ПЪТИЩАТА В БЪЛГАРСКАТА ЖЕНСКА ПОЕЗИЯ

Мирела Иванова

web

Промяната, жаждана, желана, вградена в метафорите и сънищата ни наяве, ни сполетя и затрупа с неочаквани предизвикателства. Свободата винаги изненадва: първо нахлу в духовете и езика, който изплиска от бреговете си, взриви клишетата и се раздроби на множество езици, надвикващи се помежду си, често кресливи, разточително-неточни, болезнено-истинни, арогантни или надменни. Подир промяната всички заговориха, защото искаха да бъдат чути. Всемогъщият словесен хаос се разпростря и върху поезията, но не затлачи гласовете й, не успя да залее думите на жените, които намериха достатъчно кураж да се продължат в писаното слово.

Обществено-политическите, граждански и всекидневно-битови говорения се насложиха върху темела на художествената литература, дадоха й възможност да се възползва от тях, да ги приобщи и преобрази, да им придаде дълбочина и дълготрайност, но и отнеха от отблясъците на нейната пророческа сакралност.

Какво се случи с поезията на жените в интересното, непредвидимо и трептящо от многогласност време, с книгите им, които бяха “места за живеене”? Най-същностното е, че поетесите не се разгубиха и не попиляха гласовете си, не се “дадоха” на лесните съблазни на екстравагантния крясък и суетната дързост, успяха да овладеят порива да се пише ефектно и самоцелно за женската същност, стиховете им не “нагазиха” нито в омразите, нито в нетърпимия разгул на цинизма. Участта на жената се оказа емблематична за времето: някой трябваше да влезе в ролята на силния пол, да загърне и понесе изправен дрехата на достойнството, да се издигне над убогата нищета, да съхрани любовта и чувствеността, справяйки се с цялата немилостива блъсканица от всекидневни езици и трагически проблеми.

Блага Димитрова зададе на висок глас важните екзистенциални и обществено-политически въпроси, стигна “до ръба” на тревогата, която измъчваше всички ни, до оголената истина за смисъла на свободата и всекидневното й отстояване. Станка Пенчева обгърна съществуванието на жената с мекотата и мъдростта на стоицизма, вглежда се с широкоотворени и спокойни очи в приближаващата смърт и открива любовта и нейните знаци дори в Отвъдното. Екатерина Йосифова създава стихове с лекотата, с която дишаме: работата и децата, облакът, къщите и думите са щедри предизвикателства, забелязани и записани с изящна и всеобгръщаща усмивка. Няма нищо не-важно и нищо не е важно, освен да вървиш по пътя си, задъхан от многотията, която чака да я приемеш умиротворено в себе си. Калина Ковачева говори със синтактично-настръхнала прямота за всяка несправедливост, взира се в трагическото любовно разминаване между жената и мъжа, в жестоката несъвместимост на чувствителния човек с раняващия го свят. Стиховете на Федя Филкова ни “съсредоточават” в лаконичното си изящество и напрегната, сгъстена духовност, напомнят многозначните йероглифи на Изтока, но изписани тук, на несвойствено, несигурно в противоречията си място, което поражда неочакваните метафори и болезнените просветления. Рада Панчовска се осланя на интелекта, който търси обобщения, категорични формулировки, прямота - за каквото и да ни говорят, нейните думи не “излизат от равновесие”. Валентина Радинска владее патоси подобни на стихии, увлича ни в премисления си, пръскащ се по шевовете и изречен високо апокалипсис на несвършващото настояще. Съвсем другояче изглежда то, разпарчетосано и търпеливо наместено сред митологиите и природните картини, в разлатото пълноводие от метафори и сравнения, подсказани на Красимира Зафирова от някой индиански вожд или цъфнала шипка край пътя. Кристин Димитрова пък може да го забележи като надпис на училищна стена, да го иронизира, да го “преоблече” и смали в широките дрехи на въображението или познанието, което обитава повече светове от сегашния. Оля Стоянова пише стиховете си, застанала малко встрани от случващото се, затова и забелязва детайлите, често тъй обикновени и съотнесени с всекиго, че чак предупредително разтърсващи.

Единадесетте български поетеси, които присъстват в подбора ми за антологията “Придавам форма на копнежа”, всяка сама за себе си и същевременно като умножен единен свят, “разказват” присъствието си и създават не само женската биография на битието, олюляно между високото и ниското, между подробностите и целостта, между днес и винаги.

Невъзможно е да се обобщава, но ако се вгледаме в стихотворенията, ще съзрем как налитащият отвън живот предизвиква поетесите да го “преобърнат с хастара навън”, за да го омилостивят и очовечат, ще видим разпнатостта между патоса и иронията, доверието в думите и копнежа по самосъхранение. Една пулсираща болка ни подсеща за нелесната участ да бъдеш жена и поет едновременно, да се движиш с множеството си лица, които са трептящ усмихнат образ сред тълпата, да пазиш равновесие, претоварена от познание и безмилостен бит, да излъчваш тайнственост, надежда и копнеж, загледана в краевековните руини...

Когато това се случва на набедените за “барутен погреб” Балкани, става още по-интересно: кръстопътното място, несвършващите истории, земетръса на политическите промени, националните митологии и извиращата от тях буреносна енергия, фолклора, протяжността на страданието и краткотрайните еуфории разширяват територията, в която поезията става насъщна, превръща се в “начин на живот”. Затова и тук думите още съхраняват магическата си същина, много се чете и още повече се пише.

© Мирела Иванова, 2003
© Издателство LiterNet, 22. 12. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Текстът е четен на уъркшопа "Женската поезия от времето на прехода в България, Македония и Сърбия", организиран от Международна работна група "Жени в културата" и издателство "Сонм" на 19.11.2003 г. в Къща-музей "Иван Вазов", София.