из "ЧАПАЕВ И ПУСТОТАТА"

Виктор Пелевин

web

Глава ПЪРВА (1)

Тверския булевард бе почти същия, какъвто и преди две години, когато го видях за последен път - пак бе февруари, преспи и мъгла, странно проникваща дори и в светлината на деня. Същите неподвижни старици седяха на пейките; горе, над черната мрежа от клони, се сивееше същото небе, подобно на овехтял, провиснал до земята под тежестта на спящия Бог матрак. Впрочем, имаше и разлика. Някаква съвсем степна виелица вееше из алеите и ако бях видял вълци насреща ми, то съвсем не бих се учудил. Бронзовият Пушкин изглеждаше малко по-печален от обикновено - поради това, сигурно, че на гърдите му висеше червена връзка с надпис: “Да живее първата годишнина от Революцията". Но нямах никакво желание да иронизирам, че на годишнината й предлагаха да живее, а “революция" бе написана с “ятова гласна" - в последно време бях имал много възможности да прозра демоничния образ, който се криеше зад всички тези простовати нелепици на червен фон.

Вече започваше да се стъмва. Страстният манастир едва се виждаше зад снежната мъгла. На площада пред него стояха два камиона с високи каросерии, увити в яркочервена тъкан; около тях тълпата се люшкаше и долиташе гласът на оратора - не му разбирах почти нищо, но по интонацията и картечното “р-р" в думите “пролетариат" и “терор" смисълът ставаше ясен. Двама пияни войници минаха край мен, на раменете им се клатеха винтовки със затъкнати щикове. Войниците бързаха към площада, но единият спря наглия си поглед върху мене, забави крачка и отвори уста, сякаш възнамеряваше нещо да каже; за щастие - и мое, и негово - вторият го дръпна за ръкава и те отминаха.

Обърнах се и бързо тръгнах надолу по булеварда, като се мъчех да отгатна защо вида ми постоянно предизвиква подозрения у цялата тази сволоч. Облечен бях, разбира се, безобразно и безвкусно - бях в кално английско палто с широк колан на гърба, военна - но, разбира се, без кокарда - шапка, каквато е носил Александър Втори, и офицерски ботуши. Но изглежда работата не опираше само до дрехите. Немалко хора наоколо изглеждаха къде по-нелепо от мен. Например, на Тверския видях съвършено безумен господин със златни очила, който, държейки икона в ръка, се бе запътил към черния и безлюден Кремъл - но никой не му обръщаше внимание. А аз постоянно улавях върху себе си коси погледи и всеки път се сещах, че нямам нито документи, нито пари. Вчера в тоалетната на гарата си вързах червена лента на гърдите, но я свалих веднага, щом видях отражението си в пукнатото огледало; с лентата изглеждах не само глупаво, но и двойно по-подозрително. Впрочем, в действителност бе възможно никой да не е задържал върху мен поглед по-продължително, отколкото върху другите, а виновни за всичко да бяха изопнатите ми нерви и очакването да ме арестуват. Не изпитвах страх от смъртта. Може би, мислех си, тя вече е дошла и този леден булевард не е нищо друго освен преддверие към света на сенките. Между впрочем отдавна ми е минавало през главата, че на руските души им е съдено да пресичат Стикс, когато той е замръзнал и монетата получава не лодкарят, а някой в сиво, който под наем дава чифт кънки (разбира се, духовната същност е еднаква).

О, с какви подробности видях изведнъж тази сцена! Граф Толстой в черно трико, широко размахвайки ръце, се пързаляше по леда към далечния хоризонт; движенията му бяха бавни и тържествени, но се движеше бързо, така че триглавият пес, носещ се с беззвучен лай зад него, никак не можеше да го догони. Унил жълто-червен лъч от неземен залез завършваше картината. Засмях се тихо, и в същия този момент нечия ръка ме тупна по рамото. Направих крачка встрани, обърнах се рязко, хващайки дръжката на нагана в джоба и бях удивен да видя пред себе си Григорий фон Ернен - човек, когото познавах от детските си години. Но Боже мой, как само изглеждаше! Той бе от глава до пети в черна кожа, на бедрото му се клатушкаше кобур с маузер, а в ръката си стискаше някакво нелепо акушерско куфарче.

- Радвам се, че ти все още си способен да се смееш - каза той.

- Здравей, Гриша, - отговорих аз - странно ми е да те видя.

- И защо?

- Така. Странно ми е.

- Откъде и закъде? - бодро попита той.

- От Питер - отговорих аз - а виж, закъде и аз самият бих искал да науча.

- Тогава при мен - каза фон Ернен - наблизо съм, сам съм в цяла квартира.

Гледайки се, усмихвайки се и разменяйки безсмислени думи, ние тръгнахме надолу по булеварда. За времето, от което не бяхме се виждали, фон Ернен си бе пуснал брадичка, която правеше лицето му да изглежда като покарала луковица; страните му бяха загрубели от вятъра и се бяха налели с руменина, сякаш няколко зими подред той с голяма полза за здравето си се бе пързалял с кънки.

Учехме в една гимназия, но после рядко се виждахме. На няколко пъти го срещах в петербургските литературни салони - той пишеше стихове, напомнящи ту на отдалия се на содомия Некрасов, ту на повярвалия на Маркс Надсон. Мен малко ме изнервяше навикът му да шмърка пред хора кокаин и постоянно да намеква за връзките си в социалдемократическите кръгове. Впрочем последното е било истина, ако съдех по настоящия му вид. Бе поучително да видиш човек, който на времето си бе способен да говори за мистическия смисъл на Светата Троица - явни знаци за принадлежност към войнството на тъмнината - но, разбира се, в подобна промяна нямаше нищо неочаквано. Много декаденти, като Маяковски например, долавяйки явно адския характер на новата власт, побързаха да й предложат услугите си. Между другото си мисля, че не ги е движел съзнателен сатанизъм - за това бяха твърде инфантилни, - а естетическия инстинкт: червената пентаграма чудесно допълва жълтата кофта.

- Как вървят нещата в Питер? - попита фон Ернен.

- Сякаш сам не знаеш - казах аз.

- Вярно - съгласи се фон Ернен и му доскучах. - Знам.

Ние свихме встрани от булеварда, пресякохме паважа и се озовахме пред седеметажна къща за наематели точно срещу хотел “Палас" - до вратата на хотела стояха две картечници, матроси пушеха и на вятъра се вееше червен флаг на дълга пръчка. Фон Ернен ме дръпна за ръкава.

- Я виж - каза той.

Обърнах глава. На паветата срещу входа стоеше дълъг черен автомобил с открита предна седалка и възтясна кабинка за пътниците.

На предната седалка бе навяло порядъчно количество сняг.

- Какво? - попитах аз.

- Мой е - каза фон Ернен - служебен.

- А, - казах аз - поздравления.

Влязохме във входа. Асансьорът не работеше и се наложи да се качваме по тъмно стълбище, от което все още не бяха успели да отпорят килима.

- С какво се занимаваш? - попитах аз.

- О, - каза фон Ернен - така изведнъж не може да се обясни. Работа много, даже твърде много. Едно, друго, трето - и през цялото време се стараеш да успееш. Първо там, после тук. Нали все някой трябва да прави всичко това.

- Да не е нещо по културната част?

Той наклони глава някак си неопределено. Не го разпитвах повече.

Като се качихме на петия етаж, ние застанахме пред висока врата, върху която отчетливо се бе отбелязал светлият правоъгълник на свалена табелка. Вратата се отвори, ние влязохме в тъмно антре, и на стената незабавно зазвъня телефонът. Фон Ернен вдигна слушалката.

- Да, другарю Бабаясин, - закрещя той в ебонитовата чашка. - Да, помня... не, не пращайте... Другарю Бабаясин, ама аз не мога, ще е смешно... Да си представиш само - с матросите, ама това си е позор... Какво? На заповедта се подчинявам, но заявявам решителния си протест... Какво?

Той ме погледна изкосо и тъй като не желаех да го притеснявам, минах в гостната. Подът там беше застлан с вестници, при това в по-голямата си част вече отдавна забранени - видимо в тази квартира се бе запазила подшита периодика. Виждаха се и други следи от предишния живот - прелестен турски килим висеше на стената, а под него стоеше писалище в разноцветни емайлови ромбове - щом го видях, веднага разбрах, че тук е живяло благополучно кадетско семейство. На отсрещната стена бе разположено голямо огледало. До него висеше разпятие в стил модерн и аз за секунда се замислих за характера на религиозното чувство, което би могло да му съответства. Огромен креват под жълт балдахин заемаше значителна част от пространството. Това, което бе поставено на масата в центъра на стаята, ми се стори - възможно и поради близостта с разпятието - натюрморт с мотиви на езотерично християнство: литрова бутилка водка, тенекиена кутия от халва във формата на сърце, водеща в пустотата стълбичка от лежащи една връз друга три филийки черен хляб, три засъхнали водни чаши и кръстообразен нож за консерви.

На пода до огледалото се търкаляха денкове, видът на които ме накара да си помисля за контрабанда; в стаята миришеше на вкиснало, на партенки и на загоряло, имаше също така и много празни бутилки. Седнах зад масата.

Скоро вратата изскърца и влезе фон Ернен. Той сне коженото си яке и остана по подчертано войнишка рубашка.

- Дявол ги знае какво поръчват - сядайки, каза той - ето сега звъняха от ЧК.

- Ти и при тях ли работиш?

- Избягвам го, доколкото мога.

- Ама ти как въобще попадна в тази компания?

Фон Ернен се усмихна широко.

- Ето това беше от лесно по-лесно. Говорих пет минути по телефона с Горки.

- И какво, веднага ли ти дадоха маузера и колата?

- Чуй, - каза той - животът е театър. Факт известен. Но пък значително по-рядко се говори за това, че в този театър върви всеки ден нова пиеса. Така че, Петя, сега поставям такова нещо, такова...

Той вдигна ръце над главата си и ги разтърси във въздуха, сякаш дрънкаше монети в невидима торба.

- Работата даже не е и в самата пиеса - каза той - ако продължим това сравнение, по-рано всеки, който си поискаше, можеше да мята от залата по сцената развалени яйца, а сега всеки ден от сцената се стреля с пистолет, а може и бомба да ти хвърлят. А сега си помисли - какъв е по-добре да бъдеш в момента? Актьор или зрител?

Това беше сериозен въпрос.

- Как да ти отговоря, - казах замислено - този твой театър прекалено някак си започва от закачалките в гардероба. Предполагам, с тях и завършва. А бъдещето, - вдигнах пръст нагоре - така или иначе, е на киното.

Фон Ернен се подсмихна и поклати глава.

- Но ти си помисли все пак над думите ми - каза той.

- Обещавам - отговорих му аз.

Той си наля водка и я изпи.

- Ух - каза той. - Относно театъра. Знаеш ли кой сега е комисар по театрите? Мадам Малиновская. Вие нали се познавахте?

- Не помня. Каква по дяволите е тази мадам Малиновская.

Фон Ернен въздъхна. Той стана и мълчаливо походи из стаята.

- Петя - каза той, сядайки срещу ми и поглеждайки ме в очите - ние тука се шегуваме, шегуваме се, а пък аз виждам, че с теб нещо не е наред. Какво ти се е случило? Ние с теб, разбира се, сме стари приятели, но бих могъл да ти помогна даже независимо и от това.

Аз се реших.

- Признавам ти честно. При мен идваха преди три дена в Петербург.

- Откъде?

- От твоя театър.

- Как така? - попита той, вдигайки вежди.

- Ами много просто. Дойдоха трима от Горохова, единият се представи за някакъв литературен работник, а на другите не им трябваше да се представят. Поговориха с мен към четирдесет минути, основно оня работник, а после казват - интересна беседа имахме, но ще се наложи да я продължим на едно друго място. На мен на това друго място не ми се ходеше, защото, както знаеш, оттам твърде рядко се връщаш...

- Но пък ти се върна - прекъсна ме фон Ернен.

- Не съм се връщал, - казах аз - просто не отидох там. Аз, Гриша, избягах от тях. Нали знаеш, както от портиера като деца.

- Но защо ли са идвали при тебе? - попита фон Ернен - ти като човек си далеч от политката. Да не си надробил нещо?

- Нищо не съм дробил. Даже е смешно да ти го разказвам. Напечатах едно стихотворение - от тяхна гледна точка в не най-добрия вестник - че там имаше рима, която не им хареса. “Броневик" - “само за миг". Това можеш ли да си го представиш?

- А стихотворението за какво беше?

- О, напълно абстрактно. Там се говореше за потока на времето, който размива стената на настоящето и на нея се появяват все нови и нови шарки, част от които наричаме минало. Паметта ни убеждава, че вчерашния ден действително го е имало, но как да знаем дали цялата тази памет не се е появила с първия лъч на слънцето?

- Не разбирам напълно - каза фон Ернен.

- Аз също, - казах аз - но не там е работата. Главното, което искам да кажа, е, че в него няма никаква политика. Тоест така ми се струваше. А на тях им се струвало другояче, те ми го обясниха. Най-страшното е, че след беседата с техния консултант аз действително му разбрах логиката, така дълбоко я разбрах, че... До такава степен ми беше страшно, че когато ме изведоха на улицата, аз побягнах - даже не толкова от тях, а от това разбиране...

Фон Ернен се намръщи.

- Цялата тази история е кучешки лайна - каза той. - Разбира се, те са идиоти. Ама и тебе си те бива. Ти затова ли пристигна в Москва?

- А какво можех да направя? Ами, аз като им бягах, се прикривах със стрелба. Ето ти можеш да разбереш, че стрелях в изтъкания от собствения си страх призрак, но нали на Горохова това не мога да им обясня? Тоест даже допускам, че мога да го обясня, но те пък задължително ще ме попитат: а защо, собствено, стреляте по призраци? Вие какво, да не би да не харесвате призраците, които бродят из Европа?

Фон Ернен ме погледна и потъна в размишления. Аз гледах дланите му - той ги триеше едва забележимо в покривката, сякаш бършеше избилата пот, а после изведнъж ги прибра под масата. На лицето му се изрази отчаяние и аз почувствах, че нашата среща и моят разказ го поставят в крайно неприятно положение.

- Това, разбира се, е по-лошо. Но че ми се доверяваш, е хубаво. Мисля, че ще оправим нещата. Ще ги оправим, ще ги оправим... Ей сега ще звънна на Алексей Максимович... Ръцете на тила!

Разбрах последните думи едва когато видях лежащото на покривката дуло на маузера. Поразително, но следващото нещо, което той направи, бе да извади пенсне от джобчето на гърдите и да си го нахлузи на носа.

- Ръцете на тила - повтори той.

- Ти какво - казах аз, вдигайки ръце. - Гриша?

- Не - каза той.

- Какво “не"?

- Оръжието и документите на масата, ето какво.

- Как ще ги оставя на масата, - казах аз - когато ръцете ми са на тила?

Той дръпна предпазителя на пистолета си.

- Господи - каза той - да знаеше само колко пъти съм чувал точно тази фраза.

- Е, какво пък - казах аз, - револверът е в палтото. Какъв удивителен подлец си ти. Впрочем, знаех го още от дете. За какво ти е всичко това? Орден ли ще ти дадат?

Фон Ернен се усмихна.

- В коридора - каза той.

Когато се озовахме в коридора, той, като продължаваше да ме държи на мушка, прерови джобовете на палтото ми, измъкна оттам револвера и го пъхна в своя джоб. В движенията му имаше някаква срамежлива суетливост, като у посетил за първи път публичен дом гимназист, и аз си помислих, че може би не бе му се случвало до този момент да върши подлост така делнично и открито.

- Отключи вратата - заповяда той - и на стълбището.

- Позволи да си облека палтото - казах аз, като трескаво мислех дали ще мога да кажа на възбудения от собствената си низост човек нещо такова, което да успее да промени обрисуващия се ход на събитията.

- Няма да ходим далеч - каза фон Ернен - от другата страна на булеварда сме. Въпреки че, впрочем, облечи си го.

Снех с две ръце палтото от закачалката, леко се извърнах да пъхна ръка в ръкава и в следващия момент неочаквано и за самия мен го метнах върху фон Ернен - не просто го хвърлих в неговата посока, а именно го метнах върху него.

Първа глава (продължение) >>>

© Виктор Пелевин
© Димитър Събев, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.04.2001, № 4 (17)