КУЛИНАРНИТЕ НЕДОРАЗУМЕНИЯ НА БЪЛГАРСКО-СРЪБСКАТА ЕЗИКОВА ГРАНИЦА

Ценка Иванова

web

Между генетично близки и съседски култури с достатъчно общи типологически характеристики (история, народопсихология, религия) се проявява специфичният феномен на “малките” разлики. Скритите различия се проявяват и в езиков план, при което несъвпадението на семантичните граници в лексика с общ произход и еднаква форма при близкородствени езици е един от също така специфичните феномени. Между български и сръбски съществуват определен брой скрити разлики в някои типични названия за храни и напитки. Притежаването на фонови, езиково непроявени знания, на практика е важна предпоставка за взаимно разбиране тогава, когато встъпват в контакт носители на двата езика.

Ключови думи: интеркултурен диалог, скрити различия, фонови знания, езиковокомуникативен акт, кулинарна лексика: баница, пита, бюрек, супа и чорба, кебапче, кюфте, плескавица, каймак, суджук, сушеница, лютеница, хайвер, печурка, минерална вода, вино, ракия, кафе, кафене, чушкопек.

Интеркултурният диалог има свои специфики тогава, когато в контакт встъпват съседни и твърде близки носители на идентичности с много общи черти, но и с достатъчно, на пръв поглед скрити различия или особености. Разбирането на “другата” култура е основна предпоставка за междуезиковия и междукултурния диалог изобщо. От своя страна контактните културни процеси винаги се стремят да преодоляват бариерата на неразбирането, което не винаги означава езиково неразбиране в строго научната интерпретация на цялостната палитра от подобни отношения. Балканският регион изобилства от аналогични прояви поради голямата близост в бита на обитаващите го от векове народи и техните култури, които са формирали неговия мултикултурен и мултиезиков облик. Феноменът на “малките разлики” изпъква дълбинно там, където междукултурната и междуезиковата граница не е строго фиксирана, където в по-голяма степен е необходимо да се внимава за отношенията между знак и символ, между форма и съдържание.

Всеизвестен в езикознанието е фактът, че различията между езиците тогава, когато са функция на различията в културите, се проявяват основно в лексиката и фразеологията, тъй като номинативните езикови средства са най-тясно свързани с извънезиковата действителност. Във всеки език и диалект съществуват думи, които не могат да бъдат преведени дословно на друг език - т.нар. безеквивалентна лексика. Безеквивалентната лексика маркира специфичните явления на местната култура. От друга страна в различаващите се култури дори едни и същи явления с нещо са по-своеобразни от същите явления при “другия”, т.е. еквивалентната лексика може да се отличава със смислови нюанси. В изследванията за този тип междуезикови отношения се посочва, че разликите в лексикалния фон обхващат съществена част от речниковия състав на езиците. Важна е констатацията, че обикновено термините си съвпадат и по своя фон, докато в повечето случаи неспециализираната лексика регистрира нюансиращи разлики. От друга страна е валидно заключението, че колкото е по-голяма близостта в културата и бита на два народа, толкова разликите в лексикалния фон на съответните езици са по-малко, както и обратното - културното обособяване води до лексикална дивергенция (Мечковская 1996: 52-54).

Необходимостта от познаването на лексикалния фон на думата или потребността от т.нар. фонови знания е тематика, която е предмет на странознанието като филологическо направление с широка интердисциплинарна основа. Проблемът за наричаната още социокултурна компетенция в усвояването и владеенето на друг език като явление на границата между езика и културата е особено актуален в нашата съвременност, когато са преодоляни или се преодоляват много конкретни и виртуални граници в интеркултурните контакти.

В нашето съвремие необходимостта да се познава основната лексика от съвременната кухня на един народ е породена от редица глобализирани в световен мащаб фактори като бързи комуникации, интернационализация на икономически, социални и чисто човешки контакти. Храната като обект на интеркултурното сравнение може да бъде представена от различни гледни точки: етноложка, културоложка, фолклорна, художествено-естетическа и т.н. В случаи като нашия, когато два съседни народа векове наред са встъпвали в контакти, тогава, когато познаването на езика на съседа в елементарен обем е естествена последица от генетичната им близост, малките или фините разлики, които са в по-широкия обсег на езиковата комуникация, са интересна тема.

Привидно еднакви кодове и сигнали дори в рамките на обособения етнос предизвикват понякога недоразумение поради различно формираната представа за околния свят и мястото на човека в него или поради различните битови навици в отделните етнографски райони. Всепознат факт, който се възприема като част от единството на многообразието, са различните предпочитания към определени храни и технологията на тяхното приготвяне както в рамките на една етноезикова общност, така и в по-широк ареал като балканския например, където вековното съжителство на различни етнически общества води до възприемането на определени навици и ястия от ориенталската кухня. Всички южнославянски народи, които са били в продължение на столетия част от Османската империя, са приели и богат лексикален фонд чрез турския език, свързан с кухненското оборудване, с ястия, подправки и под. Макар че с времето приготвянето на определени рецепти от ориенталската кухня е придобило определени нюанси и слаби модификации, в езиците на народите, които са били подчинени на Османската империя, присъстват бюрек/бурек, гювеч/ђувеч, кавърма/кавурма, кебап/ћевап, кебапче/ћевапчић, кюфте/ћуфта, мусака/мусака, сарма/сарма, чорба/чорба и др. В сравнителен план домашната, т.е. славянската по произход кулинарна лексика, също съдържа както припокриващи се, така и разминаващи се сегменти.

Интересно е да се направи паралел какво разбират и какво очакват българинът и сърбинът, когато пребивават в съседната страна и когато названията за храни и напитки са напълно или почти еднакви¹. Подобно сравнение трябва да отчита и още една съществена страна от съответните битови навици - разликите между домашната, семейната кухня и менюто в различните обществени заведения за хранене в наше време. Тези разлики са породени и от важни икономически фактори като туризъм и адресат на туристическото обслужване, бизнес пътувания и контакти и под.²

Семейната кухня има повече общи черти: през съответните сезони се редуват пресни салати и туршии, есенно време се приготвя зимнина, която обаче се различава в някои малки нюанси (напр. в българското домакинство основно и масово се приготвя лютеница, докато в сръбското - аjвар), правенето на кисело зеле/кисео купус е масово застъпен семеен “ритуал” и сред двата народа, пекат се пиперки/паприке (повече в източна Сърбия). Фасулът, макар и с определени разлики в предпочитаните подправки и в начина на приготвяне, е също обща кулинарна страст. По отношение на домашното приготвяне на месни изделия също има определени и дори съществени разлики. В кухнята на българина например преобладава смляното месо - пълнят се и се сушат наденици (известната само в пиротския край пеглана кобасица), правят се и се пекат на скара основно кебапчета и кюфтета, макар че има и краища, в които се суши или опушва месо (прословутият еленски бут). В сръбската кухня месото основно се опушва (в много домакинства с къща и двор има специално помещение за пушене на месо), а под скара (роштиљ) се подразбира първо известната пљескавица (с формата на шницел от мляно месо за 2-3 “български” кюфтета), но и повече видове месо на скара.

Съществена типологическа черта на сръбската кулинарна традиция е, че в менюто на ресторантите присъства в много по-голяма степен асортиментът от домашната кухня, макар че има известни разлики в различните краища на Сърбия. Особено през есенно-зимния период пресните салати и безмесните ястия са по-слабо застъпени за сметка на менюто с месо, а като предястия почти навсякъде може да се поръчат пихтиjе (пача), кавурма (ястие от разварено и накълцано свинско месо и дреболии с подправки, модификация на пастет), печени и подкиселени пиперки или люти чушлета с чесън, кисело зеле и под. Порциите са доста големи (от 300 г и повече) и винаги се предлагат по няколко вида месо, а печеното (свинско, агнешко) и в заведенията се измерва на килограм - аналогично на виното, което, ако не се поръчва на бутилка, се предлага наливно в децилитри. Печеното прасенце (печено прасе) е на голяма почит, отглеждат се специални породи до 30 кг и за разлика от българския обичай, се сервира охладено.

В българските заведения асортиментът от салати, предястия и основни блюда съдържа както национални, така и доста рецепти от т.нар. универсална европейска кухня, с разнообразие и в грамажа на порциите; поръчва се бутилка или чаша вино. В български вариант печеното се сервира почти без изключение със сосове и гарнитури, докато сръбските гастрономически навици са ориентирани към “чистото” месо, съпътствано евентуално от специален сос с хрян и традиционната салата от прясно зеле. Сръбската скара (роштиљ) става все по-популярна и вече се е превърнала в своеобразен кулинарен мост на сближаването на двете съседни гастрономически традиции. Шопската салата пък отдавна е завзела големи територии и е преминала държавни граници и предразсъдъци - единственото спорно нещо при нея, породено от личния вкус, е лютата чушка.

Кулинарните “недоразумения” между българи и сърби предизвикват усмивка, но понякога могат да станат повод и за отрицателни емоции - особено тогава, когато “жертвата” държи на гастрономическите удоволствия и не е настроена за “малки” изненади. В това изложение са посочени само най-често срещаните случаи на т.нар. кулинарни недоразумения.

б. кебапче с. и ср. ћевапчић м.

Ако проследяваме фреквентността на случаите с кулинарни разлики, със сигурност първо място се полага на въпроса: Колко са кебапчетата в българската и в сръбската чиния/порция?

От години в най-различни варианти десетки пъти се разказва следната класическа ситуация (от сърбин): “Влизам прегладнял в един ресторант в София (или другаде в България), питам какво има за ядене, от казаното едно разбирам, друго - не съвсем, залагам на сигурно - ще ям кебапче. И си поръчвам 10 (или 15).” Тук ситуацията по-нататък варира: сервитьорът мълчаливо приема поръчката или пита за всеки случай: “Сигурен ли си, че искаш 10 (15) кебапчета? Няма ли да са ти много?” Отговорът е винаги утвърдителен, следва известно чакане, което понякога изнервя клиента, подхвърлят се реплики докога ще се чака, следва отговор, че за толкова кебапчета трябва повече време, накрая кебапчетата пристигат - препълнена чиния, която втрещява гладника. И, естествено, в повечето случаи половината от поръчката остава неизконсумирана, а трябва да се плати.

В на пръв поглед безупречната комуникативна ситуация, която е типична за граничещи си близки езици и в която всеки си говори на собствения език и разбира другия, се прокрадват подлите пипала на различията в собствения социално-битов опит: сръбските кебапчета са много, стандартната порция съдържа 10 броя и са с големината на малкия пръст на ръката, а българските са големи, различават се по подправките и са приблизително съпоставими с големината на кебапчетата, които се правят и продават в някои градове на източна Сърбия, напр. в град Ниш. Подобни особености би трябвало да намерят (и вече започват да намират) адекватен израз в сферата на обслужване, но и в двуезични речници и аналогични справочници, т.е. на всички възможни равнища, които поднасят информация за “другия”. Ето един пример как подобна опасност от комуникативно разминаване е елиминирана в Българско-сръбски речник с автор Марин Младенов (Београд, 2000):

кебапче с. ћевапчић - ........... - една тройка кебапчета! три ћевапчића са прилогом (примедба: довољно за jедан оброк)

б. баница ж. и ср. гибаница ж.; б. баница и ср. пита ж.; б. пита, питка ж. и ср. погача ж.

Листите или корите разточено тесто са широко застъпени и в българската, и в сръбската традиционна кухня. С малки нюанси в рецептата за приготвяне на тестото за разточване, както и в дебелината на получените листи или кори, те се наслагват едни върху други, като между тях се поръсва мазнина и се слага различен пълнеж, или пък пълнежът или плънката (ср. надев) се увиват в листа или кората така, че да се получи руло. За българската традиционна кухня основни са баница³ със сирене, яйца и мляко или вита баница със сирене и яйца, като географското им разпространение е различно. В централна и източна България например основната представа за баница представлява “набрани” кори, поръсени със сирене, залети най-отгоре със смес от яйца и мляко. В сръбската кухня неин аналог е гужвара (от глагола гужвати, гужвам = бълг. мачкам) или гибаница (наложени една върху друга кори с плънка)⁴. Предимно в западна и южна България представата за баница е вита баница, т.е. навити на руло кори с плънка от сирене и яйца - в сръбската кухня в някои краища това е савиjача, но се казва също и гибаница и освен от сирене, плънката може да бъде от месо. Тъй като освен сирене, между корите могат да се слагат и други плънки, в различните български етнографски области също се срещат варианти: баница (= ср. пита) с месо, баница със спанак, баница с праз или лук, баница със зеле, и някои от тях имат паралелни названия (лучник, зелник и др.). Разнообразието от плънки в сръбско изпълнение извежда като общо и неутрално известното из всички краища название пита (= б. баница): пита са (млевеним) месом, пита са зељем (зеље = бълг. зелени листа, основно лапад и под.), са спанаћем, са луком... Следователно сръбската представа за пита е различна от българската: бълг. пита, питка, също и погача (кръгъл плосък домашен хляб)⁵ е аналог на ср. погача. В някои западни български диалекти обаче пита е същото, което е и баница, както и обратното - в източни сръбски говори баница е това, което е и пита.

б. бюрек м. и ср. бурек м.

В българската кухня бюрек е вид баница със сирене, но названието е разширило своя периметър и над други кулинарни специалитети, приготвени със сирене и яйца (възприемани като предястия в съвременната кухня): чушка бюрек (печена и белена чушка, напълнена със сирене и панирана) или тиквичка бюрек (бланширани или сурови парчета от тиквичка, рязани по дължина, също с плънка от сирене и яйца и панирани). Класическият бурек в сръбската традиционна кухня е специален вид кръгла баница с мазнина между корите и с плънка от сирене. Но освен това има бурек са месом, бурек са спанаћем ...

б. каймак м. и ср. каjмак м.

В сръбската кухня каймакът е специален хранителен продукт, който заема почетно място, макар че не се приготвя из всички краища (напр. в източна Сърбия няма такава традиция, там се приготвя урда - млечен продукт между вид суроватково сирене и кисело мляко). За каjмак горният гъст слой от несвареното мляко, който съдържа мазнина, се обира и наслоява в специален съд, леко се осолява и се оставя определено време да престои и леко да се втвърди. Приготвянето на каjмак изисква определена температура и влажност на въздуха. Цветът му е бяло-жълт, а самият продукт е много калоричен. С каjмак се правят погачи, заливки, но най-често се предлага в натурален вид като продукт за консумиране (намазване) с хляб или като част от предястията. В двуезичните речници като негов аналог най-често се сочи сметана, но на българския продукт сметана отговаря сръбският павлака. Думата каймак/каjмак има още значения в двата езика, някои от които си съвпадат, други употреби пък се различават. Общо и първично е значението ‘слой, който се образува на повърхността на млякото’, което в българския се е разширило и като ‘всеки гъст горен слой, който се образува на повърхността на ястие или напитка’. Колко се цени каймакът показва и преносната употреба в български: най-хубавата, най-добрата част от нещо, каймакът на обществото, което в сръбски е свързано с друга кулинарна асоциация: крем друштва (вж. Младенов 2000 и Игов 1983), или бълг. разг. обирам каймака ‘вземам най-хубавата част от нещо’.

б. супа ж. или чорба ж. и ср. супа ж. или чорба ж.

Супа в сръбски вариант е само бистрата супа с домашно (резанци) или фабрично фиде, но и бульонът (сварен и прецеден или от готово “кубче”); чорба е гъстата, застроена супа. Интересно е, че в български няма определено битово правило кое е чорба, и кое - супа. Но има няколко задължителни устойчиви названия като шкембе чорба, бобена чорба, зелева чорба (срещу пилешка супа, която може да бъде и бистра, и застроена с яйце и кисело мляко).

б. пиперка/чушка ж. пълнена със сирене и ср. паприка ж. пуњена са сиром

Когато става дума за пълнена пиперка със сирене, сърбинът първо си представя прясна (сурова) пиперка, напълнена със сирене, която после може да се залее със смес за ферментиране и да бъде твърда, хрупкава (в по-редки случаи - да се запече във фурната). Българинът “по подразбиране” мисли за печена (или печена и белена) пиперка, пълнена със сирене, а по-рядко - за пълнени със сирене пресни пиперки.

б. хайвер м. и ср. аjвар м.

Аjвар е много популярна зимна салата, чието приготвяне е цял ритуал за сръбските домакинства. Печени пиперки се белят, смилат се или се нарязват много ситно, запържват се с растителна мазнина, посоляват се (може да се добави и печен патладжан). По външен белег, по звучене, аjвар навежда българина към асоциацията с хайвер (= ср. кавиjар), т.е. яйцата на риба. Думата аjвар, която е от турски произход, и в сръбски е позната със значението ‘усољена икра као јело‘, макар че в съвременния език за това значение се употребява кавиjар и значи неразбит рибен хайвер. Разбит рибен хайвер с олио като майонеза или хайвер от извара, грис или друга субстанция с добавяне на растително масло и подправки са рецепти, познати в български вариант и се предлагат като ястие или предястие.

б. лютеница ж. и ср. љутеница ж.

Сръбската љутеница като вариация на аjвар се приготвя по почти аналогичен начин, както в българската кухня - печени и белени смлени пиперки с добавени домати и подправки, задължително подлютени, след това варени. Тази рецептура е позната основно в източните краища и названието за нея отсъства в тълковните речници (вж. РСХКЕ 1990; Московлевич 1990).

б. кюфте с. и ср. ћуфте с./ћуфта ж.

Българското кюфте има няколко “премени”: печено на скара, печено във фурна, пържено в мазнина, готвено с бял или доматен сос, или в различни вариации на добавките към каймата: топки кайма, омесени с ориз в сос, топки кайма, омесени със зеленчуци в сос и др. В сръбската традиционна кухня ћуфта, макар че е известна и като ‘пржена лоптица самлевеног или исецканог меса‘, в съвременните домакинства основно се подразбира кюфтета със сос, обикновено червен (доматен). Аналогични на българските кюфтета на скара са известните уштипци (уштипак м.) - мляно месо с подправки, с парченца кашкавал, печено на скара.

б. суджук м. и ср. суџук м.

Българският суджук с формата на петала, със състав от телешко (и свинско месо), със специфични подправки, е един от традиционните деликатеси от месо, чийто аналог се среща в пиротския край и е известен като пеглана кобасица (т.е. изгладена наденица). Сръбският суџук е кръгъл, т.е. не е сплескан, твърд, прави се само от телешко месо.

б. сушеница ж. и ср. сушеница ж.

Българската сушеница е също пикантна, вариант на луканката или суджука - права, тънка, сплескана в резултат на притискане на месото като част от технологията на сушене. Сръбската сушеница е пушено (свинско) филе.

б. кавърма ж. и ср. кавурма ж.

Българската рецепта за кавърма е нарязано на хапки свинско месо, запържено в мазнина, в която се задушават няколко стръка праз лук, добавят се салца, подправки и се прави сос с вода и вино. Сръбската кавурма е ястие от разварено и накълцано месо и дреболии/карантия с подправки (може от свинска глава и пръжки), модификация на пастет.

б. колбас м. и ср. кобасица ж.

Кобасица в сръбски означава наденица, а българската му употреба е като родово название: хранителни продукти от смляно месо с подправки, напълнени в черва или друга обвивка; пресни колбаси, сухи колбаси.

б. печурка ж. и ср. печурка ж.

В сръбския език родовото название за всички видове гъби е печурка (= бълг. гъби). Българското видово название печурка в сръбски е шампињон.

б. лук/чесън м. и ср. црни лук/бели лук м.; чешањ м.

Лукът (кромид лук) и чесънът (чеснов лук) са неотменима съставка в рецептурника на българската и сръбската кухня. В сръбски црни лук = бълг. (кромид) лук, бели лук = бълг. чесън; ср. чешањ = бълг. скилидка чесън.

Определени недоразумения или малки разлики съществуват и при напитките, които предхождат или съпътстват храненето, но така или иначе са неотменна част от трапезата.

б. минерална вода ж. и ср. минерална вода ж.

Когато сърбинът си поръча или иска да купи минерална вода в България, той очаква минералната вода да бъде газирана и обратното - българинът в Сърбия очаква негазирана минерална вода, защото не е поискал изрично газирана вода. Също чести са ситуациите на рекламация и сърдити реплики, при което двете страни - искащата и даващата - остават неразбрани, а типично по комшийски следват и цветисти коментари кой има “правилни” или “неправилни” навици.

До неотдавна основното название за преобладаващо консумираната в Сърбия газирана минерална вода, кисела вода, днес е изместено от общото минерална вода. Определени производители и до днес не намират за необходимо да поставят на етикетите надписа газирана или негазирана - тези, които произвеждат и двата вида вода, я маркират (по начало повечето изворна минерална вода е по-силно или по-слабо газирана).

б. една ракия ж. и ср. jедна ракиjа ж.

Въпреки споровете между участниците в проведената анкета по това, какво идва “по подразбиране”, когато се каже ракия, в сръбската среда асоциацията за ракия е преобладаващо за сливова (шљивовица), което е и обяснимо - многобройните сливови насаждения предопределят и ориентацията към вида домашен концентрат, докато у българите преобладаващата асоциация е с гроздовата ракия (= ср. лозовача, лоза).

Друга разлика при поднасянето на напитките, която също би предизвикала усмивките на недоразумението, е техният грамаж в обществените заведения. В България се поръчват малка (50 ml) и голяма (100 ml), докато в Сърбия, както и в повечето европейски страни, основният грамаж е 30 ml, аналог на българската малка ракия, малка водка и т.н. Ако иска двоен грамаж, сърбинът си поръчва дупла ракиjа...

б. вино с. и ср. вино с.

На въпроса за първата представа за вино също има малки, но съществуващи различия - българите се ориентират първо към червеното, и то сухо вино, а не към бяло вино, докато сърбите първо предпочитат бело вино, а след това - црно вино, повече популярен е и десертният вариант - розе.

Производните на кафето:

б. кафе с. и ср. кафа ж., б. кафе с. (заведение) и ср. кафић м., ср. кафана ж. и б. кръчма, битов/народен ресторант

Пиенето на кафе е много по-ритуализирано и превърнато почти в национален спорт за нашите западни съседи: масово в бита, както и в повечето заведения в определени райони, се пие варено “турско” кафе. Във всички институции жените от помощния персонал варят и кафе, което отнасят в кабинетите или канцелариите. Автоматите за кафе са слабо разпространени, а в заведение е наложително да се уточни кой вид кафе иска да пие клиентът.

След описаните по-горе културно-кулинарно-езикови особености между двата народа, да се върнем към заглавието: опитахме се да посочим същината на граничното недоразумение. Гледано обаче “безгранично”, т.е. географски, констатираме, че някои особености на кухнята в източна Сърбия кореспондират с навиците в българската - например големината на кебапчето, рецептата за лютеницата, не се прави оня каймак, типичен за западна Сърбия... Интересно е географското разпространение на плескавицата на изток - вместо очакваното придвижване по някаква логика за движение на иновациите от центъра към периферията, т.е. плескавицата да се разпространи в България от запад към изток, тя тръгна точно от обратната посока - откъм Черно море. Кой масовизира плескавицата на морето? Естествено, туристическият бизнес, който пръв откликна на предпочитанията и на устойчивите навици на своите клиенти - сръбските туристи. В подкрепа на твърдението, че активираните интеркултурни контакти трябва да се следят и да се отразяват и в лексикографските продукти е фактът, че през 1999 г., когато съавторите на Сръбско-български тематичен речник (Иванова, Алексич 1999) съставяха словника, в темата за храни срещу сръбската дума пљескавица дадоха за еквивалент сплескано голямо кюфте - думата плескавица още не бе навлязла в българската езикова среда. На свой ред географията на кулинарията има и обратна посока, свързана с полезен и ефективен уред, улесняващ подготвителните операции при приготвянето на есенния хит за сръбското домакинство - айвара. Става дума за уреда чушкопек, модифициран в сръбски вариант паприкопекарка.

Кулинарната тема, която може само да свързва и да обогатява гастрономическата наслада между два народа, се разпростира и върху фразеологията: особено впечатляващи са “митарствата” на мерудия/мирођија, само че и тук какво се подразбира под това название - от чубрица или смес от ароматни подправки до магданоз и копър и още... в различните краища - различно. Общото обаче е: На всяка манджа (на всяко гърне) мерудия / Бити у свакој чорби мирођија...

Ситуации, подобни на описаните, не са универсални за всеки тип интеркултурен контакт. Разликите в навиците на хранене, както и в кухните на различните народи обикновено са обект на интерес от страна на този, който влиза в допир с “другата” култура; те се преподават тогава, когато се усвоява чуждият език. В случаите на интерперсонални контакти между близки народи и езици действа специфичен синдром, който може да се определи като “синдром на гладката повърхност” - невинаги може да се твърди, че под повърхността е също толкова гладко и праволинейно. Този феномен при близки етноси, които имат много общи черти на народопсихологията и битовата култура, изисква повишено внимание при интерпретиране на другата култура в преводи, при съответното чуждоезиково обучение, при съвместни проекти, свързани с различни области от обществения и стопанския живот.

БЕЛЕЖКИ:

1. За сравненията са използвани дългогодишни собствени наблюдения, разкази на “препатили” от непознаване на “тънките” разлики, речникови описания, както и анкетиране на представители на двата народа от различни възрастови групи и др. [обратно]

2. Факт е, че през последните години увеличеният брой сръбски туристи в България например (основно по Черноморието), доведе до по-масовото взаимно опознаване на двете съседни кухни. [обратно]

3. Баницата е винаги солена, докато тогава, когато плънката придава сладък вкус, тези ястия си имат названия или допълнения: бълг. тиквеник (= ср. бундевара, пита са тиквом), бълг. щрудел (= ср. штрудла); сладка баница и под. [обратно]

4. Необходимо е да се направи още веднъж уточнението, че в рамките на различните етнографски области на един народ също има разлики в това, кое изпъква “по подразбиране” при едни и същи названия: често двама души от различни райони потвърждават, че при тях под названието за определен вид приготвена храна се разбира по-друго нещо. [обратно]

5. В РЧДБЕ 1982 за погача е посочено следното: погача ж. (срхв. Pogača от ит. Focaccia) 1. Безквасен пшеничен хляб; турта. 2. Диал. Баница. 3. Голям кръгъл хляб от бяло брашно. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

БТР 1976: Български тълковен речник (Л. Андрейчин, Л. Георгиев, Ст. Илчев, Н. Костов, Ив. Леков, Ст. Стойков, Цв. Тодоров). София, 1976.

Джордано 2001: Đordano, Kr. Ogledi o interkulturnoj komunikaciji. Beograd, 2001.

Иванова, Алексич 1999: Иванова, Ц., Алексич, М. Сръбско-български тематичен речник. Лексикон на междуезиковите омоними и полисеми. Велико Търново, 1999.

Игов 1983: Игов, А. Сърбохърватско-български речник. София, 1983.

Мали кувар 1998: Мали кувар (прир. Сл. Милоjковић). Ниш: Просвета, 1998.

Мечковская 1996: Мечковская, Н. Социальная лингвистика. Москва, 1996.

Младенов 2000: Младенов, М. Бугарско-српски речник. Београд: ЗЗУНС, 2000.

Московлевич 1990: Московљевић, М. Речник савременог српскохрватског књижевног jезика. Београд, 1990.

Речник чужди думи 2003: Речник на чуждите думи в българския език. В. Търново: Gaberoff, 2003.

РСХКЕ 1990: Речник српскохрватскога кљижевног jезика. Фототипско издање. Нови Сад: Матица Српска, 1990.

РЧДБЕ 1982: Речник на чуждите думи в българския език. Съст. М. Филипова-Байрова, С. Бояджиев, Ел. Машалова, К. Костов; отг. ред. Ст. Илчев. София: Институт за български език - БАН, 1982.

Съвременен речник: Буров, Ст., Бонджолова, В., Илиева, М., Пехливанова, П. Съвременен тълковен речник на българския език. В. Търново: Габеров, 2003.

Чолчева 2001: Чолчева, Пенка. Златна готварска книга (най-хубавите рецепти от българската и чуждестранната кухня). София: Фама, 2001.

© Ценка Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
Трапезата в културата на българи и сърби / Трпеза у култури Бугара и Срба. Велико Търново, 2004, с. 71-84.