Уилям Дийл

web | Хулигани

Магнитофонът отдавна се бе извъртял и се изключил; бях придърпал якето си върху нас, макар и да изпитвах особена нужда. Топлото й тяло лежеше до моето като одеяло. Не говорехме много, само си лежахме така в мрака плътно притиснати един в друг. Мина половин час и изведнъж повикващото ми устройство развали магията, подобно на телефон останал откачен прекалено дълго време.

Размърдах се и внимателно я раздвижих, за да се протегна до кея, и да преровя джобовете ни дрехите си докато накрая го напипах и го изключих. Часовникът ми показваше единайсет и петнайсет.

Тя се изви и се притисна отново в мен, като въздъхна.

- Какво беше това?

Чудех се кой ли може да ме търси по това време на нощта.

- Повиквателят - прошепнах в отговор аз. - Трябва да се обадя до офиса.

Тя се надигна някъде около инч, разрошена главица, и ме изгледа с полуотворено око през надвисналите кичури коса.

- Кое време е?

- Единайсет и половина.

- И по това време трябва да им се обаждаш?

- Работното ми време е същински ад.

- Смешно. А и освен това е още много рано да си тръгваме.

- Имаш съпруг, нали не си забравила?

- Имам съпруг в Атланта за през нощта - отвърна тя. Погледна ме и се усмихна. По лицето й не личеше и следа от разкаяние. Беше по-невинна и от петгодишно дете.

- Може да се обади.

Тя отново се сгуши в мен.

- Няма. Далече от очите, далече от сърцето. А и освен това той ми има вяра.

Това изобщо не ми хареса. Вината ме сграбчи за стомаха като жестока язва, но това нямаше нищо общо с Хари Рейнс. Непрекъснато се залъгвах, че това е било неизбежно. Размърдах се повторно и се пресегнах за дрехите си. Тя се изправи и приседна, облегна се преградата както си беше без дрехи, а дивните й форми се очертаха от отиващата си луна.

- Още - прошепна тя. - Искам още. - Но гласът й повече настояваше, отколкото молеше.

Нов пламък лумна в слабините ми, но старите дяволчета отново пълзяха упорито назад; вина, безсилие, ревност, недоверие.

Покрих я пак с якето си.

- Дай ми малко да си поема въздух - казах с принудена усмивка.

- Преди никога не си ме молил за почивка - отвърна тя, полагайки ръка върху гърдите ми.

- Тогава тренирах всеки ден.

- Моля те, върни се - изрече тя докато се обличах.

- Никога не знам какво ще стане дори и след половин час. Може вече да летя към Аляска.

- Не.

Изсмях се.

- Не ли? Какво искаш да кажеш с това не?

- Толкова години те чаках да се върнеш. Не можеш просто така да станеш и си заминеш, точно както тогава.

Тя притвори очи и положи глава върху ребрата на лодката.

- Когато те видях онзи ден в ресторанта вътре в мен нещо пламна. А тази сутрин на хиподрума... Всичко се връща... като на приливни вълни. - Тя отвори очи и ме изгледа. - Това се случи, а то не беше от онези неща, за които човек задава въпроси. Разбираш ли какво имам предвид?

Мигновено пред очите ми изплава спомен; еротичен. Месеци наред след като Шефа ми беше изпратил онова негово прощално писмо фантазиите ми не ме оставяха дори и за секунда свободен. Неуправляеми, те бяха като стъклени стени, отделящи ме от действителността. Фантазиите ми представляваха невъзможни мечти, като например че тя ще застане на прага ми посред нощ, за да ми каже, че не може да преживее и миг без мен; че ще я открия сгушена в ъгъла на някой ресторант. Търсех я навсякъде, където ми стъпеше кракът, в супермаркетите, зад прозорците на колите, с които се разминавах по магистралите. Бях си купил даже и евтин бинокъл, за да мога да гледам ложата на Шефа на стадион Санфорд през футболните уикенди. Мислех си, че ако успея да я зърна дори и за миг, това ще ми помогне. Накрая проумях опасността от фантазиите. Те се намъкват в кошмарите и после изчезват, но раните по душата остават завинаги. Тази нощ не можеше да отмени този факт, макар че фантазията се беше превърнала в действителност.

Усетих как бронята ми подобно на стоманена кожа се изхлузва от тялото ми.

- Не си отивай пак - изрече тя. - Поне известно време остани. Нека да опитаме.

Усетих как в мен се размърдаха първите пристъпи на гняв, не много силен, но достатъчен, за да разреди малко напрежението ми.

- Не се случи точно така, както го обясняваш - казах грубо аз.

- Шефа беше виновен. Той никога не разбра какво точно изпитвахме един към друг.

- Напротив, той разбираше отлично какво става между нас.

Тя отведе поглед, подхвърляйки безцелно ъгълчето на памучната си рокля.

- Хей, Джейк, ти познаваш Шефа. Той винаги успяваше да убеди човек в правотата на думите си. Никой никога не можеше да спори с него.

- А може би някой е трябвало да го направи.

Тя се втренчи няколко секунди в очите ми.

- Защо не го направи?

Не знаех как да отговоря на този въпрос.

- Може би от гордост - беше единственото което можах да измисля.

- Всички страдаме от нея, нали - кимна тя.

- Знаеш ли, доста е трудно да свикнеш с действителността, че си неудачник на двайсет и една години само защото си се родил със слаби глезени. Това ме накара да преоценя някои от моите ценности.

- Джейк - изрече изведнъж тя, променяйки в миг настроението си. - Искам да ми разкажеш за Теди.

- Написах ти всичко, което беше известно.

- Искам да го чуя от теб.

- Защо, за Бога?

- Защото само тогава мога да разбера дали е вярно и ще го забравя, веднъж и завинаги.

- Вярно е, повярвай ми. Не мога да го повторя, Доу. Не принадлежи към най-приятните ми спомени.

Беше толкова отдалечено в миналото, че почти бях забравил лъжата си. Пред очите ми беше само героичното, една истинска древногръцка трагедия.

- Време е да оставиш Теди в покой - изрекох меко аз. - Забрави войната. Това не беше действителност, а лудница. Спомняй си го такъв, какъвто беше, когато го бутна в залива. Точно това би искал и той.

И тогава тя заплака, много тихо, сякаш да не ме раздразни.

- Той би бил щастлив, че ние сме заедно тук. Той беше за нас с цялата си душа, Джейк.

- Знам.

Тя продължи, без да обръща внимание на сълзите.

- Като си мисля за онова време, спомням си всички нас накуп. Такива блестящи перспективи имахме, и нищо не стана. Всичко отиде по дяволите и така си остана. Непрекъснато само ми отнемат неща от мен. Първо теб, после Теди, после... о, всичко ми отнеха.

- И после какво? Ти започна да казваш нещо, довърши го.

- Има много после. Имам си един кон, чудесен жребец, кавказка порода. Беше истински огън. Шефа ми го подари на тридесетия ми рожден ден. Каза, че Файърфуут¹ - това беше смешно има, но той имаше едно бяло петно на единия си крак, така че го нарекох Файърфуут - та той каза, че двамата с Файърфуут ще останем млади заедно. Исках да го яздя, о, как исках да го яздя. Но тогава Хари се захвана с тоя хиподрум. Като че ли Дюнтаун му беше недостатъчен. Нямало да бъде в реда на нещата, каза той, съпругата на комисионера по конните надбягвания да язди. Така че сега Файърфуут го използват за оплождане. И когато отивам при него, той тича по ливадата към мен с високо вдигната глава, толкова е горд... толкова искаше да препуска, за това са родени всички чистокръвни коне, Джейк, това им е съдбата, да доказват себе си. Той наистина заслужаваше този шанс. Дори и едно животно си има своите права.

Тя спря и откъсна със зъби още един конец от роклята си, поигра си малко с него, и после се обърна към мен.

- С всичко е така откакто си отпреди. С всичко.

- Вярвам ти - произнесох горчиво аз.

- Сякаш никой човек не е това, което изглежда - продължи ядосано тя. - Отпървом Хари ми напомняше за теб. Беше страшно забавен, и се смееше като луд и ме караше и мен да се разсмивам до сълзи. И точно тогава Шефа реши да излиза в пенсия и Хари само за една нощ стана друг човек. Само бизнес, бизнес, бизнес!

- Така е. Хванеш ли се на хорото, играеш до края.

- Не знаех, че е толкова амбициозен. Изведнъж Финдли Ентърпрайсиз му отесняха. После дойде ред на политиката, а след нея и хиподрумът. Всеки път изскача нещо ново. Той е като някой мъж на крайбрежен кораб; никога не спира. А аз не исках да бъде така. Нямаше никаква причина за това. Разполагаме с далеч повече, отколкото имаме нужда.

В продължение на няколко секунди изпитах искрено съжаление към Рейнс, защото го разбирах много добре. Хари Рейнс изпитваше нужда да се самодоказва. Той не можеше да се задоволи с ролята на примерен съпруг на Доу Финдли, и поради тази причина аз го уважавах. Чудех се дали и аз нямаше да постъпвам така, ако бях на негово място. Не произнесох нищо, само слушах. Не изпитвах особено уважение към политическите му пристрастия. За мен политиците обикновено бяха едно стъпало над банковите обирджии и развратителите на деца. Това си беше чисто мой проблем, разбира се, но досега не бях срещал и един от тях, когото да харесам или да му имам вяра.

- Обичам Хари - продължи тя. - Само че вече не съм влюбена в него. Той вече не е Хари, той е губернаторът Рейнс.

- Може би и той си има неприятности - подхвърлих аз докато си закопчавах ризата.

- Хванал съм тигъра за опашката, само това повтаря всеки ден.

- По-скоро е слон увиснал на тънко въже.

- Толкова ли е страшно? Да не е в опасност? - запита тя.

- Не знам. Честен ли е?

- Шефа вярваше... вярва в него.

- О, значи Шефа го е избрал - произнесох аз. Коментарът ми беше повече от жесток. Съжалих за репликата си още в мига, в която думите се откъснаха от устата ми.

Тя се изправи с гръбнак изпънат като струна и приглади роклята си.

- Аз го избрах - изсъска тя.

- Извинявай - казах аз. - Така или иначе, не ме вълнува особено какво мисли Шефа, Доу. А ти какво мислиш?

Тя придърпа роклята си, но не я закопча, и ми върна якето.

- Не мисля, че е способен да бъде непочтен.

- Чудесна форма на изразяване на доверие.

- Аз самата се мъча да бъда почтена. Да не си дошъл заради нещо, свързано с хиподрума?

- По дяволите, не съм сигурен в нищо - отвърнах аз. - Нов съм в тоя град. Мога ли да използвам телефона в къщата?

Тя отвори един метален шкаф на стената в къщичката, протегна ръка вътре и измъкна един стенен телефон, подаде ми слушалката и се облегна на стената, без да отделя погледа си от мен.

Набрах номера на бойния щаб и Дъч се обади.

- Къде си? - изрева той.

- При приятели - отвърнах аз. - Какво има?

- Преди около час се обади някакъв кукуригалник. Акулата говори с него. Каза, че тоя момък страшно много настоявал да говори с теб, но затворил когато Акулата го притиснал за повече информация. Работата била там, че според Акулата гласът на момъка съвсем не звучал благо. Това е причината, заради която ти звъня, защото Акулата докато се усети, се изтървал и му казал, че може да те потърси в хотела. Така че да си държиш очите отворени на четири.

- Благодаря ти. Може да се наложи да се срещнем на закуска и да си побъбрим.

- Ще дойда в девет - обеща ми той. Казах му, че това е много цивилизовано от негова страна и затворих.

- Още неприятности ли? - запита разтревожено Доу.

- Не мисля.

- Моля те, върни се.

- Разбира се - направих се на мъжага аз, приведох се и я целунах. Направих крачка към вратата и усетих ръката й върху ръкава си.

- Джейк?

- Да?

- Какво направиха с нас?

- Хиените ни докопаха - отвърнах аз. - Проклетите копелета никога не се отказват.

Лампата в спалнята на втория етаж продължаваше да свети когато стигнах до колата. И тогава си спомних, че това беше старата стая на Теди. Зачудих се дали светлината там никога не угасваше, също като вечният огън на гробището в Арлингтън.

На връщане карах така, сякаш ме гонеше дяволът.

<<< || >>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Огнен крак - англ. Б. пр. [обратно]

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.