ИРИНА КНОРИНГ В РУСКИТЕ ЕМИГРАНТСКИ ИЗДАНИЯ В БЪЛГАРИЯ

Галина Петкова

web | Женска поезия на руската емиграция в България

Емигрантологията полага Ирина Кноринг сред младото поколение творци на руската емиграция от първата вълна (Струве 1984: 329), и без формално да я прикрепя към някоя от литературните "групировки", отбелязва, че поезията й е съзвучна с т.нар. "парижка нота" (Крейд 2004), чиито автори под духовното попечителство на Александър Адамович "отхвърлят литературността" и "външния блясък". Влязла в полезрението на критици от ранга на Георги Федотов (1943) и Алфред Бем (1996а; 1996б), каталогизирана от Глеб Струве в неговата "Руска литература в изгнание", Кноринг е включена и в днешните литературоведски хербарии като маргинализираното й представяне е темперирано от успешната институционализация - присъствието и участието й в литературния живот на първоранговата емигрантска столица, за каквото се мисли Париж от 20-те и 30-те години на ХХ век. Поставих присъствие преди участие, защото заради своите физически страдания потесата ще бъде по-скоро отсъстваща в събитията и присъстваща в случванията на културния живот на руската емигрантска общност тук.

И така, Ирина Кноринг е родена през 1906 г., според биографите й (Крейд 2004) поетически опити не са й чужди още от юношеска възраст. Дъщеря е на Николай Кноринг, историк и морски офицер. През 1920 г. семейството емигрира от Севастопол заедно с Руската императорска ескадра, която в края на 1920 г. - началото на 1921 г. е "приютена" в Тунис, в пристанището Бизерта. Тук Ирина Кноринг завършва гимназия. Първата известна публикация е от 1924 г., нейни стихове се появяват в пражкото списание "Годы" ("Студенческие годы", 1922), като в началото авторката публикува предимно в студентски издания.

Морският корпус е разформирован през 1925 г. и семейство Кноринг заминава за Париж. Тук Ирина постъпва във Франко-руския институт. През 1927 г. й е поставена диагноза "диабет" и болестта, която бележи неотвратимо дните й, я изолира от активностите на емигрантския литературен живот, може би донякъде я "спасява" от принужденията на кръжочния битиен сценарий. През 1928 г. се омъжва за поета Юри Софиев, през 1929 г. се ражда синът им Игор. Нейни творби се печатат в редица емигрантски издания, в това число и в престижните списания "Звено", "Перезвоны" и "Русские записки". Първата й книга "Стихи о себе" излиза през 1931, втората - "Окна на север" - през 1939 г. Умира в Париж на 36 години през 1943 г. С усилията на баща й през 1949 г. е издадена още една стихосбирка "После всего", която фактически обхваща цялото й творчество. Според биографите на Кноринг (Крейд 2004) стиховете й са били добре познати и срещат благосклонните отзиви на критиката.

Изследваческите клишета единодушно подчертават, че поезията на Кноринг е много лична, изцяло фокусирана върху интимните преживявания и едва ли не "най-тъжната в цялата емигрантска литература" (Струве 1984: 356). Нерадостната емигрантска участ на жена и майка, безизходицата, очакването на неминуемата скорошна смърт се тематизират пределно просто, без каквато и да е поза и формални излишества. Нейният глас е далеч от властовите интонации, той е толкова частен и затворен, че често е в разрез с канонизираните представи за поетичното. Тази изплъзваща се от контрол различност критиците припознават като "копиране" на Ахматова и опрощаващо добавят, че под влиянието на последната са почти всички поетеси от поколението на Кноринг (Струве 1984: 356).

"Българската" публикация на Кноринг представлява осем стихотворения - "Сонеты", "Вчера", "Она", "В тот час, когда опять увижу море...", "А с каждым вторником Сфаят пустеет...", "У богомольных есть красная лампадка...", "Мамочкe", отпечатани в брой № 4 на литературния сборник "Эос" през 1926 г. "Эос" възниква като двумесечно издание на младата руска мисъл, от което излизат общо 4 броя: първи и двойният втори-трети - през 1924 г., и четвъртият - през 1926. Списвано от руските възпитаници на Американския колеж в Самоков, то се мисли като общоемигрантски проект, чиято цел е да се запази родният език в чуждото културно пространство. Декларираното въздържане от политизиране предоставя на сътрудниците "свободна" трибуна при спазване на "принципите за братство и мир на земята" и ненасилие. Изброените дотук позиции са все причини за неуспех, видимото лице на който явно е липсата на финансиране. От всички участници в изданието впоследствие най-известно става името на Ирина Кноринг.

Публикуваните стихотворения на Кноринг са от 1923-1924 г. Те биха удовлетворили архиварските интереси в съвременнната емигрантология, която веднага и ще се застрахова, че творбите са от ранните и вероятно "незрели" опити. Всички те са датирани, но този минидневник следва не хронологията, а кривата на настроенията, излизаща извън рамките на рационалните подредби. След датировката на последното стихотворение в публикацията е добавено "Тунис, Бизерта, Сфаят". Възможна е печатарска неточност, за мен изброените топоси са "място" на създаване на всички текстове в публикацията. Датите и местата (по-точно) предлагат инструктивна мрежа, през която може да се идентифицира темата за дните на руската емиграция в Тунис, тема, която е изключително приглушена на фона на политизирания следреволюционен контекст.

Изгнанието присъства в своята конкретика: пейзажът на чуждата земя, пустинята и морето, пристанищното ежедневие, параходният бит в лагера в Сфаят са отвъд познатата или очаквана висока емигрантска литературна риторика. То обаче не парализира с предопределеността на екзистенциалния избор, в текстовете на Кноринг изгнанието е по-скоро "декор" на личната история. Детайлите и фрагментарността сякаш влекат след себе си множеството афективни състояния на героинята, настроения, слабости, самовглъбявания, изисквания. Далеч от каквото и да било автомитологизиране, творбите предлагат интимен дневник, микроскопизиращ живота на млада жена-поетеса, в който наивното говорене, литературното клише, традицията на домашната литература, откровеното подражание и прозрачната цитатност спокойно съжителстват. Изгнаничеството не пречупва нейното желание за самоизразяване, желанието да пише стихове и да бъде себе си.

Казаното дотук може да бъде явно манипулативно, доколкото въпросните стихотворения на Кноринг не са преиздавани и днес за нас те очевидно мълчат. Ще си позволя малко конкретика, като сравня един от нейните текстове - "У богомольных есть красная лампадка" (1924) с известното стихотворение на Марина Цветаева "Тоска по родине. Давно..." (1934).

Две авторки - едната в младостта си, другата - в зрелостта си, се занимават с изброяване на липси. Липсите поразително съвпадат - бездомност, безбитност, самотност, загуба на разумните основания на битието. Не знам кое от двете звучи по-болезнено: изтритото, почти монотонно нанизване, когато дори мимически не е нужно напрежение в артикулацията, както при Кноринг, или разкъсваното от афектация и без предихания говорене - на Цветаева. Краят и на двата текста обръща смисъла на негативната им риторика: "рябината" в контекста на цветаевското творчество е "всичко" - от родното до собствената женска и поетическа същност. При Кноринг "имането" е разгърнато в цяла строфа и ако може да се преизговаря поезия, тогава би прозвучала успоредицата "творчество-живот-моята женска природа". Зад "липсите" и на двете авторки стои желанието, винаги трансформиращо, трансгресивно, да се обоснове собствено битие, несъгласно с общоприетото. И за двете авторки женският опит и личната история стават "несводими до дискурса" (Р. Шартие): за Ирина Кноринг - престъпената граница е в болестта, за Цветаева - в небитието.

ЛИТЕРАТУРА

Бем 1996а: Бем, Альфред. Жизнь и поэзия. // Бем, А. Письма о литературе. Praha, 1996.

Бем 1996б: Бем, Альфред. О безответственности в поэзии. // Бем, А. Письма о литературе. Praha, 1996.

Крейд 2004: Крейд, Вадим. Кнорринг Ирина Николаевна (1906-1943). // Новый исторический вестник, 2004, № 1 (№ 10) <http://www.nivestnik.ru/2004_1/8.shtml> (10.02.2009).

Струве 1984: Струве, Глеб. Русская литература в изгнании. Paris, 1984.

Федотов 1943: Федотов, Георгий. Ирина Кнорринг. // Новый Журнал, 1943, № 6.

© Галина Петкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.02.2009
Женска поезия на руската емиграция в България. Съставителство, подготовка на текстовете и коментар Галина Петкова. Варна: LiterNet, 2009.

Статията е вариант на доклада, представен на проведените на 26 ноември 2007 г. в Софийския университет литературни четения в чест на 65-годишнината на проф. дфн Петко Троев.