из "ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА"

Виктор Пелевин

web

Глава ШЕСТА (1)

- “Следваща станция - “Динамо" - каза глас от динамичната уредба.

Седящият насреща пътник - много странно изглеждащ мъж, сипаничав, с овално лице, в мръсен памучен халат и с чалма със следи от зелена боя по нея - улови безмисления поглед на Сердюк, който вече няколко минути го гледаше втренчено в очите, почеса се по ухото, допря два пръста до чалмата и каза високо:

- Хайл Хитлер!

- Хитлер Хайл - отвърна вежливо Сердюк и отклони поглед.

Беше му съвсем непонятно какъв е този човек и защо пътува в метрото, след като има мутра, с която би могъл да се вози най-малкото на БМВ.

Точно над главата на човека в халата висеше рекламен плакат, на който някога е било написано “Хлебът е ваше богатство". Буквите “х" и “л" бяха изтрити, а в края на изречението бе добавен удивителен знак. Сердюк със съчувствие въздъхна, извърна се надясно и се зачете в книгата, лежаща на коленете на съседа му по място. Беше опърпана брошура, увита във вестник, на която с химикалка бе написано “Японският милитаризъм". Изглежда брошурата представляваше някакво полусекретно съветско пособие. Хартията бе пожълтяла от старост, шрифтът странен; в текста имаше много японски думи, набрани с курсив.

“Социалният дълг - прочете Сердюк - при тях се преплита с чувството за естествен човешки дълг, пораждайки извънредна емоционалност на драмата. Този дълг за японците се изразява с понятията он и гири, които въобще не са останки от миналото. Он е “дългът от благодарност" на детето към родителите, на васала към сюзерена, на гражданина към държавата. Гири - “поето задължение, ангажимент", изискващи от всеки човек да действа съобразно своето положение и мястото си в обществото. Това също така е задължение и към самия себе си: да съблюдаваш честта и достойнството на личността, на името си. Трябва да можеш да се принесеш в жертва в името на он и гири, своеобразен социален, професионален и човешки поведенчески кодекс."

Съседът изглежда забеляза, че Сердюк му чете книгата и я вдигна високо пред лицето си, като при това я полупритвори така, че текстът изобщо не можеше да се вижда. Сердюк затвори очи.

“Затова и си живеят нормално - помисли си той - защото през цялото време си мислят за дълга. А не като у нас, да джафкат постоянно".

Какво ставаше в главата му през следващите няколко минути не е ясно, но когато влакът спря на станция “Пушкинска", Сердюк излезе от вагона със заформило се в душата му желание да си пийне, и даже не да си пийне, а да се нареже. Но в началото това желание беше неоформено и неосъзнато и се възприемаше като смътна тъга по нещо недостижимо и някак си вече загубено, а своята истинска форма придоби едва тогава, когато Сердюк се озова пред дългата батарея от бронирани будки, от чиито прозорчета еднакви кавказки лица безизразно наблюдаваха вражеската територия.

Беше му трудно да се спре на някаква конкретна напитка. Асортиментът бе голям, но някак си второразряден, като на изборите. Сердюк дълго се двоуми, докато не видя на една от будките бутилка портвайн с марка “Ливадия".

Отначало, като видя бутилката, Сердюк ясно си спомни едно забравено утро от своята младост: наблъскано с някакви сандъци задно дворче на института, слънце върху жълтите листа и смеещи се съкурсници, които си подаваха един на друг бутилка от същия портвайн (наистина, с малко по-различен етикет - тогава нямаше точки над “i"). Сердюк си спомни още, че в това задно дворче, закрито от всички страни от чужди погледи, трябваше да се провираш през прътите на ръждива решетка, която му цапаше палтото. Но главното във всичко не беше портвайна, нито пък решетката, а изникналите за секунда в паметта и породили печал в сърцето му необозрими възможности и маршрути, които светът, прострял се на всички посоки около заграденото с решетки ъгълче на двора, съдържаше тогава в себе си.

А след този спомен му дойде една съвършено нетърпима мисъл - че светът сам по себе си не се е променил оттогава, просто от същия ъгъл, от който тогава му се удаваше без никакви усилия, е невъзможно да бъде видян отново: няма как сега да се провре между прътите, няма как, пък и няма закъде да се провира повече, защото парчето пустота отвъд решетката отдавна вече е запълнено от поцинкованите гробове на личния опит.

Но ако светът не можеше да се види от същия ъгъл, то без съмнение можеше да се види под същия градус. Пъхайки парите в амбразурата на будката, Сердюк подхвана изскочилата оттам зелена граната, пресече улицата, внимателно мина между локвите, в които се отразяваше предвечерното пролетно небе, седна на пейка срещу зеления Пушкин и със зъби измъкна пластмасовата тапа от бутилката. На вкус портвайнът се оказа точно такъв, какъвто и преди и това беше поредното доказателство, че реформите не са засегнали в дълбочина основите на руския живот, а като шумно ураганче са минали само по повърхността му.

Като пресуши бутилката на няколко дълги глътки, Сердюк внимателно я захвърли в храстите зад гранитния бордюр. Натам се запъти интелигентна на вид старица, която до този момент се преструваше, че чете вестник. Сердюк се отпусна на облегалката на пейката.

По своята същност опиянението е безлично и космополитно. В настъпилото след няколко минути удоволствие не присъстваше нищо от това, което обещаваше и за което намекваше етикетът с кипариси, антични арки и ярки звезди на тъмно-синьото небе. По нищо не се усещаше, че портвайнът е от ляв бряг, и даже му хрумна предположението, че ако този портвайн беше от десен бряг или пък някакъв си там молдавски, то с околния свят биха се случили същите промени.

А промени със света протекоха, и то достатъчно явни - той престана да изглежда враждебен, и минаващите хора постепенно от адепти на световното зло се превърнаха в негови жертви, които даже не се досещаха, че са жертви. След още една минута нещо се случи и със самото световно зло - то или някъде пропадна, или просто престана да бъде от съществено значение. Опиянението достигна блажения си зенит, застина за няколко минути във висшата си точка, а след това обичайната тежест на пиянските мисли повлече Сердюк назад към реалността.

Покрай Сердюк минаха трима ученици и долетяха начупените им гласове, енергично повтарящи думата “разправия". Смаляващите им се гърбове се движеха в посока на паркирания до тротоара японски джип-амфибия с голяма лебедка на носа. Точно над джипа, от другата страна на Тверская, стърчеше знака на “Макдоналдс", подобен на жълт зъбер от невидима крепостна стена. Сердюк си помисли, че всичките те - гърбовете на отминаващите ученици, джипът и жълтото “М" на червен фон - напомнят с нещо за картината на Дейнеки “Бъдещи летци". Известно беше даже с какво - с определеността на по-нататъшната съдба на персонажите, която и в двата случая беше напълно ясна. Бъдещите “изтребители" се гмурнаха вече в подлеза, а Сердюк все още си мислеше на тази тема: той си спомни американския филм “Да убиеш Холандеца" - Ню Йорк от трийсетте години бе заснет в днешна Москва - във филма на стената на една от гангстерските квартири висеше репродукция на “Бъдещите летци", което придаваше на филма някаква тъмна и страшновата многозначителност.

Впрочем за политика Сердюк размишлява съвсем кратко и скоро мислите му се върнаха към прочетения в метрото откъс.

“Японците - помисли си Сердюк - велик народ! Да си помислиш само - две атомни бомби им хвърлиха, островите им взеха, а пък оцеляха... И защо все към Америка гледаме? За какъв дявол ни е притрябвала тази Америка? Япония трябва да следваме - нали сме съседи. Така Бог е искал. И на тях им трябва да сме близки - заедно ще я притиснем, тази Америка... Ще им припомним и атомната бомба, и Беловежката пуща..."

Някак си неуловимо, но също така и непротиворечиво тези му мисли преляха в решение да си вземе още една бутилка. Известно време Сердюк се чуди какво да си купи. Не му се пиеше вече портвайн. След игривото адажио от левия бряг му се стори уместно едно дълго и спокойно анданте - щеше му се нещо просто и безбрежно като океана от “Клуб на пътешествениците" или като пшеничното поле от акцията, за която Сердюк обмени ваучера си. Помисли няколко минути и реши да си вземе холандски спирт, а едва по пътя към барачката осъзна, че изборът му е такъв благодарение на филма, който си припомни.

Но това, разбира се, не беше важно. Връщайки се на същата пейка, той отвори бутилката, наля си половин пластмасова чашка, пи и ловейки въздух с изгорена уста, разкъса вестника, в който беше завит купения за мезе хамбургер. Пред очите му попадна странна емблема - червено цвете с несиметрични листенца, вписано в овал. Под емблемата стоеше обява:

“Московският отдел на японската фирма “Тайра инкорпорейтид" провежда конкурс за набор на сътрудници. Изисква се владеене на английски език и навици за работа с компютър."

Сердюк поклати глава. За секунда му се стори, че нещо друго украсено с подобен знак е напечатано в съседство с тази обява. Той внимателно огледа парчето вестник и разбра за какво става дума. Действително, овалите бяха два - редом с обрамченото с линия цвете имаше шайба лук, стърчаща изпод коричката на хляба, до посивялата мъртва плът със следи от нож по нея и протеклата кръв на кетчупа. Сердюк с удовлетворение отбеляза, че различните пластове от реалността вече са започнали да се смесват, грижливо откъсна обявата от вестника, облиза от нея капка кетчуп, сгъна я на две и я скри в джоба си.

По-нататък всичко си беше както обикновено.

Сердюк се събуди от гадене и от сивата сутрешна светлина. Основният дразнител беше светлината, разбира се - струваше му се, както обикновено, че към нея за дезинфекция е добавен хлор. След като се огледа, Сердюк разбра, че си е вкъщи, а предната вечер по всяка вероятност е имал гости (не си спомняше кои точно). Ставайки тежко от пода, той си свали зацапаните с кал палто и шапка, излезе в коридора и ги остави на закачалката. След това му мина мисълта, че в хладилника може да има бира - такова нещо наистина му се бе случвало няколко пъти в живота. Но когато до хладилника оставаха само няколко метра, зазвъня телефона на стената. Сердюк вдигна слушалката и се опита да каже “ало", но дори и опита му да заговори беше свързан с такива страдания, че вместо това той простена нещо като “ох-е-е-е".

- Да - каза Сердюк.

- Здравейте. Казвам се Ода Набунага, вчера вечерта проведохме разговор. По-точно днес през нощта. Бяхте така любезен да ми се обадите.

- Обсъдих вашето предложение с господин Есицуно Кавабата и днес в три часа той е готов да ви приеме с цел интервю.

- Много съм ви благодарен - каза Сердюк - а какво е предложението?

- Онова, което направихте снощи. Или днес, ако бъдем точни.

- А-а! - каза Сердюк - а-а-а!

- Запишете си адреса - каза Ода Нобунага.

- Ей сега, - каза Сердюк - секунда. Да си взема химикала.

- А защо нямате тефтерче с химикалка до телефона? - с явно раздразнение в гласа попита Нобунага. - Деловият човек трябва да има.

- Записвам си.

- Метро “Нагорная", десния изход, веднага ще видите желязна ограда. Там има къща. Входът е в двора. Точният адрес - улица Пятихлебна, дом пет. Там има такова... табела.

- Благодаря.

- Това е всичко. Както се казва, саенара - каза Нобунага и затвори телефона.

В хладилника бира нямаше.

Излизайки дълго преди уреченото време от станция “Нагорная" на повърхността, Сердюк веднага забеляза зачукана с олющена ламарина ограда, но не му се вярваше това да е същата, за която му говореше Нобунага - беше прекалено неугледна и мръсна. Известно време той се мота из околността, като спираше редките минувачи и ги питаше къде е улица Пятихлебна. Това изглежда никой не знаеше, а може пък и да не казваха: Сердюк срещаше предимно бавно влачещи си се нанякъде старици, облечени в черно.

Местността наоколо беше дива, приличаше на буренясали останки от индустриален район, унищожен в далечното минало от бомбардировки. Тук-там из тревата стърчеше ръждиво желязо, имаше много небе и простор, а на хоризонта се чернееше ивица гора. Но въпреки тези банални черти районът бе много необикновен. Само трябваше да се погледне на запад, натам, където се зеленееше оградата, и пред очите се откриваше обикновена градска панорама.

Но ако се погледнеше на изток, само огромно голо поле попадаше в полезрението, а над него стърчаха няколко приличащи на бесилки фенера - сякаш Сердюк попадна на тайната граница между постиндустриалната и изначалната Русия.

Районът не беше от тези, в които сериозните чуждестранни компании си отварят офиси и Сердюк реши, че това е съвсем малка фирмичка, в която работят няколко неприспособили се към живота японци (неизвестно защо той си спомни за селяните от “Семейството на самураите"). Стана му ясно защо са проявили такъв интерес към пиянското му обаждане и Сердюк даже усети прилив на топлина и съчувствие към тези недалечни хора, като него не успели да се уредят по-удобно в живота - и, разбира се, изчезна притеснението, че все пак е трябвало да се избръсне.

На описанието на господин Нобунага “там ще има къща" отговаряха няколко десетки сгради, попадащи в зрителното му поле. Без видима причина Сердюк реши, че това ще е сив осеметажен блок с остъклен магазин за хранителни стоки на партера. И наистина, след като около три минути броди по двора, той забеляза на стената месингово квадратче с надпис “ТЪРГОВСКА КЪЩА ТАЙРА" и миниатюрен бутон на звънец, незабележим на пръв поглед между неравностите по стената. На около метър от табелката на огромни панти висеше груба желязна врата, боядисана със зелена боя. Сердюк притеснено се огледа. Освен за тази врата табелката можеше да се отнася единствено за чугунения капак на шахтата в асфалта. След като изчака часовникът да покаже три без две минути, Сердюк позвъни.

Вратата веднага се отвори. На нея стоеше неизбежният “гардероб" в камуфлажни дрехи и с черна гумена палка в ръка. Сердюк му кимна, отвори уста да обясни причината за посещението си, но така и застина с отворена уста.

Зад вратата се намираше неголям вестибюл, в който имаше маса с телефон и стол, а на стената на вестибюла висеше огромно пано с изображение на коридор, водещ в безкрайността. Вглеждайки се по-внимателно в паното, Сердюк разбра, че всъщност това не е никакво пано, а истински коридор, който започваше зад стъклена врата. Коридорът беше много странен - с висящи по стените фенери, през тънката оризова хартия на които просветваха трептящи огънчета, и под, посипан с дебел слой жълт пясък, покрит с долепени тесни рогозки от разцепен бамбук, съединяващи се в нещо като килим-пътечка. На фенерите с яркочервена боя беше изрисуван същият знак като в обявата от вестника - цветче с четири ромбовидни листенца (страничните бяха по-дълги), вписано в овал. Коридорът не водеше в безкрайността, а просто плавно (Сердюк за пръв път виждаше такава планировка на московски блок) завиваше надясно и края му оставаше невидим.

- Имам среща с господин Кавабата - дойде на себе си Сердюк - в точно три часа.

- А. Тогава влизайте по-бързо. Че те не обичат, когато вратата стои дълго отворена.

Сердюк прекрачи вътре и охранителят, затваряйки вратата, превъртя приличащата на вентил дръжка на масивната брава.

- Гета. Техните терлици. Вътре се ходи само с тях. Такъв е редът.

Сердюк видя на пода няколко чифта дървени обувки, наглед твърде масивни и неудобни - приличаха на нещо като дървени обущарски калъпи с раздвоена вървена каишка, при това калъпите можеха да се обуят само на босо, защото каишката се пъхаше между големия и средния пръст на крака. Мина му мисълта, че пазачът се шегува, но забеляза в ъгъла няколко чифта черни лачени чепици, от които стърчаха чорапи. Той седна на ниска пейчица и започна да се събува. Приключвайки с тази процедура, той се надигна и отбеляза, че гета са го направили десетина сантиметра по-висок.

- Фенерът пък защо? - удиви се Сердюк.

- Така е прието - каза охранителят, снемайки един фенер от стената и подавайки го на Сердюк - нали и вратовръзката не я носите, защото е студено.

Сердюк, който тази сутрин след многогодишно прекъсване си върза вратовръзка, намери аргумента за достатъчно убедителен. При това много му се искаше да надникне вътре във фенера, за да си изясни истинско ли е огънчето там или не.

- Стая номер три - повтори пазачът - само че и цифрите са японски. Три чертички една над друга. Нали знаете - като триграмата “небе".

- И в никакъв случай не чукайте. Просто покажете, че сте зад вратата - покашляйте се или пък кажете нещо. И чакайте, докато ви кажат нещо.

Вдигайки като жерав крака нависоко и държейки фенера с протегната ръка, Сердюк тръгна напред. Да ходи му беше много неудобно, рогозките негодуващо скърцаха под краката му и Сердюк даже се изчерви, като си представи как пазачът тихо се смее, гледайки подире му. След плавния завой се озова в неголяма полутъмна зала с черни греди под тавана. Отначало Сердюк не видя наоколо никакви врати, а после разбра, че вратите представляват високи ламперии по стената, които се отварят встрани. На една от вратите висеше листче хартия. Сердюк поднесе фенера към него, видя три нарисувани с туш чертички и разбра, че тъкмо това е стая номер три.

Иззад вратата се носеше тиха музика. Свиреше непознат струнен инструмент - тембърът на звуците бе необичаен, а мелодията, изградена върху странни и, както се стори на Сердюк, древни съзвучия, беше печална и протяжна. Сердюк се окашля. Не последва никакъв отговор зад стената. Покашля още веднъж, по-силно, и си помисли, че ако му се наложи отново да кашля, то най-вероятно ще повърне.

Сердюк отмести преградата на ляво и видя стая, подът на която бе застлан с прости тъмни рогозки. В ъгъла на стаята, кръстосал под себе си крака, сред разхвърляни разноцветни възглавници седеше бос човек в тъмен костюм. Той свиреше на странен инструмент, приличащ на дълга лютня с малък резонатор и по никакъв начин не отреагира на появата на Сердюк. Лицето му трудно можеше да се нарече монголоидно - по-скоро в чертите му имаше нещо южняшко (мислите на Сердюк даже се насочиха по напълно конкретен маршрут - той си спомни миналогодишното си пътуване до Ростов на Дон). На пода на стаята стояха електрически котлон с една плоча и с обемиста тенджера върху него и черен аеродинамичен факс, чиито кабели бяха прокарани през дупка в стената. Сердюк влезе в стаята, остави фенера на пода и затвори зад себе си вратата.

Човекът в костюма за последен път докосна струната, вдигна нагоре възпалени очи, изпращайки завинаги отиващата си от този свят нота и внимателно остави инструмента си на земята. Движенията му бяха бавни и много предпазливи, сякаш се боеше да не оскърби с неловък или рязък жест някой, който присъстваше в стаята, но беше невидим за Сердюк. Изваждайки от горното джобче на сакото си кърпичка, той избърса сълзите от очите си и се обърна към Сердюк. Известно време те се гледаха.

- Здравейте. Фамилията ми е Сердюк.

- Кавабата - отвърна човекът.

Той скочи на крака, бързо се приближи до Сердюк и улови ръката му. Дланта му беше хладна и суха.

- Моля ви - каза той и буквално помъкна Сердюк към разпръснатите възглавници. - Седнете. Моля, седнете.

Сердюк седна.

- Аз... - опита се да започне той, но Кавабата го прекъсна:

- Нищо не искам да чувам. Ние в Япония си имаме традиция, много древна традиция, която и досега е жива - ако в къщата ти влезе човек с фенер, а на краката му има гета, това значи, че навън е нощ и времето е лошо, и първото нещо, което трябва да направиш, е да му налееш затоплено саке.

С тези думи Кавабата издърпа от тенджерата дебела бутилка с късо гърло. Тя беше затворена с херметична тапа, а към гърлото й бе привързана дълга връвчица, с която Кавабата я и измъкна. Отнякъде се появиха две малки порцеланови чашки с неприлични рисунки - на тях красавици с неестествено високи вежди се отдаваха по заплетен начин на сериозно изглеждащи мъже с малки сини шапчици. Кавабата ги напълни до ръба.

- Моля - каза той и протегна към Сердюк едната чашка.

Сердюк изля съдържанието й в устата си. На вкус течността се доближаваше най-много до водка, разредена с оризова отвара. При това беше гореща - и може би по тази причина веднага щом я погълна, Сердюк повърна право върху рогозките. Обзелия го срам и отвращение към себе си беше толкова силен, че той просто затвори очи.

- О - вежливо каза Кавабата - изглежда навън има истинска буря.

Той хлопна с ръце.

Сердюк притвори очи. В стаята се появиха две момичета, чието облекло много приличаше на това на жените, изобразени на чашките. Още повече, те имаха същите високи вежди - вглеждайки се, Сердюк разбра, че са изрисувани с туш. С една дума, сходството бе така пълно, че мислите на Сердюк не взеха волна посока единствено заради изпитания преди няколко секунди позор. Момичетата бързо загърнаха изцапаните рогозки, постелиха на тяхно място нови и изчезнаха зад вратата - но не зад тази, през която влезе Сердюк, а зад друга; оказа се, че още една ламперия на стената се мести встрани.

- Моля - каза Кавабата.

Сердюк вдигна поглед. Японецът му протягаше друга чашка със саке. Сердюк се усмихна жалко и повдигна рамене.

- Този път - каза Кавабата - всичко ще е наред.

Сердюк отпи. Действително, този път всичко беше другояче - сакето се погълна плавно и с изцеляваща топлина се разля по тялото.

- Разбирате ли каква е работата - каза той - аз ...

- Първо още едно - каза Кавабата.

Факсът на пода звънна и от него се проточи плътно покрит с йероглифи лист хартия. Кавабата изчака хартията да спре, откъсна листа от машината и се потопи в изучаването му, напълно забравил за Сердюк.

Сердюк се огледа. Стените на стаята бяха облицовани с еднакви дървени ламперии и сега, когато сакето сне последствията от вчерашния пристъп на носталгия, всяка от тях започна да му се струва врата, водеща в неизвестността. Впрочем една от лампериите, на която висеше гравюра, врата явно не беше.

Както и всичко в офиса на господин Кавабата, гравюрата беше странна. Тя представляваше огромен лист хартия, в центъра на който картината сякаш се сгъстяваше; тя бе изпълнена с небрежни, но точни линии. Изобразяваше гол мъж (фигурата му бе силно стилизирана, но че е мъж се разбираше по реалистично възпроизведения му полов орган), застанал на ръба на пропаст. На шията на мъжа висяха няколко разнокалибрени тежести, а в ръцете си стискаше по меч; очите му бяха завързани с бяла кърпа, а под краката му започваше стръмна пропаст. Имаше още няколко малки детайла - залязващо в мъгла слънце, птици в небето и покрив на далечна пагода, но независимо от всички тези романтични отклонения главното, което тази гравюра оставяше в душата, беше чувство на безизходица.

- Това е нашият национален художник Акети Мицухиде - каза Кавабата - същият, който наскоро се отрови с риба фугу. Как ще определите темата на тази гравюра?

Очите на Сердюк се плъзнаха по изобразения на рисунката човек, вдигайки се от оголения му член към тежестите, висящи на гърдите му.

- Ами да, разбира се - неочаквано за себе си каза той - он и гири. Тоест он и гири.

Кавабата плесна с ръце и се разсмя.

- Още саке - каза той.

- Знаете ли - отвърна му Сердюк - аз с удоволствие, но може би все пак първо да направим интервюто? Бързо се напивам.

- Интервюто вече приключи - каза Кавабата, наливайки в чашките. Вижте каква е работата - нашата фирма съществува отдавна, толкова отдавна, че, боя се, няма да ми повярвате, ако ви кажа. Главното за нас са традициите. При нас, позволете ми да се изразя фигурално, може да се попадне само през много тясна врата и вие току-що уверено прекрачихте през нея. Поздравявам ви.

- Каква врата? - попита Сердюк.

Кавабата посочи гравюрата.

- Ето тази - каза той - единствената, която води към “Тайра Инкорпорейтид".

- Не разбирам много - каза Сердюк, - доколкото си го представям, вие се занимавате с търговия и за вас...

Кавабата вдигна ръка.

- Често с ужас забелязвам - каза той - че половин Русия вече се е заразила с отвратителния западен прагматизъм. Разбира се, нямам пред вид вас, но за тези си думи имам всички основания.

- А в прагматизма какво лошо има? - попита Сердюк.

- В древни времена - каза Кавабата - в нашата страна чиновниците са били назначавани на високи постове след изпити, на които те са пишели съчинения за прекрасното. И това е бил много мъдър принцип - нали ако човек разбира неща, неизмеримо по-висши от всички тези бюрократични манипулации, то с последните той със сигурност ще се справи. Ако умът ви с бързината на мълния проникна в тайната на зашифрованата в картината древна алегория, то нима за вас ще представляват проблем всички тези ценови листи и фактури? Никога. Още повече, след вашия отговор ще сметна за чест да пия с вас. Моля ви, не ми отказвайте.

След като изпи още едно, Сердюк неочаквано за себе си потъна в спомени за вчерашния ден - оказа се, че от площада на Пушкин той май беше отишъл на Чистие пруди. Наистина, не беше много ясно защо - в паметта му бе останал само паметникът на Грибоедов, който се виждаше от някак си странен ракурс, все едно че го е гледал изпод пейката.

- Да - замислено каза Кавабата - а всъщност рисунката е страшна. От животните ни отличават само правилата и ритуалите, за които сме се договорили заедно. Да ги нарушиш е по-лошо отколкото да умреш, защото само те ни отделят от бездната на хаоса, която започва право пред краката ни - ако, разбира се, снемем кърпата от очите си.

Той посочи с пръст гравюрата.

- Но ние в Япония имаме и такава традиция - понякога, за секунда, да се оттегляме от всички традиции дълбоко навътре в себе си, за да се отречем, както казват, от Буда и от Мара, за да усетим вкуса на реалността, който е невъзможно да бъде предаден. И тази секунда понякога ражда удивителни произведения на изкуството...

Кавабата отново погледна към човека с мечовете, застанал над пропастта, и въздъхна.

- Да - каза Сердюк - у нас сега животът също е такъв, че хората от всичко се оттеглят. А пък традициите... Е, някои ходят в разните му там църкви, но човек, разбира се, си гледа основно телевизора, а пък после мисли за пари.

Той почувства, че рязко е смъкнал летвата на разговора и спешно трябва да каже нещо умно.

- Сигурно - продължи той, протягайки към Кавабата празната си чашка - това се дължи на факта, че по природа руският човек няма склонност към метафизични търсения и се задоволява с видиотеното от алкохолизма безбожие, което, ако бъдем честни, е и нашата главна духовна традиция.

Кавабата наля на Сердюк и на себе си.

- Тук ще си позволя да не се съглася напълно с вас - каза той - и ето защо. Неотдавна за нашата колекция с руско религиозно изкуство се сдобих с...

- Вие колекционирате? - попита Сердюк.

- Да - каза Кавабата, ставайки от пода и приближавайки се към един стелаж - това също е един от принципите на нашата фирма. Ние винаги се стараем да проникнем дълбоко в душата на този народ, с който имаме контакти. Работата не е там, че благодарение на това искаме да извлечем допълнителна печалба, вниквайки в... как беше това по руски? Менталността?

Сердюк кимна.

- Не - продължаваше Кавабата, отваряйки някаква голяма папка - работата е по-скоро в желанието да се извиси до ранг на изкуство даже най-отдалечената от изкуството дейност. Разбирате ли, ако продавате партида картечници, така да се каже, на пустотата, от която по вашата сметка постъпват неизвестно как спечелени пари, то вие малко ще се отличавате от касовия апарат. Но ако продавате същата партида картечници на хора, за които ви е известно, че всеки път, когато убиват, са длъжни да се каят пред трите лица на Създателя на света, тогава простия акт на продажбата се извисява до изкуство и придобива съвсем различно качество. Не за тях, разбира се, - за вас. Вие сте в хармония, вие сте в единство с Вселената, в която действате, и вашият подпис под договора придобива същия екзистенциален статус... Правилно ли се изразих по руски?

Сердюк кимна.

- Същия екзистенциален статус, какъвто имат изгревът на слънцето, морският прилив или разлюляното от вятъра стръкче трева... За какво говорих в началото?

- За вашата колекция.

- А, да. Ето, не искате ли да погледнете?

Той подаде на Сердюк голям лист, покрит с тънък защитен слой.

- Само, моля ви, по-внимателно.

Сердюк взе в ръце листа. Беше парче сивкав прашен картон, съдейки по всичко, доста стар. На него на ситопечат с черна боя под наклон беше напечатана думата “Бог".

- Какво е това?

- Това е руска концептуална икона от началото на века - каза Кавабата - на Давид Бурлюк. Чували ли сте за него?

- Чувал съм нещо.

- Колкото и да е странно, в Русия той не е много известен - каза Кавабата - но това не е от значение. Вие само се вгледайте!

Сердюк погледна отново листа. Буквите бяха насечени от бели линии, изглежда останали от ивичките хартия, закрепящи ситото. Думата бе отпечатана грубо, а около нея бяха застинали петънца от боята - всичко това странно приличаше на следа от ботуш.

Сердюк улови погледа на Кавабата и провлачи нещо като “Да-ааа".

- Колко много смисли има тук - продължаваше Кавабата - почакайте, мълчете - ще се опитам да разкажа това, което виждам сам, а ако нещо пропусна, вие ще ме допълните. Съгласни ли сте?

Сердюк кимна.

- Първо - каза Кавабата - самият факт, че думата “Бог" е напечатана през шаблон. Именно така тя прониква в съзнанието на човека в детството му - като отпечатък, същия, както и в милиарди други умове. При това тук много неща зависят от повърхността, на която думата се отпечатва - ако хартията е неравна и грапава, то и отпечатъка ще е неточен, а ако там вече има някакви други думи, даже не е известно, какво в края на краищата ще остане на хартията. Затова и казват, че всеки си има свой Бог. Освен това, вижте великолепната грубост на тези букви - ъглите им просто дращят очите. Трудно е да се повярва как на някой може да му хрумне, че именно тази трибуквена дума е и изворът на вечната любов и милост, чийто отблясък прави отчасти възможен живота на този свят. Но от друга страна този отпечатък, приличащ най-много на дамга за жигосване на добитък, е и онова единственото, на което му остава да се уповава човек в живота си. Съгласен ли сте?

- Да - каза Сердюк.

- Но ако всичко се свеждаше само дотук, то в произведението, което държите в ръка, нямаше да има нищо особено забележително - целият спектър на тези идеи може да се открие на произволна лекция по атеизъм, в който и да е селски клуб. Но тук има малък детайл, който прави тази икона действително гениална, детайл, който я поставя - не се боя от тези си думи - по-горе от “Троицата" на Рубльов. Вие, разбира се, знаете за какво говоря, но, моля ви, позволете ми сам да го изкажа.

Кавабата направи тържествена пауза.

- Аз, разбира се, имам пред вид ивиците пустота, останали от ситото. Нямаше да представлява никакъв проблем те да се оцветят, но тогава картината нямаше да е това, което е сега. Точно така. Човек започва да разглежда думата, от видимия смисъл преминава към видимата форма и изведнъж забелязва пустотите, които с нищо не са запълнени - и именно там, в това “никъде", единствено там може да се срещне това, което целят да посочат огромните уродливи букви, защото думата “Бог" показва онова, което не може да се покаже. Това е почти според Екхарт или... Впрочем, не е важно. Мнозина са се опитвали да го обяснят с думи. Например Лао Дзъ. Спомняте ли си - за колелото и спиците? Или за съда, чиято ценност се определя единствено от вътрешната му пустота? Ами ако кажа, че всяка дума е съд и всичко зависи от това, колко пустота тя може да побере? Нима ще спорите?

- Не - каза Сердюк.

Кавабата изтри от челото си капките благородна пот.

- Сега погледнете отново гравюрата на стената - каза той.

- Да - каза Сердюк.

- Виждате ли как е построена? Сегментът от реалността, в който са вместени он и гири, е разположен в самия център, а около него - пустота, от която той възниква и в която се връща. Ние в Япония не безпокоим Вселената с ненужни мисли относно причината за възникването й. Ние не обременяваме Бога с понятието “Бог". Но независимо от това пустотата на гравюрата е същата, която виждате и на иконата на Бурлюк. Не е ли значимо съвпадението?

- Разбира се - каза Сердюк, протягайки празната си чашка на Кавабата.

- Но вие няма да откриете тази пустота в западната религиозна живопис - наливайки каза Кавабата - там всичко е запълнено с материални обекти - с някакви си портиери, гънки, тасчета с кръв и Бог знае с какво още. Уникалното виждане на реалността, отразено в тези две произведения на изкуството, ни обединява единствено нас. Затова смятам, че това, което действително й е нужно на Русия, е алхимичен брак с Изтока.

- Честна дума - каза Сердюк - вчера вечерта тъкмо за това...

- Именно с Изтока - прекъсна го Кавабата - а не със Запада. Разбирате ли? В дълбочината на руската душа зее същата пустота, каквато и в дълбочината на японската. И именно от тази пустота възниква светът, всяка секунда възниква. За ваше здраве.

Кавабата пи след Сердюк и повъртя в ръка празната бутилка.

- Да - каза той - ценноста на съда е в празнотата. Обаче ценността на този съд за последните няколко минути нарасна извънредно много. Нарушава се балансът между ценност и отсъствието на ценност, а това е нетърпимо. Най-страшно е когато изчезва балансът.

- Да - каза Сердюк - точно така. А какво, няма ли повече?

- Можем да отидем да си вземем - отвърна Кавабата и погледна часовника си - вярно, ще изпуснем мача ...

- Увличате се от футбол?

- Фен съм на “Динамо" - каза Кавабата и намигна много свойски.

Шеста глава (продължение) >>>

© Виктор Пелевин
© Димитър Събев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 4 (17)