ЗА ПЪТЕШЕСТВИЕТО

Сюзан Зонтаг

web

Книгите за пътешествия до екзотични места винаги са противопоставяли "нас" и "тях" - контраст, който не поражда особено разнообразни оценки. В класическите и средновековните пътеписи се разказвало най-вече за "добрите ние и лошите те" - в типичния случай, а от време на време - и за "добрите ние и страшните те". Да си чужденец означавало да не си като другите и често се представяло като физическа анормалност; упоритото повтаряне на подобни разкази за чудовищни народи, "за човеците с глави, които/ растат им под плещите"¹ (историята, с която Отело спечелва любимата си), за антропофаги, циклопи и други подобни илюстрира изумителната лековерност на отминалите епохи. Но дори и тя си имала граници. Християнската култура би повярвала много по-лесно в съществуването на чудовищното, отколкото на съвършеното или на почти съвършеното. Ето защо макар кралството на уродите да се появява на картите векове наред, идеални раси фигурират предимно в книги за пътешествия до утопии, тоест - до никъде.

Едва през ХVІІІ в. започват да се множат примерите за по-дръзка география: текстове за образцови общества, които описват уж действителни страни. Разбира се, през ХVІІІ в. документалистиката и художествената проза били тясно свързани, като нехудожественото първолично повествование представлявало важен образец за романа. Това бил апогеят на измислиците за пътешествия и на художествената проза във форма на пътеписи. А най-голямото измислено пътуване - "Пътешествията на Гъливер" - съчетава двете основни фантастични представи за напълно чуждите. Историята - гостувания на поредица чудовищни народи, завършва със заселването на изтощения герой сред идеалния народ: кулминационен момент в традицията "лошите ние и добрите те", която ще процъфти не след дълго.

Пътеписите, които можем да разглеждаме като предмодерни, приемат за даденост контраста между обществото на пътешественика и обществата, определяни като анормални, варварски, изостанали, странни. Когато говори в ролята на пътешественик, на професионален наблюдател (а дори и на любител), авторът говори от името на цивилизацията - няма предмодерен пътешественик, който да се е смятал за варварин. Модерните пътеписи се появяват, когато цивилизацията става не само очевидно, но и критическо понятие, тоест когато вече не е ясно кой е цивилизован и кой не.

Пътешествието е дидактична измислица в дискурса на philosophes (първите интелектуалци в съвременния смисъл на думата), които, за да подчертаят недъзите в собствените си общества, често дирят далечни неевропейски общества, описвани или като "по-естествени", или като "по-смислени". В края на ХVІІІ в. все още циркулират разкази за физически аномалии, приписвани от пътешествениците на далечни земи - почти триметровите великани от Патагония например, - но все по-често аномалията е нравствена. Само че нравствено несъвършените вече сме "ние". В множество пътеписи се разказва за измислените достойнства на екзотични страни, за да се направи поучителен контраст с Европа. Пътешествениците се отправят от цивилизацията - настоящето - към нещо по-добро: миналото или бъдещето.

Америка е обектът на немалко истински или измислени пътувания от този род. "В началото - пише Джон Лок - целият свят е бил Америка". Кревкьор и Шатобриан откриват в Новия свят нещо по-добро от цивилизацията, неопорочено от нея - здраве, жизненост, нравствена чистота, свежа наивност и прямота. След подобни измислици идва неизбежната обратна вълна - на свадливите британски пътешественици от средата на ХІХ в. като Фани Тролъп и Дикенс, според които ние, американците, просто не сме особено цивилизовани, казано накратко, ние сме вулгарни; през 1830 г. Хариет Мартино, предусещаща настъпващия аболиционизъм и феминизъм, е проявила много по-големи симпатии към нас. Голяма част от схващанията на модерността за екзотичните земи са своеобразна реакция. През ХVІІІ в. турците са смятани за един от образцовите народи; а през 1850 г. неустрашимата Мартино посещава два "турски" харема и описва обитателките им като най-онеправданите, потискани и покварени женски същества, които е виждала.

Философите приписвали идеални добродетели не само на благородния дивак - хуроните на Волтер, мъдрия стар таитянин на Дидро, но и на действително съществуващи неевропейски ("източни") народи, като турци, персийци и китайци. Не е толкова лесно да се опровергаят измислиците на поколения писатели. Единствената "идеална" цивилизация, допускана от поетите романтици, е от мъртва по-мъртва - това е древногръцката цивилизация.

Някога самото пътешестване било анормално занимание. За романтиците в същината си азът бил пътешественик - дирещ и бездомен, гражданин на страна, която изобщо не съществува, още не съществува или вече не съществува; страна, която съзнателно била разглеждана като идеал в противовес на реалността. Смята се, че пътуването е безкрайно и следователно местоназначението може да се договаря. Пътешестването става задължителното условие за модерното съзнание, за модерния възглед за света - изобразяването на копнеж или ужас. Според този възглед всеки е потенциален пътешественик.

Разпространяването на пътешестването поражда нов пътеписен жанр: литературата на разочарованието, която оттогава насетне ще съперничи на литературата на идеализацията. Европейците посещават Америка, провиждайки възможностите за нов, по-простичък живот; образованите американци пътуват до Европа, за да добият лична представа за изворите на цивилизацията в Стария свят - нерядко и едните, и другите признават, че са разочаровани. От началото на ХІХ в. нататък в европейските писма отеква чувството на Europamude, умора от Европа. Все по-масово хората пътуват до екзотични, незападни земи, които сякаш отговарят на някои от старите стереотипи: по-просто общество, в което вярата е чиста, природата - първична, а недоволството (и неговата цивилизация) - непознато. Но раят си остава изгубен. Една от повтарящите се теми в модерните пътеписи е опустошението на настоящето, загубата на миналото - разказът за упадъка на някакво общество. Пътешествениците от ХІХ в. отбелязват например опустошенията, които нанася на идиличния живот в Южните морета съвременната парична икономика; пътешественици, на които и през ум не би минало да живеят като местните жители, все пак искат те да си останат непокварени и сексапилни селяни с неудобен бит.

Друг характерен модерен подтик да се пътува, нещо, заради което си струва една страна да се види и да се опише, е фактът, че в нея се е осъществила революция. Най-неромантичният и най-проникновеният автор на пътеписи Алексис дьо Токвил вижда Америка като авангард на един радикален процес, който скоро ще преобрази и Европа, безвъзвратно разрушавайки миналото; именно за да проучи тази революция - демокрацията, - Токвил отива в Съединените щати. Една от най-големите теми в модерните пътеписи са именно пътешествия, при които целта е да се види как някаква държава е била преобразена от революция - революция, която претендира, че прилага на практика някакви идеи. През ХХ в. това са пътувания до страни с конкретни революции, при които се търси идеалната родина, революцията по принцип. Голяма част от произведенията за пътуване от "Запада" към комунистически страни могат да се прочетат като късен вариант на стария жанр, в който гости от покварената, прекалено изтънчена Европа приветстват здравословните енергии на един "нов свят" - сега това е обявилият се за такъв "нов човек".

БЕЛЕЖКИ

1. Прев. Валери Петров. [обратно]

© Сюзан Зонтаг
© Милена Попова, превод от английски (със съкращения)
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2014, № 8 (177

Други публикации:
Съвременник, 2004, бр. 1.