ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА СТРАШНИТЕ МОМИЧЕШКИ СЪНИЩА

Диана Петрова

web

...съня, разплитащ счепканата прежда
на грижите, съня успокоител,
съня, балсам за морния ни дух,
основно наше блюдо, пръв хранител,
на жизнения пир!...

Шекспир, Макбет, II,2

Терасата ми се намираше на тринайсетия етаж, а гледката представляваше безмеден кошер от двустайни правоъгълници, слепени един до друг. Погледнати през цигарен дим, тези разноцветни многоетажни структури представляваха старите военни блокове в "Надежда". През стъклената завеса на сълзите обаче те напомняха човешкото несъзнавано - стотици еднотипни клетки, слепени човешки животи, разнообразни архетипни изходи от ежедневието, а именно изневери, пиянства, скандали, старческо усилване на телевизии, лай от кучета, скърцане в гърлото на съседките по време на сутрешните скандали. Тази тераса представляваше моето малко спасение от шестгодишното ми болнично ежедневие с Мария. Седемгодишната ми дъщеря приемаше насила моите горчиви отвари, поставянето на антибиотични влагалищни глобули, ежедневните смрадликови легени, поемането на кутии с лекарства, студените мокри чаршафи около тялото си и безбройните изследвания, някои от които се осъществяваха с упойка.

Аз приемах като насилие върху мен най-вече гледката на свити лекарски рамене.

Четирийсетдневните й периоди с повишена температура, спонтанните влагалищни кръвотечения, псориатичните прояви около очите, гениталиите, главата и подмишниците, драстичната загуба на тегло, самоначупването на ноктите й, редовните повръщания и изпускане по голяма нужда, влечението й към скачането отвисоко и ужасните й кошмари нощем - всичко това беше отчаяло както лекарите, така и мен. Бях се смачкала до такава степен, че не можех вече да вярвам, че малката ще оздравее.

Още помня самотния й рожден ден, в който тя отново имаше висока температура и кръвотечение от влагалището. Отново стоях на терасата на тринайсетия етаж и наблюдавах малките видими парчета от страданията на другите. Очите ми се наляха със сълзи. До мен отляво кацна опърпан еднокрак гълъб. Сълзата на лявото ми око преля първа и капна, а той се стресна от внезапното й търкулване, литна и кацна върху перваза на друга тераса. Беше ме взел за захвърлен предмет, статуя, взираща се в бетонните посткомунистически гиганти отпред като ужасена Горгона пред лицето на болестта. Усетих върху клепките си полъха от размахването на крилата му. Нима гълъбът бъркаше?

Никой освен сънищата не знаеше каква беше болестта на Мария. Всички стояхме и наблюдавахме като вкаменени бавното изтощение на борбеното й скелетоподобно тяло. Тогава го реших бързо и окончателно, може би защото други варианти не останаха. Ако исках детето си обратно, трябваше да се раздвижа. Трябваше така здраво да се раздвижа, че на всяка цена да разчета съновните послания.

Сълзите спояват и носят съзидателна сила, свързват разпръснатите елементи и дойдоха точно навреме, за да измият очите ми, така че аз да видя нещата по нов начин. И аз не ги видях веднага, но ги видях ето така:

СЪНЯТ

Сънят прилича много на смъртта. По време на сън изглеждаме като мъртви, но сънят е особен вид смърт, смърт, след която се събуждаш прероден. Започваш наново, рестартираш, пренареждаш, осмисляш, получаваш време да възстановиш силите, да направиш оценки. За да заспим, има един момент, в който трепваме и след това знаем, че потъваме във владенията на друг свят, сънния. Това потрепване ознаменува пропадането на упорито и грижливо изгражданите защитни стени на съзнанието и ние заставаме голи пред несъзнаваното и стихиите му.

Юнг казва, че сънят е фрагмент от неволева психична активност, съзнавана дотолкова, че да се възпроизвежда в будно състояние. Мария не просто възпроизвеждаше сънищата, тя ги преповтаряше и не ги е забравила до днес, когато е два пъти по-възрастна от времето на сънуването.

Тълкуването на най-запомнящите се сънища не може да се случи без участието на сънуващия и трябва да се извършва толкова деликатно, че да не се засегне неговото себеуважение. Аз не бях психолог, а и сега не съм, затова много се притеснявах как бих могла да се втурна в такова непрофесионално занимание. През главата ми мина мисълта да заведа Мария на психолог, което аз по-късно направих, но на този етап реших, че мога да стъпя на тази територия през играта. Така измислих "Дневника на сънищата".

ДНЕВНИКЪТ НА СЪНИЩАТА

Там Мария можеше да записва или рисува сънищата си - с моя помощ или без моя, като правилото беше да ги описва в една страница, а аз да ги "тълкувам" от другата страна на листа. Тълкуването тук трябва да се разбира в много любителски план и идеята ми беше по-скоро да послужи като средство за разговор, като храна за размисъл.

Разбира се, тълкуването не се изчерпваше в едната страница, която аз пишех на обратната страна на листа. Отворих си своя тетрадка, в която размишлявах за сънищата през житейския контекст на Мария, а когато ми се струваше, че сънят използваше колективни фигури, за да изрази извечен човешки проблем, си позволявах повече свобода в тълкуванията.

Това, което ме притесняваше, бе, че нямахме време (Мария продължаваше да слабее и сякаш вехнеше) и когато прочетох някъде из томовете на Юнг, че сънищата щяха да работят и без да бъдат тълкувани, но вероятно доста по-бавно и несигурно, превърнах тази наша дейност в ежедневно забавление за Мария.

СЪНИЩАТА И ТЯХНОТО ТЪЛКУВАНИЕ

Заглавие: Трите чудовища

Описание на героите: Чудовищата бяха много големи. Имаха много гадни лиги, течащи по цялото им тяло. Очите им бяха много жълтосветещи. Едното беше черно, другото - жълто, а третото червено.

Разказване на съня: Аз бях тръгнала към една детска площадка. Затичах се по улицата, но нещо ме хвана за рамената. Обърнах се и видях три чудовища. Те бяха подредени ето така: черното - по средата, червеното - отдясно, а жълтото - отляво. Те започнаха да вървят към мен. Точно тогава се събудих и треперех цялата.

Контекстът

Преди време, когато тълкувах съня, мислех, че той е свързан със смяната на училището й, но сега съм склонна да мисля, че това съвсем не е било така, защото Мария с лекота приемаше новостите, сякаш те вливаха свежест в застоялото ежедневие на горчивите илачи. След поканата на проф. Анатол Анчев да изнеса тази лекция, аз подробно разпитах Мария за старите й сънища и разговаряхме дали си спомня какво си е мислила по това време. Не очаквах много, тъй като самата аз не помня много от времето, когато съм била дете, но какво беше учудването ми, когато тя започна да споделя. Понастоящем тя е на четиринайсет навършени години и изглежда вече беше събрала сили да ми съобщи нещо отдавна задържано. Ето коментара й:

"По онова време се чудех какво да направя, за да ти привлека вниманието. Помня, че често се заглеждаше през прозореца и каквото и да правех, ти сякаш не беше тук. Бях измислила следното. Когато някой вкъщи ме помолеше да донеса нещо или да свърша нещо, аз го правех, защото така единствено ми обръщахте внимание."

Към този коментар ще се върнем по-късно, когато стигнем до съня, който изобразява красноречиво тази нейна позиция.

Разбира се, опитах да възразя, защото моите спомени бяха свързани с пълното ми себеотдаване в името на здравето й. Не ходех на работа и посвещавах цели дни да търся цяр за малкото си момиченце, както и на лечебните процедури. Едновременно с това обаче страдах, че не мога да обръщам достатъчно внимание на по-големия й брат, когото чувствах като несправедливо пренебрегван заради това, че болестта на Мария изгълтваше цялото ни време като истинско трилико чудовище. Страдах и за самата себе си. Често се питах дали животът ми ще представлява само това, като се има предвид колко много повече мога да дам. Ето че обаче най-пренебрегвана се беше чувствала именно тя - онази, на която мислех, че съм посветила себе си.

Имаше и още нещо, което аз самата таях като чувство тогава. Това беше страхът тялото на Мария да не се окаже болно като моето. В детството си претърпях спешна операция на единия си яйчник и се разминах на косъм със смъртта. Това беше удар върху все още зараждащата се женственост у мен. Мислех, че няма да мога да имам деца и че съм непълноценна жена, затова и не правех нищо, което да изразява женствеността ми - защото тя за мен беше болестта, която можеше да ме убие. Стараех се Мария да израсне като по-женствена от мен - окуражавах я да облича рокли, да върши "женски неща". Покъртителното е, че едва сега си давам сметка, че тя беше болна точно на местата, които можеха да я изразят като по-женствена. Трябваше да подстригваме косите й заради лишеите по главата, да не слагаме лак на ноктите й, защото бяха побелели и начупени, да не й нанасяме грим за тържествата, защото около очите си имаше зачервяване, което аз ежедневно третирах и най-сетне вече споменатите вагинални кръвотечения.

Всички тези подробности от личния ми живот ще намерят своето тълкувание в следващата част.

Аналитичен прочит

Като начало трябва да отбележа, че Мария се вживяваше да описва този първи сън от нашата малка поредица, като че ли й доставяше удоволствие да подхранва отвращението от кошмара си през онази нощ, в която го бе сънувала. Този първи сън е определящ и затова ще го разгледам най-подробно.

В символния материал на съня има няколко важни отправни точки: разпределението на чудовищата, техния брой, цветовата символика, черното чудовище като водеща фигура, неясното разположение на героите в пространството.

Цветовата символика

Черното, жълтото и червеното са цветовете на немското знаме. Тези три цвята са били използвани още по време на Римската империя - за най-различни флагове навсякъде по границите на империята. До днес никой не е установил точното значение, което се влага в съчетанието им.

Черният цвят. Всеизвестен е фактът, че той е по-скоро отсъствие на цвят, отколкото цвят. От тази гледна точка, той може да се счита като първия или като последния цвят, зародил се в зрителния ни спектър. В много култури, включително и в нашата, черното е цветът на траура. Черна е най-плодородната почва и именно тя ражда най-големите и най-хубави плодове и зеленчуци. Черен е и цветът на космоса, на онези части от света, които обграждат, обвиват и осигуряват пространство на всички останали тела. Животът в утробата се заражда в непрогледна тъмнина, също както семето в почвата и също както планетите в космоса. Черен е и цветът на безсъзнанието - неслучайно използваме думата "причерняване", когато загубим съзнание. С други думи черното свързаме с началото и края, с раждането и смъртта. То стои в онази точка, която е гранична с другите светове извън тукашния ни живот.

Мария се раздаваше, за да получава обич и се стараеше да бъде мила и добра, защото вярваше, че така ще получи вниманието, което й отказвах от преумора. Понякога прекаляваше с тази своя доброта и се беше случвало, в опита си да прегърне някое дете от площадката, да го повали на земята и вместо целувка, да получи шамара му за това. Или да понася глупостта на друго, защото то я даряваше с малко внимание. Мария недоумяваше защо хората не се прегръщат и не си говорят непрестанно и тя не просто жадуваше, а изискваше внимание.

Черното чудовище би могло да представлява тази изначална, неутолима и така назряла нужда за любов, за разбиране, за живот - мястото, където започва и свършва всичко в съновния разказ за живота й. Мисля, че тя разбираше, че в получаването на любов се криеше края на нейната болест и началото на нейния здрав живот. А дали аз го разбирах? По онова време съвсем не.

Черното чудовище също така би могло да представлява и имаго, образ на негативната част от моето майчинство. В някакъв смисъл съзнавах, но не исках да приема, че черното чудовище - това бях аз, тази, благодарение на която тя живееше, и тази, която я убиваше с недостатъчно внимание.

Христоматийно около черните дупки в космоса се формира хоризонт на събитията, т.е. мястото, от което връщането е невъзможно, защото енергията им засмуква с такава сила, че нищо не може да й се съпротиви. Попадналите тела в тях вървят с бясна скорост към новото, изоставяйки старото. От тази гледна точка считам, че черното чудовище се появяваше най-сетне за да внуши неизменността на пътя, който я очакваше. Тя не просто можеше, а щеше да се излекува, стига да изпълнеше онова, което черното чудовище й налагаше - да съумееше да намери пътя до мен, така че аз да я дарявам с вниманието и любовта си, а не само с измъченото приготвяне на илачи за изпосталялото й тяло.

Точещите се лиги

Когато помолих Мария добре да опише лигите на чудовището си, тя ги сравни с изгорели свещи, които капят надолу. Описанието й ми се стори зловещо, но също така знаех от есето на Юнг "За природата на сънищата", че беше възможно ужасяващия вид на образа да се появява, за да компенсира твърде милото поведение на сънуващия в реалността.

Чудовищата бяха изгасени свещи, все още капещи, сякаш творческата сила, която символизират свещите, напускаше момичето ми и чудовищата предупреждаваха да й обърнем внимание.

Точещите се лиги на чудовището изразяваха съвсем логично апетита му, неудържимото желание. Лигите, от друга страна, могат да бъдат овладени от здравия човек, но не и от психично болния. Те текат, защото изобразяват същността на заболяването - болестта е в психиката, онази, която не може да овладее гадните лиги.

Троичността

Троичността в приказките, легендите и сънищата е всеизвестна. Често сънуваме нещата умножени по три, когато има мощно нахлуване на несъзнаваното или когато неговото послание иска да подчертае с три черти, да удебели. Троичността изразява основните точки в пътя на развитие. Неслучайно в повечето приказки нещата се случват по три пъти, братята са трима, или три са изборите, пред които е изправен героят.

Трите аспекта на човешката личност са мислене, чувстване и воля, а според други източници - знание, отдаденост и действие. Троичността придава завършеност на процеса, на личността или на света на главното действащо лице.

Троичността в християнската традиция обединява духа, душата и материята. Само ако Мария съумее да обедини тези три аспекта от вътрешния си психически живот, тя ще се справи с посланието на болестта. Останалите две чудовища изглеждат идентични с черното и се различават от него само по цвят. Какво представляват техните цветове обаче?

Червеният цвят е един от основните цветове. Там, където се появи, той носи тревожност, страстност, ярост и пищност. Червеният цвят се използва за осветление при химическата фотография. Червеният цвят асоциираме с огън, топлина и енергия. Той също така е и цветът на кръвта - течността, която ни дава живот. От друга страна, кървим, когато губим живота, когато сме ранени и има опасност да умрем. Зачервено е мястото на инфекцията, там, където боли. Когато раната заздравява, тя по-късно става жълта досущ като третото чудовище в съня. Червеният цвят не играе ролята само на осветител, на двигател на живота. Той предупреждава за опасност, затова в пътната маркировка се използва често. Всички тези произволни символизации на цвета биха могли да се съотнесат до съня на Мария.

В юнгиански контекст червеното е изразител на чувстването като първата оценяваща функция. Това е функцията, която оценява кое ни е приятно и кое не е; телесна функция, близка до личността. То е изключително необходимо на Мария, за да напипа верния път до проблема си. Именно затова червеното чудовище застава от дясната й страна. То сякаш има оперативна сила и е дясната ръка на главното чудовище.

Жълтият цвят се асоциира със слънцето, с жълтото в яйцето като зародиш на нов живот, със златото, със заздравяването на раните. В юнгианската психоанализа се свързва с функцията за възприемане, т.нар. интуиция. Това е безвремева функция и отговаря за възприемането на свръхсетивния, духовния свят. Типичното при интуицията е внезапното просветление, което осветява миналото, настоящето и бъдещето. Това е и цветът на електричеството, след задействането на което, настъпва осветлението на въпроса. Жълтото чудовище ще е необходимо на Мария по-късно и затова то сега е от лявата й страна, само за подкрепа, като изразител на триединството.

Жълти са и очите на централното чудовище. Те му служат като очила на интуицията, през които се достига до свръхсетивното. Мария не може да избяга от жълтите очи на черното си чудовище. Само интуитивно тя може да прозре как да си помогне, защото не притежава съзнателен опит по въпроса. От друга страна, жълтите очи са признак на заболявания, свързани с черния дроб, или пречиствателния орган на тялото. И тук можем да я съотнесем. Мария имаше нужда да пречисти старото, за да започне наново.

Чудовищата са толкова цветни, толкова плашещи и са сякаш навсякъде (ту зад рамото й, ту се приближават), защото те осъществяват архетипно обръщение към духа, а в случая към женския дух. Мария не можеше да се докосне до него, да порасне като жена (тя дори не растеше телесно) без аз самата, като нейна майка, да съм го направила по-рано. За да надвие болестта си, Мария трябваше да се превърне в умалена жена, но аз, макар външно да изразявах готовност да я науча да бъде такава, вътрешно съвсем не знаех как да го направя, тъй като аз самата още не бях изминала своя път до своята женственост. Дъщеря ми всъщност се обръщаше към мен, за да се справи със себе си. С други думи, се беше оказала проводник за послание от същността на женското - същност, която аз нямаше да се престраша да усвоя, ако тази несъзнавана сила беше избрала по-щадящ канал, а именно нещо друго, което да бъде различно от болестта на единствената ми дъщеря.

Защо смятам останалите й сънища като продължение на първия?

В нито един следващ сън Мария не направи вербално описание на героите. Вместо това започна да ги рисува или и рисунки нямаше. Мария вече не се покоряваше изцяло на формата на Дневника. Творческата й сила бе задействана и тя сама избираше как да представи героите си. А те бяха същите герои. Бяха чудовища под една или друга форма.

Следват няколко съня, които препотвърждават състоянието й и ще минем през тях набързо.

Заглавие: Кръвта

Разказване на съня: В болница сме - аз, брат ми и мама. Всичко е бяло. Хората са облечени в бяло, само аз съм в тъмни дрехи. Всички са с бледи лица и светли коси. Поглеждам през прозореца, и там всичко е бяло. До нас е рецепцията, а там стои дебела, стара, бяла жена, много руса и бяла. Всичко е в тон, дори картината отзад е в синьосиво - като престилка на медицински персонал. Мама и бати са в светли дрехи. Скарваме се, чупя прозореца и скачам през него. Забождат ми се стъкла по краката. Тече кръв и оставям кървава диря след себе си.

Коментарът на Мария за този сън е, че е от периода, в който ме е ревнувала от брат си. Според нея двамата с него, аз и той, сме били в синхрон, а тя сякаш била извън нашето съдружие и нищо не можела да направи, за да стане вътрешен човек. Цветовете в съня на Мария са ярко контрастни. Тя стъпва на бялата хигиенична, дизенфикцирана територия на общественото съдружие, територия, в която всички дружно работят, а тя е някак от другата страна - в ролята на наблюдаваната. Светът е една голяма болница за нея, в която се разхожда медицински персонал, а аз и брат й сме в светли дрехи, като част от лечителите. Тя счупва прозореца, защото иска да избяга от този тъй подреден и бял свят, свят, в който тя сякаш няма свое уважително място, а е само материал за изследване. Но знае, че ако избяга, е безсилна да се справи и ще остави кървава диря след себе си. Случвало се е да не спазва правилата на строгата си хигиена и винаги се е стигало до кървава диря след нея в буквалния смисъл (имам предвид кръвотеченията).

По същото време в реалния живот Мария започна и да разхвърля стаята си. При всичките й опити да я накарам да я подрежда, не успявах. Веднъж сподели с баща си, че когато е разхвърляно, "се чувства жива". Същото може да се види с просто око и в съня й. Мария не желаеше вече да е опитно зайче в подредена и чиста среда, защото животът е навън, там, където е разхвърляно.

Заглавие: Зловещото мече (повтаря се над 10 пъти

Разказване на съня: Мече ме гони. Озверяло е. Мама тръгва да го бие, крещи, да му се кара. Влизам в тоалетната и тръшвам вратата. В момента, в който затварям, осъзнавам, че мечето е с мен вътре. Мама блъска вратата отвън, аз скачам върху тоалетната чиния. Всичко е разместено в банята. Вратата е обърната наопаки (дръжката е от другата страна и се отваря навън, не навътре). Замерям го от тоалетната чиния, а то скача, за да ме достигне.

Прочетох много литература за символиката на мечката, но нищо не можех да свържа със съня й. Това е така заради житейския контекст. Мария притежаваше любимо мече, което носеше навсякъде със себе си. Тя не можеше да заспи без него, често се грижеше за него като за дете, а когато аз й се карах, тя се караше на мечето. Привързаността й беше истински болезнена, а ние като родители се чудехме как да я прекъснем. То приличаше на парцал, но тя продължаваше да го води със себе си. Играчката мече бе най-милото нещо от нейното детство. Тя представляваше самото детство за Мария.

Сънят й бе често повтарящ се, един и същ, сънуван над десет пъти. Свързвам го с периода, в който й обяснявах как трябва да поддържа хигиената си, както го правят възрастните. Може би затова мечето я хваща в тоалетната. Като дете тя беше много небрежна към това, а аз вярвах, че една от причините за проблемите й е недостатъчната хигиена в комбинация с изнежеността и си бях поставила за цел да я приуча да се мие редовно. Аз се опитвах да я спася от детските й навици, а тя колкото и да опитваше да ми се покори, не можеше да порасне по-бързо, отколкото трябваше. Именно затова в съня не може да отвори вратата и реагира по детски, като замеря мечето с каквото намери под ръка.

Заглавие: Паякът

Разказване на съня: На висока планина сме, остър връх. Мама седи, както обикновено, загледана надалеч и замечтана, и не чува какво й говоря. Със скръстени ръце е, притеснена е. От ръба се появява гигантски черен паяк с голямо дупе и щипки. Тръгва да ме гони. Опитвам се да извикам, но не мога, а тя гледа в далечината както преди. Нямам глас. Тръгвам да падам, тя просто ме гледа как падам от ръба. Падам на земята и се събуждам.

Този сън е толкова красноречив, че не знам дали има нужда от тълкуване. Той препраща към по-ранен пасаж, в който цитирах коментара й, че не е знаела как да стигне до мен. Подсеща ме за времето, в което вече бях толкова преуморена и отчаяна от притесненията, че се пазех от новите оплаквания на Мария, като се отнасях по посочения начин в съня. Заглеждах се напред и го правех не от слабост, а защото исках да се съхраня, да запазя силите си за нова борба. Черният паяк или негативният образ на майчинството, я погва, а тя няма глас да извика.

Тук ще кажа няколко думи за загубата на глас. След моята операция аз получих говорен дефект, който сега и да не е много видим, беше белязал юношеството ми. Просто заеквах, когато трябваше да се изправя пред нещо важно, като че ли притежавах вътрешен поразител, който искаше да ме остави в предишното ми положение на безпомощно дете. Често, по време на войната ми за здравето на Мария, самата аз сънувах кошмари, в които я губя и не мога да извикам за помощ, кошмари, на които няма да се спирам, но от които настръхвам и до днес, защото те добавяха допълнителна реалистичност заради говорния ми дефект.

Докато разговаряхме с нея, тя сподели, че често е сънувала сънища, в които не може да извика за помощ към мен.

Мисля, че тази двустранност в прекъснатата комуникация е посланик от сънищата, който добре изразява как нейното несъзнавано не може да стигне до моето съзнание и тя не може да ми предаде най-важното от всички съобщения, а именно: "Помощ!", "Спаси ме!".

Толкова дълбок беше страхът ми от перспективата за развиващата се у дъщеря ми женственост, че за да спася Мария от този потенциален убиец, аз сякаш отрязвах всичките си усилия да й помогна. Това поведение е подробно описано от Доналд Калшед в неговата книга за травмата и отразява онова ниво на несъзнавана защита при сериозни травми, при което несъзнаваното прави всичко, за да спаси човека от страшен инцидент, подобен на вече изживения, само че това спасение понякога е на твърде висока цена, цена, за която несъзнаваното не си дава сметка.

Ето гласът на моето несъзнавано: Защо да пораства моето малко момиче, като след като приключи с детството, ще дойде нещо много по-страшно и по-опасно?

Ето гласът на моето съзнание: Нея ли лекувам, или малкото момиче у себе си?

Разбира се, по онова време не си давах сметка за нищо от това, но ето че тя е усещала хладината на този вътрешен "защитник", който е готов да пожертва всичко, за да не се стигне до опасност от травма, поразител, който стои вкаменен от ужаса и който готви неизбежно задаващата се в далечината женственост.

Заглавие: Светещият скелет

Разказване на съня: Влязох в стаята си и видях на моето бюро един малък светещ скелет. Изплаших се и се скрих под одеялото. Но този скелет се беше появил и там. Не можех да избягам от него. Тогава скелетът тръгна към мен и аз се събудих много уплашена.

Аналитично

По конструкция този сън много прилича на съня с чудовищата. Първо Мария се озовава в познато пространство, където изведнъж се появява архетипно същество. Второ, съществото е отново едновременно на едно място и на друго място - ту близо, ту далече от нея, тя отново не може да избяга и отново е много изплашена. Сънят казва същото, което и сънят с чудовищата, но като че ли го поднася в нова запомняща се опаковка. Нека да видим как.

Образът на скелета

Този път страшният гост в съня на Мария е светещ. Сякаш не е достатъчно, че е страшен, ами и свети с жълта светлина. Жълтото чудовище от първия сън беше с най-нисък приоритет - беше поставено от лявата страна на Мария, а тук жълтото е единствен и съответно водещ цвят. Очевидно пътят от първия сън започва през черното, а именно желанието на Мария да оздравее, после през червеното в съня с кръвта, а именно излизането извън болничното, и продължава с жълтото, пътят на интуицията, който трябва да я изведе до познанието как да се случи оздравяването.

Но защо скелет?

Популярната визия на скелета като продукт е широко манипулирана в медийното пространство. Скелетите продават - има ги като изображения и продукти в компютърните игри, във филмите, има ги в хелоуинските костюми за деца. Скелетът е най-видим през рентгеновите лъчи, които могат да проникнат подкожно. По скелета може да се възстанови какъв е бил животът на човека, скелетът няма очи и уши, но съдържа цялата информация за нас, често скелетът на една сграда, на един човек представляват основата му.

Скелетът няма кожа и от тази гледна точка при него няма преход от вътрешния към външния свят, тези два свята не съществуват, а светът е само един. Той е навсякъде - във всеки аспект от живота на Мария, във всяка част от съществото й. Той всъщност е основата на нейната женственост и се промъква от външната част, откъм бюрото, където тя държеше детската си гримьорна, влиза под одеялото, при нея, вътре, в по-интимното поле.

Скелетът също така би трябвало да е остатък от мъртвите, но в съня е жив и натрапливо действащ, което подсказва, че онова, което мислим за мъртво, живее и сега вече се появява. И ако до този момент Мария е живяла без скелет, сега той идва, за да заеме своето място, мястото, което му се полага. Жълтият светещ скелет е безсмъртната женска интуиция, която ще живее и чрез Мария, но и без нея. Точно затова той се появява в стаята, изниква сякаш от нищото и както е там, така и може да си отиде. Тук ще вмъкна, че елементът с неясното разположение на нещата във времето, го има и в този сън (подобно на съня с чудовищата, където черното чудовище хващаше рамото, а в същото време идваше към нея). Времето е неясно, защото образите принадлежат на безвремието, на вечността, защото това са архетипи, дошли на помощ.

Мария може да се обърне към архетипната женственост, защото липсва конкретен водач в лицето на майка й. Тя се опитва да се скрие под одеялото, понеже стъпката, която трябва да измине сама, е твърде голяма за нея и тя трепери, буквално трепери пред предизвикателството. Ще се справи ли? Не е ли страшна тази женственост, както майка й очевидно смята? Какво ли всъщност представлява, какво иска от нея скелетът? Но може ли Мария да му обърне гръб - не, дори и под одеялото, най-интимната зона. Неизбежно е тя да порасне, неизбежно е да стане жена и тя ще бъде такава, но е изплашена и самотна, защото мама я няма там и не може да й помогне.

Заглавие: Пързалка с рози

Разказване на съня: Бях в някаква обществена сграда. Срещнах едно момче. То ме заведе при една водна пързалка. Но вместо вода, имаше листа от бели рози. Беше много красиво. Аз се спуснах по пързалката и когато влязох в басейна, там също имаше листа от рози.

Най-просто казано, пързалката с рози е предвестник, че доброто ще победи. Водната пързалка е малко страшна, но любима игрушка на Мария, а белите рози вдъхват надежда, символизират невинността и чистотата и обещават, че целта ще бъде постигната лесно и бързо, като на водна пързалка. Белите рози са и традиционно булчинско цвете. Те символизират преди всичко женствеността и девствеността. Интересното е, че към тази красива картина я води момче, може би олицетворение на нейния изграждащ се анимус, защото какво е женствеността без анимус?

Заглавие: Трите вещици

Разказване на съня: Бях тръгнала към будките за плод и зеленчук. На покрива имаше три вещици. Те бяха облечени в лилаво и едната имаше метла, втората близалка, а третата бонбон. Те се засмяха зловещо и аз се събудих.

В книгата на Катерина Павурджиева за "Анорексията и секса" авторката започва с два въпроса:

Защо майките на заболелите са именно такива, каквито са?

Защо се разболяват все по-млади момичета?

Преди да подготвя лекцията, прочетох отново тази малка, но много ценна книга за момичетата анорексички. Вътре се поставят изключително важни въпроси, а началото й стана отправна точка за сегашната ми работа. Цитирам: "Тази книга е посветена на моята майка - жената, която така и не успя да ме научи какво е да си жена. Тя е посветена на всички онези, които се отричат или имат намерение да се отрекат от женската си същност."

Образът на вещицата

Вещицата е мъдра, знаеща жена - жена, която плаши и жените, и мъжете с познанието и независимия си начин на живот. Едва ли е останал някой, който да не знае, че наименованието произхожда от "вещ", знаещ, препатил човек, човек, на когото му се отдава нещо.

От друга страна лилавото е изразител на творческата сила, обединява импулсивната победоносност на червеното в съчетание с меката отстъпчивост на синьото. Изключително женствен цвят, който навява мисли за мистично единение на разединените същности. Към това единение ме наведоха и вещите, които носят вещиците. Едната от тях носи метла - и тя е поставена на първо място в изброяването. Метлата е важен атрибут в света на женското и никога в света на мъжкото. Чрез нея се осъществяват пречиствания в много традиции - прелива се вода през метлата, премита се къщата, понякога метлата се е оставяла в стаята на бебето, за да го пази, докато всички са на работа, а от друга страна, метлата е основно превозно средство на вещиците. Те имат нужда от нея, за да се движат напред. Тя може да лети и често притежава вълшебни, очистителни, лечебни свойства. Това е вещата вещица, тъй да се каже, водачът, защото опитността, магическата сила и вещината са тези, които ще водят парада на женствеността.

Следващата носи близалка и това е толкова странно, че никъде не открих такова съчетание освен в магазините за близалки, където има и такива във формата на вещици. Близалки обичат малките деца. Близането помага за бавното зарастване на раните, както е при много животни, а често успокоява и носи наслада, за което могат да свидетелстват стотиците му значения в сексуален контекст. То често служи и като средство за с-ближаване, както посочва и лексикалния разбор на думата, това е животинската целувка или животинското "здравей". Близалката за мен е символ на скрепяване на двата основни аспекта от женствеността - този, който представлява метлата, и този, който представлява бонбона. Именно затова втората вещица стои по средата, за да с-ближи иначе тъй различните аспекти в женското несъзнавано.

Третата вещица носи бонбон. Бонбоните в нашата култура се приемат като награда и те често са любимото лакомство за децата. С тях се черпим, когато имаме хубав повод, но и с тях се черпим, когато споменаваме мъртвите. Дали бонбонът на третата вещица е сладък или горчив, това може да стане ясно едва след години, когато самата Мария вече може да оцени напредването в проявленията на собствената си женственост и този въпрос е поставен още в неуточнението за вкуса на бонбона. Зависи как ще се прояви женската вещина, как ще се случи скрепването и тогава вече ще стане ясно дали плодовете ще са сладки, или не. Но е факт, че на този етап появата на бонбона изразява по-скоро и преди всичко насладата. Мария обожава бонбони и за нея те са най-сладкото от сладките неща.

В този сън, подобно на съня с чудовищата, архетипните гости са трима, но за разлика от първия сън, те са жени. Чудовищата нямаха пол за Мария, но вещиците имат. Троичната женственост тук известява цялостността на женствеността с всички нейни аспекти - този на вещата старица, на наивната девственица, която обаче и осигурява прехода, и на женския принцип да се ръководим от онова, което ни носи наслада.

Трите вещици се засмиват зловещо - ярко подсещане за това, че женствеността може да прояви както положителните си, така и отрицателните си черти. Вещиците сякаш готвят нещо, нещо, което ще промени всичко и всички. Зловещата усмивка в крайна сметка навява мисли за регрес, връщане назад, опасност.

Мария прави прекъсване в дневника си от три години. След това продължава, като започва със следния сън:

Заглавие: Змиите

Разказване на съня: Влизам да се къпя във ваната. Още не съм пуснала водата. Една тънка змия ме полазва и се увива около мен. Поглеждам я - има жълто, червено и черно по люспите. Размахвам ръце да се освободя и чувам как малки змийчета падат като стъклени топчета. Те са много малки, с опашчици и са червени и сребърни. Полазват ме по краката, превземат ме цялата и така се събуждам.

В този сън, първия след дълго прекъсване на записките, но не и на сънуваното отново съдържа трите цвята, които познаваме от съня с чудовищата. Този път обаче те са вплетени в люспите на една-единствена змия. Змията е символ на познанието още от райската градина, но освен това тя е символ и на женствеността и коварството. Има ли змия, женското е на линия. Самата змия се вие като жена, подходът й е коварен, а захватът й е железен и всички се страхуват от нея. Тя бавно завзема тялото на Мария и първоначално дъщеря ми преживява появата й като застрашителна. Иска да се освободи, защото й се струва опасно, но после виждаме, че това е невъзможно, защото съвсем скоро змията е заменена с малки змийчета, които буквално обсипват детското тяло. Женското познание, женската природа сега като че ли полепва по нея на по-малки, смилаеми хапки, но отново има завземащ характер.

Заглавие: Преживяването

Описание на героите: В съня ми присъстваха мама, тати, бати, аз, малката Диана и майка й, както и моята приятелка Ванеса.

Разказване на съня: Бяхме в нашия асансьор. Слязохме долу и се озовахме в някаква джунгла. Разхождахме се и се наложи мама да ме оперира. Стигнахме до вода и пътувахме с лодка. Мама още ме оперираше. Не след дълго стъпвахме по твърда земя. Влязохме в асансьора и когато излязохме навън, срещнахме един велик актьор с шапка. Аз видях Ванеса и й казах, че мама ме е оперирала.

По времето, когато Мария сънуваше този сън, аз все още често извършвах същите манипулации по тялото й като най-верен болногледач. Тя обаче вече беше голяма и ги осъзнаваше. Да припомня, те се изразяваха във внимателното поставяне на глобули, така че да не се разкъса девствената й ципа, в мазане на зачервените места от псориатичните прояви, капане на капки по ноктите, приготвяне на смрадлични легени и на билкови чайове. Когато тя се стресираше или претоварваше, симптомите от незнайното й заболяване се изостряха. Случвало се е очите й да се зачервят така, че да се срамува да отиде на училище, или изтънената кожа по влагалището й да се напука и от малките ранички да започне да прокапва кръв. Не смеех да я пусна на лагер или да се отдалеча твърде далеч, камо ли да започна работа, тъй като във всеки един момент на регрес в болестта трябваше да съм там, за да извършвам тези манипулации и да я подкрепям психически.

На пръв поглед джунглата в съня на Мария би могла да представлява светът, в който живеем - свят, в който тя не смее да пристъпи без мен, защото може да се наложи да бъде оперирана. Но тази джунгла се намира ниско долу и придвижването до нея се осъществява с асансьор. Превозните средства в сънищата служат за придвижването от една предиспозиция на съзнаваното в друга. Асансьорът осъществява това осмисляне, осъзнаване на фактите, като бързо я придвижва в подземния свят на несъзнаваното. Интересното е, че Мария отива там с цяла армия от познати хора, но никой от тях не й помага, освен мен. Те са просто наблюдатели на случващото се, както всъщност беше и в самата реалност. Много често се случваше всички край нас да вдигат рамене и макар да искат да помогнат, да не знаят как. Мария се опитва да преработи онова, което й се случва в реалността, и затова е много лесно сънят й тук да бъде анализиран. С нея прекосяваме река, точно както го правят принцесите от приказката: "Тринайсетте принцеси". Щом ние преминаваме през водата, се озоваваме на ЗДРАВА земя, или земята на здравето. Изминали сме пътешествието успешно и се връщаме обратно в асансьора горе в осветения свят, света на съзнанието. Там Мария среща "велик актьор с шапка", което е алюзия към бъдещото развитие на нещата.

По онова време, в което аз вече бях водила дъщеря си на психоанализа, беше започнало да става ясно, че една от причините за периодите на регрес в болестта й, беше моето отношение. Аз приемах всичко, което се случваше с Мария, твърде сериозно и когато общувахме, общо взето я разпитвах подробно за състоянието й и то по такъв начин, че очаквах от нея да "ми спретне поредния номер". Не оставаше време и сили просто да се насладим на общуването си като майка и дъщеря, никога не правехме нещо просто за удоволствие. Това се отразяваше на състоянието й и изглежда се беше получило така, че страховете ми подхранваха болестта й, а болестта й страховете ми. Нямаше излизане от омагьосания кръг, освен ако аз не впрегнех волята си да променя това отношение. По препоръка на психолога започнах да се грижа да общуваме повече и да й създавам повече позитивни преживявания. Щом ни поканеха на рожден ден, ние винаги отивахме, започнахме да посещаваме фестивали, празници, събития, всичко, което ми хрумнеше. Смеехме се заедно и се стараех да не обръщам такова внимание, да не се вторачвам така в симптомите на продължаващото заболяване. Не се получи веднага.

Много бавно, с много връщания назад, Мария все пак се подобряваше. По това време тя вече беше на 9 години, а периодите, в които се влошаваше, се бяха разредили на месечна основа. Вместо три дни в седмицата да е зле, тя беше зле около три дни в месеца.

Самата аз преминах през двегодишна психотерапия, за да назова и осъзная собствените си проблеми. Тогава не правех връзка между своята ранена женственост и тази на Мария, но беше факт, че когато подобрих фигурата си, накупих първите си рокли и първите си обувки с токчета, аз вече се вторачвах много по-малко в нейните проблеми. Излизах с приятели и се забавлявах много повече. Записах магистратура по творческо писане и реших да посещавам юнгианската школа. Колкото повече аз общувах и се радвах на новите си познанства, толкова повече и тя се съвземаше. Вече не беше необходимо да съм там, за да я "оперирам". Операциите можеше да се отлагат, докато накрая изчезнаха. Оказа се, че великият актьор с шапка е подсказал на Мария не само естеството на заболяването, а и неговото лечение. А именно, забавлението. В края на съня Мария дори разказва на приятелка какво се е случило - защото то вече излиза от нея. Извън нея е и тя дори може да говори за него пред другите.

Заглавие: Дъщеря ми

Разказване на съня: Аз и моята дъщеря с нейните приятелки, бяха две приятелки, стояхме на един мост. Двете с дъщеря ми се прегръщахме. По-късно тя и нейните приятелки си тръгнаха. Щом се отдалечихме, ни затвори една стена. Разбрах, че в чантата на дъщеря ми има бомба. Не можех да я предпазя. Изведнъж тя гръмна и те умряха.

Между този сън и предишния има почти половин година разлика. Мария е в разгара на възрастта на "Пипи дългото чорапче" и жадно иска да изследва света около себе си, който дълги години й е бил забраняван заради заболяването й. Тя вече може да посещава лагери, може да се сприятелява и може дори да ходи на басейн. Предишното момиче сякаш вече е изчезнало и само от време на време заболяването напомня за себе си. Аз, нейната майка, вече работя и съм я оставила на мира. Дъщеря ми вече е дъщеря и на света.

Текущият сън показва едно изпращане, едно сбогуване. Мария вече е голяма и това се вижда по съня, тъй като вътре тя самата е майка. Тя изпраща малкото си момиче заедно с две приятелки. Това е болното момиче, а двете приятелки са там само за да изведат символа на архетипно ниво чрез вече обсъжданата троичност. Те насочват към възприятието, че става дума за момичешкото й детство. Дъщеря й е детството, с което тя се разделя. Неслучайно това се случва върху мост - мостът, който съединява и разделя две различни земи. Може да се каже, че това дори не е толкова мост между детството и ранното юношество, а мост между времето, в което тя боледуваше, и времето, в което пребивава сега. Една стена се възправя между нея и онова детство - то вече си е отишло безвъзвратно. Едва тогава тя разбира за опасността - за онова, което ще последва, но не се притеснява. Просто констатира, че не може да предпази отиващото си дете, а после и трите деца умират. С други думи сънят е сбогуване с детството.

Оттук насетне сънищата й след този период стават нелогични, както самата тя се изрази тези дни. Те не представляват завършени истории, а само разпокъсани елементи и не заслужават да бъдат описвани в Дневника на сънищата. Сега Мария копнее да сънува, както е умеела преди, но мисли, че вече е загубила това умение.

ПОСЛЕСЛОВ

И ето ни в края на тази разходка из сънищата на моето момиченце. С нея аз и тя извървяхме успоредно дългото време за постигане на женствеността, а трябваше аз вече да знам и просто да я посветя в тайнствата. Когато се сетя за това, се натъжавам неимоверно. Колко много време загубихме? Колко време, в което е трябвало просто да се забавляваме заедно! Получи се така, че не аз създадох жената в нея, а тя у мен, за да може после да си я вземе обратно, пресята на фин прах през майчиното сито. Детето, което излекува майка си, за да може тя да излекува него - това е тя. Малката Мария, която в момента притежава цял шкаф с изискани гримове, облича се повече от елегантно и умее сама да се грижи за себе си. Когато всичко това й омръзне обаче, тя просто обува кецовете, грабва колелото си и отива на пързалката. Все още не е съвсем пораснала и щом пожелае, може да си позволи лукса отново да бъде дете, дете, което няма нужда да сънува, за да помага на майка си.

А аз. Кого лекувах аз - Мария или малкото момиче от операционната зала на моето детство, което сама изоставих в миналото хилядолетие? За да си отговоря, ми трябва нов гълъб, и този път нека е двукрак.

Заради тези въпроси ми се иска да отправя следното послание към женската аудитория. Преди да планирате майчинство, посветете първо време на своята женственост. Обърнете си внимание, позабавлявайте се, научете се как да обичате себе си. Това е най-големият дар за здравето на децата ви, това е единствената гаранция, че няма да им отнемате ценно време от детството, в което те, през болестите и сънищата си, ще се мъчат да се погрижат за вас. Напротив, вие ще сте тези, които даряват грижата. Вие ще сте тези, които ще сънуват, когато могат да заспят. Вие с право ще можете да се наречете възрастни. Това трябва да бъде посоката на развитието, това, в крайна сметка, е природният ред на нещата.

© Диана Петрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2018, № 9 (226)