ДНИ

Гергана Апостолова

web

Има една планета някъде из космоса, която е огряна от меките лъчи на своето слънце и повърхността й е сияние от цветове, а небето над нея - безупречно синьо небе. Около тази далечна и огромна система от една звезда и една планета се въртят много светове. Някъде по към периферията из едно по-нагъчкано местенце се върти нашата вселена. Между Земята и онази прекрасна планета има множество малки и големи планети, така че тя се появява за нас веднъж на хиляда години като широко отворено синьо око, лъчисто усмихнато, с малко по-тъмна кръгла зеница. Божието око, както го наричат. Това обаче е един по-голям свят, където нашите духовни същности понякога отиват, когато напускат телата ни между съня и унеса и успяват да намерят пролука между всякакви космически тела по пътя за натам. Тогава съзнанието не иска да се върне и докторите трябва да тормозят горкото тяло, докато то изпраща неистови призиви и чувството за дълг или жалост към малкия дребен свят тук го върне обратно за още малко.

Беше от онези дни, които можеш да наречеш “усмивката на Бога”: сиянието излиза от всичко - от скалите и дърветата, от мокрия асфалт, който на нанагорнищата е разтопен поток от блясък, от калта и боклуците край шосето, от дълбокото синьо на небето, в което се намира всичко това. Там някъде си е и слънцето, както си му е редът, но и то сияе повече, отколкото се очаква от едно слънце.

Бабите точно бяха излезли от църква и разменяха злобничко клюки: знаеш ли на Ричо за сина му? Баща му плащал пет години да учи в София по илядо лева на месец. А той не учил. И накрая баща му поискал да види дипломата - и няма диплома. Тогава го изгонил от дома. Изгонил сина си.

Хубава работа, викам. Имам предвид бащата първо, после сина.

Ама бабата не е доволна от мене. И пак започва отначало да ми разправя цялата история. После повтаря края няколко пъти. Ами бащата едно време завличаше текезесето, натрупа пари, незаконни имоти - лозя, градини. У тях с каруци се носеше вечер по тъмно. Крадеше, а хората страдаха и нямаха. И ето, господ го наказа.

Мисля си за момчето, което си е поживяло пет години, а сега какво ще прави, като е свикнало да има, да е на топло, да е нахранено и облечено. Сега какво - ами той не знае да работи. Какви стават такива като него - бодигардове, ами ако е хилав? Ама сигурно не е, като им знам гена, или джинса, както му викаме на село. Трябва да краде и да бие. Дали пуши трева?

Така е, вика бабата, хак му е.

На бащата или на сина?

Беше сняг и кал. Много сняг, разорани от колите улици, кал и вода навсякъде.

Така й се пада, вика Свилен, тя дойде отникъде и за няколко месеца ме измести. Господ си знае работата. ...и ме гледа ехидно и ми пожелава успех. А ми взе мястото. Аз трябваше да съм началникът.

Ама, колкото и да е лоша, това е детето й - представяш ли си детето да ти умре. Дъщеря й бе починала преди два месеца. На 30 години. И беше оставила малка дъщеричка.

Това й е наказание. Заслужено е.

А той се има за добър човек.

Колко далече трябва да е стигнала неправдата към добрия човек, за да иска да се затворят вратите към бъдещето?

Не помня какъв беше денят. Със сигурност беше лош. Хамиш дойде и се оплака от Петров: пак искал да накара едни дипломантки да дадат рушвет. После пък излязъл от стаята, точно когато се разглеждал неговият въпрос - преди това му бил говорил, че интересът идва с плащането. А пък той не реагирал. Както и предните пъти. Дребен престъпник, но иначе го бивало за шеф - нямало напрежение - атмосферата била добра за работа всеки ден. Поемал си отговорностите. Срещу съответните суми. Хората явно се опъвали по един-два пъти, после отстъпвали. Или се отказвали. От него се очаквало повече. Като се правил на толкова умен, защо не включвал - явно сам си правел бизнеса. Сега щели да му покажат, че е зависим - ако не слезеш на нашето ниво, няма да ти дадем път да се развиваш. Имаш трески за дялане - както казал дърварят на статуята на Аполон и я нацепил да си направи камички за подпиране на колата.

Абе, ти не разбра ли, че не можеш да направиш някого добър или лош - или, както хората го разбираме - като себе си.

Да, бе - вика Хамиш - знам, ама все се опитвам. Нещо ми иде отвътре. И знаеш ли какво? Не се чувствам глупав.

Денят беше тих и буреносен. Черни облаци се затъркаляха иззад планината и се разляха, като изтикваха синьозеленото небе по ръбовете на хоризонта. В средата се вихреше и слънцето, заедно с вятъра се бореше да пробие. Проби: две светещи жълтозелени продълговати дупки - зловещи очи сред намръщено надвиснало буреносно чело на злобно тъмно лице - Сатаната, излязъл на въздух и заел цялото пространство. Какво ли ще се случи?

Представих в другата фирма същия материал, както онзи ден. Хората ми задаваха смислени въпроси. Подкрепяха ме с коментари. Поканиха ме на разговор. Искат проект. Имам сърбежи на гърба - сигурно ми никнат крилца. А онези вчера - няма ли възмездие за унижението, което ми причиниха. А за предишните години, когато ми стъпваха на главата и си прехвърляха греховете на мене. Но това не е в моите компетенции: всеки сам избира пътечките и средствата и си стига до съответното ниво на голямата игра. Някои гипсови джуджета, дето се използват да подпират задната врата, си въобразяват, че те отварят или затварят вратите.

Пейзажът си е пейзаж: какво му пука на пейзажа какви отговорности ще му припишем.

Денят не беше важен от метеорологическа гледна точка. Както и предните дни - имаше жълтото на пустинята, сивото на отчаянието, синевата на надеждата, слънцето на радостта - това са метафори, разбира се, не описания на пейзажа, както простите хорица и онези с двуизмерните представи се опитват да пропагандират две хиляди години.

Първо му приписваха кражби, после - измами, после - неморални отношения, задето беше водил жена си за ръка посред бял ден, после - после - ами нямаше как да го хванат да му припишат убийство, затова му приписаха сриването на империята, загробването на светините, опита да наложи нова религия. Това вече беше достойно за наказание: дребните душици, черните блатисти местенца в главите на човечетата - крадливите, завистливите, изнудвачите и лъжливите, мръсничките и похотливите - тези, дето цял живот бяха подливали вода на приятелите си, а после се държаха като един, защото бяха от един дол дренки - те си прехвърлиха греховете на него.

Нали така ги беше учила мама, а и баба - не си ти виновно, детето ми, някой друг го е направил - например ей тая печка - сега ще набием лошата печка и тя няма да прави така друг път, не плачи, пиленце. Това беше друг човек - е, ами той не е като нас, той е различен. Значи, е като печката. Тя също не е като нас. Ама той има душа. Ама тя е цялата светла, него не го е страх. Ама ще го боли. Ами нека, щом е виновен - така му се пада.

Малки и блатисти, чернички, натъртени, гнили душички. Но има и малко чисто около тях. Ама и децата им ще имат от гнилото. И то ще се разпространява. Да им спретнем ли един потоп. Бог си знае работата. Водата ще отнесе гнилото. И другото.

А не може ли да се почисти? Чистачът обаче ще поеме цялата мръсотия. Децата, които прехвърлят грешките си на някой друг - кой ще ги научи да не го правят, да си почистват сами. Те не могат да дават, защото им е дадено малко и могат само да взимат. Те не могат да умножават и трябва да пазят малкото, което успяват да си вземат. Онези, които могат да дават - те нямат нищо и имат всичко. Какво ще им стане, ако поемат вината? Ако поискат прошка за всички?

Искам тъмнина. И сред нея да видя Окото на Бога. Усмихнатата синева на онази голяма планета, където можем да отидем, когато станем достатъчно големи. Пред мене има тъмни петна. Не са планети - сенките на гнилите душици, които не могат да се движат. Те препречват пътя ми. Трябва да се върна и да почистя.

Светло и тъмно. Тежестта на света се стоварва на плещите ми.

Възкресение.

© Гергана Апостолова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2008, № 9 (106)