БЕЗМИСЛЕНИЯТ ОТПУСК НА ЕДИН ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ

Стефан Бонев

web

“Чл. 50. (1) При необходимост държавният служител е длъжен
да изпълнява задълженията си и след изтичането на работното време,
без да се нарушава междудневната и междуседмичната почивка.”
Из Закона за държавния служител

Човекът пъхтеше нагоре по стръмната пътека и се вслушваше предимно в гласовете, които идваха от тялото му. Вглеждаше се в себе си, но по този начин пропускаше да се наслади на красотите, които подминаваше. Пропускаше идиличните полянки, аристократичните осанки за боровете, чудната тишина, прекъсвана само от птичи песни и нежните повеи на вятъра, който се провираше през клоните. Човекът, който беше на средна възраст, слушаше тялото си, защото напоследък не се чувстваше особено добре.

Ето това пробождане в ляво в кръста е от дисковата херния. Тежестта от дясно беше от камъните в бъбрека. Преди няколко месеца изобщо не можеше да ходи от болки. Сега горе-долу беше добре. Човекът се постара да наблегне малко повече на десния си крак, когато се катереше по пътеката, за да не се получи усложнение с хернията вляво. От това обаче започна да го стрелка дясното коляно, където имаше стара травма от преди години.

А това изтръпване в лявата ръка не биваше да го плаши. Знаеше, че има проблеми със сърцето, но не можеше да е от него. По-скоро се дължи на онзи възпален нерв в лявата му плешка, който му създаваше периодично проблеми, след като изпотен е застанал на течение. А откакто дойде тук, това му се случваше твърде често.

И лекарите, и приятелите му препоръчаха да отиде през лятото в планината. Там хем ще е по-хладно, хем чистият въздух и тишината ще възстановят изхабената ти от стреса нервна система, му бяха казали те.

Човекът работеше в голяма държавна институция. Беше претоварен със спешни задачи, делови срещи, подписване на договори, гонене на срокове, изплащане на фактури, изготвяне на справки и стратегии...

Понякога задачите се застъпваха една с друга, пречеха си. Имаше случаи, когато пък трябваше да балансира между противоречащите интереси на различните организации, с които му се налагаше да контактува. Това го изнервяше още повече. А в същото това време той беше длъжен да изглежда винаги добре, винаги да е усмихнат и точен, гладко избръснат, безупречно облечен и какво ли още не.

Работата му беше такава, че му се налагаше да върши едновременно по няколко различни дейности, които нямаха нищо общо една с друга, изискваха различна квалификация и умения, и това само допълнително го натоварваше и изнервяше. Вечер си лягаше със служебните проблеми, а сутрин, когато отвореше очи в леглото си, те пак бяха пред него. През ден, през два си носеше някои недовършени неща вкъщи, защото в службата не му стигаше времето. Навиваше часовника и ставаше посред нощ, за да прави отчети, справки, атестации и каква ли не още бумащина. После отиваше на работа, а вече беше изморен.

Той погледна пътеката пред себе си. Беше се запъхтял, струйки пот се стичаха от челото му и замъгляваха бифокалните му очила. Трябваше да си направи почивка. Спря и се огледа. Ей там, под сянката на ония борове имаше пън от наскоро отсечено дърво. Той се замъкна до него и се отпусна тежко. После свали раницата и извади една кърпа, която уви около главата си, за да предпази хроничния му синузит. Само това му оставаше - и тази болежка да се активира точно сега, когато беше на почивка.

Бръкна отново в раницата си и измъкна оттам една чиста фанела, която метна върху изпотения си гръб. Така искаше да предотврати допълнително възпаление на нерва на лявата си плешка. След това запретна десния си крачол, измъкна отнякъде тубичка с някакво мазило и започна да го втрива в коляното си.

Когато приключи с коляното, отвори един от страничните джобове на раницата и започна да рови в него. Изваждаше едно по едно хапчета от различни опаковки и ги слагаше до себе си върху прясно отрязаната повърхност на пъна.

Ето едно хапче диклак за болките в ставите, един аспирин протект за сърдечната дейност, един ранитидин за гастрита и талцид за надигащите се след закуската киселини. Този бусколизин ще трябва да нормализира стомаха и подутия му корем. Беналгинът е за болката в главата, ще помогне малко и за ставите. А този троксевазин, който е за хемороидите му, трябва го пие довечера.

Да не забрави нещо? А да, ето един цинарикс на жлъчката, която нещо го подпира от време на време. И два нифедипина за високото кръвно налягане, което от няколко часа караше мускулите на врата му да се схващат. Хубаво си мислеше да си вземе апарата за кръвно налягане в раницата, но реши, че ще му натежи много. Като се прибере в хижата, първата му задача ще бъде да измери кръвното си. Много е важно да се знаят стойностите на горната и долната граница, за да е наясно какви други медикаменти да приеме.

Човекът измъкна една пластмасова бутилка с отвара от двайсет и два вида билки, изсипа всичките хапчета в устата си, отпи солидно и с мъка преглътна.

Изведнъж се разнесе странна електронна мелодия, която прогони няколко птички от близкия клон. Човекът скочи на крака и измъкна от кожения калъф на кръста си един от трите мобилни телефона, които винаги носеше със себе си. А бе, тия хора! Няма ли и той право на отпуск, няма ли право на почивка.

- Ало! А, здравей Иванов! Специални планинарски поздрави от мен... Какво, заявката за парите? Че как, пуснах я цяла седмица преди да изляза в отпуск. Петров трябваше досега да я е подписал. Помолих Мариянчето да му я занесе, веднага щом бъде заведена с входящ номер в деловодството. Стой така малко.

И човекът извади втория си мобилен апарат, набра някакъв номер и след малко започна привидно весело:

- Ало, аз съм, Мариянка! Специални планинарски привети от мен. Айларипи-и-и! Чуваш ли? А, почивам, почивам... А бе, виж сега, Иванов ми е на другата слушалка и ме чака. Какво стана с оная заявка, дето те бях помолил да я занесеш на Петров за подпис, след като бъде изведена от деловодството? Занесла си я! И още няма никакъв отговор. Какво казва секретарката му, Радка ли беше? Да бе, Ралица. Още била на бюрото му. Е, сега и на Петров ли да се обаждам. А входящия номер записа ли го? Е, как не си го записала, бе Марианка! Все едно за първи път ходиш в деловодството. Добре, недей сега. Случва се. Моля те, иди пак при Ралица и я помоли да види на бюрото на Петров, когато го няма. Да препише входящия номер, да ти го даде, и после ми го продиктувай. Аз ще го дам на Иванов, за да може той да напише докладна, с която от мое име да поиска предвижване на преписката. Защото губим сроковете по Закона за... Какво, Ралица била в отпуск! Е, все някой трябва да я замества, я. А Петров бил в болнични! Кой замества Петров? Разбери, моля ти се! Ама няма как да вземем заявката от бюрото му и да я дадем на този, който го замества. Е, сега я втасахме. Добре, виж там какво можеш да направиш и ми се обади, за да знам аз какво да кажа на Иванов. Айде, чао засега! Чао! - човекът затвори телефона и допря до ухото си другия джиесем.

- Е, Иванов, сигурно си чул за какво става въпрос. А, така. Е, ми какво да правя сега. Кажи ми, де! Е, е... Айде сега, недей така. Каква бюрокрация - такъв си е редът по закон. Недей с лошо, моля ти се! Ще я оправим някак си тази работа. Тя, Мариянка, ще измисли нещо. Оправно момиче е. Ти сега само чакай. И очаквай положителни новини. Ето, аз тук в планината дишам свеж въздух, настройвам се позитивно и очаквам само добри неща. Тъй де. Моля ти се бе, човек! Хайде, до скоро.

Човекът тежко въздъхна, когато звънна третият му джиесем. Този беше личният.

- Какво става с малкото ми зайче? Нямаш интернет, ами обади се на онзи телефон, дето съм го написал до монитора ти. Е, като на тебе никой не ти вдига, как мислиш - на мен ще вдигнат ли? Какво пък толкова спешно имаш да правиш точно сега в интернет. Сигурно има някакъв проблем, който ще оправят. Добре де, добре, и аз ще се обадя! Добре, и ще ти звънна после. Само мир да има...

Човекът отново въздъхна и взе да набира някакъв номер.

- Ало, фирмата за интернет ли е? Ами има някакъв проблем с интернета на дъщеря ми. Сега ще ви кажа адреса...

Вторият телефон, който стоеше встрани на боровия пън, отново зазвъня.

- Момент! Спешно ме търсят на другия телефон. Ще ви звънна след малко.

Човекът затвори личния си телефон и грабна звънящия служебен апарат.

- Кажи, Марианка. А, извинявай. Чаках спешно обаждане от Мариана. Кажи, Краси. Чакай, чакай! А те регистрирани ли са по ДДС? А проформа фактурата кога е издадена? Ти провери ли дали искането и договорът са от една и съща дата. Не са от една и съща. Е, ми все така става. Кажи ми ти тогава как да направим превода. Има ли платежно нареждане? Не знаеш. Ами аз ли да знам? Е, да, ама после аз нося цялата отговорност. Нали така! И защо? Ами защото съм бил мек с теб. Айде холан!

И той тръшна телефона на пъна до себе си. Взе пак личния и започна отново да звъни в интернет компанията. Но този път никой не му вдигаше. Докато слушаше сигнала “Свободно”, забеляза, че е започнало да се свечерява. В планината се мръква рано и някак си изведнъж, отбеляза човекът и усети, че болката във вратните мускули се е засилила още повече, а ушите му подозрително бяха започнали да шумят. Той прибра джиесемите си, извади още два нифедипина и нервно ги сдъвка, за да подействат по-бързо. После стана, метна раницата на гърба си и тръгна надолу по пътеката, замислен за заявки, договори, входящи номера, кръвно налягане, интернет, дископатии и какво ли още не.

Изведнъж нещо тупна с тревожно цвърчене точно пред него на пътеката. Както се беше засилил, човекът го настъпи, подхлъзна се, и за малко не се търкулна надолу по склона.

Отговорният държавен служител с мъка успя да запази равновесие и запсува така, че и каруцарите биха му свалили шапка, ако го чуеха. После човекът се наведе, намести бифокалните си очила и видя, че е настъпил едно мъничко шарено птиченце, което никога вече нямаше да се научи да лети.

© Стефан Бонев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2008, № 11 (108)