ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВЦИ

Никола Табаков

web | Библиотека "Български писатели", т. II

Родно място, родители и учене. - Учителска дейност на Д. Миладинов. - В. Григорович. - Учене и учителствуване на К. Миладинов. - Пътуване в Босна, Австрия и Сърбия. - В Прилеп и Кукуш. - Ал. Рачински. - В Струга и Охрид. Борба за родна епископия в Охрид. - Арест на Д. Миладинов. - К. Миладинов в Русия. - Грижи за печатане сборника с народни песни. - При Щросмайер. Значение на сборника. - На път за Македония. - Арест и смърт на братя Миладиновци

Увод. - Източна България имаше изгодите по-рано и по-щастливо да изживее процеса на нашето духовно и политическо пробуждане, преди всичко и най-главно като икономически по-мощна и в непосредно съседство с велика славянска Русия. Върху почвата на икономическите връзки с по-близките страни, най-вече с Австрия и с Русия, много рано - още през първата половина на XIX век в източна България изникнаха безброй уредени училища, в които се учеше на родна реч; а от училищата българският език проникна и в църквите. Наред с икономическия и духовен подем дойдоха и войните на Русия с Турция. Честият прилив и отлив на руски и български маси, при една здрава и мощна търговско-еснафска класа, повдигна самочувството на народа и спомогна да се отличат волни синове, които заляха страната със своите позиви за политическа борба и по кървавия друм на въстанията, с безброй скъпи жертви, подготвиха свободата.

Българите в Македония или западна България, както Константин Миладинов нарича Македония в (писмо до Раковски от Загреб, 12. ІІ. 1861: "Во огласот ми Македония назвах западна България, как и требит да се викат..."), от най-отдалечените краища на българската земя, в съседство с инородни елементи, до свободна Гърция, където влиянието на гърцизма беше най-силно, безспорно, имаше да преодоляват повече пречки. Въпреки това и там не закъсняха да се появят будни и предани синове на изтерзаната родина, които подеха борбата, подготвяха духовете и крепяха надеждата за духовна и политическа свобода. Между тия дейци на българското национално дело най-видно място заемат двамата братя Димитър и Константин Миладиновци.

Родно място, родители и учение. - Те са родени в малкия градец Струга, през който протича буйно-струйният Дрим ("В град Струга дек’ буйно Дрим течит - и в езеро злат песок влечит") и минава главният път за Елбасан (Албания); два часа северозападно от Охрид. Двата съседни града, люлка на древна образованост и слава за българите, през средата на миналото столетие станаха люлка и на просветно и национално пробуждане за Македония. От шестимата синове на бедния стружки грънчар Христо Миладинов, Димитър - най-големият син, е роден през 1810 година, а Константин, най-малкият - три месеца след смъртта на баща си през 1830 година. Майка им била впечатлителна, умна жена и добра певица на български народни песни, а бащата - суров и прост, но ученолюбив човек. Димитър най-напред се учил в първоначалното гръцко училище на родния си град. Твърде малък той проявява вродена любознателност, затова баща му го изпратил да продължи учението си като послушник при игумена на манастира "Св. Наум", а след това в Охридското училище при даскал Димитър Мокрянина. През 1830 година Димитър се уславя учител в Охрид и учителствува две години. На следната година той прекарва като книговодител при една търговска фирма в Дурацо.¹ Тук покрай търговските си занятия се опознал с мнозина италианци и понаучил езика им. Жаден за по-висока наука, със спестените си пари и с помощта на охридчани, Димитър през 1836 година заминал за Янина, дето се учил 3 години. Янина, главен град на Епир и знаменита столица на Али паша, по това време е един от най-големите центрове на гръцката просвета, а гимназията заемала първо място между гръцките училища. Тук той усъвършенствувал знанието си на гръцки език и литература, станал отличен елинист, па изучил доста добре италиански език, а донякъде и френски. По това време, поради лошите политически условия за живот в Италия, под австрийско владичество, много италианци, революционно настроени, търсили убежище и прехрана в Македония и Албания. Димитър Миладинов попада в средата на италианските колонисти и безспорно изпитва тяхното влияние. Още в Янина той почнал да се замисля върху странния факт, че топографията на Епир е почти цяла славянска. Все по това време той научил от препирните на самите гърци за Фалмерайер, професор в Мюнхенския университет, който в съчинението си "Гърция в средните векове" (Geschichte der Halbinsel Morea) показвал твърде основателно грамадното влияние, което е упражнило славянството върху гръцкия народ и което се е отразило в множеството думи, имена на места, на реки, на планини и др. От това интересът към родното живо се пробудил в душата на Димитър и извиквал горещи симпатии към забравения народ. И тия симпатии не закъснели да се проявят в неговите училищно-просветни грижи - да издигне родния си край наравно с другите културни и свободни страни.

Първи период учителска деятелност на Д. Миладинов. (1839-1855). - През 1839² г. Димитър Миладинов, завършил курса на гимназията в Янина, се завръща в Охрид, където става учител. Сега той преподава гръцко учение, ала под езика на това учение винаги тупти българско сърце. Благодарение на последното, въпреки, че учи децата цели 15 години само на гръцки език и образованост, в една среда, където елинофилството беше пуснало дълбоки корени, Миладинов не загуби своята привързаност към всичко българско и пази ревниво своето национално самосъзнание. На 1 май 1840 г. ние виждаме Димитър Миладинов учител в родния си град. Подготвен добре, той реформирал училището и прокарал нова система на преподаване. По това време в Македония никъде няма български училища и той преподава по гръцки, превеждал Езоповите басни, Плутарх, Тукидит и др., като не пренебрегвал, обаче, и майчиния си български език. Той всякога превеждал урока на български, за да бъде по-понятен на учениците, а после им го разказвал и обяснявал. За отличните учителски способности на Димитър свидетелствуват многобройните му ученици, много от които отпосле изпъкват като отлични народни дейци и запазват най-добри спомени за него. Словото му течало из устата като мед, разказва в Автобиографията си Пърличев, свещен огън горял в очите му, а училището цъфтяло и от всякъде се стичали ученици, за да се учат при Миладинов. Негов ученик е бил и брат му Константин, когото отсега нататък взема под своя грижа и покровителство.

Нисък на ръст, слаб, с изпито лице, но с черни едри очи, които изпущали "светливи искри, като сияйни лучи на две зарни звезди", Д. Миладинов притежавал редки морални качества - силна неуклонна воля, такт и мярка за нещата и природен дар да говори. Затова неговото слово излиза от тесните стени на училището и със своята убедителност и жар прониква във всички класи на обществото и увлича народа, но си спечелва многобройни врагове между фанариотите.

Като учител в родния си град, Димитър Миладинов отворил вечерно училище за възрастни и превел няколко молитви на българско стружко наречие с гръцки букви, които разпращал по църквите в Охридската епархия, за да си служат с тях свещениците.

Димитър Миладинов и В. И. Григорович. - През 1845 г. Дим. Миладинов е учител в Охрид. През тази година руският професор Виктор Ив. Григорович, обикаляйки Македония с научна цел, пристига в Охрид. Тук Григорович с голямо удоволствие вижда старобългарски книги и българско население, присъствува на урок при Миладинов, но останал изненадан, когато видял славянин да преподава Тукидит на гръцки език, та с удивление му забелязал: "Нали наши братя сте?" Двамата отиват в Струга, където вечерта майката на Миладинов изпяла една българска народна песен, а Григорович си я записал. Няма съмнение, интересът на Григорович към народната песен ще е обърнал вниманието на Миладинов върху нейното значение и ще му е дал първия подтик за събиране на народни умотворения. Оттогава и Константин ще е почнал да записва с гръцки букви приказки, пословици и песни, които майка му в свободното си време пяла и приказвала.

В лицето на Димитър Миладинов, водачът на Григорович в обиколките му из Охрид и Струга, руският учен ще е виждал един високо образован и способен учител и затова настоятелно го помолил да напише българска граматика. Сигурно Миладинов е обещал да изпълни молбата му, защото във Виена Григорович очаквал да я получи.

След срещата с Григорович, Дим. Миладинов все повече се убеждава, че трудностите при обучението идат от чуждия и неразбран за учениците език. Затова в Охрид той пръв заговорва, че е несправедливо децата да се учат на гръцки език. Разбира се, от това Миладинов си спечелил още повече омразата на гръкоманите, кои го изгонили от Охрид.

Учение и учителствуване на Константин Миладинов. - По това време, 1847 година, Константин бе вече получил първоначално образование при брата си Димитър и средно в Янинската гимназия и се завръща при брат си, който учителствува тогава в Магарово, голямо и хубаво село близо до Битоля. Димитър Миладинов не бил състоятелен, затова трябвало да заема пари за образованието на по-малкия си брат. Това обстоятелство заставило Константин да стане учител в село Търново, два-три километра далеч от Магарово, за да помогне на брат си да се разплати на заемодавците си. Но жаждата за образование в даровития младеж е била по-силна от бедността, затова след двегодишно учителствуване на двамата братя в най-близко съседство, Димитър успял да склони чорбаджиите в Магарово да подържат Константин в Атинския университет, срещу бедната заплата на двамата братя. По такъв начин горещото желание на Константин се осъществило и той, в края на 1849 г., е студент в историко-филологическия факултет на Атинския университет, където изучава класическа филология.

След тригодишно следване в Атина през лятото на 1852 г. Константин Миладинов се завръща при брата си в Магарово. Лятото прекарал в Зографския манастир при йеромонах Партений, от когото се надявал да получи подкрепа за следване в Русия. Партений Зографски запознал Константин с руската граматика и му обещал след три години да го изпрати в някой руски университет. С това обещание и с две български книги Константин се връща при брат си. Но Димитър Миладинов се съмнявал в обещанието на Партений, затова пише твърде предпазливо на Александър Екзарх, цариградски книжовник и благодетел, че брат му Константин има нужда да учи славянска филология в някой руски университет, но нямал средства затова, а и йеромонах Партений от Зографския манастир, който запознал Константин със славяноруската граматика и синтаксис, едва ли щял да изпълни обещанието си. Надеждата на Димитър Миладинов да получи помощ от Ал. Екзарх излязла напразна, затова Константин Миладинов става учител в Магарово на мястото на брат си, който пък отишъл първи елински учител в Битолското централно училище и учителствувал там три години.

Под влияние на образованието у двамата братя Димитър и Константин Миладиновци възкръсва едно дълбоко задрямало в душите им българско съзнание и те почват все по-упорито да работят за просвещението на своите поробени братя.

В Битоля Димитър Миладинов се запознава с всички по-събудени българи и ги привлича около себе си за широка народополезна дейност. Влиза във връзка с цариградските дейци по Възраждането и праща дописки за "Цариградски вестник". У него от година на година расте фанатично народностно чувство и той се оформява като голям ревнител на родното. Сега Димитър Миладинов започва все по силно да чувствува опасността от буйния порой на елинизма и търси българска книга, за да влезе в училищата и църквите, а погледът му се обръща към "всесияйната северна звезда", от която очаква помощ и просвета. Разбира се, тази народополезна дейност на Димитър Миладинов скоро предизвиква злобата на гръцкия владика и чорбаджиите куцовласи, с които се скарал, та бил принуден да напусне Битоля и отпътувал за родния си град.

Пътуване на Дим. Миладинов из Босна, Австрия и Сърбия. - По неизвестни причини от Струга през Елбасан и Дурацо Димитър Миладинов пристигнал в Мостар (Херцеговина), гдето станал писар при тамошния владика - фанариот. След няколко месеца, възмутен от държането на владиката към простодушните славяни, той напуснал Мостар и преминал при босняците в Сараево. От Сараево Димитър Миладинов отива в Карловци и Нови Сад. В Карловци му предложили да заеме катедрата по гръцки език в сръбската гимназия, но заплатата му при тамошните условия за живот му се виждала недостатъчна, пък и работите в отечеството го викали за по-усилена дейност, затова от Австрия той преминал в Сърбия - Белград, където се запознал с мнозина сръбски професори в гимназията и подарил на сръбския музей един древен ръкопис, засягащ Охридската независима патриаршия. През време на пътуването си Д. Миладинов успял да се запознае с бита на сърбите, изучил сръбски език, слушал техните юнашки песни и у него окончателно узрява мисълта да събере и издаде български народни песни. Пътем по Дунава, на парахода той се запознал с един руски търговец от Одеса, който го поканил да отиде в Русия, където обещал да му намери работа. Дим. Миладинов не можал да приеме любезната покана, но му поблагодарил и обещал да изпрати брат си Константин.

Димитър Миладинов пак в служба на родината. Учител в Прилеп и Кукуш. - Цяла година Дим. Миладинов прекарал между славяни, видял напредъка на свободна Сърбия и културна Австрия, сам културно обновен и укрепнал, в края на 1856 година се завръща в родния си град, където неговото просветено съзнание го прави истински народен деец. Щом се завърнал, първата негова грижа е била да изпрати брат си Константин в Русия, което и станало през зимата на същата година; а след това намерил за себе си учителско място в Прилеп. Гласът на родината, славянската традиция, срещата му с Григорович, пътуването му из Сърбия и Австрия, успехите на църковната борба и нуждата от широка народна просвета, поставят отсега нататък Димитър Миладинов в първите редове на борбата за пробуждането на българизма в Македония.

В Прилеп Дим. Миладинов става учител в гръцкото класно училище, дето учителствувал заедно с Иван Жинзифов, които имал за помощник сина си Ксенофонт (Райко). В училището той преподавал на български език, без книги и разказвал на учениците из българската история и народните предания, докато набавил български книги от Цариград. И тук Димитър Миладинов оставил добри спомени у учениците си. След класните занятия, той често извеждал учениците си на разходка, дето след игри и физически упражнения, продължавал обучението по география, естествена история и физика, нагледно всред самата природа. В Прилеп Миладинов направил пръв опит да въведе взаимната метода, но с това възбудил голямо негодувание у старошколците - наустничари, които начело с учителите си се втурнали в училището и унищожили всичко нововъведено.

Мисълта, че и в Охрид е необходимо да се открие българско училище, постоянно тревожила Миладинов и той успял да повика от Охрид и Струга десетина младежи, които изучили при него в Прилеп църковнославянски и български език.

Д. Миладинов проявява неуморима енергия и трудолюбие. Той не оставал нито минута свободен. Учи млади и стари на четмо и писмо и въвежда в черквите и училищата български език. Ходи при старци и девойки да записва песни, приказки и пословици, които изпраща на Константин в Русия. Посещава гостилници и ханища, за да разпитва пътниците за местности, пътища, планини, реки, селища, какви наименувания носят, кои села са български и кои турски, колко, къщи имат, броя на жителите и др. Всички сведения и съобщения за Македония той записвал най-грижливо и изпращал на московския професор Яков Онисимович Ощмякцев, който от 1850 г. събирал материал за труда си "Народописна карта на Европейска Турция", заедно с една книга народописни и статистически описания върху картата.

През ноември 1857 г. Димитър Миладинов и Райко Жинзифов стават учители в Кукуш. Тук и двамата се запретнали с всичката си енергия и ревност да въведат български език в училищата и църквите. Под ръководството на Дим. Миладинов училищата добиват удивителен напредък и в скоро време почнали да ги посещават масово младежи от близо и далеч. От любов към родния език сега почнали да посещават училището не само младежи, но и възрастни, па даже и хора на преклонна възраст, и свещениците.

От успеха на тази Миладинова дейност, желанието на гражданите и черковната служба да се извършва на български език, всеки ден растяло. Но нямало преведени черковни книги, затова Димитър Миладинов решава да се обърне към атонските монаси. Докато отговорят трябвало много време, затуй Дим. Миладинов, сам превел някои части от евангелието и апостола, и свещениците почнали да служат на български, докато пристигнали богослужебните книги от Атон. Сега у Димитър Миладинов зрее планът за по-широка просветна работа, която ще улеснят след завръщането си в Македония българчетата, следващи в руските учебни заведения и цариградското българско училище. Благодарение на своите широки връзки, Дим. Миладинов имал грижата да набавя български учебни издания, като буквари, свещени истории и други прочитни книги на училищата, където по-рано учителствувал.

Димитър Миладинов и Александър Рачински. - През втората половина на 1858 г. русинът Александър В. Рачински, по-късно пръв руски вицеконсул във Варна, дошъл в Кукуш, изпратен със специална мисия от Славянското благотворително дружество в Москва. Каква е била мисията на Рачински в Македония? През Кримската война (1853-56) Рачински е бил пряпорщик в българския доброволчески отряд от Бесарабия; правел е големи услуги и винаги употребявал своето влияние там, където трябва, за да помогне на българите. По-късно подготвя и улеснява изпращането на българчетата в Русия и им помага материално. Изпраща суми в България за строеж на училища и църкви. Рачински е бил любимец на други двама приятели и благодетели на българите - граф Михаил Семенович Воронцев и княз Василчиков, благодарение на които познавал добре българските работи. След войната той се движи всред славянофилските кръгове в Москва и е близък до всички българи там (срв. неговите "Походныя писма ополченца"... Руская беседа, 1858. Архив Н. Геров I, 815 и ІІ, 236 нт. и Ив Церов, Прилож. на Варн. общин. вестн., бр. 193, 1928). През лятото на 1857 и 1858 г. Константин Миладинов и други българи от Москва прекарват на почивка в дома му в село Минино (Смоленска губерния). Пак в с. Минино през юли 1858 г. Константин Миладинов превежда и пише предговора на книгата против унията "Православни църковни братства в югозападна Русия", сигурно под влиянието на известията, които Дим. Миладинов му изпраща от Кукуш за опасността от униатското движение в Македония. Тази книга трябва да е издадена с помощта на славянофилите и Рачински. Именно за да улесни и ускори разпространението на тази книга из застрашената от унията област и агитира между българите да се върнат в лоното на родната си църква, Рачински предприема обиколката си из Македония.

Най-напред той спира в Цариград, където се среща с Тодор Бурмов, негов познат от Москва, и Иларион Макариополски. С последния тайно, понеже цариградската българска община взела решение да не допуща явно общение с Рачински, в метоха при българската църква, за да отклони подозрението от турските власти за руско влияние по черковния въпрос. От Цариград той се отправя за Атонските манастири и Солун, а спира за по-дълго време в Кукуш, центъра на униатите в Македония, откъдето заедно с Димитър Миладинов обикалят един месец околните села и градове, за да увещават населението да се откаже от унията. Те развили извънредна усилена деятелност, но пропагандата на папската уния надвила. В отчаянието си, лишени от възможността да имат самостойно народно паство, българите, от една страна между унията, която им обещавала национално духовенство и покровителство на една велика сила - Франция, която след успехите през Кримската война засили своето влияние на Изток, и от друга - Патриаршията, заклетия враг на българщината, избират унията и прегръщат по-малкото зло. Така печално се завършила борбата на кукушяни за независима българска църква, предизвикана от нетърпимите злорадства и грабителства на гръцкото духовенство.

След неуспеха Рачински отпътувал обратно за Русия, откъдето продължавал да упражнява всичкото си влияние и грижи за настаняването на младежи - македончета като стипендианти на славянския благотворителен комитет в Москва; а Дим. Миладинов тайно напуснал Кукуш и се отзовал отново в родния си град.

В Струга и Охрид. Борба за възстановяване на родна епископия в Охрид. - От последните дни на юни 1859 г. Д. Миладинов работи главно в Струга, но често навестява и Охрид. Сега той заварва тези два града отишли твърде напред в народното пробуждане. Тук той става учител не само на малките, но и на възрастните и учи навсякъде: в училищата, по домовете, по стъгдите и па дюкяните. По това време борбата за самостойна българска църква вземала широки размери. Народното недоволство от ден на ден се засилва и трябвало само да се яви външен повод, за да се разрази в народно движение. И този повод се явил, на 25 декември 1859 е починал охридският митрополит Йоаникий. Още същия ден охридчани подали колективно заявление до цариградската Патриаршия, с което "горещо" молили да им постави за митрополит Авксенти Велешки. Но Патриаршията готвила Мелетий, добре известен на охридчани със своите безчиния, като викарий на бившия охридски митрополит Дионисий. Борбата се подкача и Дим. Миладинов става неин ръководител като снове между Охрид и Струга, за да насърчава борците, да крои планове, да пише протести и да праща дописки в "Цариградски вестник", гдето говори с възторг за отцепването от Патриаршията. След първия протест следва втори (27. XII. 1859) до Патриаршията с 5000 подписа; трети (20. I. 1860), с който искат Иларион Макариополски или Авксенти Велешки, или Антим Видински, защото епархията им се нуждае от учен йерарх, благоразумен и украсен с всички добродетели и качества, изисквани от нуждите на времето. Най-после и четвърти (20. II 1860), охридчани протестират с 12030 подписа, че не искат Мелетий. Но Патриаршията не искала и да чуе и назначава Мелетий, който на 9. IV. 1860 г. въпреки всички протести и заплашвания пристига в Охрид. Към средата на 1860 година Д. Миладинов бил натоварен от цариградската българска община и снабден със специално позволително да обиколи Македония с цел да събере помощи за новостроящата се българска църква в Цариград. Той прегръща с голяма радост това пътуване из родината си, защото му се представя добър случай свободно да пропътува цяла Македония, да се опознае по-отблизо с народа в неговата цялост, да агитира за въвеждането на българския език в училищата и църквите, да събира любимите си народни песни, ценни старини и ръкописи. Изглежда че от Цариград са знаели с каква особена любов се отнася Д. Миладинов към българските старини и ръкописи, щото с писмо от 24 септември 1860 г. го подканят "...Ваша милост може все да вършите, что се отнася до народна полза, что събирати старини и ръкописи, добре правите, незабравяйте си обаче главната цел, и за нея действувайте най-настоятелно т. ест за събиранието на помощта; та между сбиранието нейно ще извършувате и издирките на старини и ръкописи" ("Македония", 16. Х1.1926).

Обиколката му се приключила през октомври 1860 г. и той се прибрал в Струга. Движението против гръцките владици бързо се разширява и макар че в Охрид не успяха, но другаде епархиите се откъсваха една по една и Патриаршията всекидневно губеше своето влияние. Разбира се, това я ожесточаваше и по нейна заповед из цялата страна се започнаха жестоки преследвания, клевети и затваряне на български народни будители. Между това и охридският Мелетий готвел своите клевети против Дим. Миладинов. Това са знаели мнозина от Миладиновите приятели и затова го съветвали да бяга от Струга. Но той нито вярвал на това, нито искал да слуша и не вземал никакви мерки.

Наклеветяване и арестуване на Димитър Миладинов. - При това лесно можеше да бъде наклеветен Дим. Миладинов. Чрез своята интимност с не твърде предпазливия агитатор на славянофилите Рачински, с когото обикаля цял месец Кукуш и околните градове, той е могъл да внуши сериозни опасения както на Портата, тъй и на гръцката Патриаршия. По искането на Рачински Дим. Миладинов написал биография на гръцкия владика Мелетий. За този труд нему били изпратени 50 рубли, но поради неясния му адрес, докато стигнат до него, те обикаляли из главните градове на Македония и за тях сигурно са узнали и турските чиновници и фанариотите. Изпращането на брат му Константин и други българчета да се учат в Русия и кореспонденцията, която имал с тях също могло лесно да послужи за обвинение против Димитър Миладинов. Опора за клевети фанариотите намирали още в обиколките му из Македония, с които възбуждал руски симпатии всред населението. Най-после - и неговата 18-годишна просветна деятелност против гърцизма за възраждането на Македония. Към това се прибавя и махзарът, приготвен от Мелетий и подпечатан с фалшиви печати ("Съгласие" 1894, бр, 8), уж подписи от населението на охридската кааза против Дим. Миладинов, че проповядвал между населението бунтовнически идеи. Ето как фанариотската злоба в лицето на охридския Мелетий и битолския Венедикт намират опора, за да наклеветят пред битолският валия Димитър Миладинов като опасен за държавата руски агент, който бунтува народа.

На 16 февруари 1861 г. дошъл в Охрид Абидин бей, албанец, жандармерийски бимбашия, с цел уж да дири никакви злосторници, които преди известно време запалили къщата на видния гражданин Робев. Но той още същия ден през нощта отишъл с едно отделение конни стражари в Струга, заградил къщата на Димитър Миладинов, влязъл в дома му, претърсил всичко, прибрал няколко чувала с книги, ръкописи и писма, а Дим. Миладинов окован във вериги, без милост към плачовете и молбите на домашните, го откарват в Охрид (срв. "Дунавски Лебед", бр. 30 от 18. ІV. 1861).

След три дни, обвинен като "царски душманин" от охридския турски съвет, конвоиран от четирма стражари бил откаран за Битоля. Вързан във вериги и на кон Д. Миладинов минавал за последен път през охридската чаршия и тъжно поглеждал навалицата, която се стекла да види и оплаче своя любим водач и учител. Спокоен и горд, че отива изкупителна жертва за благото на народа си, той промълвил: "...Аз отивам на вярна смърт, но народа български, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене, и един ден ще възкръсне величествен. Тогава той ще оцени и моята кръв! Аз носех семето, а вие бъдете живи да пожънете плода му."

В Битоля Дим. Миладинов лежал три месеца до края на май в най-лошия затвор. Тук той бил изследван и съден от криминалния съд, а специална комисия от две лица - един грък и един турчин, е била натоварена да провери книжата му. Венедикт, гръцкият епископ на Битоля, опасявайки се да не би съдът да го оправдае, защото нямало никакви улики за обвинение, раздал 600 хиляди пиастра (около 140 хиляди лева) подкуп на членовете на съда, а също и на комисията дал богати подаръци, за да наредят работата така, щото да не бъде свършена никога.

В това време близки приятели и роднини на Димитър Миладинов се мъчели всячески да го освободят. Усилията им, обаче, излезли напразни; подкупът подействувал по-сигурно и големият политически враг на държавата бил отведен в първите дни на юни през Солун в Цариград и затворен в карцера на Голямото Заптие. (Министерство на полицията).

Константин Миладинов в Русия. - Константин Миладинов пристига в Одеса през зимата на 1856 г. където бил ласкаво приет от преосвещений Инокентий, голям приятел на българите, главен инициатор и радетел на одеското българско настоятелство. След като си осигурил поддръжката на одеското българско благотворително общество за следване в Москва ("Миладинов Константин. Воспитывался в Московском университета в 1856 г. на счет Настоятелства". Н. Барсов. Тридцатилетiе деятельности Одесскаго Болгарскаго Настоятельства 1854-1884. Одеса, 1895), той посетил за малко време Киев, а след това отпътувал за Смоленск при искрения и ентусиазиран приятел на българите Алекс. В. Рачински и от там в Москва. От месец май до август 1857 г. Константин Миладинов прекарва ту в Москва, ту в село Минино (Смоленска губерния) в имението на Ал. Рачински, заедно с други българчета, изучава руски език и се готви да постъпи в университета.

Трите учебни години 1857/8, 1858/9 и 1859/60 Константин Миладинов прекарва в Москва като студент и слуша лекциите в историко-филологическия факултет, занимавайки се неуморно със славянска диалектология. В свободното време от лекции той работи в университетската и синодална библиотеки готвейки се сериозно за бъдеща научна разработка на български език и история.

След Кримската война католишката пропаганда беше постигнала известни успехи в Солун и Кукуш (1858 г.), гдето Димитър Миладинов се бореше решително против нея. В помощ на борбата се явява от Русия и Константин Миладинов, като превежда от руски на български книгата на св. Фирсов "Православни църковни братства в югозападна Русия". Книгата съдържа интересен предговор (написан от Константин в село Минино през юли 1858 г.), от който научаваме що го е подбудило да я преведе, какво съдържа книгата и каква цел преследва преводачът като я поднася на българския читател: "...читающем тая книга чувствуеш, що униата, подкопавеещем основите от православието унищожвит и народностьта; чувствуеш що, кои искрено желает да подкрепит народността, требит да се старает да подьржвит православието. Ето що побуди нас да преводими тая книга"... В края на предговора К. Миладинов обещава да печата цяла книга след късо време, но сигурно болестта му е попречила. Преведената от Константин книга била изпратена в хиляди екземпляри в България, като предупреждение за опасността от унията. Книгата Константин Миладинов изпратил и на Раковски, които се отзовава благосклонно за нея и също води борба с униатите в своя "Дунавски Лебед."³ Еднаквото им отношение към църковната борба открива тяхната писмена дружба; дълбоката почит на Константин Миладинов към неустрашимият херолд на свободата и горещото му желание да го срещне и лично да се запознаят. "Колку повике радите, пише Кон. Миладинов на Раковски, толку повике честите народностьта ни, толку повике услуги правите на жертвеникат от отечеството ни, и толко повике привиквате народната любов, коя денеска е най-благата награда на благородните души"...

В Москва Константин се движи в средата на славянофилите около Аксаков, Хомяков, Денкоглу, Пагодин и др. и заедно с българските студенти там Р. Жинзифов, Л. Каравелов, К. Геров, Н. Бончев и В. Н. Попович образуват дружинката, която издава "Братски труд" и си поставя за цел да представят пред руското обществено мнение борбите и страданията на българите, които са техни братя по кръв и вяра, за да ги подпомогнат в тяхната свещена борба за свободен живот.

Чувствителна, нежна и поетически одарена натура, Константин Миладинов, както повечето от своите другари в дружинката, пише стихове, които печата в "Братски труд", "Български книжици" и "Дунавски лебед" и в които дава израз на копнежите си по родината (както по рано у Геров, Чинтулов и Славейков), по нейните хубости и славно минало, които му дават крила, за да търси слънцето на своята родина ("Тъга за юг").

Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;

...

бистро езеро гледаш белеит
и си од ветар синотемнеит;
поле погледниш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдват, я да умирам.*⁴

Стихотворенията са написани на стружко книжовно наречие; по форма и размер в духа на народната поезия; но нямат художествена стойност.⁵

Скръбта по родината у Конст. Миладинов е засилена от разстроеното му здраве. Слаб и болнав той е бил още от детинство, но сега поради усилените занятия в университета, ненавременното изпращане на стипендията му и тежкият климат на Москва с нейните мъгли и студове, разстроили неговото здраве и той през зимата на 1859/60 година боледува тежко в Екатерининската болница. Затова през пролетта, той решава да отпътува за родината си, за да възстанови разстроеното си здраве и се отдаде на учителска и обществена дейност в помощ на брат си, който го вика: "ела, мой милий брате, по скоро, от нищо не се бой, не се смущавай, захвърли всяка работа, която се отнася до твоя лична полза, аз ти приготвих вече учителско място в Охрид. Дойди направо в родината си, за да зарадваш моите деца, нашите роднини и другари."

Грижи за печатане на сборника. Константин Миладинов при Щросмайера. Значението на сборника. - Три години грижливо пази Константин Миладинов събираните заедно с брата си още в Македония народни песни, увеличава ги и допълва с изпращаните нови песни от Д. Миладинов, В. Чолаков и донесените от Райко Жинзифов и Нешо Бончев. В "Огласа" ("Дунавски Лебед" бр. 20 от 7. П. 1861) за събиране на абонати за сборника Константин Миладинов пише: "Песните пред шест години зафатихме да събираме од секакви стърни от западната България, т. е от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места; още и од восточна Болгария." Лелее над тях, както майка над своят единствен любим син, останал невредим подир много нещастия и беди. И през тези три години той не преставал да се надява, че ще намери средства в Русия за тяхното издаване. Съдено било, обаче, да ги издаде в други славянски град. Между това от Москва К. Миладинов пише на големия приятел на славяните и щедър меценат епископ Щросмайер и го пита дали би му помогнал да издаде сбирка от български народни песни. Щедрият владика, заинтересуван за България поради униатското движение, веднага му отговорил, че е съгласен да направи това. Тогава Константин Миладинов се прощава с любимата си Москва, с университета, който му даде нови и свежи умствени сили, високо самосъзнание и крепка любов към родината; разделя се със своите приятели славянофили и скъпата дружина от млади българи и тръгва за Виена.

В края на лятото Константин Миладинов намира Щросмайер във Виена, където последният е бил по работа, като член на усиления държавен съвет, от май до есента на 1860 г. Щросмайер се интересувал от българското униатско движение, действува и сполучва да измоли от министъра на външните работи да изпрати книги за българската униатска църква и със свои средства се тъкми да поддържа българчета за учение в Загреб. Затова той любезно приел Константин, прегледал песните, но като видел, че са записани с гръцка азбука, учудено казал: "Гърците са причинили доста беди и неволи на вас българите, затова трябва да се откажеш от тая чужда гръцка азбука", и поискал, преди да се печатат, да ги препише с българска кирилица. Константин Миладинов, като чул това, светнал от радост и отговорил: "Блажени са устата, които изрекоха това желание, никой не е по-готов от мене да го извърши" и се предал на работа.

През есента заедно с Щросмайер, Константин отива в Дяково. Тук той се настанил в една стая на духовната семинария, за да бъде по-спокоен в работата си, а се хранил при Щросмайер. Според опазените спомени за Константин, тогава той бил 30 годишен, среден на ръст, с черни коси и брада, очи черни и дълбоки и лице изпито като на страдалец, извънредно мил, скромен, прилежен, тих и много интелигентен.

Цели три месеца Константин работил най-усърдно и транскрибирал песните. А когато през първата половина на януари 1861 г. Щросмайер тръгнал за Загреб, с него заминал и Константин и дал песните в печатницата на Л. Якич за печат. В началото на юни 1861 г. сборникът излязъл от печат, а Константин бил неизказано щастлив, като видял най-после плода на многогодишния си труд. Възхитен от радост, той се връща от Загреб в Дяково и първия екземпляр, подарил на Щросмайер.

Сборникът от народни песни на братя Миладиновци прави епоха в историята на българския фолклор. Той хвърли светлина върху теорията на учените езиковеди и етнографи за езика и бита на българите в Македония; дава обилен материал за използуване мотивите и речника на народното творчество и утвърди епическата традиция в нашата народна поезия. Този сборник за вечни времена ще бъде най-яката опора в защита на българщината в Македония; най-силното доказателство, че Македония е българска, и най-трайния паметник на братя Миладиновци.

Сборникът е изпълнен с чисти и задушевни народни песни, в които трепти възторгът и самочувството на българина -

Мошне ми сè мили Бугарски-те моми,
Везден ми жнiает на жеско-но сънце,
От утро до вечер на нодзе ми стоат;
Полодзи кревает, снопо'и ми вързват,
Ставици ми пра'ят, како славей пеат,
Како ласто'ици тънко зборувает.
Айде пак на вечер дома се вращает,
Како еребици ситно ми бързает,
Бели ми сè бели, како бяла книга,
С цървени образи, Охритско яболко.

Близо година Константин Миладинов прекарва при големия учен, меценат и покровител на славянството. Няма съмнение, той ще е изпитал дълбоко влияние от нравствената личност на тоя велик човек. Но как това влияние се е отразило конкретно върху духа на Константин Миладинов; последният примирил ли е в себе си бореца против унията и носил ли е някакви поръчения от своя велик приятел и благодетел. Тайната Константин Миладинов отнесе със себе си в гроба.

На път за Македония. Арестуването на Константин Миладинов. Смъртта на братя Миладиновци. - На път за Македония Константин Миладинов се отбил в Белград с горещото желание да изпълни една отдавнашна мечта: да се срещне с Раковски, да му поднесе един екземпляр от Сборника със своя "поклон в знак на искрено приятелство" и да побеседва с него за "многото потребности на отечеството."

Сигурно Константин Миладинов се е срещнал с Раковски в Белград и от него е узнал за арестуването на брат си. Тогава той бърже се отправил за Цариград, за да види брат си, който гаснел в затвора, и се опита да го спаси. Пристигнал в Цариград към края на август 1861 г., той потърсил брат си, но бил арестуван и също поставен изолиран в тъмницата като политически престъпник.⁶

През октомври същата година Щросмайер като научил от вестниците за съдбата на Константин, веднага написал две писма с еднакво съдържание до австрийския министър на външните работи граф Рехберг и до австрийското посолство в Цариград. В тия писма Щросмайер излага, че песните на Константин са невинни, че съдържанието им е взето от историята и обичаите на народа и че са обнародвани на негови разноски. А за Константин казва, че го познава добре и че е неспособен да извърши противозаконна простъпка. Затова моли министъра да се застъпи и за двамата братя и действува за освобождението им. Австрийският посланик наистина се застъпил за освобождението на Константин, но му било отказано, защото още се намирал под следствие. А според рапорта на турския министър на полицията от 27. XI. 1861 г. Димитър Миладинов бил затворен, защото ходил из Македония да възбужда руски симпатии в населението (като проповядва против унията и за масово изселване в Крим). Между книжата му били намерени писма от Константин, писани от Москва, в които се говорило за същата цел (вж. Из арх. на Н. Геров, т. III, непечатан).

Поради лошото състояние, в което се намирали тогава турските затвори, хвърлени във влажни и тъмни подземия, двамата братя не могли да понесат тия страдания. През декември 1861 г. те заболели тежко от тифус и един след друг, най-напред Константин, а после и Димитър, били отнесени в полицейската болница, където агонизиращи едва се познали. Тук те били посетени от един католишки свещеник - българин, който ги изповядал и причестил. Няколко дни след това те починали през януари 1862 година.

А бедните братя в предсмъртни страданья
изпущаха свойте последни стенанья.
И вече обзети от гробния хлад,
те пращаха сбогом на Божия свят
и шушняха тихо с гаснееща сила:
"Как много те любим, Българийо мила!"*

[Ив. Вазов, "Братя Миладинови"]

Така преждевременно угаснаха двете светила на българската народност в Македония. Най-скъпите синове на тая хубава и изстрадала земя, която днес по някакъв жесток жребий пъшка под двойно иго. Братя Миладиновци умряха като герои-мъченици и подвизите им ще осветяват пътя на днешните борби за свободата на Македония, която рано или късно ще изгрее, за да засияят още по-силно за слава на целокупния български народ.

БЕЛЕЖКИ:

1. Дурацо (Дърач, Драч, Дуръс) - пристанищен град в централна Албания. [обратно]

2. Според други източници - през 1837 г. [обратно]

3. В "Български книжици" (г. 1, 1858, № 15, 19, 24; г. 2. 1859, № 22) са публикувани стихотворенията "Бисера", "Желание", "Голапче", "Шупелька", "Не - не пиян", "Клетва", "Скърсти", "Гърк и българин", "Побратимство" и "Думание"; в "Братски труд" (1860, № 1 и 3) - "Сираче", "На сънцето" и "Егюптин делия"; в "Дунавски лебед" (г. 1, 1860, № 20) - "На чужина" и "Тъга за юг". [обратно]

4. Българска възрожденска поезия. Подбор и ред. К. Топалов. С.: Български писател, 1980, с. 277. [обратно]

5. Освен известните досега стихотворения Константин Миладинов е написал и сатирата "Гьрк Владика на Българите", придружена със следната бележка: "У. Д. Павлович! пред да тръгна вероятно за с. Минико или Виена) на път дойдох да се проста со теб и да ти остава обещаното стихотворение, кое ако щеш можиш да го изпратиш в Цариград за да се печата без мое име. Тога можам и други мои стихотворениия да испратя тебе. Я търгва от дома в пет часът. Мине жал що неможех да те срета дома. Твой приятел К. Миладинов." (Нар. библ. № 1863 от 1922 II В. 604). - Б.а. [обратно]

6. Къде точно Константин Миладинов е научил за арестуването на брат си и по кой път е минал, за да стигне до Цариград с положителност не можем да установим. Сведенията са твърде оскъдни и противоречиви. Според една дописка от онова време, която даваме за пръв път тук изцяло, Константин до пристигането си в Цариград не е знаел за арестуването на брат си; той даже случайно слязъл в Цариград, защото не срещнал при Дарданелите солунският параход. Защо, обаче, е минал край Цариград, с някаква поръка от Щросмаер, или защото е смятал Цариград най-удобното място за разпространението на неговите сборници - не знаем. В Цариград като научил за арестуването на брата си той поискал на всяка цена да го види. И тръгнал към затвора, придружен от едно лице, което му дал католишкия свещеник Фавериал. В затвора не го пуснали, но на връщане при моста бил арестуван и карциран. - Б.а. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

V. Colakov. Tužan glas jednoga Bulgarina. Pozor, III god. (16. IV. 1862), br. 88.

К. Жинзифов. Димитрiй и Константин Миладиновы. Родное Племя. Москва, 1877 кн. 2, с. 263-288.

К. Н. Шапкарев. Материали за животоописанието на братя Х. Миладинови Димитрия и Константин... Пловдив 1884.

А. Теодоров. Миладиновите песни и Щросмайер. - Псп. кн. XVI. 1885 г. с. 82-97.

Гр. С. Пърличев. Автобиография. - Мсб. XI (1894). [Г. Пърличев. Избрани произведения. С., 1980.]

Е. Спространов. По възраждането в гр. Охрид - Мсб. ХІІІ. (1896).

К. Шапкарев. Няколко критически бележки... - Български преглед, г. II (1896).

Ив. Д. Шишманов. Владика Йосиф Щросмайер. - Бъл. преглед, г. V (1899) кн. VI.

С. Юринич. Йосиф Юрий Щросмайер. СбНУ, ХХІІ и ХХІІІ (1906-1907).

Г. Баласчев. Братя Миладинови. Отпечатък от сп. "Минало" г. І кн. 1. София 1912.

Ив. Хаджов. Братя Миладинови. - Учител, г. XIX (1912) кн. I.

Ив. Д. Шишманов. Значение и заслуги на братя Миладинови. - Сп. БАН. кн. ІІІ, 1912.

Е. Спространов. Материали за биографията на братя Миладиновци. - Училищен преглед, г. XVII (1912) кн. 1.

Г. Баласчев. Забравен труд на К Миладинов. - "Народна илюстрация Родолюбец" г. І. (23.VI. 1921) бр. 8 и 9.

А. П. Стоилов. Стихотворенията на К. Миладинов. - Училищен преглед, г. ХХШ (1924) кн. 1.

Ив. Хаджов. К. Миладинов и Г. С. Раковски. - Македонски преглед, г. П (1926) кн. 4

Ив. Снегаров. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 година. - Македонски преглед, г. ІІІ (1927) кн. 2.

М. Арнаудов. Разцвет на бълг. народоука. - Учил. преглед, XXVII (1928).

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Български народни песни, собрани от братя Миладиновци, Димитрия и Константина и издани от Константина. Загреб, 1861 (1891, с предговор от М. Арнаудов 1942, под ред. на П. Динеков 1961, 1968).

Д. и К. Миладинови. Съчинения. Писма, документи и стихотворения. Под ред. на Н. Табаков. С., 1939 (1943, 1965).

Избрани съчинения. Под ред. на В. Каратеодоров. С., 1941.

Преписка. Издирил, коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964.

Миладинов, Иван. Братя Миладинови. Биография. С., 1932.

Миладинова, Царевна. Епоха, земя и хора. С., 1939.

Хаджов, Иван. Братя Димитър и Константин Миладинови. С., 1944.

Динеков, Петър. Делото на Димитър и Константин Миладинови. С., 1961.

Константинов, Георги. Братя Миладинови. С., 1962.

Табаков, Никола. Братя Димитър и Константин Миладинови. Биография. С., 1966.

Арнаудов, Михаил. Братя Миладиновци. Живот и дейност. С., 1969.

Райков, Димитър. Братя Миладинови. С., 1986.

Миладинови, М. и Е.. Димитър и Константин Миладинови. Библиографски указател. С., 1991.

Братя Миладинови и българската култура. Университетско изд. "Св. Климент Охридски", С., 1991

© Никола Табаков, 1929
© Издателство LiterNet, 27. 02. 2004
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. II. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004.