Уилям Дийл

web | Хулигани

Допих си питието и му пожелах река нощ. Стаята ми беше на третия етаж с тавански прозорец на капандура, обшит с кретон стол и масичка за кафе пред него, скъп телевизор, двойно легло, и таван толкова висок, че човек можеше да пусне хвърчило под него. Всичко - драпериите, стените, килимите, столовете, первазите на прозорците и дюшеметата - беше комбинация от зелено и бяло. Стаята изглеждаше така, сякаш беше проектирана от някой луд любител на зеленина. Извадих бутилка амарето и си налях два пръста.

Бях като пребит, костите ме боляха жестоко, но въпреки това образите на нощта бяха като живи пред очите ми. Талиани и Стинето в моргата. Мониторът на мисис Талиани прави биииииииииииииии пред мен. Кошмарният запис с последния удар на двамата убийци и оплисканата с кръв задна стена на къщата на Драганата. Бях виждал и по-страшни неща, но никога в цивилизовани места.

После погледнах бележката, която бях взел от рецепцията. Почеркът беше толкова красив, че спокойно можех да го нарека калиграфски. Познах чий е още на мига, в който зърнах буквите, и онова старо електрическо усещане се стрелна към гърлото ми.

"Знам, че си тук. Ще те чакам в къщичката за лодките в Уиндсонг, утре вечер, в 9 часа. Моля те, ела. Д."

Трябва да я беше написала още преди да отиде в ресторанта, преди да я зърна долу във фоайето.

Сигурно всеки човек си спомня най-хубавите дни от живота си като още по-хубави, отколкото са били в действителност. За мен Дюнтаун беше като филм със забавено действие прожектиран през замъглени лещи. Всички очертания бяха разлети и отраженията блестяха като звезди. Това беше краят на моето юношество, късче от прекрасния живот, в който се бях потопил за миг. Кратък, но много наситен, изпълнен с танци в областния клуб, препускане с открити коли, смях, и студени нощи на брега на морето.

Това беше Приказният град.

А Доу Финдли беше неговият единствен обитател.

Доу Финдли бе изплавала от миналото ми подобно на привидение. В продължение на повече от двадесет години тя беше единственият светъл лъч в мрака на моите кошмари, ефирна силфида, осветяваща мрачните ъгли на трескавите ми сънища подобно на отблясъка на звезди в края на дълъг и тъмен коридор.

Замислих се за онази къщичка за лодки и за Доу, която танцуваше плътно прилепнала до мен под такта от радиото, докато пръстите ни трескаво се бореха с копчета, закопчалки и ципове. Мелодията на песента отдавна бе изтляла в паметта ми, но бе стояла там докато не бе изтляла във Виетнам.

Мисълта за Доу прониза тялото ми като глътка отлежало бренди. Тя беше споменът ми за онова загубено лято, последното зелено лято в моите спомени. И всичко бе изчезнало в миг през онзи съботен следобед на стадиона в Санфорд.

Може и да изглежда странно, но двамата с Теди по-късно във Виетнам обичахме да се шегуваме за ония дни. Какво ли не давахме, само да се разсмеем малко до забрава. Никога няма да забравя думите му:

- Знаеш ли, Джейк, трябваше да се родим малко по-рано или малко по-късно. Само че така че сме били орисани. Само си помисли - играхме през трите най-лоши сезона, които някога са имали Булдозите. Спомняш ли си точките ни през ония три години? - Дали си спомнях? По дяволите, та аз изобщо не бях ги забравял.

- Десет, шестнайсет и четири - отвърнах с отвращение аз.

- Да - каза той, - а на следващата година точно след като завършихме, дойде Дуули и те изкараха седем, три и една. А сега сме тук. Виждаш ли какво искам да ти кажа? Винаги безнадеждно закъснели, това сме ние.

Беше прав, разбира се, колчем се вгледах назад. Сигурно ни е тръгнало на кутсуз още от старта. Онази събота промени хода на живота ми; тичах надясно, а Теди беше пред мен, и аз спрях рязко, така както го бяхме тренирали многократно. Само че кракът ми стъпа накриво. Чух как изпращя глезенът ми още преди болката да ме накара да изскърцам със зъби. Също когато строшиш суха съчка. Спомням си само надвесеното над мен лице на треньора и думите му:

- Жалко! Един халфбек по-малко.

Докато бях още бях в болницата пристигна писмо от Шефа Финдли.

- Няма страшно, синко - пишеше той. - Задръж колата. Доу ти изпраща поздрави.

Към писмото беше прикрепено и розовото пълномощно за автомобила. Значи това била работата. Така разбрах колко струва в Дюнтаун един бивш халфбек със счупен глезен. Финдли беше моят спонсор. Университетът не разполагаше със средства да ни плаща за футбола, но винаги се намираше някой богат бивш възпитаник на университета, който даваше по някой долар за спортни костюми, а понякога и кола и безплатно летуване. Понякога дори и дъщеря.

А тя не ми изпрати дори и картичка.

Двадесет години. Не я бях виждал оттогава, нито ми беше писала, дори и когато убиха Теди. Това го разбирах; знаех добре каква огромна мъка е да загубиш толкова близък човек. По дяволите, разбирах всичко. Когато обичаш някого, ти му прощаваш всичко.

Бях успял да забравя почти всичко, освен Доу. Не можех да я прогоня от фантазиите си, или по-точно от това, което беше останало от тях. Виетнам беше истинска чума за душата. Това, което виждаше и правеше човек там, беше ужасно, но още по-страшно беше онова, което мислеше. Човек може да преживее всичко, но от това върху душата остават ръбове, които нищо на света не е в състояние да изглади. Теди Финдли беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал, от деня, в който пристигнах в Джорджия, до оня ден в Сайгон, в който той издъхна в ръцете ми, облян в кръв. Теди беше златно момче. Винаги беше безупречен. Той беше въплътената надежда на Шефа за безсмъртие. Планът беше съвършен: четири години футбол в Джорджия, да покаже хлапето на какво е способно, после юридически колеж някъде на север, за да изтрие имиджа му на спортист. И после обратно в Дюнтаун да хване здраво юздите на града, за да не изтърва фамилията Финдли лъжицата от кацата с меда.

Виетнам обаче сложи кръст на всичко. Вместо Харвардския Юридически Факултет, Теди завърши във Виетнам с мен, две млади Ленчета, които си скъсваха задниците да запазят живота и разсъдъка си.

И изведнъж Теди загина и моментът, в който вече осъзнах, че наистина го няма, аз си помислих: "Господи, Теди, как можа да ми извъртиш такъв номер, как сега ще кажа на Доу и Шефа, че си мъртъв?"

Още си спомням вихъра в ума си. Бях успял да прогоня от паметта си почти всичко оттогава, но не мога да забравя, че когато Теди загина, аз не мислех за него, а се тревожех за себе си. Това имам предвид, когато споменавам Виетнам и душата си.

Разбира се, въпреки всичко написах писмо. Предадох нещата така, както знаех, че би искал да ги чуе Шефа.

Измислих една лъжа, вложих я в един пощенски плик, изпратих го, за да не получа никога отговор, нито дори потвърждение, че са го получили.

И аз започнах да забравям. Футболните герои ги има само през ярките есенни следобеди, а красивите момичета остават такива единствено сред рамките на портретите.

Само че, напук на всичко, Доу не се беше променила ни на йота. Все още изглеждаше така млада и изумителна както и през началото на шейсетте. Косата й още беше руса и дълга. Копринена. Гъвкаво, стегнато тяло. Гърди от онези, заради които някои жени биха дали цели състояния, поне да ги имитират. Кожа като крем. И изведнъж бе изплавала от света на спомените, в плът и кръв, до мен; трябваше само да протегна ръка, за да я докосна. Вече не беше силфида или рожба на фантазията; беше истинска като трън забит под нокътя и само на едно телефонно обаждане.

И сега, само след двадесет години, тя очакваше от мен да дотърча до къщичката с лодките сякаш нищо преди това не се беше случило.

Да се срещна с нея в къщичката с лодките? Кого заблуждавах, себе си ли? Разбира се, че щях да отида при нея в онази къщичка. Бих тръгнал пеш и от Питсбърг, само за да се срещна с нея в онази къщичка.

Проклятие.

Вмъкнах се в леглото с книгата на Дънлийви "Запознай се с моя създател, лудата молекула" и успях да се приспя. В два часа през нощта ме събуди телефона. Сложих книгата върху нощното шкафче и угасих светлината.

Телефонът звъня дванадесет пъти преди да замлъкне.

Да върви на майната си, сигурно бяха някакви лоши вести.

<<< || >>>