РЕФЛЕКСИИ ОТ ПЕПЕЛ

Милен Спасов

web

Днес пропуших.

Маестрото днес говори за живота, за смъртта, за Изкуството.

Маестрото е мъдрец: той смята, че единственото правилно поведение и житейска позиция е воайорството, съзерцанието. Мъдрец или човек, който просто бяга от отговорностите...

От едно заведение отсреща надуха "Аксепт": пренесох се някъде в 80-те. Колко кратко е човешкото съществуване; като сън, като филм, като болест, като спомен, като цигара, като пепел...

Човекът е един вечен континуитет, една безспирност, едно "непрестанно траене", ако си послужим с речника на Анри Бергсон; той е кости, мускули, жили, кръв, вода, мазнини, отчаяние и светлина, светлина, светлина, светлина...

Ако не си БИЛ философ - никога няма да бъдеш. Маестрото вярва в това, вярва в реинкарнацията, в преселението на душите, в красивата тайна на битието, в жената, в греха...

Днес пропуших - мразя се.

Едно хубаво девойче ми праща благосклонни погледи от съседната маса в кафето; начало на ритуал, флирт, любов, може би... Ритуал... Мразя ритуалите...

Мъжът е наполовина мъж, когато е с жена, убеден е Маестрото. Това не е сексизъм или някаква дискриминация, това е 100% "Маестро"!

Дани и аз пием бира и не знаем какво да правим с живота си. Той смята, че животът няма смисъл, а аз, че има. Слушаме джаз - уморена урбанистична музика.

Дани е разведен и има 11-годишна дъщеря, която обича болезнено; болезнено обича и бирата, валиума и играта на покер.

Тази вечер ние с него правим това, което правим най-често, когато сме двамата - мълчим заедно.

Аз съм оптимист, той е песимист - и двамата пушим цигари и няма какво да си кажем. Аз и Дани чакаме, тишината отвън чака, чака целият побъркан свят; какво чакаме - един Господ знае...

Дани ляга да спи, аз си тръгвам. Студено е. Тъмно е. Аз съм уморен.

Дани умира. Всеки ден умира. Той не вярва в нищо. Нищото вярва в него. Той умира - всяка секунда, всеки миг - цяла вечност. Винаги. И преди, и сега, и после. Той не е спирал да умира... Защото живее без надежда...

Малкият провинциален град. Следобедите в малкия провинциален град - те са най-тягостните - спрялото време е надвиснало като тежка мараня, като плътен смог над хора, сгради, автомобили, дървета. Безпътни следобеди, родени в скуката на монотонните и безидейни летни дни.

Следобедното кафе...

Пия кафе и наблюдавам - хора, сгради, автомобили, дървета...

Опитвам се да виждам смисъл в енигматичния и скучен алгоритъм от апатични траектории на хора, автомобили...

Обичам малкия провинциален град - той е единственото ИСТИНСКО нещо в абсурдния свят на забързаните неща.

Големи хора карат малки автомобили и малки хора карат големи автомобили.

Кап, кап, кап. Май ще вали, дано да вали, да вали, да вали - да се измие светът от цялата кал и мръсотия.

Пия кафе. Отсреща размахва гротескната си сянка раздърпаният силует на едно изоставено порутено скеле от епохата на "развития социализъм".

Един дебелак, плувнал в пот, слиза от черното си БеЕмВе, купува си от близката лавка кутия "Марлборо" и потъва обратно в кожената седалка на лъскавата си лимузина. За малко не сгази един бездомен помияр.

Някъде наблизо, вдясно се чува режещият звук на банциг, отляво се долавя натрапчиво стържене на лопата о вар...

Мирис на тор...

Един приятел на баща ми работи в общината на нашия град; онзи ден той ми сподели, че според общинските разчети и планове родният ми град Х в близките 50 години ще се превърне в развит аграрен център, в просперираща селскостопанска зона, сподели ми, че населението от 100 000 души ще се свие на... 45 хиляди.

В близките 50 години...

“КИНО ЗА ЩАСТЛИВЦИ” - това пише върху работните фланелки на персонала на кино "Лъки" в град Х.

Кино за щастливци - даваш два лева и получаваш порция... с т р е с. Допълнителен стрес.

Някога, в добрия стар тоталитаризъм, беше абсолютно забранено някой в киносалона да яде и да пие каквото и да било. Гледането на филм беше твърде интимно, твърде съкровено преживяване, за да бъде нарушавано от хрускането на чипс и сърбането на кока-кола.

Днес не е така, днес всичко е някак по-модерно, по-американско.

А звукът, звукът... Два часа нонстоп психоатаки, а най-голямата е ДОЛБИ СЪРАУНД СИСТЕМ, не знам си колко децибела и оставаш без слух. Излизаш от киното като пребит, като премазан - и психически, и физически; и за всичко това си плащаш.

Сигурен съм, че не е далеч времето, когато в киносалоните ще пускат и най-различни миризми за по-голяма автентичност на зрителските усещания, за по-голяма достоверност на холивудския манипулативен апарат върху нас, крайните потребители и опитни зайчета.

Някои може да ме заподозрат и обвинят в параноя, но от това нищо няма да се промени.

И какво гледаш - "Ханибал": някакъв яде човешки мозък по особено "атрактивен" начин, канибалски послания, кръв, насилие, престрелки, жестокост, страх, несигурност и... стреса, огромния стрес, вездесъщия СТРЕС...

Хляб и зрелища - нищо ново под слънцето, невъзможност да избягаш от клишетата дори и тук, в "киното за щастливци", в един все по-виртуализиращ се свят - фикции с претенции за художественост, измислици със стремеж към достоверност.

"Кино за щастливци"...

Ж Е Н И !

Жените са тъпи.

Жените са непостоянни.

Без жени животът би бил по-хубав.

Не съм педераст.

Без жени животът би бил по-хубав!

Велико Търново!

Старопрестолният град!

От град Х До Велико Търново ни делят 240 км.

Лято е, сутрин е; уикендът е прохладен и подканващ към пътуване.

Проходът Шипка; мазна шкембе чорба, за десерт - биволско мляко; Стара планина показва с гордост своите зелени и усойни прелести.

Карлово, паметник на Левски, беднотия и вкисната боза; Калофер - паметник на Ботев, нищета и жилави банички с мас... Следва Дряново; Дряновският манастир е нещо друго - кацнал в едно планинско подножие, отстрани са извисили силуети скали с готически форми, гнездо на семейство щъркели благочестиво е изправило снага върху камбанарията; погледът ми е привлечен от хиляди мравки и техния почти урбанистичен трафик, пулсиращ от живот и закрилян от светостта на тази Божия обител.

Велико Търново!

Очакванията май са повече от това, което погледът успява да обгърне и анализира. Е, вярно - Балдуиновата кула на Царевец, хълмът Света гора, гдето живописно се откроява Университетът, паметникът на Стефан Стамболов и този на Майка България, църквата "Св. Константин и Елена" и "къщата с маймунката", сътворени от вълшебните ръце на Кольо Фичето...

Но... Явно това е някакъв абсурд, който се крие в самата същност и структура на туристическата практика: от къщи в колата (респ. влак, автобус), от автомобила в хотела, от рецепцията в мотелската стая, улици, кафета, кръчми, механи, ресторанти, дискотеки, пуканки, пържени картофки, и тук "Макдоналдс", и тук кока-кола, и тук комерсиално усмихнати сервитьорки, магазинерки и търговци... Една битова замяна с друга - твърде, твърде подобна, да не кажа същата. Един и същ омагьосан кръг, едни и същи битийни (битови) клишета и предложения за прекарване или, ако трябва да бъдем по-прецизни, за УБИВАНЕ на свободното време...

Туризъм... Не случайно прозорливият полски есеист Казимеж Брандис в своите "Listy do pani Z." ще сподели, не без основания, че туризмът прилича на проституцията: забележителностите "свалят" своите одежди и се предлагат на търсещите авантюри летовници и туристи срещу известно заплащане. Всичко е "разголено", фризирано, гримирано с кичозен макиаж - откровената показност убива тайнството, магията, автентичността на културно-историческите обекти и забележителности.

Ние (туриствуващите) не търсим (вероятно несъзнателно) Новото, Различното; ние се оглеждаме за Познатото, Еднаквото - заменяме едни легла с други, едни кафета, кръчми, таверни, ресторанти, дискотеки с други.

Пържени картофки, "Макдоналдс", "Кока-кола"...

Сещам се за филма "Плажът" с Леонардо ди Каприо: там тези неща са казани ясно, категорично, в прав текст - туризмът, проституцията, алъш-вериша, търсенето на еднаквите неща...

Е, все пак беше хубаво: Царевец, илюминации, шоу...

Като в относително добра Холивудска екранизация...

Купон. Цигари. Усмивки, чаши, надежда, флирт, тъга, радост, досада, безалкохолна бира, тостове, пепелници, пепел, пепел...

Купувам си цигари и кутия кибрит, сядам на пейката в градската градина. Минувачи, народ...

Искам да изкрещя нещо на света, но не знам точно какво.

Момичета, жени, красиви жени...

Забързани - за любовни срещи, за тъпо денгубстване по магазините - обгрижени, нехайни, усмихнати, намръщени. Високи, ниски, с поли, с рокли, с панталони, с прашки, със самочувствие, с изрусени коси, с празни очи...

Те изпълват улиците като мръсна пяна след киселинен дъжд.

В Света гора не допускат жени...

От реброто на Адам...

Жени!

Един приятел иска да пътува от Русия до Китай с Транссибирската железница. Две седмици пътуване, 4 хиляди километра...

Само той, тайгата и Бог.

Радвам се, че имам такива приятели.

Аз съм хипохондрик: днес съм болен от рак, вчера от диабет, а утре сигурно от остра форма на заушка. Хипнотизиран съм от мисли за лоши неща; живея на шестия етаж и оттам се виждат градските гробища; меланхолик съм до мозъка на костите; при първото затруднение се отказвам, имам предпочитание към нещата от живота, които изискват най-малко усилие и минимална съпротива като пушенето на хашиш и безпаметното ориенталско излежаване.

Мразя професията си на гимназиален учител по литература, искам да си променя живота, но не знам как... Не знам какво искам... Знам какво не искам...

Студено е. Зима е. Скучно е. Скучно и безсмислено. Полунощ е, а утре пак съм на работа. Искам да заспя, но не мога, запалвам лампата и се оглеждам пред огледалото, за да видя, че съм тук.

Трябва ми причина да продължа... Напред, надолу, нагоре - все едно, да продължа да се чувствам значим, нужен, обичан...

Сестра ми се омъжи за швед, живее в Стокхолм и работи нещо в някакъв театър. Сестра ми е културтрегер, а мъжът й е програмист. Гот им е. На мен не. Снощи бях на дискотека и видях всички мои ученици: почувствах се на 2х30.

Умопомрачителният коктейл от черна музика и техно ми причини упорито главоболие. "Купонът" тъкмо се развихряше, а аз си тръгнах. Пред дискотеката двама нахъсани и освирепели тийнейджъри си разменяха тежки юмручни удари заради едно сладникаво изрусено непълнолетно девойче с неестествено големи гърди.

Таксиджията спря пред нас. Апаратът бе заковал на "лев и пет стотинки": "Имаш ли стотинки някакви или...?" "Ега ти "бакшиша" - направи си устата за 5 стотинки. Стана ми тъжно: "Лека нощ, приятна работа...".

Слушам джаз. Мечтая си за кабаретни нощи и дъжд в Париж. Време е да ходя на работа. Ще говоря за Ботев, за саможертвата, за подвига, за майката, за либето... Аз вече не помня откога не съм бил с жена. Нямам им доверие. Даже мъничко ги мразя...

Джаз. Джаз и кабаретни нощи...

Моите ученици са умни. Много даже. Подбрани са най-добрите от града и региона. Все ме питат за разни неща, искат всичко да научат, всичко да знаят и аз им обяснявам подробно, говоря им, говоря, говоря... за Ботев, за саможертвата, за подвига, за майката, за либето...

- Искаш ли временно да се разделим? - ме попита Голямата-Ми-Любов точно на 29 октомври, точно на рождения ми ден. Току-що се бях уволнил от казармата - с надежди, с вяра, с планове, с амбиции. Оттогава нещо в мен умря, нещо в мен се скъса - завинаги и безвъзвратно. Животът продължи, но душата ми заприлича на едно пусто и тъжно поле, на едни безкрайни редици от изгорели до корен черни и изпепелени стърнища.

Днес бих Ганчо, един приятел, на тенис на маса, а после и на билярд, почувствах се блудкаво и гадно, че не му позволих да спечели и една-единствена игра; кога ли ще дойде времето, когато хората ще играят игри, в които няма да има победители и победени?!

Вчера времето беше слънчево. Снеговете (и то априлски), които бяха валели онзи ден, почти напълно се стопиха. Купих си чудесна книга от един уличен букинист и то за един лев!, и то Олдъс Хъксли!, и то "Прекрасният нов свят"!

Като стана дума за книги, имам един приятел, който "чете" по много странен начин - чел е хиляди томове литература, но не е до-чел нито една книга, най-много стига до средата и после я зарязва, начевайки друго, следващото четиво...

Горките книги...

Горкият Иван...

Не знам какво да правя, не знам накъде да вървя, търся опора, търся посока, търся ориентири...

В едно общество без ориентири...

В едно време без скрижали...

Влюбен съм в Левски; може би той е моделът, който ми е нужен, може би той е примерът, който да следвам...

Защо точно Левски, а не Майкъл Джордан, попкорн и интернет? Ами това е то, както би отвърнал лаконично моят любим Кърт Вонегът.

Мразя да пътувам. Напълно съм съгласен със Салвадор Дали, който беше казал, че "пътуването е за хора без въображение".

Страх ме е. Много ме е страх. Да не пропусна живота, да си забравя ролята, да си забравя репликите, от това ме е страх. Страх ме е да не би Любовта да мине покрай мен - да я видя и да не я позная, страх ме е да не се изгубя в този свят на "истини-лъжи"...

Вчера видях Емо. Той е на 48 години и не знае какво да прави с живота си. Отива пак някъде да пие. "Много лошо е вече да си пристигнал, без да си тръгнал" - беше ми споделил една вечер. Емо има син, дъщеря и още един син. Големият му син е хомосексуалист. "Той добре познава женската психика и по всяка вероятност ще се ожени в чужбина за някоя богата и имотна леля" - ми каза баща му веднъж. Имам подозрение, че и самият Емо на младини е имал хомосексуални преживявания. Емо е бизнесмен и има големи сенки под очите; върти алъш-вериш с някакви руски мафиоти от Москва; има страшно много пари и с тях си купува "приятели" и другари по чашка.

Искам да си променя живота, но не знам как... Не знам какво искам... Знам какво не искам...

Думи върху думи, върху думи, върху думи, върху думи....

Автомобили, перални, телевизори, хладилници, апартаменти, вили, дворци, лимузини, черен хайвер, златни накити, антични вази, любовници, изневери, темпо, блъскане, бързане, чукане, порно, алчност, иглени уши, пепел, пепел...

Гр. Пазарджик, 08.08.2003 г.

© Милен Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2004, № 1 (50)