СЪРЦЕТО НА ЕДИН ПЪН

Стефан Бонев

web

Най-обикновен пън. Нищо особено. Просто останка от едно голямо и престаряло дърво, което отдавна е било отрязано с трион. После е паднало под тежестта си и разфасовано, а парчетата - откарани някъде. Части от него все още може би живеят в паркета или гредите на някоя къща, в старинен шкаф, в масата до него, или пък в писалището в съседната стая. А защо пък да не поддържат матрака в спалнята или пружината на детското легло...

Наистина беше стар. Стеблото му трябва да е било отсечено преди доста години. Дървесните му кръгове все още можеха да се преброят и по тях да се познае, че е на повече от век.

Но самият той не знаеше нито колко са годините на дървото му, нито колко са изминали, откакто се е превърнал в пън. Никой не го беше научил да брои. Но дънерът му помнеше всяка една от тези незнайни години. Ето, тези най-вътрешните широки годишни кръгове бяха от неговата младост. Тогава беше част от едно още съвсем свежо и гъвкаво дърво. По онова време климатът беше по-влажен и с много валежи, а на стеблото точно това му трябваше.

Много бързо израсна доста по-високо от останалите. А това, че се намира край пътя, му даваше много повече въздух и светлина, отколкото получаваха другите дървета, скупчени навътре в гората. Последните години обаче се случиха сушави. Затова и най-външните кръгове на пъна бяха по-тесни и разположени на гъсто един до друг.

Беше започнал вече да прогнива. Вътрешната му част, която беше и най-стара, постепенно се превръщаше в прах. Дори често тук идваше един стар човек и изстъргваше парчета от сърцевината на пъна, защото от тях ставал най-добрият прахан. Тъй като вече не беше живо дърво, не изпитваше никаква болка от острия нож на стареца. Е, пък и поне все още мога да бъда полезен на някого, мислеше си старият дънер.

Пънът смяташе стареца за свой приятел. Когато дойдеше за прахан, той присядаше на единия му край, запалваше лулата си, пушеше и погалваше със свободната си ръка набраздената от триона повърхност. После изваждаше от джоба си плоска бутилка и пиеше едри глътки до прималяване.

Възрастният мъж имаше тъмни тъжни очи и когато прокарваше грапавите си старчески пръсти по дървесината, пънът виждаше в тях много мъка и късно осъзнати истини. В очите на този човек вече почти не бяха останали заблуди. Но пънът усещаше и още нещо много важно. Нещо, което старецът не знаеше, но което остатъкът от дървото нямаше как да му предаде. Ако този човек успееше да види очите си така, както ги виждаше дънерът, щеше да разбере, че неговият живот ще продължи дотогава, докато все още не е разгадал и последните си истини. Че именно няколкото му неразкрити заблуди го държат все още жив. Че колкото по-малко неразгадани енигми остават в живота му, толкова по-слаб ще става и все повече ще го привлича праханта в стария пън.

А той не искаше да се раздели толкова скоро с единствения си истински приятел. Още повече, че беше загубил вече един такъв. Колко слаби са и колко малко живеят човеците?

Трябваше по някакъв начин да му предаде своето послание, за да може старият мъж да живее поне малко повече. Поне малко повече да идва при него, малко повече да присяда на ронещия му се вече ръб, да разпалва лулата си, да гали с пръсти незарасналата рана, останала от триона, да го гледа с големите си и вече почти невиждащи от тъга очи...

Старият пън и преди беше имал съприкосновение с хора. Веднъж едни млади се целуваха под сянката му. Те се обичаха. А дървото за тях беше просто част от пейзажа, една шумоляща от напора на вятъра шарена сянка, прекрасен природен мизансцен за тяхната любовна игра. Друг път няколко хлапета изрязаха имената си върху кората му. Болеше го много, докато остриетата на малките джобни ножчета се забиваха дълбоко в плътта му, която тогава беше все още жива. И чувствена...

А веднъж при него дойде един много отчаян човек. Очите му бяха почти като на стареца, но много по-дълбоки, дори бездънни! В тях не се виждаше никаква останала заблуда. Този човек току-що беше разкрил и последната си истина. Тялото му все още беше младо и жизнено, но той не виждаше повече смисъл от живота.

Две ужасни тъмни дупки, а не очи, се взираха в клоните на дървото. Човекът отвори огромния куфар, който носеше със себе си, порови сред грижливо сгънатите дрехи и извади малка резбована дървена кутийка. Приседна и запали цигара. След като смукна няколко пъти от евтиния тютюн, той отвори капака на кутията. Вътре имаше различни документи, листове хартия с напечатани и с ръкописни букви... Мъжът порови из тях и извади един пожълтял портрет. От него се усмихваше прелестна млада дама. Дебела тъмна плитка се извиваше покрай едното й рамо и падаше тежко върху гърдите й. Човекът галеше образа, прокарваше пръст по плитката и тихо ридаеше. Накрая вдигна поглед нагоре и изрева нечовешки. Това не беше глас, дори не беше и вой на диво животно. Дънерът никога не беше чувал подобно нещо. От очите на човека се стичаха две вадички сълзи като от черни извори, а листата на дървото затрептяха неистово от този звук.

После мъжът като че ли се поуспокои. Изглеждаше така, все едно всичко вече му е безразлично. Прибра със спокойни и отмерени движения портрета в кутията, извади от багажа си въже, стъпи на куфара, за да достигне най-долния клон, върза единия край за него, а в другия направи примка. Постоя известно време така, после пъхна главата са в клупа и ритна куфара...

Младото все още дърво не разбираше какво става, но усети, че един живот си отива, че човекът, който се гърчи, увиснал на клона му, остава без дъх. И тогава се реши да прежали този клон, напъна всичките си дървесни влакна и го прекърши. Човекът падна на земята, закашля се с ръка на гърлото и след известно време успя да поеме нормално въздух.

Дървото не видя повече този мъж, който си тръгна като замаян само с дървената кутийка под мишница. Но то вече знаеше, че му е помогнало да разбие последната останала му илюзия. Най-голямата! Тази, която осъзнаваш едва когато въжето е стегнало гърлото ти и връщането назад е невъзможно. Най-различната от всички останали илюзии. Тази, че краят на живота слага край на всичко...

После куфарът стоя известно време под дървото. Някаква лисица се опита без успех да го отвори със зъби. После едно диво прасе го подмяташе насам-натам със зурлата си, докато накрая минаха двама клошари и зарадвани, го взеха със себе си.

След няколко години, дървото не знаеше как да ги преброи, под него дойде същият човек, но не беше сам. С него бяха онази същата жена от снимката и едно малко момиченце, което беше много красиво и приличаше по малко на двамата. Самият той застана под сянката, погледна с признателност към счупения край на благополучния клон и се прекръсти бързо, за да не разберат жената и детето.

Чак сега дървото видя истинските очи на мъжа. Това не бяха онези бездънни черни кладенци, в които искаше сам да удави себе си. Ирисите му бяха сини като лятното небе. В тях прочете благодарност. През това време жената и детето разпънаха под сянката старо одеяло, извадиха от една кошница различни храни и напитки и си направиха пикник. И дървото участваше в тяхната веселба, чувстваше се част от семейството. После те често идваха да си почиват под него, мъжът и жената остаряха, а момичето вече беше голяма жена. Постепенно разредиха посещенията си, докато накрая съвсем престанаха на идват. А след това се появи и онзи с триона. Но това е друга история...

От тази случка дървото знаеше, че когато човек остане без илюзии, му остава само тази последната - най-голямата. И когато се опиташе да я разгадае, единственият му избор беше по какъв начин да завърши животът му. Това можеше да стане с въже, с куршум в главата, с изпита отрова, или просто ей така - да се остави да залинее, да заслабне, да потъне в алкохол и тютюн, докато животът си отиде постепенно и от самосебе си. Така, както ставаше сега с новия му приятел - стареца.

При всяко следващо идване, той му се струваше все по-слаб и немощен. Пушеше повече от преди, а тежката тютюнджийска кашлица сякаш всеки момент щеше да го срине на земята. Вече изпиваше почти по цяло шише, докато седеше на пъна. Пръстите, които шареха по повърхността му, трепереха неудържимо и бяха станали почти прозрачни и дори призрачни. А очите! Очите все повече напомняха тъмните кладенци на онзи мъж, преди да посегне на себе си.

Пънът не знаеше как да му помогне. Не знаеше как да му даде да разбере, че това, което прави със себе си, не е изход. Че правилното решение беше да намери нещо, за което да се хване здраво и да осмисли още веднъж живота си. Поне за известно време...

И решението дойде някак от само себе си. В дупката, където старецът дълбаеше за прахан, вятърът беше довял едно малко семенце. Дънерът не знаеше какво е то, но след един дъжд от него се бяха показали три свежи листенца. Само за няколко дни се източи и тънко зелено стъбълце, което се показа над дупката и се усмихна на света около себе си.

Когато старецът го видя, прибра извадения за прахан нож, тъмните дупки на очите му живнаха, и почти младежки се затича нанякъде. Когато дойде отново, запъхтян, носеше тенекия, пълна с вода и една съдинка с пръст и тор, които грижливо нанесе около стеблото. После изля водата бавно и внимателно около младото растение. Накрая седна уморен и задъхан от усилието на ръба на пъна и извади лулата. Захапа я, но не я запали. Всмукна няколко пъти на сухо и накрая я запокити в дерето, което започваше от другата страна на пътя. Извади и шишето, което също полетя към бездната. Те вече не му трябваха.

После възрастният човек приклекна на земята, прегърна с две ръце целия пън и се загледа в крехкото растение, което се подаваше плахо и беззащитно от средата му. Бяха като семейство - майка, баща и дете!

Тогава дънерът погледна в очите му. А те? Те вече бяха станали съвсем различни - младежки ясни въпреки напиращата влага в тях. И зелени - като новия живот, растящ в сърцето на дънера. И сини - като небето и като надеждата. И кафяви като любовта към живота...

© Стефан Бонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2013, № 12 (169)