ПИСМА ОТ ТУНЕЛА

Румен Ал. Димитров

web

Посвещавам на Мина М.

Пиша ти от ъгъла до вратата, днес не е много пълно. Съвсем невръстно кученце с гипсирана лапа ме разсейва с тропането си по пода и с хаотичните си изблици на любопитство.

...

Една техника, която се научава с прости, досадни и уморителни упражнения; един цикъл: написвам нещо, чета го, коригирам го и пак го чета; чета класиците през почивките; каквото ми харесва, не каквото ми е казано, че трябва да бъде прочетено; каквото ми е препоръчал някой; опитвам се да разбера защо ми харесва, откъде идва въздействието му; изучавам местата, особено впечатлилите ме с необикновеното си въздействие, опитвам се да приложа техниката, която смятам, че съм открил в пасажите; написвам отново нещо, чета го наново и след това както по-горе, от същото място.

...

Един кошмар от детството: сънувах често, че ставам от леглото си, отивам до прозореца, събуждам се, лежа в леглото, виждам прозореца, заспивам, сънувам пак, че ставам от леглото си, отивам до прозореца, ставам, пак отивам до прозореца; отново се събуждам, отново лежа, естествено; пак заспивам и пак, и пак...

...

Видях образа Му като сияйна луна, чийто полумесец беше тъмно матов, а лявата му страна се отделяше от мрака с бял и чист блясък, осветяващ могъщата Му десница. Спомних си думите Му: не заспивайте, защото не знаете деня и часа, когато младоженецът ще пристъпи прага ви.

...

Употребата на препинателни знаци е важна за маркиране на паузите и интонациите, необходими при евентуално и желано прочитане на написаното. Най-мъчното е съчетанието на думите вътре в изречението. Харесвам прилагането на прилагателни към съществителни, които на пръв поглед са несъвместими; прилагателното е подобно на светлина, осветяваща съществителното: една светлина го прави красив, друга - тайнствен, а трета - вулгарен.

...

Обожавам името ти, толкова е поетично, навява някаква крехкост като стъблото на трева сред вятъра върху голото поле. Името ти е вдъхновяващо, самото му присъствие облагородява написаното, то е фар в нощта и тъмнината, когато умореният капитан се бори с връхлитащите пристъпи на отчаяние. Нещо, което ми напомня някаква загубена част от мене самия, една важна отломка, която трябва да намеря, едно много силно, рядко интелектуално излъчване, нещо събуждащо, държащо в напрежение, лечително. Харесва ми, че невинаги отговаряш на моите писма. Напомняш ми безнадеждна любов, от която мъчително се отърсвам. Една пълна с надежди омраза, която ще ме излекува от нерешителността.

...

В последния момент се шмугнах през затварящите се с трясък врати, днес имам час при фризьора. Така се изнервих, но стигнах навреме. Той отново бе зает и аз отново се подлъгах да се дам да измият косата ми. Помощничката ме накваси добре с хладка вода и ме остави сам пред огледалото на стола, препасан, ръцете под кърпата, като завързани. Косата ми отново бе открита и влажна, навън температурата беше около нулата, нападна ме хипохондрия, започнах да зъзна, виждах се вече с менингит, с красиво препариран череп като пример за моментно невнимание зад една сумрачна прашна витрина, чудех се какво да правя, водата се стичаше от косата ми на ледени струйки. Опитах се да попитам дали пък не мога да се поизсуша с проклетия сешоар, който висеше на пирон до огледалото, в което оглеждах пребледнялото си лице? Фризьорът се пипкаше с някакво приятелче, опипваше бавно с пръсти току-що боядисаните му, изрусени кичури. Приятелчето се поизвърна с една натрапчиво нагла скорост, защитаваща собственото му съучастничество в моето замръзване и прогресивна развала. Рекох си, сега той ще ми каже нещо и ще стане страшно, ще трябва да отвърна на тази полуизвърната наглост, ще трябва да скоча и да потроша проклетата фризьорница, ще я запаля и ще подсуша най-после косата си на огъня. Фризьорът благоразумно и кротко се разпореди помощничката да се погрижи за мен. Тя ми зави една кърпа около главата. Това ме успокои. Фризьорът се отплати за чакането. Този път той дори надмина себе си. Останах доволен от него, макар да мразя, че не дезинфекцира гребените, с които си помага при подстригването.

...

Какво очакваш, че трябва още да се случи? Мъката в детството, зависимостта от един неразбираем свят, премачкването в училище с цел да се одялкат последните неравности, останали от индивида, за да може той да пасне най-гладко и безпроблемно в овехтялата машинария и да изпълни предназначението си да замени безименния издъхнал гребец в грохналата галера.

...

Във вторник беше по-лошо. Както когато лежах в болницата в отделението на нерешителните и чувах мириса на сълзите, виждах топлината, когато те се удряха в коравите чаршафи - аз бях у дома си, в обещания ми дом, в дома на жалеене, където никой не ме смущаваше с близостта и думите си, изправен, неприведен под тежестта на късния майски сняг; най-после сам, без условности, без бъдеще и без минало, с времето си и със съдбата си.

...

Подобно частите, изграждащи по-големите части, те трябва да отговарят на определени принципи и така, докато се стигне накрая до думата, сричката и дори до отделните звукове. Трябва да се употребяват точните думи, да се преценява значението им заедно с тези около тях, в никакъв случай отделно, сричките определят ритъма: по-бърз или по-бавен; звуковете трябва да се подбират в комбинации, като да са предназначени да бъдат изговорени, те оцветяват по начало графичната абстрактност на знаците, използвани за обозначаване на думите.

...

Баба ми беше сляпа, по цял ден на работа, аз я водех, когато можех, и тя ми плащаше толкова, колкото плащаше на водачките си. Тя нямаше нужда от светлина и така стояхме вечер в тъмния апартамент, на мен също не ми трябваше светлина, познавах препятствията и ги заобикалях, служех си с ръце, ако бях несигурен, пазех коленете, лактите и главата си, като не правех резки движения, придвижвах се плавно, увивах се като змия по ръбовете и забравях за светлината, която ме угнетяваше денем.

...

След няколко дни отново сред живите видях печата върху себе си; въздишки ме поваляха на улицата с ураганна сила; сълзи давеха гърлото ми и шумоленето на листата разцепваше въздуха като гръмотевица; чувствах смъртта на водата, агонизираща по ръба на канала; гледах в смеещите се лица, виждайки празния им поглед и подпухналите им скули...

...

От време на време ми задават въпроси, за да ме накарат да почувствам неуместността на отчужденото ми поведение. Отговарям с тих глас, мърморя неразбираемо, с грешки. Моите отговори биват, разбира се, без забавяне повторени, бавно, натъртено и високо, с безукорна дикция, безупречно построена фраза, изчистена от най-малката грешчица като колосана бяла покривка. Тези повторения ме угнетяват, целта им е да внушат у мен заслужено чувство на недораслост и непълноценност спрямо улегналите домакини.

...

Родителите... Не разликата в годините е важна, а съотношението между тях. Когато започнах да правя сметка кога за пръв път съзнателно започнах да ги възприемам и сравнявам с моите, постепенно започнах да ги разбирам и днес ние вече сме само приятели, които не си говорят, защото всичко е казано. Понякога искам да ги питам нещо, което ми се е струва, че е важно. Нищо не произлиза от това, майка ми гледа телевизор, баща ми се взира в своя компютър, със сестра ми сме някак много далечни. Само от време на време случайно дочувам някакви новини, нещо е станало, нещо ще става.

...

Най-лесният въпрос е какво ти пиша, то не трябва да се учи, не трябва да се повтаря. Изпитвам нужда да напиша нещо, имам нужда да споделя деня си с някого. Днес ще си ти, към която ще адресирам написаното. Искам нещо да опиша, да ти кажа без директно да сме заедно, защото тогава наблюдението би ми се изплъзнало или поне би било различно. Добрата техника, към която се стремя, ще ми помогне след прочитането да разбера дали наистина е така, както съм искал да ти го разкажа. Може би дори ще стане по-добре, отколкото съм искал?

...

Това продължи години и бавно отзвуча с изключение на връхлитащите като ненаситни соколи видения, които не подбираха нито време, нито място; понякога в средата на улицата, понякога в тих следобед, рядко насред безлунна нощ. Като написано върху лента изникваше бъдещето, неочаквано близко и огромно, четях в книгата на тази лента, затиснат от тежестта на обезумелия леопард, приведен и смазан, унизен, на колене в прахта на секундите.

...

Разбира се, вярно е всичко относно влиянието, но и колко то е случайно; неизменно е само собственото аз, което трябва да се уважава; няма по-ценно от него и то е, което си заслужава да се съхрани.

...

Днес всичко е нормално, станах като от гроба си отново, ако и обещаното възкресение е нещо подобно, отказвам се от него, веднъж да не трябва да ставам от леглото си. Събуждам се на Sendlinger Tor, сред глазираните сини колони, стоя на една страна на неудобните телени седалки, близо до ескалаторите. Наблюдавам как една монахиня се опитва да се качва по слизащия ескалатор. Една друга монахиня се опитва да я разубеди да изостави това безсмислено начинание, но тя продължава да се състезава с бягащите надолу стъпала. Идват и други хора, и те я увещават, но напразно. Възхищавам се на упорството й да се бори с невъзможното, един пример по-достоен за подражание от пързалянето по гумените ленти, изваждащи ескалаторите за дълго време от строя. Не виждам края на тази борба, идва моят ред да се качвам, аз се изтръгвам от телените магнити на леговището си и се източвам през вратата, отново нямам къде да седна и се притискам в ъгъла до вратата, това е все пак лукс, на Pocci Strasse ще слязат мнозина, не зная какво ги тегли натам и защо винаги пътуват с мене.

...

Страхът дойде в понеделник по обяд, неочаквано и страшно като вълната, потопила рая в сълзи. Блажени ония, които не са видели и са повярвали. Но какво остава за ония, които са видели и не са искали да вярват? За тях е страхът от предопределената истина.

...

Защо пиша всичко това, за кого е предназначено? Едно непредпазливо действие от моя страна би могло да има лоши, дори много лоши последици. Може да ме набият (значи е било силно), да ме убият (значи им е било непоносимо); но още по-непоносима е фрустрацията, разминаването между собствената представа за себе си и онази на ония наоколо. Трябва много вяра и други непотребни качества, неприсъщи на изтънчения артист, за да се преодолее това неприятно състояние. Понякога стига дори да си зададеш въпроса, харесваш ли това, което те биха харесвали? Когато си заедно с другите и те не харесват това, което правиш, и ти не харесваш това, което те правят, тогава имаш точно две възможности: или ги изхвърляш сам от това място или сам се махаш, преди те да са те изхвърлили (те имат същите две възможности впрочем). Изобщо представата, че пиша нещо, което ще се чете и от други, за които то не е предназначено (каквото е и настоящото без съмнение) помага наистина много при избора на изразните средства.

...

Един етиопски пръстен, който ми става само на дясната ръка. Обичам да го нося, но все по-трудно ми е да го слагам. Всички обожават да стискат ръцете си, като че ли от това им зависи животът. След закуската отново смачкаха пръстите ми, аз избягвам ръкувания по тази причина. Човекът изглеждаше с малка, слаба ръка, обаче пак така стисна моята, че пръстенът се впи в крехките ми пръсти, за малко да се свлека на земята от болка, преглъщайки внезапно бликналите сълзи.

...

Не, не ме интересува никакво минало, нито някакво бъдеще; което е, това имам сега. Всяка нощ умирам заедно със себе си, на следния ден не се познавам, какво остава за другите. Аз съм продавач на отчаяние, прикрит и подъл, цената е моето възраждане, вдъхновението ми, егоистично, знам, да, паразитно, признавам: аз съм един паразит, но от симбиозата с мен живее добре и опаразитеният.

...

Вчера беше прекрасен ден - още един ден, загубен за науката, за света, за всички, които чакат нещо от мен. Спечелен от мен. Започна със закуска в едно еснафско предградие на града, в една от тези двойни къщи, струващи някаква непоносима сума на обитателите си, обрекли живота си на изплащането и поддържането им. Някакви разговори се завъртяха около някакви частни концерти с волни пожертвувания, кое колко струвало при задължителната закуска, колко било прието да се дава на такива концерти, колко е прието да бъде процентът, оставащ за домакинята от събраното, ама защо трябвало тя изобщо да получава нещо, понеже за организацията тя получавала безплатни билети за еди-какви си концерти, които стрували толкова и толкова и там свирели това и това. Не научих нищо ново.

...

Красотата те отделя от околните, лицето ти е преграда пред настойчивите им погледи, пред проникващите усмивки. Гледам профила ти и се упоявам от падащите кичури, закриващи част от белотата в него. Очите ти гледат назад и настрани, не към мен, моите гледат теб, твоите очи не виждат моите, те гледат някъде нагоре...

...

Основен принцип е затвореността, кръгът, краят трябва да се затваря в началото и така те да образуват една ненарушима равнина, без начало и без край, като Мьобиусов лист, когато тръгването от всяка точка води отново до нея. За вътрешните части трябва да съществуват еднакви елементи, които да спомагат прехода между края на предишната и началото на следващата част. Частите могат да са самостоятелни, но трябва да изпълняват предназначението си, подлежащи на принципа за минималност: излишното трябва да се отстрани. Добавянето на нови части трябва да обогатява съществуващите и не бива да ги засенчва; добавянето на нови вериги от свързани части трябва да служи за предаването на дистанция, съществуваща естествено между съседните части, допринасящо за промяна на мащаба, но не и на формата на цялостното изложение.

...

В събота ходех до родителите си, една свободна вечер, влажна, тъмна, мъглива, студът се настаняваше във всяка празна кухина на младите ми кости и ги подготвяше за престоите ми във влажните подземия, където щях да обичам капещите капки от сводестите им стени. В неделя отново си тръгвах за вкъщи, излизах на тъмната площадка, вкопчил се за перилата, слизах бавно по стръмната заледена стълба, без светлина, мъглата се грижеше за безгрижността ми, омекотяваща всеки рязък звук, най-долу на стълбата беше големият камък, гладък като стъкло от леда, там трябваше да внимавам особено, подхлъзванията бяха неизбежни, опитвах се да не падна на главата си върху стъпалата или върху крехките си китки, а когато камъкът беше преодоляван, отдъхвах си в тунела, в него нямаше лед, само миризма на гнило кафе и някакви ориенталски подправки от изоставения склад в дъното на двора. Навън вдишвах с пълни гърди от мъглата, примесена със сажди, миризмата на изгорели некачествени въглища заместваше нечистия кислород, докато пробивах пътя си към реката. Пристигах в дълбока нощ вкъщи, в тъмния апартамент, вечерях в тъмнина и отново заспивах.

...

Човек е твърде отдаден при отглеждането на децата си. Костенурките снасят яйцата си на някакъв плаж, малките се излюпват, ако някой преди това не е задигнал яйцата; което се добере до водата, добере; после има още една леко критична фаза, но след това могат да живеят още 200 години; те не познават родителите си, нямат учители и т.н., а едно човешко дете зависи от родителите си четвърт от живота си, в най-добрия случай, може би само мравките са в по-жалко положение.

...

Първа любов, изхвърляне от старата кожа в света на възрастните, планове за промяна на света или поне на обкръжението, което се обитава. Женитба, някои "собствени" неща - жилище, кола, някакви партакеши, в които да се препъваш нощем и блъскаш сутрин, някаква работа, временна естествено, която да носи мечтаните пари, деца, които ти окрадват времето и личния живот, превръщат те в роб, изстискват те не по-зле от фермер в памучна плантация. Животът ти се преполовява, болестите те навестяват, всички те мразят, ти мразиш всички, в работата те мачкат, съсипан от отговорности, срокове, решения, изритват те като изхабен гребец и теб накрая, лежиш на кушетката и виждаш как смъртта ти се хили; децата са те забравили, приятелите ти са мъртви отдавна, ковчегът се затваря, тропат първите кални буци, тъпанарите реват, после ще ходят да плюскат, денят е свършил този път завинаги.

...

Очакваш от твоите учители да бъдат по-умни от тебе? Да съзнават своята отговорност? Може би са уморени просто, разочаровани, разорени в големите си планове, сведени до елементарно повторение на дните, до нищо неслучващо се, нищо интересно, до самотата на кухнята и чашата с винена утайка? Още по-лошо: може би те вдъхват от ужаса, виждайки в бъдещето на децата си също такива отвратени учители на следващото поколение ученици. Как да прикрият разяждащия ги цинизъм, без да лъжат, без да се изкривяват, без да се прегъват в неестествена поза, без да се мразят още повече и да се гледат в огледалото рано сутрин, мразейки същността си, зората, деня?

...

Отново Sendlinger Tor, слизам с останалите пътници в долния тунел. Чакам да дойде моят влак. Надявам се да ти хареса написаното. Писах го специално за теб. Изглежда трудно да се направи нещо, което се самообяснява, но всъщност никак не беше, понеже нямах нужда да си измислям, просто бях искрен и съвсем не се изтощих, както преди няколко дни, когато се налагаше да мисля (как изтощава мисленото наистина? Така ли съм си бил винаги, забравил ли съм?); записвах потока на мисълта си в тунела, между две спирки, между хората, мои временни спътници, на светлината на лампите, отделящи ни от тъмнината и влагата на тунела, в който препускаме по собствена воля.

...

Бързам, искам да съм навреме на месата за Пепеляна сряда. Свещеникът чертае кръст в пепелта от изгорелите върби, казва своето Memento Mori, представям си, че вече съм умрял и съм на пепел, която се носи по пътищата и няма собствена воля. Хората се прибират тихо с тези сиви кръстове по домовете си.

...

От известно време се чувствам добре. Миналата година точно по това време бях на края на силите си, за кой ли път. Случваха се отвратителни неща всяка седмица и интелектуално бях на дъното. Мислех, че няма да мога да се измъкна този път и че алцхаймерът вече ме заръфва, като отчаян леопард ме тръшва в последната сантиментална трева и впива изострените си зъби в крехката ми тръпнеща шия. Мятам сплъстената си грива, опитвам се да се отскубна от ненаситната му паст. Дотолкова не знаех какво върша и защо изобщо го върша. Само една слаба искрица тлееше бавно у мен, опитвайки се да запали намокрената ми дървесина. Вече се виждах в някоя лудница до края на живота си, в тиха самотна стая, гледаща към разголен хълм, в непредизвикан несимулиран кататонен ступор, тъй като дори движението ще е изгубило смисъл. От няколко месеца се чувствам по-добре, прехвърлям в главата си какво може да се е случило и кога.

...

Понякога мисля, че животът има някакъв огромен смисъл. Той е в яденето и в още някои други неща. Останалото е необходима мъка.

...

Отначало нищо, след половин час интензивно вливане удря първата вълна и аквариумът се пълни и започва омаята, която държи към два-три часа, но много здраво и трябва да си много силен, за да се задържиш на повърхността на този аквариум, и си заслужава. На следващия ден е малко тъпо, да, но това е чак утре: сърцебиене, лош вкус в устата, болки тук и там, нарушено равновесие, но това е в много крайни случаи. Вчера не беше така, партито продължи до полунощ, бухнахме се право в ядрото, периферията е толкова прозаична. Един изпосталял артист свири и пя часове наред с малки почивки, за да разквасва вълшебната си уста и да измива ръцете си, ходих после да стисна свещената му десница и да го поздравя. Той имаше ръка, мека и крехка като моята, бяхме от едно братство, от братството на мекото ръкостискане, какво удоволствие за крехката ми ръчица: никаква лепкава пот и изгаряща температура, никаква брутална сила. Станаха ми две ръкостискания за деня.

...

Обичам дозираната тавтология (прилагането на прилагателни). Това заостря вниманието чрез притъпяването на значението им, предизвикано от взаимното им въздействие. Обичам контрастите (заостря... чрез притъпяването), членуването премахва/отслабва привидното противоречие. Това подтиква към търсене.

...

Днес се сетих, че аналогията с купето ме споходи покрай неясния обект на желанието. Самото купе в началото обяснява себе си: качват се няколко човека, които намират постепенно допирни точки, и разговарят, частично също се ентусиазират покрай разказа, а после се разделят без съжаление. Не научаваме нищо за миналото им, нито можем да предполагаме бъдещето им, освен на разказвача, който обаче разказва от една субективна позиция, на места със съмнителна достоверност, но като цяло интригуващо; животът е миг, разказан в купето, действителността е прозорец, през който гледа зрителят, евентуално също съучастващ, но извън този прозорец картината тъне в пълен мрак.

...

Не зная дали ще се чуем или ще се видим някога, извън тези писма. Мисля, че трябва да го направим, ще бъде болезнено, това не трябва да ни спира. Колкото нещо е по-отблъскващо и по-невъзможно, толкова повече то следва да се направи, иначе остава обикновеното, познатото, краят в разкаляното гробище. Страхът е предизвикан от необходимостта от конкретни действия, но страхът пред ненаправеното трябва да е по-силен от страха пред необходимостта. Да не се направи нещо поради страх, че то може в действителност да се случи, с което да се развали магията на самозаблуждението, е, което никак не бива да се прави, защото то продължава свиването в спираловидната бърлога на изнежен охлюв, страхуващ се от съхнещата сила на слънцето, която да опали чувствителните, непотребни пипалца и да унищожи деликатната му следа.

...

Или се съсипваш от пиене, от дрога, или се хвърляш под влака. Може да станеш гей, респективно обаятелна лесбийка или пък да намериш някое друго животно за разплод и пак да си останеш гей, респективно обаятелна лесбийка, защото мразиш обикновения живот.

...

С баба ми почти не говорехме, седях в тъмното и опитвах да гледам телевизор, чийто кинескоп беше толкова изветрял, че изобщо не се виждаше на светло, понякога четях на жълтата светлина на крушката, затопляща сивата тъмнина. Свободата беше удължаване на тъмнината. Сутрин ставах като от гроба си отново.

...

Обичам късите сентенции (членуването премахва привидното противоречие) - запомнят се и хората започват да ги повтарят. Мисля, че за друго не се сещам, пък и пътуването ми приключва, да, мярката също е важна. Сега трябва да сляза и да се прекача.

...

Инак човекът е сам. Сам в смъртта, сам в леглото, сам, след като е изврякал своята поздравителна песен и напуснал удобното леговище в корема на майка си, сам, когато се налага да решава, да избира между две омразни възможности, сам, когато е в тълпата и когато наистина няма никого около него. Никого няма наоколо и когато себеподобните притискат у него чуждите си тела, и когато липсва изборът да откаже своето тяло като облегалка, възглавница или завивка. Сам и в бягството от самотата си.

...

Легнах и казах няколко молитви, за разлика от друг път думите идваха съвсем естествено една след друга и течаха гладко като прекрасни полирани топчета в улея на нов прекрасен лагер. Да бъде волята Ти. Реших, че на другата сутрин ще отида в дома Му, за да Му възблагодаря. Така и сторих, беше толкова лесно и естествено, като поканен на трапезата Му, вратата беше леко притворена, открехнах я и влязох, потопих пръсти във водата, коленичих на червената пътека, а после отидох до имената на мъчениците. В ръката ми беше броеницата със зрънца от дърво. Когато ги обгърна с дланта си, тя започва да се топли от меката им заобленост, когато я разтворя и приближа устни до тях, те започват да изпускат нежна и приветлива миризма на дърво.

...

Сутрин се практикува един особен вид спорт, понякога участвам в него, удоволствието е заслужено. Вратата се отваря, заелите благоприятни позиции се изстрелват по стълбите към горния тунел. Днес например, най-горе, стоеше едно едро, възпитано куче, изглежда свикнало с домашния уют и ласките на господаря си. То имаше нещастието да съзре пред себе си втурналата се нагоре по стълбите тълпа. Обзе го смъртен ужас и то отчаяно се опита да изопне нокти и да ги впие в мозайката на пода. Страхът прилепна ушите му към треперещата му глава, гръбнакът му отчаяно се преви в ниска дъга. Срещу него стадото пътници приближават стремително с кръвясали очи, главите наведени, застрашителен тътен се надига изпод дълбините. За кучето това е краят на разумния му живот. Господарят му обаче се хвърля срещу изкачващата се тълпа, толкова елегантно и пламенно, кучето решава, че това трябва да е една особено весела, макар и неразбираема игра, страхът му изчезва и се сменя с раболепна радост, то охотно се втурва след господаря си надолу по стълбата, прикривайки липсата на избор с искрено веселие.

...

Редът е определящ. Не бива да се насърчава читателя сам да определя реда на частите, не бива да му се оставя инициативата да се изкуши да преподрежда старателно обмисления ред.

...

Сетих се за една история от съвсем ранното ми детство, трябва да е било още преди да тръгна на училище, защото си спомням само чувства и никакви мисли. Пътуваме в стар влак през планината, от самото начало това се схващаше от майка ми и баща ми като някаква авантюра, чувството се е пренесло и у мен, спомням си го съвсем ясно: пътуване в неизвестността, тъмно, гъсти мъгли се стелят по влажните склонове. На една спирка се качва едно друго момченце с родителите си и се завързва някакъв разговор, а ние правим нещо с момченцето и се чувстваме все по-близки. След някое време те трябва да слизат, разменят се адреси и друго, както си му е редът. Те слизат на своята спирка, махаме си пламенно и това е... излишно е да казвам, че никога не сме ги търсили повече, пък и за какво ли?

...

Само едно знам - човек е добре да си посъбере багажа и да не го разпилява, защото един ден става над някаква възраст, коремът увисва, гърбът се извива в дъга, косата побелява, става рядка и започва да пада, зъбите се развалят, устата започва да мирише, както и цялото тяло, покрито със сбръчкана кожа, в съседната стая се чува как пироните потъват все по-дълбоко в дъските на твоята последна кутийка.

...

Наближава Aidenbachstrasse и отново трябва да слизам, затова приключвам, скоро ще съм бягащ сред сините стени, покрай тоалетните, от които се просмуква амонячна миризма и в които негри със студени от скръб очи се крият от себе си.

...

Исках да изясня за себе си отговорите на три въпроса: как, какво, защо ти пиша. Тези отговори трябва да бъдат ясни, преди да ти изпратя това писмо довечера.

...

Пиша ти притиснат в ъгъла до вратата, днес е пълно. Едно снежнобяло неголямо куче лежи под седалката отсреща, тъжните му черни очи следят враждебния свят на обувките, съществуващи като че ли само за да го настъпят.

© Румен Ал. Димитров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.06.2005, № 6 (67)