виждал, че това може да стане причина да го нападат като "предател". И така става. Щом подполковник Муткуров влиза в София начело на южно-българските войски, първата му работа била да заточи екзархийския наместник в Буховския манастир "Архангел Михаил". Пуща го, обаче, скоро, щом се научава за положението на работите при и след детронацията на Батенберг. Нещо повече: след като последният се отказва окончателно от престола, Стамболов като регент често отива при Климент, за да се съветва с него по разни държавни въпроси. Но скоро тия отношения стават лоши. Основната причина за тяхното влошаване трябва да се дири в новия политически курс: регентството се вече ориентира в политика, противна на Русия, а висшето духовенство, особено Климент, Симеон и Константин, все още продължава да смята руския цар за покровител на българите и да споменува името му в черквите наред с името на Цар-Освободителя. Отношенията стават още по-лоши след избора на княз Фердинанд, и то когато на 10 август 1887 г., деня в който новия княз влиза в столицата си, на сторения молебен Климент бил изразил в словото си покрай другото и пожелание за скорошното примирение между Русия и България, защото, макар, според него, народът да приема с отворени обятия новия си княз, той не може да забрави и кому дължи свободата си. От този момент Климент става омразен и непоносим за новото, Стамболово правителство, което търси всички възможни и невъзможни поводи да го махне от поста му екзархийски наместник. Най-сетне със заплашване, отпърво чрез подставени лица, а после и направо чрез административната власт, правителството заставя Климент да напусне София.

Но и в Търново, дето пристига на 5 декември 1887 г., радостно посрещнат от населението, не го оставят на мира. Едно момче му връчва едно писмо, подписано от "повече от 500 души", в което му се заповядвало, просто, да не ходи по черквите да служи и проповядва. Разбира се, Климент не се подчинил на това предупреждение, нито пък е престанал да споменава в литургията името на руския цар, защото е мислил, че временните политически недоразумения не могат, па и не бива да засягат вечната връзка между българите и русите като освободени и освободители. Студенината между правителството и Климент се засилва особено много през пролетта на 1888 г., когато князът отива в Търново, дето митрополитът не го посрещнал. А той и не би могъл да направи друго, не само защото поради понесените огорчения не е искал, а защото му е било невъзможно: княжеското пристигане станало в четвъртък - в час на вечерня. Значи, тъкмо във време, когато митрополитът трябва да бъде, според църковните канони, не на тържества, а да се отдаде на смирение и на молитва.

Последни години. - Впрочем, борбата на правителството срещу Климент не е борба изключително с него: тя е само един мъчителен, тежък епизод срещу Св. Синод, членовете на който са се третирали като врагове на установената власт и главно на царя. Нетактичности, без каквито не може да мине всяка борба у нас, е имало и от двете страни, но и предизвикателствата не са били малко от едната - правителството и княза - било срещу отделни архиереи, било, изобщо, против висшите представители на нашата църква. По едно време се достига дотам, че се замисля свалянето на екзарх Йосиф и заместването му с Григорий Доростоло-червенски. Най-сетне, към 1890 г. тая борба се смекчава външно и Климент, който по настояването на светската власт не е вече член на синода, е оставен на мира. Сега той има макар относително възможността да се отдаде напълно не само на своята архипастирска длъжност, но и на книжовната си дейност, резултат на която се явяват незавършения разказ "Защо", също недовършената повест "Цар Иван Александър", кратката история на Лясковския манастир "Св. Петър и Павел", голямото му съчинение "Събрание на правилата на Св. Апостоли, Вселенските и Поместни събори" и др.

За зла чест това спокойно отдаване на работа не е траяло дълго. Проектът за изменение на чл. 38 от Конституцията поставя наново Климент в неприязън и в борба с правителството. Той се застъпва здраво за старата редакция на члена, защото вижда в новата, предизвикана от женитбата на княза, посегателство върху държавната религия, към която може да не принадлежи само първият княз. А едно от условията на тази важна женитба, с която се туряше начало на българската династия, било децата на княжеската двойка да запазят вярата на родителите си. Това пък, от друга страна, значи усилване чрез двореца на католическото влияние в България, станало и без туй доста агресивно покрай княза. Тъкмо пък в единството на държавната религия вижда Климент залога за българското държавно единство. Тия негови схващания се споделят от всички наши архиереи, които просто откриват фронт на правителството. Най-решителни, обаче, са Климент и врачанския Константин, които не изпущат случай да не се застъпят за държавната ни религия. За нея се застъпва още веднъж и Климент в неделята на православието с една бляскава реч, държана в църква, в която партизаните на правителството пресилено виждат закана и подстрекателство на народа срещу властта, па и срещу княза. Стамболов това и чака. По негова заповед тълпа от низки елементи заобикаля митрополията, малтретира Климент и го заточва силом в Петропавловския манастир, същия, в който се помещаваше основаната и ръководена от него семинария. Скоро го подвеждат и под съд. Но обвинението е толкова изкуствено скроено, че не се намира дори между правителствените партизани прокурор, който да го защищава. Най-сетне с ролята на обвинител се нагърбва Ганьо Чолаков, личният възпитаник на Климент и дори най-големия му любимец; той с настървение иска смъртно наказание за човека, който го е извадил от физическата кал, за да затъне сам в нравствената. Съдът, обаче, не уважава всички аргументи на прокурора и осъжда Климент на 15-годишен затвор или вечно заточение. Тая присъда на окръжния съд бива видоизменена от апелативния, после потвърдена от касационния съд така: Климент се осъжда на З години тъмничен затвор с ходатайство за помилване на 2 години в заточение. По-късно с мотивиран доклад от Министерството на правосъдието той бива опростен от княза, но Стамболов не прилага указа.

Как е прекарал Климент затворническите си месеци, можем само да предполагаме. Знаем с положителност, обаче, това, което той ни предава в своите интервюта след освобождението си. Според тях в Петропавловския манастир прекарал удовлетворително, а в Гложенския - лошо. "В този затвор аз много страдах", казва той.

Освободен от затвора след падането на Стамболов, Климент бива посрещнат царски и в София, и в Търново. Не след много нему се възлага мисията да положи венец над гроба на руския император Александър ІІІ, както и да стори потребното за сближение между Русия и България. Макар да е бил изтощен и разнебитен от затвора, той приема да застане начело на избраната от Народното събрание депутация и да разреши бляскаво възложените му задачи. Като техен пряк резултат се явява покръстването на престолонаследника княз Борис и въдворяването на българската династия в лоното на православието.

Едва чак сега настъпва един по-спокоен период за работа, но вече Климент не е достатъчно здрав. Бурният му и пълен с превратности живот сломява инак неговата желязна натура и той след неколкогодишно боледуване почива за винаги в София на 10 юли (ст. ст.) 1901 г., 5:30 часа след обяд. Смъртните му останки биват пренесени в Търново и погребани на 14 юли в артиката⁸ на съборната черква "Св. Богородица".

ІІ.

В. Друмев като писател. - При една толкова неспокойна и разнообразна дейност в държавното, черковното и гражданственото строителство на нашия народ, не ще и съмнение, че волята и времето за книжовна работа не могат да бъдат такива, каквито талантът на Друмев повелява. Наистина, той и като епископ, и като митрополит Климент прибягва понякога до перото, но това прави повече в интерес на църковната книжнина, която предполага по-малко дарби, а повече търпение, по-голяма наличност на компилативни, отколкото на творчески способности. Вярно е, че и тия му трудове не са без значение, особено не е за пренебрегване участието на Климент в превода на Библията, но те далеч отстъпват по своята културно-историческа роля на създаденото от Васил Друмев. В това отношение митрополит Климент и Васил Друмев са две неизмерими величини, които само навремени се мъчат да се изравнят, без да сполучат в това. Митрополитът през целия си живот само бленува да върне белетриста у себе си, при всеки сгоден случай прибягва до перото, за да ни посели чрез него в мира на своите поетически видения, които в моменти на покруса от коравата ни действителност го измъчват като кошмарен сън, но не сполучва да ни даде нищо друго, освен незначителни по обем откъслеци. Въпросите на деня, тревогите на политическата ни действителност, завъртели в своята бясна вихрушка сметта на обществения ни живот ведно с неговите бисери, го отвличат наново, за да поставят дълга на гражданина и на черковника пред тоя на твореца и на писателя. И то вече творец и писател, в белетристическите проби на когото се съзира един зрял талант, подкрепен от широк опит и още по-широка наблюдателност. И те са, именно, които ни карат да съжаляваме още по-дълбоко за Васил Друмев.

Това, което извърши митрополит Климент, колкото голямо и да е то, може би щеше да бъде извършено и от други: но онова, което не направи Васил Друмев, си остана положителна загуба за нашата литература, в която ще пребъде той само с юношеските си произведения: "Нещастна фамилия", "Ученик и благодетели" и "Иванку, убиецът на Асеня I". Наистина, с всеки изминат ден техният жив литературен интерес ще отслабва, за да изчезне напълно някога, но затуй пък историческото им значение ще расте, защото с тях Друмев се явява в истинската смисъл на думата родоначалник на някои литературни родове у нас, които без него - литературното ни развитие показва това - дълго щяха да останат чужди за българската книжовна действителност.

Повестта "Нещастна фамилия". - В това отношение особена преднина заслужава повестта "Нещастна фамилия". Замислил я още в Шумен, Друмев през есента на 1858-1859 г. употребява част от свободното си време за нейното написване. Свършва я най-сетне през пролетта на 1860 г. Но преди да излезе тя в сп. "Български книжици", дето се напечатва от кн. 13 до 22, и едновременно с нея Друмев поместя там два свои превода - "Царица Семирамида" и "Привидения", характерни за определяне на неговите литературни вкусове и интереси. И двата тия разказа, взети из областта на страшното, тайнственото, причудливото, към което са обърнати духовните интереси на четците в Европа през първата половина на миналия век, носят всички отличителни белези на авантюристичния роман, от който е пленен и сам Друмев, когато пише своята "Нещастна фамилия". В основата на повестта безспорно лежат реални спомени и предания, послужили като външни подбуди за нейното написване. Към тях трябва да притурим също излетите в околността на Шумен и Преслав, правени под ръководството на учителя Доброплодни, както и разказите на последния за прочетени от него сензационни романи. И в тази романтична обстановка, която на всяка стъпка разкрива макар още неясните страници на нашето някога славно минало, за да събуди гнета от настоящето, се зараждат и оформяват както сюжета, така и образите на "Нещастна фамилия". И тъкмо страданията и бедите на българското племе, което някога се е радвало на по-друга участ, образуват центъра на това Друмево първиче, около който се движи развитието на цялото действие. Всичко - и герои, и събития - е предадено, бихме казали, нагодено тъй, че да изпъкне по-релефно именно тоя център. Действието се развива от борбите на две строго разграничени категории лица: едните са въплътена добродетел, а другите въплътена злоба. Към първите, не ще съмнение, спадат българите, а към вторите - еничарите и кърджалиите. Турците не играят никаква роля в повестта, защото Друмев с удивителна за възрастта си досетливост е съумял да стовари всичката вина за българските бедствия върху тия неотговорни фактори на турската империя, законните власти на която, уж са защитници на реда и справедливостта. Един чисто практичен елемент в повестта, без който тя не би могла да бъде допусната за разпространение от официалните турски власти, па макар и чрез подсещане да изиграе не само книжовна, но и гражданствена роля в развитието и окопитването на българския народ.

Щом като вземем това обстоятелство предвид, резултатът на което е груповото раздвояване на характерите, то трябва да се съгласим, че Друмев не е могъл да постъпи инак, освен да насочи всичкото си внимание не върху типизирането на отделните действуващи лица, а върху средствата, с които би могъл да ни увлече подир събитията, съдържанието на повестта. Оттам и неговото предпочитане на външното, на ефектното и на театралното, пред по-сложните и по-дълбоките прояви на човешката душа. Малките изключения са по-скоро неволни прояви на Друмевата художествена интуиция, отколкото на осъзната от него художествена цел. Но и тия изключения, намерили израз в опита му - впрочем, твърде бегъл и случаен - да индивидуализира своите лица, да се освободи от рамките на шаблонната характеристика, са дадени съвсем небрежно, без особено мотивирана връзка с даденото по-рано.

Оттам и голямата простота на средствата, с които Друмев си служи за характеристика. Той обикновено насочва вниманието си върху главната страна на даден характер, като изоставя съвсем онези страни, които, колкото и да са незначителни наглед, могат да принесат всъщност доста за вдълбочаване на характера и за неговото драматично предаване. Тогава действуващите лица не биха имали нужда от авторовото очертание било пряко, чрез техните разговори и самопризнания, било косвено, чрез негов разказ за тях, а сами биха изпъкнали като живи пред нашите очи с всичката възможна сложност на тяхната порочна или добродетелна природа. Те биха говорили и със своя индивидуална реч, а не с шаблонните изрази на една езикова преднамереност, зад която се вижда не пружината на душата, а замисъла на автора, по чиято повеля мислят и говорят те.

Въпреки тия недостатъци, които се отразяват и върху действието на повестта - разпокъсано, немотивирано и разхвърлено - "Нещастна фамилия" се чете с интерес и увлечение. Причината на това се крие в умението на Друмев да поддържа вниманието на четеца чрез добре усвоената техника на напрежението. А това напрежение той създава било чрез прекъсване на разказа, било чрез недоизказване, било, най-сетне, чрез загатване на всевъзможни тайни и потайности, често поддържани от сънища и предчувствия, за които става дума в повестта.

Друго предимство на повестта, което заслужава да се подчертае особено, е нейната на места драматична форма. Обаче, тоя драматизъм е външен - "външен в тоя смисъл, че волята на едно или няколко лица се обяснява с една враждебна действителност или с противоположната воля на други лица. И оттук произлизат редица външни конфликти. Често тоя драматизъм се изразява в най-обикновен театрален ефект. Патетичното неведнъж взема формите и движенията на шаблонната театралност." (Б. Пенев, с. 86-88)⁹ Ала, ако и такъв, по сила той е най-значителен в диалозите, които ни дават възможност да открием в тях бъдещия автор на "Иванку".

Тъкмо тия качества на повестта поставят повествувателят и описвачът на заден план и ни карат да предполагаме, че авторът не винаги вижда това, което описва. Инак описанията му не биха били мъртви, безкнижни и условни, дотолкова условни, че да не говорят нищо на въображението. Сравнително по-добри са описанията на природата, но и те са лишени от настроение, защото, макар и кратки, са дадени разхвърлено, без един какъвто и да било обединяващ център. Ето защо и не винаги служат за необходим фон на разказа, поставили в хармонична връзка преживяването на лицата с явленията на природата или пък достигнали чрез техния контраст до бездните на човешката душа.

Но всички тия положителни и отрицателни страни на повестта трябва да се изведат не само от опита и таланта на автора, но и от първообразите, които в една или друга смисъл са влияли върху неговите литературни разбирания, а от там и върху художествените му похвати. Вече имаме достатъчно данни, с които можем положително да установим, че Друмев е бил запознат поне със съдържанието на романа "Скитникът евреин" от Евгений Сю, както с повестта "Еничарите" и двете повести на Бернарден дьо Сен Пиер - "Павел и Виргиния" и "Индийската хижа". Романа е знаял по разказите на Сава Доброплодни, а повестите е чел сам като подлистници на "Цариградски вестник". Чел е също и повестта на почти забравения днес руски писател Велтман - "Райна блъгарска царкиня". Б. Пенев допуща, че в Одеса, през времето, когато е писал "Нещастна фамилия", ще е прочел също някои от романите на Валтер Скот и Александър Дюма-баща. Едно е несъмнено, че посредством Раковски той се запознава и с неговия "Горски пътник".

От всички тия произведения Друмев е усвоил приемите и средствата на сензационния, особено на френския роман.

Донякъде му е повлияла, не във формално, а във фактическо отношение, и поемата на Раковски; тя ще е допълнила неговите сведения за теглата на българите от кърджалии, еничари и др.

Тия влияния ни дават доста основания да причислим "Нещастна фамилия" към категорията сензационни и авантюристични романи и повести. Но колкото близко и да е до тях, тя съдържа в себе си доста от елементите на историческия и на реалистичния роман. Преди всичко, нейният сюжет е плод не на голи фантастически съчетания от измислени факти и положения, обикновено невъзможни в реалния живот, а е почерпен от действителното минало на един народ, сред спомените и преживяванията на когото е расъл и се е развивал сам авторът. Той пише повестта като българин, който е обладан от любов към народа си и от желанието да принесе полза "Майце си", доколкото силите и времето му допускат. И я пише не като европейците, които развиват и най-малкото събитие в цели томове, изпълнени с всевъзможни измислици, а както разбира сам. Той пък разбира, че в едно художествено произведение най-важното и най-същественото е не измислицата, а неговото реално съдържание; не как е дадено, а какво е вложено в него. Тъкмо с тия му разбирания трябва да си обясним поврата, който прави Друмев по-късно, когато добива по-високо образование, заставило го да предпочита научната проза пред художествената. И в тях трябва да се дири историко-литературното значение на "Нещастна фамилия", допаднала на съвременниците му както главно по своето съдържание, така и по патриотичните тенденции, вложени в нея, резултат на "чисти и пламенни чувства, които преди толкова години са вълнували сърцето му" (предговор към второто издание на повестта от 1873 г.).

Така че не само повестта, първа по време у нас, но и тия разбирания на автора й са, които правят от "Нещастна фамилия" не едно заглавие, а "един важен факт, един съществен момент в развитието на нашата художествена литература изобщо... В тая традиция се оформяват и закрепват представителите на българската повест от втората половина на миналия век. Друмев съвсем определено им посочва пътя, по който трябва да вървят."¹⁰ (Пенев, с. 170)

Втора повест: "Ученик и благодетели". - По тоя същи път продължава да върви той и във втората си повест "Ученик и благодетел, или чуждото си е се чуждо", първата част на която е напечатана като подлистник на в. "Съветник" от 1864 г. (бр. 8 до 41). В нея вече реалният елемент е по-силно застъпен, взет из областта на действително преживяното от автора, и би могла да се сметне до известна степен също като първи опит, но вече за автобиографичен роман у нас. По сюжет и двете части на повестта (втората остава непечатана) представят стремежа на едно бедно момче към наука. Но въпреки реалния си характер, и тя е написана по маниера на сантименталните романи, като е дадено значително място на редица неестествени и ненадейни сцени, както и простор на живата и буйна фантазия на автора; до тях той прибягва очевидно не от друго, а по-скоро от желанието да поддържа напрегнат интереса на четеца към действието. Юр. Трифонов е склонен да твърди, че върху нея също така се е отразило влиянието на романтичните произведения, четени от автора й, особено на "Тайните на инквизицията" от В. де Фереал (стр. 38). Но каквито и да са тия влияния, повестта "Ученик и благодетели" значително превишава "Нещастна фамилия" и по сравнително по-голямата стройност на изложението, и по-значително по-пълните и по-живи описания. Главният й недостатък се крие в незавършените и неестествени характери, особено отрицателните, които ни дават основание да предполагаме, че авторът не ги е наблюдавал в живота, а ги е създал само да утегчи още повече и без туй нещастното положение на главния си герой (Ю. Трифонов, с. 40). За положителните, обаче, би могло да се каже по-добра дума.

За жалост, повестта "Ученик и благодетели", въпреки по-големите си качества, остава малко позната на българските четци. Причините на това се крият не в слабия интерес на съвременниците й към нея - напротив, те са я следили с винаги възрастващ интерес, а в обстоятелството, че тя, първо, не е била издадена отделно и, второ, остава недовършена. А защо не е довършена, можем само да гадаем. За всеки случай, тя и днес заслужава нашето внимание.

Драмата "Иванку". - Вече към съвсем други влияния сочи най-крупното произведение на Друмев - петоактната му драма "Иванку". Тях сам той ни открива в критиката си върху словесността на Войников, дето, като въстава против педантично даваните от него правила за различните литературни видове, казва: "Шекспир например (но знаят ли у нас кой е тоя Шекспир?) не е знаил никакви правила на драматическото изкуство и никак не е писал по тия правила, но и той е написал най-добрите, най-гениалните драматически произведения"¹¹ (Пер. сп., кн. 9-10, с. 188-189). Насърчен от тия свои схващания, Друмев пристъпва към драмата си, без сам да пази правила, като има за образец не другиго, а самия Шекспир.

Конкретните подбуди за нейното написване, според В. Д. Стоянов, са от чисто лично естество. Друмев се прехвърля от повестта към драмата, след една разпра с Войников, предизвикана от един отзив, впрочем доста доброжелателски написан, за представленията на "Велислава" в Браила. В този отзив, който се приписва на Друмев, се казва, покрай другото, буквално и следното: "Ако Войников иска не само да запази, но и да увековечи доброто си име, което по право му са пада, като основател и разпространител на българското театрално изкуство, той трябва да се постарае: 1. Да поизучи историята на изкуството, въобще, а особено на театралното изкуство; 2. при съставянето на коя-годе пиеса първо трябва да изучва предмета, а после добре да премисля съставянето, планът на пиесата; 3. да пази за кого прави тези работи и 4. всичко това да си постави за цел, към която да се стреми от сичко сърце и душа. И тогава, нека бъде уверен[...], че той ще заслужи благодарността на [българското] потомство за услугите, които той прави в храма на българската муза."* (Турция, г. VI, бр. 13 от 16 окт. 1870 г.)¹². Обиден от тия съвети, Войников поисква нервно обяснение от Друмев в кафенето на Рали в Браила, като го подканва, вместо да критикува, сам той да напише драма по даваната от него рецепта. Засегнат от думите на съгражданина си, Друмев удря ръка върху масата и тържествено заявява: "Ще ти докажа". И след 3-4 месеца драмата бива готова. Обаче, има основания да се предполага, че тя е била написана много по-рано, а в тия два-три месеца е само преработена и пригодена за игра.

Нейното излизане се отбелязва веднага като явление от първостепенно значение за българската литература, особено за развоя на нашата драма. Всички виждат в нея именно туй, което Друмев е давал като доброжелателен съвет на Войников: познаване на изкуството, изобщо, и, частно, на драматическото, изучаване на предмета, съзнание за кого пише и една определена цел, към която се "стреми от сичко сьрдце и душа". Л. Каравелов, противник по убеждения на Друмев и твърде строг ценител, смята, че с "Иванку" се туря основа на българската драма, "първо дело, т.е. първо проявление в българската литература", което няма да има значение след 50 г., но което все пак ще се прочете от много читатели. А това ще каже, че "Друмев е буква а, след която ще вървят и другите"¹³ (Независимост, г. III, бр. 28). За напълно издържана намира драмата и П. Р. Славейков. Само Войников я отрича в един подробен разбор, печатан в Читалище, г. III, кн. 7 и 8. Той намира важни недостатъци и в постройката на действието, и в издържаността на характерите, и в неорганичната връзка на сцените, и в раздвоеността на действието, и в голямата претрупаност на драмата.

Макар и напълно верен, разборът на Войников не указа никакво въздействие върху неговите съвременници, които са по-скоро склонни да виждат в отрицателното му отношение към "Иванку" едно обяснимо отрицание на автор към автор, отколкото на обективен критик към едно просто, неочаквано за времето си литературно явление. Все пак, както винаги, така и в тоя случай истината стои някъде по средата. Вярно е, че пиесата не е толкова лоша, колкото иска да ни я представи Войников, нито пък дотам съвършена, за каквато искат да я вземат другите. Толкова лоша не можеше и да бъде, защото преди Друмев в областта на драмата се подвизаваха неколцина, видно място между които зае Войников и, като тъй, той можеше от грешките и недостатъците на техните произведения да почерпи поука за себе си; дотам съвършена, защото положителното в драматическото творчество на неговите предходници не можеше да му чертае пътищата към възход. Значи, то беше в състояние само да го предпази от отрицателното, но не и да го насочи с твърди стъпки към положителното. И ако, все пак, можем да посочим нещо доста значително в "Иванку", което не бива да бъде пренебрегнато и днес, то се дължи до голяма степен на влиянията, под които се е намирал Друмев, когато е замислил драмата си и когато е работил върху нея.

На първо място трябва да поставим Шекспир, когото сам той ни посочва като най-достоен учител за всички автори на драми. А доколко му е влиял този писател, може да се види дори и от едно бегло сравнение между "Иванку" и "Макбет", които са напълно идентични и по замисъл, и по постройка, и по разработка на сюжета. Първообраза на известни моменти и характери можем да намерим също и в други Шекспирови драми, като "Отело" и "Хамлет".

Подобно сходство можем да открием и с "Райна Княгиня" от Войников. Преди всичко, идеята и на двете драми е една и съща: гърците с помощта на своите интриги гледат на всяка цена да предизвикат междуособици в България с едничката цел да я направят готова плячка за себе си, като, отслабена веднъж, турят ръка над нея. Еднаква е и драматическата им концепция, сир., начина по който е въплътена тази идея. Пълна аналогия откриваме и в сюжетите: единият е почерпен от времето на цар Петър с център домогванията на комиса Сурсовул да заеме престола, а другият е от времето на Асен и Петър - на воеводата Иванко да стане цар. Малката видима разлика е в отправата на любовния елемент. В първата Сурсовул се домогва до Райна Княгиня за сина си, а във втората - Исак чрез дъщеря си се домогва до Иванко. Крайната цел - подчинение на българския царски двор под една или друга форма на византийския. И тъкмо тая аналогия ни позволява да твърдим, че Д. Войников "е дал не само насоката на Друмев като драматург на българската историческа драма, но е създал и образеца, по който сам Друмев е сглобил своята драма" (С. Минчев, Сборник Милетич, с. 203).

Друмев не е далеч от Войников и по своите исторически източници. Първоначалните очертания на най-важните лица в "Иванку" са направени отчасти въз основа на историческите съчинения - на първо място на Войниковата българска история - които са употребявани у нас през 50-60-те години на миналия век. Също отчасти и на Велтмановата историческа повест.

Качествата й. Значение на Друмев. - Своето, лично Друмевото, е принципът на контраста или на антитезата, който е толкова много възлюбен от него. И в "Иванку" характерите на действуващите лица могат да се причислят към две напълно противоположни една на друга категории, както и в останалите Друмеви произведения. Асен и Петър са дадени много добродетелни, не за друго, а за да се подчертае по-дебело демоническата натура на Исак. Асен е просто светец: благ, тих, набожен и кротък. Неговата благост отива дори дотам, че когато отец Иван му открива заговора, той моли най-настоятелно едно: на всека цена да се запази доброто име на Иванко като храбър и любим от него велможа. Така кротък е представен и Петър. В своята почтена доброта той прескача всяка граница и не намира сили да отхвърли дори подправените писма, които го изобличават в заговор против брата му. Като пряк резултат на тия им добродетелни качества се явява и тяхната пасивност, която едва ли не спъва развоя на драматическото действие. Това, интуитивно доловено, кара Друмев да прибягва до лица, събития и случки, без които пружината на движението би била съвсем разхлабена. Невероятното и немотивираното и тука взима често пъти връх, както и в повестите. Тъкмо там, дето действието клони към известна насока, логично наложена от събитията, които са го създали, ще бъде използувана някаква неочакваност, за да се отбие то съвсем на друга страна, или пък в неговия ход ще се намеси лице, характерът и призванието на което предполагат намеса от по-друг род. Такова едно лице е отец Иван, който на много места е основната пружина на драмата, вследствие на което се добива впечатлението, че главните й герои не са Иванко и Асен, а Исак и Отец Иван.

Често мудността на движението се замаскирва с дълги лирични отстъпления и монолози. А тъкмо лиричният елемент е чужд, нещо повече, враждебен на истинската драма, която иска преживявания в действия, а не в патетически състояния. Все пак, за Друмев представят, преди всичко, интерес ония лица, които са активни, предприемчиви, които се отличават със силна воля, с мъжествен характер, с необикновена решителност, както и с готовност за борба, сиреч, лица, които знаят да се борят и да страдат. Оттам и тяхното по-сполучливо предаване. Ако се махнат те, от драмата ще останат само отделни моменти, несвързани епизоди и преднамерени противоположности на характери и стремежи, често проявени в чисто външни стълкновения.

Но и при тия си недостатъци, които са недостатъци на българската драма от преди и сега, драмата "Иванку" си остава едно от най-добрите, най-издържаните драматически произведения у нас: - тя опроверга предвижданията не само на Каравелов. Петдесет години се минаха отдавна, пък "Иванку" все още не слиза от българската сцена. А това не може да се отдаде само на историческата й тенденция, както и на атавистичната омраза на българина към гърка, който и до ден днешен си остава в българските драми такъв, какъвто е Исак в "Иванку" и Сурсовул в "Райна Княгиня". Има нещо друго, което се крие много по-дълбоко. То е тържеството на чистото, правото дело над противоправните и противодържавните козни от страна на когото и да било, поставил личните си интереси над тия на цял един народ. Пък тъкмо това тържество е било и си остава изконният блян на българина, страдал през цялото си историческо битие именно от тази често нарушавана нравствена хармония - победата на злото над доброто.

И прав е Иван Вазов като казва: "Щастливо изключение направи Друмев. Неговата драма "Иванку", макар и опит, изтъкваше мощен драматически талант, който не продължи развитието си, и въпреки това "Иванку" остана за дълги години едничката национална драма, способна да раздвижи българската душа."

БЕЛЕЖКИ:

1. По-новите източници посочват 1840 г. [обратно]

2. Йован Стерия Попович. [обратно]

3. Пропедевтика - увод, подготвителен курс. [обратно]

4. Повестта остава недовършена, но е намерена и публикувана недовършената втора й част. [обратно]

5. Омилетика - църковно красноречие, проповедническо изкуство. [обратно]

6. Тодор Стоянов Бурмов (1834-1906), също възпитаник на Киевската семинария. [обратно]

7. Ст. Чилингиров има предвид рецензията на Друмев за "Ръководство за словесност" от Д. Войников, която цитира по-долу. [обратно]

8. Иртика (гр.) - преддверие. [обратно]

9. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4, София: Български писател, 1978, с. 151. [обратно]

10. Пак там, с. 229. [обратно]

11. Друмев, В. Ръководство за словесност... от Д. П. Войников. Цит. по Българска възрожденска критика. Съст. Г. Марков. София: Наука и изкуство, 1981, с. 370. Статията не е включена сред критическите изяви на Друмев в Друмев, В. Съчинения. Под ред. на Д. Леков и Ив. Сестримски. Т. 2. Критика. Публицистика. Речи. София: Български писател, 1968. [обратно]

12. Цитатът е сверен с В. Друмев. Съчинения. Т. 2. София, 1968, с. 8-9. За авторството на тази дописка са изказвани различни мнения. Вж. Българска възрожденска критика.., с. 143-144, 499-501. [обратно]

13. Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 6. Български писател, 1985, с. 183-184. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Арнаудов, проф. М. Сборник Климент Търновски - Васил Друмев, със статии от проф. М. Арнаудов, Г. С. Пашев, Ю. Трифонов, Митрополит Симеон Преславски, Т. Николов, С. Чилингиров, П. Пешев, Т. Янков и др. София, 1927.

Атанасов, Н. Петдесетгодишнината на българския театър. - Училищен преглед, 1906, кн. 6.

Бобчев, С. Митрополит Климент. - Бълг. сбирка, г. VIII, кн. 7.

Вазов, Ив. Националното в нашия театър и изкуство. - Бълг. сбирка, г. XVIII, кн. 9.

Величков, К. Митрополит Климент. - Летописи, г. I, кн. 9 и 10.

Войников, Д. П. Критика. - Читалище, г. III, кн. 7.

Йоцов, Б. Йозеф В. Фрич и Васил Друмев. - Листопад, г. VIII, кн. 6-7, 1927.

Иванов, Борис. "Иванку" и "Макбет". - Годишник на Врачан. държ. м. гимн. "Княз Борис", година четвърта, 1911.

Миларов, Ил. Друмев като драматически писател. - Мисъл, г, III, кн. 5.

Минчев, Ст. Из историята на българския роман. Материали за живота на Васил Друмев (Митрополит Климент). София, 1918; Побългаряване на чужди произведения. Сб. НУ, кн. XXVI, 1910.

Пашев, Г. Ст. Съчинения на Митрополит Климент Търновски, 1926 г.; Нещастна фамилия, българска народна повест, 1927.

Пенев, Б. Първа българска повест. Нещастна фамилия на В. Друмев. Издава Бълг. акад, на науките София, 1929.

Трифонов, Ю. В. Друмев - Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер. Издава Бълг. академия на науките. София, 1926.

Чилингиров, С. Една автобиографична бележка на Васил Друмев - Митрополит Климент. - Общ подем, г. І, кн. 18, 1917 г.; Към характеристиката на митрополит Климент Търновски. - Българска мисъл, г. II, кн. 7-8.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Друмев, Васил. Съчинения в два тома. Под ред. на Г. Константинов. София, 1941.

Друмев, Васил. Съчинения в два тома. Под ред. на Ем. Стефанов. София, 1950.

Друмев, Васил. Съчинения в два тома. Под ред. на Д. Леков и Ив. Сестримски. София, 1967-1968.

Друмев, Васил. Избрани творби. София: Български писател, 1978.

Друмев, Васил. Етико-социологически съчинения. София, 1981.

Писма от Васил Друмев като духовно лице в Доростолската и Червенската митрополия. 1873-1878. Русе, 1986.

Леков, Дочо. Васил Друмев. Живот и дело. София, 1976.

Чемоданова, Марина. Творчество В. Друмева и становление болгарской национальной литератури. София: БАН, 1987.

Васил Друмев. Юбилеен сборник. Отг. ред. Д. Леков. София, 1992.

© Стилиян Чилингиров, 1929
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. III, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. III. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.