ЛИТЕРАТУРОВЕДСКИЯТ ПРОЕКТ НА ПРОФ. П. М. БИЦИЛИ: МЕЖДУ САЛИМБЕНЕ И ПУШКИН

Галина Петкова

web | Салимбене и Пушкин

Вече второ десетилетие издатели и изследвачи проявяват нестихващ интерес към руския историк-емигрант и професор на Софийския университет Пьотр Бицили. Специалист по романско Средновековие, Бицили предлага в своите метатекстове за руската литература работещи хипотези, останали „непоискани” от тогавашната филология. Размишлението за „проекта” на Бицили е само опит да се реконструира в диахрония литературоведската практика на професора.

Публикациите от 1910-те години, утвърдили младия медиевист, изследват хрониката на францисканеца Салимбене от Парма, изучавайки разпространението на духовността на св. Франциск от Асизи в Италия и доктрината на абат Йоахим Флорски¹. Научните интереси на Бицили кореспондират с проблематиката, разработвана от петербургската медиевистична школа на проф. Иван Гревс, чиито представители (Лев Карсавин, Олга Добиаш-Рождественска, Клавдия Флоровска) Бицили цитира, допълва или оспорва. Знаменитата доктрина на Йоахим за „третия” период в човешката история получава широко разпространение в средите на руската културна мисъл в края на ХІХ - началото на ХХ век (кръгът около семейство Мережковски), но Бицили, по неговите думи, е „иначе” провокиран от тази плодотворна теория. Той се интересува не толкова от съдържанието й, колкото от нейния метод, по-точно от подриващата системността стратегия на този метод. Йоахим се опира върху средновековната техника за тълкуване на Светото Писание, според която текстовете на Св. Писание вместват не едно, не определено количество, а потенциално безкраен брой значения, възникващи и изчезващи във времето. „Иоахимитский метод („doctrina abbatis Ioachim”) - пише Бицили - состоял в том, чтобы отыскивать параллели между явлениями Нового времени и событиями Ветхозаветной истории, находить, так сказать, старых знакомых среди новых лиц. При этом разрешалось руководствоваться самыми отдаленными аналогиями”². Към казаното добавя, че йоахимитската символика е незавършена система, в която един и същ образ може да бъде тълкуван по различни начини (на несколько ладов³)”.

Йоахим пръв проектира средновековната визия за пораждането и успоредяването на феномените върху реалната история и започва да дедуцира настоящето и бъдещето от миналото. В случая „податливият” и „приспособим” йоахимитски метод, свободен от точни определители, съчетава празни гещалти, чийто пълнеж и комбиниране са изключително субективни. В книгата Элементы средневековой культуры (1917) Бицили го прилага към съвременността, като открива в социализма разновидност на специфически средновековното историческо мислене. Оттогава паралелизацията както на историческите, така и на културните факти става за руския учен активна изследователска стратегия⁴.

Изучавайки литературните паметници на Средновековието, Бицили се съсредоточава върху „особеностите на формата” на текстовете. Именно чрез тях той проследява как францисканецът Салимбене следва канона на средновековната хроника (различни заемки от чужди текстове, формули, клишета) или се оттласква от трафарета (отказ от шаблоните, вярност на своята памет и личен опит, умение да се индивидуализира). Така авторът стига до идеята за индивидуалността, индивидуализацията на всеки културен феномен. Разширявайки обема на наблюдаваните текстове, той съпоставя хрониките на Салимбене и други хронисти с текста на Дантевата Божествена комедия. Бицили поставя въпроса за литературните взаимодействия и влияния и го отделя от този за личното познанство. Постепенно той пренасочва своя анализационен подход от средновековните текстове към художествената литература на Новото време, особено заинтересувала учения в годините на емиграция. Иначе казано, именно в литературоведската практика на Бицили се отлагат медиевистичните му интуиции.

Първата световна война прекъсва, по думите на Бицили, „правилните отношения” със Запада и го лишава от възможността „да намери за себе си редица твърде важни книги”⁵, а руската революция от 1917 година окончателно променя изследователските му избори. И Югославия, където професорът попада след емигрирането от Русия през 1920 г., и България, където той пристига през 1924 г., са в сравнение с центровете на западноевропейската образованост, с които са свързани научните му интереси, културна периферия. На Балканите той е лишен от възможността да работи в големи книгохранилища, няма достъп до необходимите източници и практически „губи” обекта на научното си любопитство. Чуждото и непознато романско Средновековие го обрича или на разрив с миналото, или на мълчание. В този контекст пред Бицили очевидно стои въпросът за мястото му в културното и академично пространство на руската емиграция от първата вълна, чийто вектор е насочен към повишена рефлексия за природата на националното и съдбата на собствената рускост: романската медиевистика неизбежно би изолирала професора от общоемигрантските дебати. Не бива да се подминава и фактът, че от средата на 1920-те години, времето когато Бицили се установява в България, регионът и София по-конкретно постепенно се превръщат в емигрантска провинция.

Вероятно в казаното могат да се открият основанията, довели до промени в изследователските намерения и нагласи. Бицили „къса” с медиевистиката, но прави този разрив „комуникативен”. В началото на 1920-те години той се присъединява към евразийството, твърде чувствително към националната култура и особената медиаторска мисия на Русия. Паралелно с евразийските статии през 1922 г. са отпечатани първата литературоведска статия на Бицили - за стила на Пушкин, и първата му рецензия - за книгата на М. Хофман за Пушкин⁶. Францисканският монах Салимбене „се подменя” с Пушкин, към чието творчество професорът постоянно се връща в емигрантските си метатекстове⁷: така с един жест се „съединяват” на пръв поглед взаимно чужди изследователски полета. Рефлексията за Пушкин е основополагаща за руската идея и „да се разгадае тайната на Пушкин”, означава да си „дадем сметка за същността на руската култура”, по думите на самия автор⁸. Впрочем тази заместваща логика, съвсем в духа на йоахимизма, може да има и своето съвсем банално обяснение: текстовете на Пушкин, както и на руските писатели от класическия ХІХ век, върху които се фокусира Бицили, са лесно откриваеми в библиотеките на Сърбия и България. Статиите му обаче се печатат в списание Русская мысль и са адресирани именно към руския емигрантски читател, въпреки че безспорно „познатостта” на новия анализационен обект прави търсенията на Бицили достъпни и за българския реципиент. За разлика от „неизвестното” романско Средновековие руската литература, при това от класическия си период, се разпознава от българското културно общество. Да се пише за авторите от Пушкин до Чехов, означава да се търси и манипулира диалогът с него, да не се осуетява комуникацията. Последното кара немалко руски учени-емигранти (особено „младите” - кн. Н. Трубецкой, Г. Флоровски, К. Мочулски) да напуснат България.

Успоредицата статия/рецензия антиципира механизма на създаване на критическите текстове на Бицили през 1920-1930-те години: даден труд, теза или издание го провокират, той репликира с рецензия, в която могат да се открият ембрионите на бъдеща статия. С една дума, променят се не само обектите на размишление, но и жанровата парадигма на учения. Възможностите да се издават монографични изследвания са ограничени и Бицили се насочва към по-мобилните жанрове като статия, бележка, рецензия. При това техният тематичен диапазон е изключително широк: от О. Шпенглер и неговия труд Залезът на Запада (една от първите рецензии, 1922) до покръстването на Русия (на изданието Владимирский сборник в память 950-летия крещения Руси е посветена една от последните, 1939). Рецензентската активност се превръща в своеобразен „абонамент” за получаване най-новите издания в областта на хуманитаристиката, по този начин професорът успява да запълва информационния вакуум, неизбежен за живота му в емигрантска провинция.

Университетите в Скопие, а после в София, канят в своите академически колегии и назначават историка Бицили, с което се възстановява преподавателската му дейност. През 1924 г. проф. Пьотр Бицили официално заема длъжността завеждащ Катедрата по нова и най-нова история на Софийския университет. През есента на същата година е командирован в Прага, за да участва в ІІІ-ия конгрес на руските учени в емиграция. Несъмнено срещата с пражките руски учени изиграва важна роля за „смяната” на изследователските „жалони”, предприета от Бицили. Докато неговият архив все още се обработва в Пушкинския дом (С.-Петербург), можем само хипотетически да възстановим картината на различни контакти и познанства, в резултат на които Бицили е въвлечен в дейността на руската академическа група в Прага⁹ и окончателно се определя филологическият репертоар в научното му творчество. Започва дългогодишна професионална дружба с Алфред Бем, чийто метод на „дребните наблюдения” („мелкие наблюдения”) над художествения текст кореспондира с „микроскопическия анализ”, практикуван от Бицили¹⁰. От София професорът активно поддържа създаването на знаменитите Бемови сборници за Достоевски, участва също в проектите на пражкото емигрантско издателство Пламя. Той подготвя за печат освен историческия труд Очерки теории исторической науки (Прага, 1925) професионално усвояващата филологическото пространство книга Этюды о русской поэзии¹¹, за която М. Цетлин го сближава с руските формалисти¹². Трудно е да се твърди категорично в какъв обем в средата на 1920-те години Бицили познава търсенията и текстовете на формалистите. Той цитира статията на Борис Томашевски Пятистопный ямб Пушкина¹³, но в берлинския сборник от 1923 г. Очерки по поэтике Пушкина тя е отпечатана заедно с изследванията на В. Шкловски и П. Богатирьов, занимаващи се с проблема за източниците и влиянията между литературните творби, разработван от Бицили върху материал от средновековните хроники.

Своят подход към текста, по-точно към текстовете на Пушкин в Этюды о русской поэзии, Бицили артикулира „апофатически” - не биографичен, библиографичен, школско-философски, историко-литературен, а „естетически” като изравнява в своя критически дискурс това понятие с „формален метод” или „анализ”. Смятайки всяка теоретична парадигма за вторичен, несамостоятелен подход („школярство”), изследователят избира пътя на конкретния, индуктивен анализ, „опрашвайки” вече практикувания стилистичен анализ с формалистически категории.

Бицили разглежда литературата като изкуство на езика и заимства от лингвистиката понятието „вътрешна форма”. В Этюды о русской поэзии той гради рефлексията си върху постулата, че ритъмът е същностният признак на поезията, при това неотделим от смисъла, и определя руското стихосложение като динамична система. Руската поезия, според наблюдението му, в своето развитие или опира в прозата или на принципа на махалото се отмества между двустъпковите и тристъпковите размери. Бицили оперира с редица важни за формализма понятия, сред които - цяло и елемент, единство, съдържание и форма. Художественото произведение е „цялост”, в която всеки елемент се подчинява и съгласува с цялото, а между отделните елементи съществува своя вътрешна взаимна връзка. Именно подобно цяло става обект на художествената критика. Строгата съгласуваност между елементите осигурява единството на творбата. Авторът не игнорира семантиката на словесното изкуство, за него единството е резултат от неразделното съ-битие на „стил” и „смисъл”, които са не два различни обекта, а двете страни на творбата. Той вижда художествеността на литературното произведение в неговата „индивидуалност”. „Индивидуумът” или „индивидуализиращият принцип” е ключово понятие в научния дискурс на Бицили, то се появява още в медиевистичните му текстове, отчитайки разбирането за личността при християнските мистици. „Индивидуалността” за Бицили е приложима към човека, но и към артефактите, тя не се свежда до изработването на чисти теоретични построения, но и не снема въпроса за „формалното изучаване” на всяка отделна творба, която трябва да бъде четена „в себе си” и „за себе си”, като самодостатъчно, „самоценно цяло”. „Изучить каждое стихотворение Пушкина „в себе” - отбелязва Бицили - это значит понять его совершенство, т.е. понять, в чем заключается его индивидуальность”¹⁴.

Бицили предлага описание на Пушкиновата поетическа картина на света, дискретно работи с топиката на текстовете му, т.е. обръща се към вече познатото откриване на „съвпадения и заемки” на различни равнища - лексическо, ритмическо, тематическо, сюжетно¹⁵. Анализът му излиза извън рамките на затвореното иманентно четене на текста, а „индивидуалността” се реферира към литературната творба, произведенията на определен автор или дадена литература. На понятието „индивидуалност” в литературата се приписва значението за процесуалност, аналогично на разбирането за личността от средновековните мистици - като постоянен градеж на собствения „Аз”. „Диалогическото четене” на художествените текстовете става активно работеща матрица в критическите статии на професора.

След като издателство Пламя в Прага прекратява съществуването си, Бицили повече не издава монографични изследвания за руската литература, но обяснението едва ли може да се изчерпи с общоизвестните финансово-издателски трудности на руската емиграция от първата вълна. В началото на 1930-те години той се обръща към нуждите на руското училище в емиграция и подготвя две христоматии с текстове на руската литература от времето преди император Петър І (така наречения „допетровски период”) и от литературата на ХVІІІ век¹⁶, а през 1934 г. издава учебника Краткая история русской литературы. Всички те са съобразени с програмата на руските средни учебни заведения, автономна от чуждото приемащо (в случая - българското) културно пространство. Историята на литературата Бицили мисли като „история на смяната на стилове и жанрове”, сведенията за биографиите на авторите са дадени в приложение. В този учебник той предлага диахрония на руската литература след Пушкин, която почти съвпада с днешното историческо представяне на този литературен масив. Професорът проблематизира също двете литератури - метрополна и емигрантска - и прави успешен опит да артикулира канона на соцреализма и да очертае профила на съветския писател.

Очевидно тук е мястото да се зададе въпросът как кореспондират идеите на Бицили с литературоведския дискурс в България през 1920-1930-е години? Някога Мукаржовски напомня, че формализмът в Прага се опира върху традицията на чешкото литературознание. Бицили публикува редица статии, написани на български и адресирани към българския читател, в това число и на страниците на авторитетното „литературно-научно” списание Българска мисъл, но като цяло те имат по-скоро научно-популярен характер. Посветени на годишнини от рождението или смъртта на даден автор, тези текстове носят почти общото изтрито заглавие: „еди-кой си (името на поета/писателя - Некрасов, Тургенев и т.н.) като художник”, в тях Бицили е преди всичко популяризатор, отколкото изследовател на руската литература. Между тези статии и литературоведската продукция, предназначена за руските емигрантски списания - Современные записки, Русские записки и др. - има съществена разлика. През 1920-1930-те години Бицили активно си кореспондира с редица руски учени-емигранти извън България и участва именно в общоемигрантските проекти. Обръщането към нуждите на руското училище му дава възможност да изпробва и реализира макар и в редуциран вид своя литературоведска стратегия в среда, в която отсъства близка школа от колеги-единомишленици, рискувам да твърдя, не само сред българското позитивистки белязано литературознание, но и в кръга на руската академическа група в България.

За пример бих споменала едно провалено начинание: през 1930-те години Бицили обсъжда в писмата си до Алфред Бем издаването на т.н. Гоголев сборник (Гоголевский сборник), което се опитва да осъществи с подкрепата на тогавашния ректор на Софийския университет проф. М. Арнаудов. Вероятно идеята за подобен том възниква по време V-ия конгрес на руските академически организации зад граница, който се провежда в София през септември 1930 г. Може да се предположи, че сборникът е подготвян за 80-тата годишнина от смъртта на руския писател, която предстои да бъде отбелязана през 1932 г. Замисълът повтаря модела на Бемовите издания за Достоевски, т.е. центриран е върху поетиката, а да участват са поканени много пражки руски учени. Не можах да открия ръкописа на сборника или каквито и да било следи от този проект нито в София, нито в Прага¹⁷. Официално сборникът не е издаден поради липса на финансиране, но не е ли той „идеологически” чужд на тогавашна академическа София, в това число и емигрантска?

От втората половина на 1930-те години, когато се променя общата ситуация в Европа, възможността Бицили да публикува свои изследвания в емигрантските списания рязко намалява. Единственото място, където професорът може да печата свои трудове - това е Годишникът на Софийския университет, в който от 1935 до 1954 г. излизат редица студии за Пушкин, Гогол, Достоевски, Чехов¹⁸. Така хипотезите и интересните наблюдения, изговорени в емигрантските издания, вече пряко са обърнати към академическата колегия на България. Доколко обаче е възможна критическата стратегия на Бицили в годините, когато културата постепенно се „поглъща” от идеологията? Неговите текстове излизат извън канонизираните рамки на идеологическите или биографически литературоведски модели. През 1940-1950-те години Бицили говори за „агенс” в поезията на Пушкин, за „процепи” в повествованието на Гогол, за „марионетъчния” Гоголев човек - „актьор” с „маска”, приема идеите на Бахтин за полифонията в романа на Достоевски и едновременно спори с тях; утвърждава, че литературният текст вмества знаците на присъствие на други текстове и го доказва, като открива многочислени „съвпадения и заемки”; разбира конкретното произведение, творчеството на определен писател или цяла една литература като изоморфни на Единния текст, наречен Литература, който предполага множество различни прочити.

В края на 1948 г. след изтичане на договора му със Софийския университет „буржоазният историк” Пьотр Бицили е освободен без право на пенсия. Литературоведските му и езиковедските му студии обаче се печатат в Годишника и след „пенсионирането” чак до смъртта му през 1953 г. Студиите не са забранени, но за своето време те не са актуална култура и с някои малки изключения остават непознати за славистиката десетилетия наред.

Дали зад днешната реанимация на професорските тези не се крие поредното движение на махалото на културната памет, която помни, като забравя, или не прозира баналното преразпределяне на символичната власт? И макар че в своите вглеждания и предположения съвременното литературознание често цитира явно или скрито Бицили, няма ли да останат неговите интуиции само във филологическия хербарий на ХХ век?

Бицили винаги е „живял” в периферията на академическата топография: в Одеса, докато лице на руската медиевистика дава известната петербургска школа на Гревс; в Скопие и София, докато евразийството се премества от София в Прага, а после в Париж; в София, докато формализмът и структурализмът прорастват в Петроград и Прага. На това място обикновено биографите облекчено подчертават интердисциплинарния поглед и медиаторската роля, но на тези мисловни щампи се съпротивлява неуседналата граничност и крехката свързаност - между културния център и културната провинция, между емигрантските столици и емигрантските провинции (толкова „плаващи”, когато става дума за първата емигрантска вълна), между метрополията и емиграцията. Гласът на Бицили е винаги различен и конкретно адресиран, изследователската му стратегия преднамерено се разграничава от теоретичното знание, а собствения му опит на учен не подлежи на идентификация с типови фрази, набавящи му висока репутация.

Да се съгласим с Кристина Поморска, че Бицили прави във формализма „тънко” онова, което някои формалисти практикуват „доста непохватно”¹⁹, означава по-скоро да не кажем или да премълчим нещо важно. В мисленето на руския учен всеки културен феномен е процес, случване, а не статика, сведена до хипостазирано понятие. Оттук нежеланието на Бицили да теоретизира, категорично заявено в споровете му с Лев Карсавин в самото начало на научната му кариера²⁰. Критерий не само за културна, но и за изследователска вменяемост е „индивидуумът” на учения, индивидуалността на неговия поглед и прочит. С една дума, различността на неговия „Аз”. Следващ маршрута от средновековните хроники към руската литература, от Салимбене към Пушкин, с тази единичност е белязан и литературоведският проект на Пьотр Бицили.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. статията на П. Бицили Заметки об иоахимизме. // Журнал Министерства народного просвещения. Новая серия (Санкт-Петербург), 1914, кн. LIII, с. 242-249 и дисертацията му, отпечатана година преди публичната й защита в Петроградския университет през 1917 г.: Салимбене: очерки итальянской жизни ХІІІ века. Одесса, 1916. [обратно]

2. Бицилли, П. Салимбене: очерки итальянской жизни ХІІІ века. Одесса, 1916, с. 47. [обратно]

3. Пак там, с. 47. [обратно]

4. Интересът към паралелите пряко отпраща към „комбинациите” на йоахимитския метод. Съвпаденията впрочем са интересували Бицили не само като текстуален феномен. По спомените на близките на професора, той често измерва с тях житейските факти, като съпоставя дати на раждане и смърт, сънища и действителност. [обратно]

5. Бицилли, П. Салимбене: очерки итальянской жизни ХІІІ века. Одесса, 1916, с. 369. [обратно]

6. Бицилли, П. Опыты характеристики Пушкинского творчества. 1. Некоторые черты стиля Пушкина. // Русская мысль (Прага), 1922, кн. ІV, с. 117-128 и М. Л. Гофман. Пушкин. Петербург. 1922. 156 стр. // Русская мысль (Прага), 1922, кн. VІ-VІІ, с. 315-316. [обратно]

7. За Пушкин като предмет на редица статии и доклади, писани от Бицили през 1926-1945 г., вж.: Манолакев, Хр. Руската емиграция в България и проблемите на литературната рецепция или „Случаят Пушкин - 1937 г.” // Литературна мисъл (София), 1993, № 2, с. 114-131. [обратно]

8. Бицилли, П. М. Л. Гофман. Пушкин. Петербург. 1922. 156 стр. // Русская мысль (Прага), 1922, кн. VІ-VІІ, с. 316. [обратно]

9. Ще спомена само един факт, останал неизвестен за биографите на Бицили. Руският емигрантски вестник Русь, издаван в София, в брой № 1590 от 31 юли 1928 г., съобщава, че от Харбин в Прага е пристигнал проф. Н. П. Никифоров, за да защити дисертацията си: Отношения помещиков-сеньоров и крестьян накануне Великой французской революции, обусловившие ее возникновение и размах. По тази причина за допълване на „недостатъчната” научна колегия от София в Прага пристига проф. П. М. Бицили. В резултат защитата се състоява, като официални опоненти са били професорите П. М. Бицили и А. А. Кизеветер, а неофициални - акад. П. Б. Струве и проф. А. Н. Фатеев. [обратно]

10. Вж. по-подробно: Письма П. М. Бицилли к А. Л. Бему. Публикация, подготовка текста, примечания М. Бубениковой и Г. Петковой. // Новый Журнал (Нью-Йорк), 2002, кн. 228, с. 122-150. [обратно]

11. Бицилли, П. Этюды о русской поэзии (Эволюция русского стиха. Поэзия Пушкина. Место Лермонтова в истории русской поэзии). Прага, 1926. [обратно]

12. Цетлин, М. Проф. П. Бицилли. Этюды о русской поэзии. Изд. Пламя. Прага. 1926. // Современные записки (Париж), 1926, кн. ХХVІІ, с. 568. [обратно]

13. Очерки по поэтике Пушкина. Берлин, 1923. Статьи: Б. Томашевский. - Пятистопный ямб. П. Богатырев. - Стихотворение Пушкина „Гусар” (его источники и его влияние на народную словесность). В. Шкловский. - „Евгений Онегин”. (Пушкин и Стерн). [обратно]

14. Бицилли, П. Этюды о русской поэзии. Сост. и комментарий В. П. Вомперского и И. В. Анненковой. // Избранные труды по филологии. Москва, 1996, с. 428. [обратно]

15. По-подробно за „съвпаденията и заемките” при Бицили вж.: Неопубликованная рукопись П. М. Бицилли “Заметки о лексических и тематических совпадениях и заимствованиях у русских авторов-классиков”. Publication, commentaire et note de Galina Petkova. // Revue des Etudes slaves (Paris), 1999, LXXI /2, p. 437-460; 2000, LXXII /1-2, p. 233-254. [обратно]

16. Бицилли, П. Хрестоматия по истории русской литературы. Часть І-ая. Народная словесность и литература допетровского времени. София, 1931 и Хрестоматия по истории русской литературы. Часть ІІ-ая. Литература ХVІІІ в. Париж, 1932. [обратно]

17. Вж. по-подробно по този повод: Письма П. М. Бицилли к А. Л. Бему. Публикация, подготовка текста, примечания М. Бубениковой и Г. Петковой. // Новый Журнал (Нью-Йорк), 2002, кн. 228, с. 125-126. [обратно]

18. Вж. библиографията в: Петкова, Г. Петр Михайлович Бицилли. // Идеи в России. Idee w Rosji. Ideas in Russia. Leksykon rosyjsko-polsko-angielski. Pod redakcja Andrzeja de Lazari. Tom 5. Lodz, 2003, с. 18-26. [обратно]

19. Якобсон, Р., Поморска, К. Беседы. Bibliotheca Slavica Hierosolymitana. Jerusalem, 1982, с. 82. [обратно]

20. Бицилли, П. Салимбене: очерки итальянской жизни ХІІІ века. Одесса, 1916, с. 13. [обратно]

© Галина Петкова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2004
Пьотр Бицили. Салимбене и Пушкин. Варна: LiterNet, 2004