СЕН-САНС: ПРЕСЪХНАЛИЯТ УМИРАЖ ЛЕБЕД

web | Биньо Иванов...

Колкото и да приказваме за условността,
защо все пак умиращият лебед
не умира, не умира в езерото?
Балатума, дъските, тенекиите, шперплата, мокета -
там умиращият се задъхва, трепери
            и трепери неслучайно.
Дори изпаметява, че е лебед той,
му омръзва да умира (да си представим автора: пуснал нявга
лебеда си във вода, поне донейде на вълни - а пък сега обки-
чен с почетния легион, настанен в приятна ложа, лорнета на
носа той, без да ще, се взре и види -
какво да види: лебедът,
собственическият му
единственият му
любимото му непрелетно,
чиято гибел той тъй майсторски изобрети, нотира,
наклавиши, сценариса, хореграфиса
загива у балатум дъски тенекии стомана шперплат).
Се угрижих така! Омилостивих!
Пуснете му, ако не водопад
- кофа.
Да полеем сцената,
да пливне накъм рампата, поокъпе първия ред (там все сценоценители),
плиснете му вода на лебеда!
Лебед
ли си - диша ти се всякаква вода;
ливнете му една отечествена Ниагара
и на умиращия лебед да му замирише
на лебедица.
Може би не само ще умре,
възможно е да се разплува,
а сетне и да излети... Като китайският мъдрец
                                                                              ще разсъждава:
- Ако няма да има слънце,
да надзърне поне луна,
ако няма да има бликащо езеро подръка,
в гъсто блато щастлив да се гмурна
в безпределно небе да се врежа)
                                        очите ми - очи
                                        бялото ми - бяло
                                        крилата ми - крила,
тъй съм устремен напред,
където е и блато, и небе
където е и слънце, и луна
където е и черно, и е бяло,
и всячески е цвят.

© Биньо Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.11.2004
Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. Варна: LiterNet, 2004