Уилям Дийл

web | Хулигани

Петстотин петдесет и шести ден: Вече сума ти време се влачим подир тоя откачен даскал на име Ним, който си разиграва коня по цялото течение на реката и мъкне със себе си някъде към стотина педали. От щаба ни съобщиха, че за местните жълтурковци той бил нещо като Господ, и се налага да заличим тоя духач от земята колкото може по-бързо. Аз им казвам, вие да не сте изкукуригали, или какво, ние сме само петима от екипа на СРБЧ, и да атакуваме това откачено копеле и още сто кукуригалника, дето се влачат с него?

Ако искате да свършим работа, дайте ми някъде към петдесет-шестдесет първокласни ловци на глави, Кит Карсън ще се справят, но аз трябва да съм луд, за да се нахвърля върху шибаната армия на Ним само с пет дула, пет пари не давам колко сме добри, а трябва да знаете, че ние сме най-добрите, казвам ви, да го знаете, идиоти. Само ние петимата сме гътнали някъде над триста шибани жълтурковци. Триста скалпа, хей, това не е майтап. Не е лошо за шест месеца на предната линия, и само петима души. Кориган, Френския хулиган, Пискуна, Джо Файнман и аз. Пет човека, една глава. Ние сме предпазени от заклинание. Всеки ден залагаме, започваме с двайсетарка, и всеки добавя по двайсетарка всеки ден, докато не сме закачили поредния скалп към колана. Първият, който гътне някой жълтурко, обира мизата. До този момент не сме събирали сума, по-голяма от осемстотин долара, или четири дни.

Така че днес отиваме да посрещнем корабчето и да вземем тая разпасана команда главорези, които ни изпраща щабът, а пък екипажът на лодката ги дрънка някакви, че все момент можело да бъде сключено примирие и войната вече й се виждал краят, а аз им казвам :" Разбира се, поредната партенка.", но екипът ми се хващат всички на тази педерастка въдица и купуват две бутилки Блак Джак от черния пазар и тъй като нямам нищо против пиячката тук, на предната линия, викам си, да вървят по дяволите ония духачи от щаба, момчетата ми го заслужават. Та пичовете от групата ми се наливат до козирката и аз седя цяла нощ като на тръни да не би тоя духач Ним да вземе да ни изненада и да ни пръсне задниците на всички. Цепнатооките си ги обичам на дневна светлина, да съм лице в лице с тях, но нощем, мерси, така че цяла нощ съм нащрек.

Стоя си така, а от главата ми не излизат думите им, че примирието щяло да бъде сключено всеки момент, и онова, дето ми разправяше онзи лейтенант, как му беше името?, май че Харис, онази нощ в Дау Тянг, за връщането ми в Цивилизацията и за това, дето всяка нощ щяла да ми отива нахалост, и боулинга и всичко останало. По дяволите.

Оказа се поредната партенка, разбира се, имам предвид приказките за примирието.

Още един ден в рая.

Петстотин петдесет и осми ден: Беше вълшебно. Предната вечер настигнахме Ним точно преди залез и ги опукахме много яко, цялата им шибана пасмина. Бяхме ги заградили здраво и направо ги съсипахме. Карсъните са направо истински откачалки. Режат глави, пият кръв, направо все едно че са ги пуснали всички от лудницата за най-опасните типове. Спипахме ги съвсем отблизо и момчетата ми си направиха страхотен майтап. Всички се сме се сдобили с помпи Ремингтън от оня момък, дето върти черна борса по реката, и този път решихме за разнообразие, да използваме само пушките. Заредихме ги с голямокалибрени патрони; те са поне инч дълги и тежат някъде над три унции и когато ги изстрелваш, рамото ти направо се разтърсва, а пък блъснат ли се в нещо твърдо, направо избухват. Удариш ли в центъра някой жълтурко, от него буквално остава само мокро петно, все едно че стреляш по дини. Казваме им "пръскачки".

Беше си чисто учение по стрелба. Този път шансът беше на моя страна и аз пръв пръснах жълтурко, и джакпотът беше мой. Шестотин долара. Девет скалпа. Добра работа свършихме за един ден. Единственият проблем беше, че тоя Ним и двайсетина от отрепките му успяха да се измъкнат.

Така че тази сутрин ги сгащихме в една малка долина с хълмче по средата, все едно конус в съд за кейк. Гората е гъста, така че викам въздушна подкрепа и обработваме мястото със сълзотворен газ. Жегата е страшна и се разпръсваме в кръг по периметъра, и сервираме порцията на тия педали и газът започва да се смесва с потта им, и изведнъж един от нашите Кит Карсън, се изправя, започва да души въздуха като хиена, сочи надолу към храстите, а оттам изскачат някъде към петнайсет отрепки, с изкарани ангели и пищят, та се късат. Здрава работа е тоя сълзотворен газ. Нашият Кит Карсън само вдига помпата и пръсва главата на първия, ей-така, сякаш за забава, и после казва на останалата пасмина да застанат с ръце на тила, и те всички послушни изпълняват като ученички. И после им хвърли такъв бой, както си бяха с изгарянията от газа, и очите им изскочиха от орбитите. Също както пребиват куче с камшик, толкова бой поеха, че накрая заприличаха на парцали. Така че като направихме една сметка, видяхме, че са останали не повече от пет или шест живи. Шибаният Ним го нямаше сред стройните им редици.

Имам си една Америкън 180, мъничка ръчна картечница, която спечелих на покер с едни цивилни педали в Сайгон, стреля с куршуми 22 калибър, трийсет парчета в секунда. Можеш да пробиеш дупка в тухлена стена, ако ти е кеф. Точно така звучи, също като зъболекарска машина:

Бжжжжжжжжт, бжжжжжжжжжжт.

Ей така. Господи, направо произведение на изкуството. Две от тях да бяха имали нашите момчета тогава, Аламо нямаше да падне. Нали разбираш какво имам предвид, тук човек се учи бързо, стиснеш ли ги здраво за врата, няма къде да мърдат и всичко си изпяват. Викам пред мен един от тези мръсни копелета, задавам му въпрос, той си стои така ням на четири фута пред мен, и аз му задавам един откос.

Бжжжжжжжжт.

Полита в пръстта, и размахва крайници, и след секунди е по-мъртъв и от вмирисана риба. Викам следващия, питам и него къде е тоя шибан педал Ним, той започва напрегнато да мисли и...

Бжжжжжжжжжжжжт.

Поредната вмирисана риба. Третият вече изпява и майчиното си мляко. Тия педали не са ме кръстили току-така за нищо Мосьо Морт. А то каква била работата, има едно малко езерце в подножието на хълма и Ним се е заровил там в една дупка. Викам пак подкрепа от въздуха, хеликоптерите пристигат и този път пилотът, дето още млякото по устата му не е изсъхнало, изскача и се цепи, къде бил лейтенантът, а аз му казвам, че такова животно у нас нема, аз съм сержант и аз отговарям за бойната част, а той ми ги плещи едни такива, че тази нощ встъпвало в сила примирието, такъв значи му бил проблемът, това било официалното становище, какви приказки, Боже Господи, и той бил пратен да го обяви по служебен ред. "Хайде да приключваме, вика, остават само още няколко часа, да не се формализираме", а аз му казвам, "Слушай ме добре, ти, дребно розовобузесто педалче, това мръсно копеленце вече ни разиграва цяла седмица и каквото и да стане, слизаме долу и пипваме за врата тоя педал, така че стига вече с яденето на лайна". Той пък целият става като домат и аха-аха да се пръсне, и заеква "Ще напиша доклад за вас. Как се казвате, мистър?", а аз му казвам :"Само им кажи, че Мосьо Морт те е оскърбил и ще те възнаградят с шут в задника, това ще ти е наградата, разбра ли, лайньо нещастен?", а той вече почва да пелтечи и се мъчи да се помпи, вика ми "Не ми ги раздавай като стрелец от Дивия Запад, кажи ми как се казваш?", а аз му казвам "Парвър, П-а-р-в-ъ-р" и му го диктувам буква по буква, като после добавям "Или ще ни качиш на шибаната си птица, или някой от нас ще го направи. Отиваме ей там на оня хълм и нямам намерение да прекарвам хората си през шибания газ".

Както и да е, вразумих го, качихме се на хеликоптера и прелетяхме до хълма и езерото беше там, също както ни го беше казал и жълтуркото, а наоколо още висят ивици като парцали подмятани по въздуха от газа. Пускаме въже и слизаме долу в кладенеца, стигаме до пещерата, влизаме и що да видим! Шибаният Ним се е проснал на може би двайсетина фута от входа. Страхотна гледка! Кръстосал крака при глезените, лежи гол като пушка. Целият е покрит от тия язви, дето ги причинява газът, очите му са безформени издутини, а устата му пуши от газа, също като някое бясно куче. И тоя шибан четиридесет и пет годишен даскал се мисли за някакъв Фидел Кастро или кой знае още боклук, и диша още гадината му с гадина, да не му се надяваш, ама сляп като къртица. Изведнъж обаче се раздвижва и посяга наоколо да докопа една М-16, а всички знаем как се е сдобил с нея, това дребно копеленце, така че заставам зад него и

Бжжжжжжжжжжжжжжжт

Представлението свърши, отпадък. И в следващия миг, не знам откъде ми дойде, може би защото, нали разбирате, това е последният ден от тая шибана война, и човек иска да вземе колкото повече може от нея, дърпам мачетето от Файнман, замахвам и главата на отпадъка се търкулва в пръстта, ей така, пльок, страхотно густо. А тоя нещастен тъпанар за малко не повърна, можете ли да си представите? След всичко това, на което е станал свидетел. Хвърлям трофея в торбата за амуниции, и я връщам на останалите да я видят. Какво пък, по дяволите, и те имат право на това. Ако искаш, наречи го глезотиите на войната.

Последният ден: Тоя път партенката се оказва вярна. Връщаме се на реката и всичко е свършено. Всички ликуват, пеят като луди, а нашият черноборсаджия черпи наред. Не съм и предполагал, че ще доживея този ден. Стрелят с ракети и фойерверки, и с какво още не, сякаш е шибаният му Четвърти Юли, а аз само си седя така и от главата ми не излизат думите на лейтенанта, да проспиването. Само че той никога не говореше за това, какво ще е когато всичко свърши, сигурно защото никой от нас дори и не е смеел да си го представи. Работата е там, авер, че се връщаме в Цивилизацията без никой да ни пита дали ни харесва или не. Край. Изгониха ни от Рая.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.