Уилям Дийл

web | Хулигани

Облякох си най-овехтелите дънки, една избеляла памучна риза, възможно най-тъпите ботуши, едно старо яке от времето ми в отряда за борба с наркотиците, пъхнах си магнума под мишницата, а в кончова на ботуша плъзнах един 22 калибров автоматик с тъп нос. Беше станало почти осем когато потеглих на юг по шосе 35.

Доу не ми излизаше от ума, а сега към нея се беше присъединила и ДиДи Лукатис. Явно бе оставила съобщението собственоръчно, защото беше написано на ръка.

Скъпи Джейк,

Ти вероятно не ме помниш. Последният път, когато те видях, бях едва навършила 15 години. Трябва да говоря с теб за една много важна и неотложна работа. Записала съм ти и телефона си. Ако случайно се разминем, ще бъда в Касабланка след десет вечерта.

Един стар приятел,

ДИДИ ЛУКАТИС

Беше последвано от постскриптум с телефонния й номер. Бях опитал да й позвъня, но никой не ми отговори. Бих пренебрегнал обаждането й, ако не бяха две съществени причини. ДиДи Лукатис беше сестра на Тони Лукатис, а Тони Лукатис на времето е бил любовник на Доу. Това автоматично гарантираше, че ще й се обадя. Но Бабс Томас също така ми беше казала, че ДиДи Лукатис е личната секретарка на моя любим дюнтаунски банкер, Чарлз Сийборн. Това беше от изключителна важност. Тя можеше да знае много за взаимоотношенията на Лу Коен със Сийборн.

И после се замислих за Доу. Първите й две обаждания бяха простички и съвсем делови: "Моля, обадете се на мисис Рейнс за таксата за жребеца." Прекрасно и пестеливо. С последното си обаждане ме известяваше, че вечерта няма да я има у дома, но мога да й се обадя сутринта след десет. С това искаше да ми каже, че Хари се е върнал в града. Внезапно усетих силна нужда да я видя, само защото нямах тази възможност, и изпитах известно чувство за вина, че не й се бях обадил по-рано през деня.

Бензиностанцията на чичо Джоли секна всичките ми приятни размишления. Не беше трудно да я види човек; щеше да е далеч по-трудно да не я открие.

Изглеждаше като футболен мач в петък вечер. Един областен полицай регулираше движението, по-голямата част от което се вливаше в същия прашен път, по който се устремих и аз. Някъде към две мили плътно следвах тълпата заобиколен от борови дървета и палмови храсталаци, докато накрая се добрах до паркинга. Сред напуканата и олющена боя с мъка прочетох табелата: ПАРКИРАЙТЕ ТУК ЗА БЕНЗИНОСТАНЦИЯТА НА ЧИЧО ДЖОЛИ.

Имаше най-малко сто коли.

Парирах сред прашни шевролети и додж, понтиаци с високо повдигнати задници, и пикапи с ловни пушки окачени но стойки до задните стъкла, и се слях с тълпата. Тъкмо подминавах един от онези камиони с огромни гуми високи повече от човешки ръст, когато вратата му се отвори и отвътре се провря карамеленото лице на Муфалата Хлапака.

- Да не си сбъркал улицата? - запита ме той.

- Какво правиш тук? - върнах му въпроса.

- Просто си държа под око територията.

- И аз.

- Само спокойно, бебчо. Тукашните получават нервни тикове от непознати физиономии.

- Ще ми кажеш ли все пак какво става?

- Искаш да ми кажеш, че не знаеш защо си бил толкова път чак дотук ли? - запита ме той, без да вярва на ушите си. - По дяволите, човече, пък си мислех, че си ясновидец. Това са кучешки борби, бебчо.

Това вече надхвърляше всичко.

Кучешките борби бяха последното нещо на земята, което очаквах да видя тук. Бокс с голи ръце, порно-шоу, карнавал, какво ли не ми беше минало през ума, когато видях върволицата от коли устремила се насам, само не и това.

- Кучешки борби - повтори той. - Май не са ти любимия спорт, а?

- Господи, кучешки борби. Не знаех, че такова нещо още съществува.

- Е, сега вече знаеш, човече, защото за това става дума.

- Да не мислиш да арестуваш тоя народ?

- Кой, аз? Сам? По дяволите, човече, ако бях такова куку, изобщо нямаше да имам никаква линия на живота. Тия хора вземат увлечението си много присърце. Да не искаш да прекараш времето до Деня на Страшния съд в гористите блата на южната шибана Джорджия? Ако бях на твое място, щях веднага да си плюя на краката и да благодаря на Бога, че съм оцелял.

- Нямам намерение да създавам никакви неприятности на когото и да било - опитах се да го уверя аз.

- Тогава какъв вятър те довя тук, по дяволите?

- Получих покана за среща.

- Ти наистина си страхотен. Стик ми разказваше за теб. "Той е страхотен, вика". Само дето забрави да уточни какъв точно, а именно, че си страхотен кукуригалник.

- Е, нали знаеш как е, когато се озовеш в непознат град - казах. - Готов си на какво ли не, само да падне малко веселба.

Гледахме как прииждаше множеството от мъже с филцови шапки, работни комбинезони, и презрамки, куп преуморени жени в парцалите на Армията на Спасението, влачещи със себе си четири и пет-годишни деца, проследихме развоя на няколко приятелски спора за кучешките достойнства, видяхме как двама обсипани с лунички гимназисти се устремиха в храсталаците да разрешат правото за притежание върху едно здраво парче, което на външен вид изглеждаше най-много тринайсетгодишна, ако не се броеше бюстът й, върху който спокойно можеше да се сервира семейна вечеря за Деня на благодарността, видяхме жена да води за ръка чедото си, способно за нула време да омете пържола за два долара, и няколко чернокожи, само мъже, с обветрени и напукани лица, от които не слизаше усмивката.

Със свечеряването се довлякоха и почетните гости на тържеството, група наострени с ъгловати лица дилъри в костюми от полиестер. Тъмни субекти, общо двадесет на брой, движещи се вкупом. Римляните пристигнаха, време беше да започва празненството.

- Типове от конната писта - обади се Муфалата. - Никога не им стига на надбягванията. Само ги погледни тия типове, човече. Престъпници. А, ето го пристига и най-главният.

Това сигурно беше императорът - в един сребристосив Линкълн дълъг достатъчно да побере цяло коледно увеселение. Колесницата спря да си побъбри малко с пазача на пътя.

- В онази кола се намира Елрой Лютер Грейвз - съобщи ми Муфалата. Сега вече ми ставаше ясно какво диреше той тук.

- Елрой Лютер?

- Така се казва, бебчо. Елрой Лютер Грейвз.

- Не е лошо да го знае човек - отбелязах аз и реших да зърна по-отблизо човека, към когото всеки изпитваше такова огромно уважение. Тъкмо обаче се запътих към лимузината и се блъснах в някаква много солидна преграда. Оказа се ръката на Муфалата Хлапака. Той никога не гледаше събеседника си при разговор; погледът му винаги се рееше някъде в пространството.

- Аха - изкашля се той.

- Аха? - изкашлях се аз.

- Аха. Изходът е от другата страна.

- Да го духа - изръмжах аз.

Муфалата отдръпна ръката си.

- Окей - каза той, - но да знаеш, че си на негова територия, човече. Тук няма място за шеги.

Размислих върху думите му. Хлапака искаше да ми каже, че това тук е територия не само на Грейвз, но и негова.

- Не знаех, че си тук по работа - казах. - Извинявай.

- Няма защо. Така стоят нещата. После ще ти разкажа с подробности.

- Добре. Значи действаме според твоя сценарий.

- Така е добре - каза той. - Значи така, тактиката на Хлапака е следната: дръж се нехайно, не стъпвай накриво, не се набивай много в очи, зяпай си небрежно, но си имай три наум.

- Може ли да възникнат неприятности тук?

- Стъпи ли някъде кракът на Елрой Лютер, неприятностите вече са там. Той ги привлича така, както кенефът мухите.

- Добре, а ти лично очакваш ли неприятности?

- Току-що ти отговорих на въпроса - каза Хлапака и си затвори устата.

- Ще позяпам малко наоколо - реших аз.

Последвах сребърната колесница на стотина ярда надолу по пътя, където той свършваше при едно старо крайпътно ханче, голяма сграда с конусовиден покрив, прозорци с дървени щори и силен шум вътре.

Там бяха и кучетата. Страховити кучета. Не онези безобидни създания. Това бяха настръхнали, озъбени, ръмжащи кучета, ръфащи с пожълтели зъби железата на клетките си. Усетих как кожата по ръцете ми настръхва.

Общо изброих някъде към триста и петдесет души, най-много четиристотин, нагъчкани като сардели вътре, всеки от тях платил по десет долара за вход, всеки мъж, жена и дете, на гиганта до входа. Той беше плешив и с черна брада, с работен комбинезон без риза, с ръце като автомобилни гуми и гъсти къдрици по раменете. За всички онези, които не биха се впечатлили от размерите му, от страничния му джоб небрежно се подаваше дръжката на един 38 калибров полицейски специален.

Когато тълпата извън арената изтъня до половин дузина души, от предната седалка на линкълна се измъкна един висок и сух като върлина чернокож мъж. Задният прозорец безшумно се спусна, той се пресегна вътре и измъкна цяла бала банкноти достатъчни да издуят и най-дълбокия джоб. За миг мярнах едно красиво тъмнокожо лице до прозореца. Бях си представял прословутия Грейвз Носа като някаква маймуна. Но ако това беше именно той, а аз бях почти уверен, това означаваше, че той е смърт за жените. По-възрастен от представата ми, някъде към 45, плюс-минус две години. Гъстата му къдрава коса вече сивееше по слепоочията, а над едното му око се врязваше дълбок бeлег, друг над лявото ухо му беше донесъл светлосив кичур. Носът му беше прав и не по-голям от моя. Носеше слънчеви очила със златни рамки. Предполагах, че с тях лягаше и ставаше.

Стъклото се издигна без всякакъв шум и кльощавият се запъти към задната врата на Чичо Джоли. Значи ето какво представляваше тази дупка. Грейвз Дългоносия беше банкерът. А тази къща беше банката му.

Запътих се към вратата. Десетачката ми изчезна в лапата на контрольора. Поне шест пъти ме измери с черните си като въглен очи преди да ми кимне да влизам.

В лицето ме лъхна като вряла вода шум, жега и букет миризми. Около ямата в центъра бяха издигнати концентрични редове. Кани с контрабандна ракия се подаваха нагоре и надолу по редовете. Някои от семействата си бяха донесли кошници с провизии, които унищожаваха с вълчи апетит в очакване шоуто да започне. Димът от цигарите се стелеше около половин дузина двеставатови крушки окачени над дървения подиум.

Повечето от тълпата спокойно можеха да минат за разорени фермери, каращи я на социални помощи, но така изглеждаше до момента, в който представлението започна. Тогава стана ясно, че тук бяха представени само хора като генерал Грант и Бен Франклин.

Мястото изведнъж се превърна в тютюнев аукцион. Човекът на Грейвз застана в средата на ринга и направляваше шоуто с отегчения финес на метр д'отел. Съсухрено старче със злобна физиономия и рошава бяла брада, когото взех за чичо Джоли, стоеше зад него с дебела пачка билети за кино, като раздаваше талонче при всяко залагане, след като драскаше нещо по тях, очевидно размера на облога и името на кучето.

Тук циркулираха много пари, големи пари. А това беше само първият бой. Клайд Барроу като нищо можеше да се пукне от завист при тази гледка, след което нямаше да му остане нищо друго, освен да си подаде оставката.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.1999, (1)

Други публикации:
Хулигани, София: Бард, 1995.