Уилям Дийл

web | Хулигани

Излязох от банята и се подсуших, след което легнах гол върху леглото да се охладя. Дълго време не откъснах поглед от тавана. Обективността в най-добрия случай е едно болезнено изживяване, и аз бях успявал да я избягвам цели двайсет години. С падането на нощта тъмни сенки се проточиха през стаята като размахани обвинителни пръсти. В самотата на мрака романтиката отлетя и реалността зае мястото й. Миналото отново започна да се материализира, освободено от светлината на свещите и пъстрите фенери. Едно лице изплува от мрачните сенки и започна да ми се надсмива. Стоунуол Титан.

Припомних си онзи Титан от нощта на партито, дребния мъж, малко под пет фута и пет инча, вместо фрак предпочел обичайния си тъмен зимен костюм, пристигнал само минути преди да се появи Доу.

Вечерта много пъти го улавях да ме гледа втренчено от другата страна на масата с тъмните си очи блестящи под светлината на свещите. Тогава едва ли отдавах някакво значение на това; струваше ми се нещо съвсем незначително. Мистър Каменчо не беше от хората с прикачени усмивки на лицата; беше спокоен мъж, постоянно вглъбен или замислен или и двете, нещо доста обичайно за ниските хора. Сега обаче като си спомнях за онази вечер, виждах колко твърд е бил погледът му, почти гневен, сякаш го бях оскърбил по някакъв начин.

След като Доу дойде и официално поздрави Теди и мен с добре дошли на празника й, след като бе взела ръката ми и почти бе изскубнала пръстите ми и после се бе отдалечила да поздрави и останалите гости, аз се отправих в другия край на стаята да поздравя наперения дребен мъж. Той вдигна поглед към мен и каза:

- Ти наистина изтрая до тая вечер, нали, момче? Голямо търпение си имал.

- Какво искаш да кажеш? - запитах с усмивка аз.

- Само не бързай да слагаш още тигана - изрече той и се отдалечи.

И това беше всичко. Една язвителна забележка, която той никога повече не повтори онова лято, което прекарах тогава със семейство Финдли. Беше изчезнала от паметта ми. Сега като се връщах на онази вечер, ми хрумна мисълта, че дребният мъж вероятно ме считаше недостоен за зестрата на фамилията Финдли. И след като онази нощ се бе оказала краят на изпитателния ми период, той очевидно бе превъзмогнал себе си. След това повече от всякога бях считан за част от семейството. Но Каменния Титан никога не прояви топлота към мен, предполагам, защото го бях оскърбил с дързостта си.

Дали наистина всички онези години са ме наблюдавали под микроскоп или е било чисто и просто проява на параноята ми, едно извинение да се измъкна от поредното емоционално обвързване, да остана изключен, както го бе нарекъл Стик? Когато е на деветнайсет или двайсет години и нещата се развиват така, както желае, човек не се измъчва много с подобни мисли.

Сега обаче мракът в стаята бе върнал към живота онези подозрения.

Дали наистина е било така? Дали всичко не е било част от изпитание, на което са ме подложили фамилията Финдли? Бяха ли Доу и Теди част от този тригодишен изпитателен период, през който са ме оглеждали от всички страни и са ме претегляли за дълготрайност, якост, здравина, устойчивост, лоялност, всички онези важни неща? А може би изобщо не бях издържал теста. А може би бяха видели в мен някакъв фатален недостатък незабележим за самия мен, нещо далеч по-лошо от счупен глезен, нещо което не беше спряло Теди да ме приеме като най-добрия си приятел, но което се бе оказало съдбоносната пречка да стана един от наследниците на Финдли. А може би кръвта ми не е била достатъчно синя.

Събуди се, Килмър.

Както си лежах в мрака, започнах да се чувствам като метална частичка, оказала се между два магнита. Единият ме дърпаше към Доу и Шефа и сладкия живот, който може би все още беше само на една ръка разстояние от мен. А другият ме теглеше към света на всички такива като Талиани, който, колкото и иронично да звучеше, беше далеч по-безопасен от другия. Вярвах в света на Талиани, именно защото съзнавах, че не съм в състояние в никакъв случай да им се доверя, и това съзнание ме караше да се чувствам сигурен.

Оголваха се много рани, за които си бях мислил, че са отдавна зараснали. Това ме плашеше, защото ми пречеше да виждам ясно обстановката такава, каквато е в действителност. Дюнтаун беше опасно място за мен. Разкриваше всичките ми ахилесови пети.

Магнитите се стремяха да ме изтръгнат от безопасните ми леговища.

Лежах скован в мрака, втренчен в ленивия вентилатор на тавана, докато мракът не погълна изцяло стаята. В девет и пет телефонът иззвъня. Звъня продължително време. В девет и двайсет отново. Не се помръднах. Лежах като бездиханен труп. Не бях в състояние да разговарям с нея, не и в този момент. В девет и трийсет прозвъня дванадесет пъти; изброих ги. След това започна да звъни на всеки пет минути. В десет и пет долових някакво драскане откъм вратата. Беше като шум издаван от хлебарка тичаща по кухненски шкаф. Повдигнах се на лакът и погледнах. До прага се белееше лист хартия.

Вдигнах го и седнах на ръба на леглото. Минаха няколко минути преди да включа лампата. Беше телефонно съобщение от Дъч Моорхед.

Тони Логето беше попълнил поредното място в списъка на убитите.

<<< || >>>

© Уилям Дийл
© Тодор Стоянов, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 21.07.1999
Уилям Дийл. Хулигани. Варна: LiterNet, 1999

Други публикации:
Уилям Дийл. Хулигани. София: Бард, 1995.