ДЪЩЕРЯТА НА СЛЪНЦЕТО

web | Градът на амазонките

Подир дъжда и вятъра нещата се затварят
в черупките си и от там надничат.
Ако премине някой, свит е в дрехата си, бърза.
Дори коминът на хлебаря
оттатък улицата не дими
и може би и хлябът в себе си задържа парата,
дъха си, с който се раздава. Така растат предметите.
Застигат се при стичането си безшумно капките
и върху розите покрай пътеката на двора,
върху петуниите се уголемяват.
И всеки цвят полека притъмнява,
Защото може би от облаците пие
и в корените се завръща.

Момиченцето е сънувало нощес,
че майка му ще дойде. То седи
до старата жена,
съня си би разказало, но той навътре се оттича.
Дали сънува тя, момичето не знае.
А, казват, също е била дете,
и постепенно е растяла.
Но днес светът навън от нея расне,
при всеки допир
от нея той отпада,
и се изпълва цялата с мълчание.

Не, никога не е била дете старицата,
достатъчно е да я видиш как докосва чашата
и хляба.
О тя докосва този свят, като че храни
бездомни котки.

Като старицата е този ден,
безмълвно в себе си потъва.
Момичето мечтае за света,
за веселото му въртене из пространството,
за шарките му от води и континенти.
Мечтае също днес да бъде слънчево
и в паяжината лъчиста вкопчено
да се откъсне
от сънената сфера на земята,
но по-добре под облаците се мечтае.

А пък старицата до него все седи,
реди и пренарежда бръчките си за усмивка.
Навярно ще се съгласи
пак да разкаже за Елиза,
която шест години е мълчала.
Старицата не би се затруднила
да промълчи шестотин хиляди години.

Момичето би искало да дойде майка му,
или поне през облаците да изгрее слънцето.

© Миглена Николчина, 1993
© Издателство LiterNet, 22. 02. 2004
=============================
Публикация в: Миглена Николчина "Скръб по Далчев", С., 1993.