ПРАЖКИ БЕНЗИН, ЯНУАРИ 1969

web | Биньо Иванов...

"...не зная
по-зелена
трева
от оная
в Червена
Москва..."

П е с н и ч к а

Светът сияе силно, той се е измил,
хората, човеците са се умили, та блестят,
в любовни погледи са се окъпали, в приказки,
в кракопашни опознанства, ръкомахания съне
безкрайните им събрания, безкрайните им събрания:
ЗА
и
ПРОТИВ полюшването на тревата, зреенето на зелето,
насоката
на слънчогледа, знамето,
най-чисти спят на пътя показалците, най-чисти спят на пътя
бариерите
събраниетилни събранници, спяхте си добре на
възглавници,
тъпкани с вяра и картофи, гълтахте вяра, плюехте обелки.
Дете на утрето, дете на Грим, дете и на прогреса,
с бензин се мия аз, грациозно се събличам, извивам се
лениво, ще ми се доспи, изящното ми юношеско тяло плаче
за художник скулптор. Стига култ към плискащи се розови
жени,
и ние бедните мъже са мием
- как пищят върбите, надуват се обелените свирки,
а край тях заседават, заседават, заседават. Ах, не съм
Шевалие, нямам си гарсонетка, не раздухвам успешни
усмивки.
Очите ми отвътре ме опипват, се насищат, се разбират
- боже, секретарю, не съм правоумен, удрят ме по ухото -
да слушам добре, по устните - да шепна разбрано,
мисля си: не е от вчера, не е от вчера, всичко ме
наболява
се разбират двете ми крила загребват целия ми бензин на
всички небеса, те бяха грабнати от теб в саксия, Незвал,
в саксията бастун и някой куц до него, Вишехрад бидона
ще въздигне: "За своето Отечество тъжи - где пиниите
слънцето досяга в изкаляните му нозе лежи голяма цветна
картичка от Прага".
- Секретарю, боже, какво си аз, какво съм ти, кой ме пита,
когато си вдигна крайника с тоягата не образование, не
жаба лабораторна дори, вретено преди облак не ще възлее
по перчема, веждите, скулите, устните, брадичката, гърдите,
зърната, покрай пъпа ми отрязан, хвърлен към гнездо
на щъркели, тогава по корема, под-накъм всевечния ми лост
на мъж, несторил знак за люлка с неприспивна песен - за
целувка съм от майка ми харизан на страната, за целувка,
а танковете мързелашки мъркат в долното след, после ще
запърхат самолетчета
по бедрата, колената, глезените, подът вече е в стените
друго няма, запалката, дарена за рождения ми ден, на мене
си се радвам, толкоз съм конкретен, добрите ми приятели,
дори пияни от светкавици, ме надарихте с нещо строго
обмислено
небеса: и битълсите ли са окупатори
тя да ме изсъхне, облече без кожа, кожа да ме разпрати
боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, защо ме
удрят по главата с нея. Навярно е тояга някаква,
един потоп напълно частен доживях да ме треперят с някоя
звездичка слънце петолъчно, петолъчно слънце в небесата,
петолъчни денем, нощем, денем
по света на късове, късове, късчета, късчета, частици,
частички,
целувки, целувчици, хвърлени напосоки, напосоки, докторе,
мен само голите ръце, ръцете с вени, бръчки, нокти по
челото
защото, о, защото, о, защото, о, защото, о, защото ИДАТ:
с братска грижа, стахановски натъпкана в дулото, кобура
хрущяли ръце, като ръце замятали се мелнични крила,
                                                                              за помощ,
за отпъждане, ръце, не ръкавици, не и двор на болница
неизлечима, двор, закрил-открил едно и хиляди здравей на
танк, не битълси, не космонавти, докторе болнав
мен само голите ръце казвам се Ян Палах Хус.
Телевизорът угасна.

© Биньо Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.11.2004
Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. Варна: LiterNet, 2004