web

Във време, в което събитията, намиращи се извън обсега на литературата, я засенчват със силата и драматизма на предлаганите образи, е трудно да се каже какво всъщност наблюдаваме ­ дали отегчаване от фикционалното и известна професионална резигнация, или напротив ­ победоносен поход отвъд пределите на художественото слово и разширяване на империята на литературната теория. Вероятно донякъде и двете. Има времена, когато паралелните светове на литературата предлагат като алиби примамливата възможност да закрием сетивата си за това, което се случва във всекидневието. Има и времена, когато онова, което става в “действителността", настойчиво изисква да бъде осмислено. От друга страна обаче, самата литературна теория се намира днес в особено положение. Благодарение на бързото си развитие през XX век и свързаното с него отваряне към близки и далечни сфери на познанието изведнъж тя се оказа въоръжена с инструментариум, който є дава възможност да анализира не само най-различни (включително и нелитературни) текстове, но дори и текстове и структури, които изобщо са нетекстови в тесния смисъл на думата.

Такива бягства от дисциплината, на която е съдено да описва с думи явления, изтъкани от думи, не са нещо ново. Немският литературен историк и романист Виктор Клемперер написа в екстремните условия на нацистка Германия и издаде след войната своите “Записки на филолога", където подробно са анализирани езикът, символите, стереотипите и изобщо идеологията на Третия райх. През петдесетте години Ролан Барт изгради своята теория за мита около ядро от фейлетони, отразяващи разнообразни факти, които нямат нищо общо с литературата. По подобен начин и Умберто Еко си позволява да запълва празнината между литературните и научните си занимания (медиевистика, семиотика) с духовития жанр на есето и фейлетона (фейлетоните, написани за миланския “Еспресо" излязоха през 1992 г. под заглавието “Малък дневник" и “Втори малък дневник").

Особено предизвикателство към теоретичната рефлексия представляваше и представлява политическата реалност на социализма. Падането на съветския блок в края на осемдесетте години придаде завършеност на материала по темата “семиотика на социализма" и премахна външните препятствия пред публикуването на подобни анализи. Затова и в последно време срещаме редица опити подходите, изработени от литературната теория, да бъдат използвани за картирането на семиотичния универсум на социалистическата култура. Това е пътят, избран от Михал Гловински в Полша и от Никола Георгиев в България. И двамата принадлежат към елита в областта на литературната теория. От шейсетте години насам Гловински се занимава системно с проблема за литературната традиция (“Поетиката на Тувим и полската литературна традиция", 1962), с литературната комуникация (“Рецептивни стилове", 1977) и с изследване на романа и наративните форми изобщо (“Ред, хаос, значение", 1968, “Романовите игри", 1973, “Романът на Млада Полша", 1969), привличат го и проблемите на тематологията (“Заимстваните митове", 1990). Никола Георгиев е автор на забележителната книга “Цитиращият човек" в художествената литература" (1992), в която разглежда и “Добрият войник Швейк" на Хашек, както и на една монографична студия, наречена “Анализ на лирическата творба" (1985, 1994).

От средата на шейсетте години Михал Гловински пише своите “Записки на филолога" (ако употребим израза на Клемперер) “за чекмеджето". По разбираеми причини те успяха да видят бял свят едва след падането на комунизма. Най-старите от тях, още от времето на Гомулка, излязоха в книгата “Мартенско бръщолевене" (1991), след което се появиха “Пеелериада" (1993), писана между 1976 и 1981 г. и разделът “Битийни и речеви стилове" в книгата “Драскач 1863 и други скици за всевъзможни гадости" (1995), чрез която записките бяха доведени до средата на осемдесетте години. Както двете обемисти книги, така и заключителната (Заключителна ли? Нима някой би могъл да отгатне какво ли още се крие в “чекмеджето" на Гловински?!) тазгодишна добавка представляват един достоен за внимание дневник. Макар и да са възникнали като грижливо датирани бележки, те са в еднаква степен и своеобразен речник. Всяка от записките е кратка речникова статия, която обяснява даден израз от езика на комунистическата пропаганда, например, обръщенията “господине" и “другарю", “фронт" (“на идеологическия фронт", “на литературния фронт"), периодизацията “преди конгреса, след конгреса", “Кремъл", “Москва", “Запада", “ленински", “Мюнхен", “план" и т.н. в първата книга, “нормализация", “бодър съзидателен труд", “анархия и хаос", “сценарий" и т.н. във втората книга. Засега Гловински е извадил от килера около хиляда “статии" ­ брой, който внушава уважение. Въпреки мозаичния си характер, тази енциклопедия (с необичайна хронологична подредба, придружена и с азбучен каталог) отразява много пластично “езика на социализма", чийто полски вариант е достатъчно представителен поради силната хомогенност на културния модел на източноевропейския социализъм.

Изхождайки от тази полуенциклопедична-полудневникова база, Гловински се насочва към цялостно тълкуване, опитва се да разкрие закономерностите на “социалистическия дискурс", на lingua communis на социализма. Той го нарича много находчиво с термина “новоречие" (да си припомним оруеловския “нов говор", newspeak) и дефинира основните му черти, като в тази връзка цитира и чеха Петър Фиделиус и неговата оригинална и задълбочена книга “Език и власт". В сборника студии “Полското новоречие" (1990) Гловински открива тези черти предимно в априорните “оценки" за всичко, до което се докосва новоречието (в сферата на неговото действие елементите без оценъчно значение са недопустими), в тясното преплитане на прагматичното и ритуалното и накрая в магическата стихия, намираща израз в словесното моделиране на действителността и обратното ­ във вярата, че “неназоваването" на нещата е равносилно на тяхното “отменяне". Михал Гловински отбелязва и очевидната милитаризация на “новоречието", неговия “езопизъм", ниската синонимичност, потискането на каквато и да било друга перспектива, което се проявява в нелепи изречения от типа на: “Президентът Джонсън заяви, че ще се срещне с марионетния президент на Южен Виетнам". Според Гловински “новоречието" изпълнява делимитативна функция, то обозначава принадлежност към управляващите и към режима, като същевременно възпрепятства възникването на други социални езици или пък се стреми да се превърне в метаезик спрямо всички останали езици.

Самият факт, че анализът на “новоречието" е породен от “записки", от “злободневки", започнати в средата на шейсетте години, предопределя ориентацията на Гловински не към класическия период на петдесетте, а към по-късното време, когато “новоречието" постепенно губи монополното си положение в полската действителност и е принудено да влезе в схватка с другите “езици". Въпреки това то остава непокътнато и ако на места се модернизира, то е предимно на повърхността ­ по-скоро привидно, отколкото реално.

Анализите на Георгиев също не са насочени към годините непосредствено след войната, много често те засягат проблеми, които все още битуват в българското общество и не са запратени в “далечното минало". Още изборът на заглавието на сборника студии ­ “Нова книга за българския народ" (1991) ­ е много показателен в този смисъл. Като препраща към хапливата сатира на Стоян Михайловски (1856-1927) “Книга за българския народ" ­ гротескова “макиавелиада" за принципите на управлението, то загатва, че Георгиев далеч не смята темата си за “историческа", тъкмо напротив, той я възприема като необичайно актуална, като своеобразно огледало, поставено пред съвременното българско общество.

Той се интересува например как е бил изграден, утвърден и емблематизиран образът на Живковото семейство (дядо Христо, баба Маруца, доктор Мара Малеева-Живкова, Людмила Живкова), анализира значението на герба на Народна република България, конфронтира два семиотични процеса ­ непогребването на мъртвия Димитров и излагането му в Софийския мавзолей, т.е. знаковото обезсмъртяване, от една страна, и знаковото “погребване" приживе на цар Симеон II. Георгиев посвещава една студия на мястото на съкращенията в българското “новоречие" (вероятно също вдъхновен от Оруел), в друга се спира върху българската представа за Европа и иронично вметва, че и днешните призиви за влизане в Европа всъщност повтарят традиционния социалистически ритуал, целящ приближаването до великия съветски пример.

Въпреки всички тези “бягства" от полето на литературата, теоретиците никога не я изоставят ­ те я носят със себе си и в себе си. Те разглеждат всеки общокултурен проблем през призмата на литературата (Георгиев илюстрира българския път към Европа чрез разказите на Чудомир, а Гловински изследва литературния социалистически реализъм като поддиалект на “новоречието"), но не това е важното...

Достатъчно е да се вгледаме внимателно в някоя от студиите на Гловински, например в особено поучителната в методологическо отношение работа “Краткият курс на ВКП (б) като митично повествование". Да проследим логиката на изложението от дребните и незабележими съставки на текста от самото заглавие или идеологическото одобрение на титулната страница (одобрен от ЦК на ВКП (б) ­ 1938, разбора на глаголите, свързани със субекта “партия" през анализите на стилизациите на “пролетарския вожд" до обобщението за квазирелигиозния, сакрален характер на текста, за приликата му с “митичната нарация", на която е присъщо не разказването на историята, а създаването на един безпрекословен свят и определянето на обекта на вярата. Нещо подобно можем да видим и в споменатите размишления за “политическото семейство", където Георгиев борави с контрастната орнаментика на фигурите като дадени социални роли и посочва едни или други механизми за стилизация. На фона на така успоредните търсения ярко се откроява фактът, че и за двамата “дезертиращи" теоретици литературата сякаш остава на заден план, след като ги е подготвила аналитично за такива “приятни излети" отвъд границите на художествеността.

Литературата е до такава степен модел на универсума, че литературният теоретик ­ и бездруго претръпнал от модели ­ неволно разпознава и извън пределите на литературното привичните си опорни точки: знаковете и техните значения, а в по-конкретен план ­ образите, сюжетите, наративните стратегии, хронотопите или композицията. Многобройни са подходите, които теоретикът усвои при контакта си с литературните творби. Теорията на литературата се учеше от лингвистиката, черпеше вдъхновение от семиотиката, премери си някои математически модели, надзърта през плета на структурната антропология, културологията, историята, кокетира с психологията и психоанализата, обира трохите на философията и един господ знае какво още. Джонатан Кълър дори предлагаше да се говори не за “теория на литературата", а за “теория изобщо" ­ ето до каква степен е разширен нейният обхват и са разколебани границите й.

И така, за какво всъщност става дума ­ за загуба на идентичността на дисциплината или за поемане на инициативата сред хуманитарните науки, където до средата на века основен двигател беше езикознанието? Въпросът, повдигнат в началото на статията, се завръща в променен вид. Литературата е заседнала дълбоко в теоретиците си, но не чак дотолкова, че да не виждат съществуването на много други светове освен нея! И все пак достатъчно, за да констатират без изненада, че всички тези светове много приличат на самата литература. Оказва се, че вехтата тема “мимезис" позволява движение в обратна посока: към проблема как “външната действителност" подражава на литературата или с други думи, но без провокативно преувеличение, как може “външната действителност" да се моделира и интерпретира въз основа на теоретичния опит, придобит от литературната структура.