Уилям Дийл

web | Хулигани

Четириъгълникът представляваше един тревясал квадрат, обграден от три страни със стари тухлени складови сгради, които сигурно датираха още от времето на федералистите, а реката оформяше четвъртата му страна. Паркът беше насечен от алеи с паваж; в центъра му под под едно знойно и бронзово небе блестеше слънчев часовник. В един от ъглите на зеления оазис стърчеше голям дъб, напукан от годините, който хвърляше единствената сянка наоколо, макар че до този момент никой не беше потърсил закрилата й. Почти не се долавяше и полъх на вятър.

Стигнахме в дванайсет без пет. Паркът започваше да се пълни с млади красиви момичета в летни памучни дрехи и мъже, които изглеждаха неловко и се чувстваха неудобно в официалните си костюми; повечето от тях бяха наметнали саката по раменете си. Една сергия за хотдогове правеше рекорден оборот. Приятно място да се наслади човек на обяда си, въпреки жегата.

Сийкоуст Нашънъл се намираше на първия етаж в една от сградите. От другата страна срещу нея беше Склад номер 3, където на следващия ден ми предстоеше приятна среща със Сам Дънлийви. Третата сграда минаваше надлъжно между тях, и гледаше към парка и реката, се оказа една стара едноетажна къща, превърната в морски музей.

Седнах на една бетонна пейка близо до ъгъла на ъгъла на банката, така че да държа под око и двата входа, и зачаках ДиДи. Не ми се наложи да чакаме дълго. Малко след пет двете с Ларк излязоха; страхотна двойка, която завърташе вратовете на всички срещнати мъже.

Тя ме загледа несигурно докато се приближаваха, сякаш не беше сигурна дали още си говорехме. Разчупих леда.

- Тъкмо си мислех, че може би ще е най-добре да забравим бизнеса и да си останем приятели - казах аз.

Ларк мигновено прецени ситуацията.

- Какво ще кажете за хотдог и кокакола? - предложи тя. - Аз черпя.

Двамата с ДиДи си поръчахме по едно и от двете и Ларк плъзна към сергията, секвайки всички разговори по пътя си.

- Ти беше права тази сутрин - казах аз. - Щеше да бъде крайно нечестно да свършиш онова, за което те бях помолил, и още съжалявам.

- Какво значение има? - отвърна тя, все още наежена. - Ти така или иначе си получи номерата. Твоят приятел успял да убеди Ларк, че така изпълнявала патриотичния си дълг към Отечеството.

- Очевидно той има далеч по-добър подход към жените от мен - направих опит да се пошегувам аз.

- О, не бих казала това - отвърна тя, все още без да ме погледне.

Тръгнахме из парка и аз я хванах под ръка, насочвайки я към големия дъб, далеч от любителите на лятното слънце. Тя изведнъж рязко се извърна и ме погледна право в очите, усещайки колко съм напрегнат.

- Нещо не е наред - каза тя. - Усещам го. - И след миг възкликна: - Тони! Нещо му се е случило!

Кимнах и неловко изрекох:

- Страхувам, че са лоши новини.

Очите й в миг се изпълниха със сълзи. Удивително е как хората разбират още преди да им го кажеш.

- О, Господи - изстена тя. - Той е мъртъв, нали?

Кимнах тъпо, опитвайки се да измисля някакви думи, с които да я утеша, думи, които не съществуваха.

- О, не - изплака тя. Гласът й беше невзрачен и далечен шепот.

Строполи се върху мен като сламена кукла, изпразнена от пълнежа си. Обгърнах я и дълго време останахме така под дървото. Усещах как тялото й се стяга на възли в опита си да овладее хълцанията, после възлите се превърнаха във вълни от мъка, които окончателно я сломиха и тя се разрида безутешно. Приведох я на тревата и седнах до нея, притиснах я до себе си, залюлях я напред-назад, сякаш беше дете, току-що загубило първата си кукла.

Видях Ларк да се връща през площада награбила цяла камара хот-догове. Замахах й с ръка и тя тръгна към нас. Разбра какво се е случило още преди да ни доближи. Втренчи се в мен с въпросителен поглед. Не каза нищо, само седна до ДиДи и започна да разтрива гърба й, опитвайки се да сдържи сълзите, бликнали в собствените й очи.

Както си седяхме под дъба, погледнах към банката и зърнах силуета на Чарлз Сийборн застанал до прозореца. Бързо отстъпи назад когато проумя, че съм го видял. Хвърлих поглед към прозорците от третия етаж на Склад Три. Не знам какво очаквах да видя, може би Дънлийви да изпраща семафорни сигнали през парка на банкера. Прозорците бяха празни; все едно беззрачни очи се взираха сляпо от старото здание. Цялата власт, някога управлявала Дюнтаун, изглеждаше концентрирана върху този тревясал квадрат, само че сега сякаш беше заменена от страха.

Петнайсет минути останахме под дървото, опитвайки се да успокоим ДиДи. Накрая тя събра сили да запита какво се е случило.

- Нещастен случай на кораба - излъгах аз. Нямах куража да й кажа истината в този момент. За пръв път от Виетнам досега изпитвах отчаяна мъка заради един човек озовал се от другата страна на закона.

Каквото и да беше направил Тони Лукатис, знаех отлично какви демони са го обладавали до смъртта му. Доу, обещанието на Уиндсонг, прекрасният живот, същите онези демони, които ме бяха държали в ноктите си, бяха изкривили всичките ми ценности, и ме бяха опустошили емоционално след Виетнам. Спомних си деня, в който написах писмото до Доу и Шефа. Сякаш историята се повтаряше отново, само че този път не можах да се скрия зад листа хартия. ДиДи беше до мен и трябваше да се изправя лице в лице с мъката й, да я докосна, да усетя сълзите по лицето й.

Накрая тя започна да задава неизбежните въпроси, на които още нямах отговорите.

Къде? Кога? Дали се е удавил? Вероятно. Дали е правил нещо нередно когато се е случило? Не бях сигурен. Къде е тялото му сега? Не знаех. Дали е било много болезнено. Не, отвърнах честно аз, не мислех, че се е мъчил когато е умирал, смъртта е била много бърза към него.

- Слушай - казах аз, - има нещо, което трябва да свърша. Ще кажа на Сийборн какво се е случило. Заведи я у дома, Ларк. Извикай лекари и й дай успокоително. Ще дойда още при първата възможност.

Отведохме я до колата й и Ларк седна зад волана. ДиДи остана безмълвна до нея, взирайки се през сълзи в нищото.

- Проклятие, проклятие, проклятие! - изкрещя изведнъж тя, с гняв надвил за миг мъката. - Проклети да са всички! - И тя захлупи лице в шепите си.

Костеливите пръсти на Сийборн танцуваха по ръба на пусто бюро с размерите на футболен стадион. Опитваше се да изглежда зает когато почуках на вратата му и влязох без покана. Беше разтревожен, с очи разширени като на уплашен фавън.

Офисът беше достатъчно голям да побере безпроблемно огромното бюро, и беше също толкова пуст. Зад стола с високата облегалка на бюрото, обърнат към вратата, висеше един маслен портрет на мъж с упорит поглед и сатанински вежди, извити в краищата, и несимпатични очи. По костюма отгатнах, че мъжът от портрета беше старецът на Сийборн. В офиса имаше още една картина, за която предположих, че изобразява още един член от фамилията Сийборн. Иначе стаята беше гола като хамбар след трета поредна сушава година. Той понечи да възрази, когато влязох, но аз го прекъснах.

- Убит е братът на ДиДи Лукатис - казах аз. - Ларк я отведе у дома й. Казах им, че ще ви предупредя.

- Господи! - възкликна той. - Какъв ужас! Какво се е случило?

- Нещастен случай с кораб - казах, доразвивайки новата лъжа. - Прекарал е два дни във водата. Хищниците са го оглозгали здравата.

Лицето му посивя при думите ми.

- Какво мога да направя? - запита полугласно той, сякаш задаваше въпроса на самия себе си.

- Малко разбиране и внимание ще помогнат.

- Разбира се, разбира се - изрече бързо той. Сякаш нещо не му даваше да произнесе други думи. След известна пауза внимателно запита: - Това има ли нещо общо с... ааа,...

- Убийствата ли? - подсказах му галантно аз. Той потрепера при думата. - Откъде ви хрумна?

- Брат й беше загазил по едно време - изрече той с глас, с който сякаш споделяше някаква голяма тайна.

- Чувах нещо. Не мога да ви отговоря на този въпрос. Точно сега в момента съм далеч повече загрижен за ДиДи, отколкото причината, поради която е загинал брат й.

- Разбира се, разбира се - забъбра той. - Каква ви е на вас? - запита ме той изведнъж.

- Просто приятел - отвърнах. - Всички имаме нужда от тях, нали знаете.

Оставих го седнал в просторния му и празен офис да си изтрива избилата над горната му устна пот.

На излизане от банката се разминах с един дребен и разбързан човечец с черна коса и хиперактивни очи, прегърнал чантата към корема си. Лу Коен правеше обичайния си депозит за деня. Смъртта не нарушаваше с нищо порядъка в Дуумстаун.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.