|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДВА ПЕЙЗАЖА С ПРИЯТЕЛИ
web | Каменни
криле
1.
Ало, пак съм на телефона.
Пусто ми е, затова се обаждам.
Душата ми е един слънчасал балон -
не зачева, не ражда.
Мислех да ида на кино, но са ужасно скучни
тия филми, пуснати по екраните.
Дали да не си отгледам едно куче -
ще ми се да обичам някого и да го храня.
2.
Всичко издаваше само романтика,
оградена от отвесни скали.
Дори панталонът ми с цип развален и закопчан
с две уж безопасни игли.
Тежеше въздухът като посред лято палто -
нищо, че вятърът се противеше на всички гребени
Беше ли толкова все едно,
че заговорих със себе си:
"И как да не ти е пусто... В паметта, огледало
криво,
бившите сутрини-вечери защо ти се струват
красиви.
Настръхват косите, помисли само каква ли не
си била:
грозна и книжна сянка, червенокосо боядисана
самота.
И после - едно ненадейно влизане -
и съдбоносно - е стаята на самоубиец.
Страх си била, страх, страх от всичко.
Изтърпявана или гонена, все едно - необичана
от поредния мъж, непременно самотен,
непременно брадат. Ти - неразвързан вързоп
със сърдечни спазми и гърчове, с думи.
Добро момиче, авантюристка с усмивка стръмна.
Въздухът си била, който дишаха твоите
приятели,
натежаващ и остър, и прекрасен понякога.
А колкото за живота - случва се да не е
напразен.
Но пази се от себе си. Моливът е остър, вместо
оръжие.
Нека думите да са твоят истински празник,
макар и тъжен, макар и тъжен..."
© Мирела Иванова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.06.2004
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна: LiterNet, 2004
Други публикации:
Мирела Иванова. Каменни криле. Варна, 1985.
|