Поеми дълбоко въздух. Още недей да опитваш, не си готова. Кога ще бъдеш готова ли? Никога, никога, никога.

Значи трябва да започна сега.

Не започвай, дори не си помисляй, прекалено трудно е. Всъщност твърде е лесно.

Нека започна, то вече е тръгнало, а аз трябва да го настигна.

Не така, глупаче. Не се започва така, седнала на края на стола. Настани се хубаво.

Не ме разубеждавай, не виждаш ли, че вече не те слушам, а действам? Поела дълбоко въздух, понесена от чувствата... с необходимите инструменти подръка. Молив, писалка, пишеща машина, компютър?

Знаеш, че ще развалиш всичко, нали? За такива неща трябва време. Трябва да се подготви почвата. Хората да са предупредени за твоето идване.

Искаш да кажеш за моето натрапване. За моите искания, настоявания.

Признавам, имаш право. Поеми дълбоко въздух.

Имам право да дишам? Благодаря. А имам ли право да кървя? Няма да позволя да спрат кръвта, да ме превържат. Нека да опитам. Просто не ми обръщай внимание, докато опитвам.

Първо действие, втора сцена. Сбърчила чело, с влажни длани, Татяна сяда зад писалището в спалнята си да пише писмо до Евгений. След обръщението се запъва. Как да продължи, след като в края на краищата те са се срещнали само веднъж преди няколко вечери и в своята свенливост, седнала до прозореца в зимната градина, макар да не отдели поглед от него, тя почти не вдигна очи над блестящите копчета на фрака му? Страстният порив: иска да му признае нещо. Става и моли нянята да й направи чай. Тя носи и сладки. Татяна се цупи и пак се залавя за работа. Представя си образа му в пространството ­ той става все по-безплътен, по-неясен, все по-отдалечен. Тя иска да признае не друго, а любовта си. Започва да пее.

Вятърът блъска кепенците, а скърцащото перо на Евгений бяга по листа като рибка, полюшваща мъничка перка. “Скъпи татко, има много неща, които дълго исках, но така и не дръзнах да Ви кажа очи в очи. Може би ще събера смелост в това писмо. Може би пред листа ще съумея да бъде смел." С това встъпление Евгений отлага колкото може повече това, което смята да каже. Писмото ще бъде или поне се опитва да бъде обвинително. Ще е много дълго. Той хвърля в камината няколко цепеници.

Нощта преди екзекуцията чрез обесване на Дюман: след специалната вечеря и под акомпанимента на химните и борческите песни, които другарите му от съседните килии ще пеят цяла нощ, за да го ободрят. Дюман седи на циментовия под на килията си, два и половина на три и половина, със свити колене, върху тях лист хартия, стиснал изписан молив в трите изранени пръста на лявата ръка ­ дясната са я счупили ­ и бавно, усърдно изписва последните си думи: “Когато четеш това, аз ще съм мъртъв. Трябва да бъдеш смела. Аз съм спокоен. Двамата с Мбангели умираме уверени, че жертвата ни няма да е напразна. Недей да скърбиш за мен твърде дълго. Искам да се омъжиш повторно. Утеши баба. Целуни децата." Не е само това, има и още, изписано с разкривени печатни букви, но тези са основните моменти. Писмото завършва така: “П. П. Моя скъпа дъще, помни винаги, че баща ти те обича и иска, когато пораснеш, да станеш като майка си. Скъпи сине, моля те, грижи се за майка си, която ще има нужда от теб, и залягай над уроците, докато станеш готов да заемеш мястото си в нашата справедлива борба."

Само си представете всичките тези простички писма, надраскани между периодите на мъчително мудното съчиняване на сложните, изпипани романи и есета, които бързо я направиха известна. А сега е излязло двутомно събрание на писмата й, според някои може би най-хубавите редове, които е написала през живота си. Завладяват не само живите изречения; всички са трогнати от картината на идиличното любящо семейство, в което е израснала. Възможно ли е все още да съществуват подобни задружни семейства? В наше време? Никой не знае за злъчните писма до сестра й, които вдовецът изгори на скарата в двора. Светът е уморен от обезверяване, от непристойни разкрития, светът жадува за образци на искреност. Нашият свят. Никой не я е познавал като него, не знае колко смела беше през последните месеци на ужасната болест, когато мозъчният тумор разяждаше езика й, и той се залови да пише писма вместо нея, от нейно име, писмата, които би написала, ако можеше. Като пазител на репутацията й сега той има възможност да гледа творчеството й отвътре, нещо, което тя никога не бе му позволила, докато беше жива. Той ще бъде взискателен като нея. Някой ­ този професор не е достатъчно изтъкнат ­ се е заел да пише биографията й: той все още не е решил дали да му сътрудничи. Кореспондент на някакъв вестник в Далечния изток му пише сълзливо писмо за “непоправимата загуба за литературата". Той отговаря, следва кореспонденция. Дали не е някой неин бивш любовник? От Хонконг пристига колет с нейни писма, шейсет и осем писма, завързани с червена връв. Тях той чете с изумление. Посмъртен шок: това не е жената, която е познавал.

Първо действие, втора сцена. Татяна с усилие преглъща горещия чай, донесен от нянята. Плъзва ръка под блузата, разтрива закръгленото си рамо. Едва е започнала писмото. Самият възторжен порив на изразяването трябва да е достатъчен, но не, появила се е вече нуждата да ти отговорят. “Вие дори не ме погледнахте" ­ е написала Татяна на първата страница. А в средата на втората: “Пиша, за да ви попитам дали изобщо мислите за мен." После се разплаква и (не в романа, нито в операта ­ в живота) започва писмото наново. В операта избликът на чувства я повлича и я носи чак до края.

Ето ме с моите неотвратими чувства, така поне изглеждат, и е ясно, че всичко това спокойно можеше и да не се случи. Не биваше да се срещаме.

Срещнахме се, защото стана пожар ­ нищо страшно ­ в шестетажната сграда, където имах големия късмет да намеря апартамент с постоянен наем. Задрямал пушач на марихуана на петия етаж подпалил кушетката си. Само дим, черен парлив дим, нищо страшно. Долу на улицата треперех без палто, а ти пъхаше монети в автомата за “Таймс". Като ме видя, че те зяпам, се поинтересува за пожара. Нищо страшно. Минахме край пожарните коли, за да пием кафе отсреща. Това стана миналия януари, сега аз умирам от страшното. Защо ме напусна? Не виждаш ли колко студено се държи той с теб? Какво прави на бюрото ми този бял лист? Седнах да ти пиша писмо ­ дали можеш пак да ме обичаш, ­ но вероятно няма да го сторя.

Писмото, което така и не бе изпратено, писмо фантом.

Писмото, което така и не пристигна, още две фантомни разновидности. Писмото, което се е изгубило (в пощата). Писмото, което не е било написано, но тя казва, че го е написала и сигурно се е изгубило (в пощата). Човек не може да разчита на пощите. Човек не може да разчита на пощальона.

Изобщо да пишеш значи да кажеш... всичко. Страстна постъпка. Затова тя се колебае, като не спира да пише писма наум. Но писмото наум също е писмо. Казват, че Артур Шнабел се упражнявал наум.

Първо действие, втора сцена. “Писмо ви пиша ­ по неволя ­ започнала е Татяна, започнала е наново, открила е интонацията. ­ Какво да кажа друго аз? Оставям се на вашта воля да ме презрете в тоя час."*

Свещицата на писалището примигва. А може би е луната, потрепващата луна, която засиява по-ярко?

Лягай си, детето ми, мърмори старата дойка.

“Ах, няня, ах, ах, ах..." Но тя все пак няма да потърси утеха в прегръдките на милата си няня.

Хайде, хайде, мила моя...

“Ах, няня, тъй е душно тука. Прозореца ми отвори." Тромавата старица се разшетва. “Няня, замръзвам, дай да се завия." Тя спира объркана до прозореца. “Ах, ах, ах..."

Нека ти попея, миличка.

“Не, няня, трябва да пея аз, с моя момински сопран. Остави ме, няня, милата ми стара няня, аз трябва да пея..."

Това е писмо, което съобщава лошата новина. Не знам как да започна. Отначало не изглеждаше толкова лоша. Бяхме доста обнадеждени. Положението се влоши чак към края. Надявам се, че няма много да се разстроиш. Неприятно ми е точно аз да съобщавам и т.н.

Защо хората вече не пишат писма? (Много може да се говори за това дори без да се споменава телефонът.) Хората просто не искат да си губят времето, а това, оказва се, отнема страшно много време, защото им липсва увереност. Писалката увисва над белия лист, те се колебаят. Първоначалният мигновен изблик отказва да премине плавно и бързо в израз, който отговаря на нормите на... на кои норми? Нови колебания. Те правят чернова.

И после писмата изглеждат толкова ­ как да го кажа ­ едностранчиви. Или лишени от скорост. Хората са така нетърпеливи да получат отговор.

Лошата новина се е влошила. Това е една наистина лоша новина, от тези, които изискват официалност. Той ми писа, за да ме утеши, с високопарен, официален тон, който ми се стори сърцераздирателен.

За разлика от любовниците, от най-добрите приятели децата и родителите не могат да ликуват или да изпаднат в отчаяние при мисълта, че не е бивало да се срещнат. И не е задължително да се разделят, освен когато наистина го правят. Евгений пристъпва по-близо до това, което иска да каже. “Вие бяхте щедър, татко, и явно мислите, че сте имали най-добри намерения по отношение на мен. Не мислете, че не съм Ви благодарен за ежемесечната сума, която ми отпуснахте след завършване на юнкерското училище. Но след като Вие постъпвахте в съответствие с принципите си, отсега нататък аз трябва да постъпвам съобразно своите." Сдържано писмо ­ тонът, който търси, е един вид непрозрачна прямота, ­ което ще стане гневно, стихийно.

Писмата от Хонконг, както ги кръсти вдовецът, разкриха връзка, продължила почти десетилетие. И през ум не му беше минавало, че жена му е способна на такава изобретателна развратност. Съживяват се картинно сексуалните им изстъпления, както и нейното умение по всяко време, само при мисълта за взаимната им тръпчива наслада, да си доставя пълно удоволствие, дори когато не са заедно, даже напълно облечена, сред хора (бъбреща на коктейл, изнасяща литературно четене), ако има нещо, в което тайно да се притисне. А “той" ­ той е винаги “той", писмата са почтително осеяни с него: “той" и умилително скромните му потребности, покровителственото му безполово присъствие, без чийто покой тя се бои, че не може да пише. Господи! За това ли беше неговото покорно усърдие, за нея? Съпругът безделник? Сега щеше да си покаже зъбите ­ никога не е късно за престъпление от страст. Той купува самолетен билет за Хонгконг.

А четирийсет и три годишният чиновник от Осака в осакатения самолет, който в момента кръжи неуправляемо, губейки височина, устремен към скалите, съумял да овладее канския вой на животински ужас и да извади лист хартия от папката в куфарчето си, също като Дюман, пише прощално писмо до жена си и децата си. Но той ще има само три минути. Другите пътници пищят или се вайкат; някои са паднали на колене и се молят, докато от рафтовете върху главите им валят пакети, чанти и възглавници. Опрял крака в предната седалка, за да не бъде отнесен на пътеката, с лявата си ръка прикрепя, стиска куфарчето, върху което пише, бързо, но четливо ­ моли децата да слушат майка си. Пред жена си заявява, че не съжалява за нищо ­ “живяхме прекрасно", пише той ­ и настоява тя да се примири със смъртта му. Подписва се, докато самолетът се преобръща, пъха писмото в джоба на сакото и през съседа си бива запокитен към прозореца с главата напред, като при удара милостиво изгубва съзнание. Когато откриват изпотрошеното му тяло сред повече от петстотин други тела по хълмовете с кедрови гори, писмото е намерено, разстроен служител на авиокомпанията го връчва на жена му, отпечатват го на първа страница във вестниците. Цяла Япония, до последния човек, се залива в сълзи.

Писмата й бяха така уютно подплатени със самота. Изолацията се превърна в достойнство, стана повод и оправдание за писане на писма.

Ето част от нейно писмо до мен:

“Скоро след това прекарах един месец на ухаещ на лавандула остров край брега на Далмация. Намерих стая под наем в къщата на един рибар, сприятелих се с туристи, с които прекарвах по-голяма част от времето: скокове във вода от взетата под наем лодка с извънбордов мотор от четири конски сили, пикници с пържена скумрия и прясно опечени питки, на които викат lepinja, на един скалист полуостров под сенките на боровете, спомени за живота, който сме водили другаде, по време на дългите вечери в кафенето на пристанището. Тръгнах си първа, преди те да се пръснат за Хюстън, Лондон, Мюнхен; и докато параходът се отделяше от кея, размахах ръка по-разпалено. “Пишете ми!" ­ извиках. “Пишете ми!"

Първият, когото срещнах отново следващата пролет в Женева, беше един адвокат от Тексас; бяхме си разменили цял куп писма. “Ти викаше: “Пишете ми" ­ подразни ме той, ­ сякаш смяташе, че те изоставяме. Но точно ти реши да ни напуснеш, да побързаш." Засегна гордостта ми. Никога повече не му писах."

Пак до мен (фрагмент): “...не трябва да се приема като липса на доверие или като отдръпване. Или като отхвърляне. Човек живее толкова зле, когато се бои да бъде сам."

Лирическото тремоло тя си разрешава към друг, не към мен.

С четирите си камили дон Педро д’Алфарубейра пропътува света, изпълнен с възхищение. Стори това, което аз бих искала да направя. Само да имах три камили! Или две! Пиша тези думи, възседнала наличния Пегас. Виждам света, неговите чудеса. Точно това винаги съм искала да направя в своя собствен и единствен живот. Но междувременно трябва да поддържам връзка. Искам да поддържам. Връзка.

С теб. И ти.

“Ще бъдете радостен да узнаете, татко ­ казва Евгений, ­ че си изплатих дълговете от комар." Търси сарказма, но вероятно се опитва да предразположи стареца. Какво го е грижа, наистина какво, нима все още търси бащиното одобрение? Тази част, в която провалилият се поет посочва, че не е живял напразно, трябва да се изпълнява presto, с тона на бележка, предизвикваща на дуел.

Всъщност още един пътник пише, докато самолетът пада ­ четиринайсетгодишно момиче, което се връща в Токио, след като е било на гости на леля си в Осака, за един весел уикенд с представления на Такаразука и точно се кани да започне благодарствено писмо до леля си, когато хрипкавият глас на пилота прави първото съобщение. Момичето спира да пише, изтръпва от ужас, после вместо намисленото бързо започва да драска по листа: Страх ме е. Страх ме е. Помощ. Помощ. Помощ.

Буквите са нечетливи. Писмото така и не е намерено.

Това е скривалище на стари писма. Пожълтели листа... Опитвала съм да ги препрочитам. Те са от бившия ми съпруг. Бяхме женени от седем години и тъй като щяхме да сме женени завинаги, а аз спечелих стипендия за Оксфорд, решихме, че ми се полага свободна година*, разделихме се и всеки ден си пишехме с въздушна поща. Хората не водеха презокеански разговори в онези далечни години. Бяхме бедни, а той беше стиснат. Аз се отдалечавах, откривайки, че всъщност е възможно да живея без него. Но пишех, всяка вечер. През деня съчинявах наум писмото до него, постоянно му говорех наум. Нали разбирате, толкова бях свикнала с него. Чувствах се в безопасност. Не се чувствах като отделна личност. Каквото и да видех, когато не бях с него, дори само за час, първата ми мисъл беше как ще му го опиша; а ние никога не се разделяхме за повече от няколко часа, само докато той водеше часовете си, а аз ходех на лекции ­ бяхме ненаситни. Може мехурът да ме болеше, но не исках да спирам или да го прекъсвам; без да спираме да говорим, той ме следваше в тоалетната. Неведнъж, завръщайки се в полунощ от събиране, което университетските преподаватели в онези уравновесени години наричаха забава, оставахме в колата до зори, забравяхме да се приберем в собствения си апартамент, така бяхме погълнати да правим дисекции на неговите вбесяващи колеги. Колко много години продължи това ­ възторжено родство на душите в непрестанно говорене, ­ оттогава са минали повече от три пъти по толкова! Чудя се дали пази писмата ми. Или, за да се спогоди по-добре с втората си жена, ги е хвърлил в камината? В продължение на година след развода почти всяка сутрин се събуждах с глупашка усмивка на лицето, породена от изненадата, от облекчението, че вече не съм омъжена за него. Оттогава с никой друг не съм се чувствала в такава безопасност. Не е правилно да се чувстваш толкова защитен. Не препрочитам неговите писма, не мога. Но имам нужда да мисля за тях, там в кутията за обувки, най-долу в дрешника. Те са част от живота ми, от покойния ми живот.

Първо действие, втора сцена. “Защо дойдохте между нас? Нали сред пустошта унила не бих се запознала с вас и мъките си бих спестила. Наивното сърце смирила след време (как ли бих могла?), аз друг за мъж си бих избрала и свойта верност бих му дала, и нежна майка бих била." Татяна е обзета от истинска страст. Но как страстта в нечии гърди запалва страст у другия? Какви са законите на горенето? Тя може да говори само за своите чувства ­ истински нейни, напуснали сълзливите епистоларни любовни романи, които обича да чете. За уникалността. “Друг!... Не, сърцето вече знае: друг няма да му стане мил! Аз твоя съм, тъй Бог желае, тъй съд върховен е решил; животът ми, на теб обречен, за тая среща бе залог; знам: ти си мой пазител вечен и тук те е изпратил Бог..."

Обети, обещания ­ не свидетелства ли жарът, с който ги правим, за мощта на противодействащата сила, силата на забравата? Необходима е несломимата мощ на забравата, за да затвори вратите и прозорците на съзнанието и да освободи място за нещо друго. Татяна се обляга назад, трепери, поти се и прокарва длан по челото си. Нищо в благоуханното й детство сред сребристите брези не я е подготвило за тази ужасна обсебеност. Напразно се опитва да извика във въображението си своята скъпа сестра, закръглените си мили родители. Целият свят се е свил в образа на строгото неспокойно лице на Евгений. После, отнесено от миналото, нека се разсее под лъчите на бледата луна, да се изпари като неуловимите нотки на парфюм. Без забрава не би могло да има щастие, ведрина, надежда, гордост, настояще. Без забрава не би могло да има отчаяние, тревога, унижение, копнеж, бъдеще.

Други молби за любов, други видове неувереност.

Когато те видях за първи път, на шията ти беше вързан бял шал, слънцето блестеше в косите ти, носеше раирана блуза, ленени шорти и еспадрили. Видях те как идваш, както седях на кафе-терасата с изглед към Пиаца дел Пополо. Не си помислих, че си красив. Разказваше весело за нощта, прекарана в затвора, задето си грабнал акта за глоба за превишена скорост, който полицаят току-що бил написал, и си го скъсал,  седна и поръча лимонада. Видях те и помислих: ако не мога да кажа, че те обичам, съм изгубена. Но не го сторих. Вместо това ще ти пиша. Най-слабохарактерният ход.

Сега, след като видях колко си красив, лицето ти все е пред мен. Очите ти ме следват като от вдлъбнат екран. Не искам да ти кажа, че си красив. Трябва да мисля за нещо друго. Навикът и пристрастното сърце ми диктуват да те лаская. Да те прилъжа да ме обичаш. Искам да произнеса благословените думи: обичам, обичам, обичам.

Получих писмо от близък приятел. Не го отворих цяла седмица. Стоеше стаено на нощното шкафче. Пликът с името на обикновен познат скъсах нетърпеливо веднага щом се качих горе, уверена, че писмото не би могло да съдържа нищо, което да ме обезпокои или да ми причини болка.

Трябва да ти кажа, че пиша с много ситни букви, толкова ситни, та човек може да си помисли, че е невъзможно да се разчетат; само че могат. На някой може да му се стори, че този шрифт изразява моята неохота да ме опознаят, нежелание да общувам с хората; само че аз искам ти да ме познаваш и точно затова ти пиша, мило мое.

Любов моя, тази сутрин получих прекрасното ти писмо (напечатано) и бързам да отговоря. Моля те, пиши ми повече.

Това е то ­ невероятно усилие. В леговището си, под мръсния прозорец, който едва пропуска светлина, седя зад кухненската маса и мисля какво мога да ти кажа. Затова бърша капака на пишещата машина с опакото на дланта, играя си с косата, подпирам си брадичката, търкам си очите и носа, отмятам косата от челото, сякаш в това е задачата ми, а не на листа, захванат в машината. Вероятно усилието да ти пиша няма да се увенчае с успех и все пак да не опитам означава не по-малък провал.

От Германия пристига плик, обрамчен в черно, официалното съобщение за смъртта на скъп познат, за която съм научила по телефона седмица по-рано. Щеше да ми е по-лесно да си отварям писмата, ако всички важни послания бяха цветово кодирани. Черно за смърт. (Кристоф почина на четирийсет и пет години от втори инфаркт.) Червено за любов. Синьо за копнеж. Жълто за ярост. А плик, обрамчен с цвета, известен някога като пепел от рози ­ не би ли могъл той да оповестява симпатия? Защото съм склонна да забравям, че съществуват и такива писма: написани, за да изразиш чиста симпатия.

Здравей, здравей, как си, как си, добре съм, добре съм, как са, как е...

А ти, скъпи мой?

Първо действие, втора сцена. Въздишаща, трепереща, Татяна продължава да пише на френски писмото си, осеяно с грешки. (Както вече подсказах, тя не е на себе си.) Слуша се, слуша думите си. И трелите на славея. (Споменах ли, че в градината има славей?) Наближава разсъмване, но тя все още има нужда от потрепващото пламъче на свещта. Възпява любовта си. Или по-скоро оперната певица в нейната роля. Макар че Татяна е съвсем млада, партията често се изпълнява от зряла примадона, чийто глас вече не може да звучи както трябва. Трябва да се плува във въздуха. Но когато изпълнението клони към фразиране, вокалната част рядко се носи или се издига в трели. За щастие това изпълнение е добро. Татяна пише. И пее.

Не мога да понеса липсата на писмо от теб и вече не излизам. Възможно ли е някога да съм била безгрижна и лекомислена? Сега влача след себе си дълга сянка, от която растенията повяхват.

Стоя затворена в очакване на отговор. Моят самоналожен домашен арест се оказва по-дълъг от предвиденото. Понякога пак си лягам към обед или в ранния следобед, след като са донесли пощата: дневният сън, който обитателите на затвора наричат “преместване на часовника". Писмото ти ще пристигне.

Пиша името ти. Две срички. Две гласни. Името ти те уголемява, то е по-голямо от теб. Ти си лежиш в някое ъгълче, спиш; името ти те разбужда. Не можеш да се казваш другояче. Името ти е твоят сок, твоят вкус, твоят дъх. Нарека ли те с друго име, изчезваш. Пиша го. Твоето име.

“Скъпа приятелко! Скъпа приятелко! Само ти ми оставаш, единствената ми надежда, единственият ми приятел. Само ти можеш да ме спасиш. Искам да дойда при теб, да бъда край теб, до теб. Няма да те притеснявам, няма да ти идвам на гости, няма да смущавам работата ти, имам нужда само да знам, че си там, че зад стените на стаята ми има живо човешко присъствие. Ти. Имам нужда от твоята топлота. Смазаха ме! Аз съм сразен! Аз съм изчерпан! След тази кошмарна година трябва да дойда при теб ­ под твоето крило! Ще ми намериш ли стая? Каквато и да е, трябват ми само маса и изглед, тоест прозорец, през който да гледам навън и да виждам нещо, не стена, но ако през прозореца се вижда стена, няма значение, щом съм близо до теб. Ти ще ме спасиш, ще ми покажеш какво трябва да направя, как трябва да живея. И още нещо ­ би ли могла да ми изпратиш пари за билета? Нямам нужда от нищо, няма да те моля за нищо. Щом пристигна, няма да те безпокоя, твърдо ти обещавам. Кой по-добре от мен разбира твоята потребност от уединение? Как се възхищавам на твоята независимост, на силата ти! И на широкото ти сърце. Щом ти си моя пътеводна звезда, аз ще бъда независим като теб. Ако трябва, сам ще си готвя, свикнал съм да се грижа за себе си, но ако можеш да намериш в селцето някой, който да се грижи за моите скромни нужди, ще ми е по-лесно просто да си стоя в стаята, да гледам през прозореца, тихичко да мисля за теб, без да дръзна да те обезпокоя. Само към теб мога да се обърна, но и само от теб имам нужда. Помниш ли първата ни среща, как жичките на лампите светеха над главите ни? Тогава ти разбираше. Винаги си ме разбирала. Моля те, направи чудо. Уреди го! Скрий ме! Намери ми стая!"

И аз му намерих стая в съседната къща, на едно възвишение над дюните. И му писах, че от прозорците ще вижда дървета, простор и деца, които пускат хвърчила по брега. И че той също ще пуска хвърчила.

“Това е почерк на смахнат човек ­ каза един приятел, на когото показах писмото с огромните букви след смъртта на подателя. ­ Не, не на смахнат, а на дете: същите големи букви, които изписва детето, не просто с длан, а с цялата си ръка, от рамото. Мила Мамо, ОБИЧАМ ТЕ ОТ ВСЕ СЪРЦЕ. ВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ."

Намерих му стая. А той така и не пристигна.

В действителен размер, фиг. 1 (следва илюстрация), и по-долу увеличен, фиг. 2 (също), е даден образец от почерка на Ричард Антън през двайсетте години на нашия век, очевидно като средство за защита на ръкописите му от нежелателно любопитство. Професор Йоахим Грайхен разчита повечето такива текстове като надраскани набързо чернови на прозаични творби, които Антън по-късно завършва и издава. Въпреки че през 1931 година той се завръща към нормалния шрифт, показан на следващата страница, фиг. 3 (също), размерът на почерка му все още е склонен да варира. Например в по-голямата част от частната си кореспонденция той често пише с огромни печатни букви: АЗ ИМАМ НУЖДА, АЗ ИСКАМ, АЗ ИМАМ НУЖДА, АЗ ИСКАМ.

Обичам мекия климат. Изтягам се край басейна. Писмата ми са моят дневник. Доверявам живота си на друг. На теб. Приближава лятна буря. Да опиша ли времето (или пейзажа), като го използвам, за да изобразя собствените си тревоги? Ако пиша, аз се чувствам в безопасност. Мърморя нещо. Изпълнена съм със сексуален трепет.

Желанието е стремително, докато пощенската система е мудна. Забавянията по пътя състаряват писмата ми още при тяхното създаване, правят всичко, което пиша, погрешно. Защото дори когато пиша, коментирайки моментите от последното ти писмо, вече съществува следващо твое писмо, написано в отговор на последното писмо, изпратено от мен, което казва нещо друго. Докато пиша, вече съществува ново писмо от теб, което не съм прочела. Богът на писмата се шегува с нас. Писмата ни се преплитат, но не и нашите тела.

Размишления на примадоната:

“Обожавам да ме посещават, мразя да ходя на гости. Обожавам да получавам писма, дори да ги чета. Но мразя да пиша. Обожавам да давам съвети, но мразя да ги получавам и никога не следвам нито един от мъдрите съвети, които ми дадат."

Понякога в писмата има фотография, на която примадоната с удоволствие слага автограф. Ваша, пише тя. С най-добри пожелания. Ваша приятелка. С най-топли чувства. С любов. Да, на фотографии за абсолютно непознати, но те са почитатели ­ точно така, абсолютно непознати ­ тя се подписва: С любов.

Понякога писмата са начин да държиш някого на разстояние. Но за тази цел човек трябва да пише страшно много писма ­ поне едно на ден, а понякога и две. Ако ти пиша, не е необходимо да те виждам. Да те докосвам. Да усещам кожата ти с език.

Отначало той пише най-вече за изумителното си и вече легендарно откритие ­ на брачната система с шест категории на остров Мортимър. Щастлив е. Тя го усеща. Щастлива е за него и му го казва. И той го усеща, усеща, че тя иска да е щастлив, изцяло отдаден на работата си, да не мисли за нея, да не се тревожи за нея. И сякаш се влюбва все повече чрез писането; жадува да бъде с нея, макар да не желае да се връща в Англия (но и тя не може да се измъкне и да дойде при него); после писмата спират. Последното писмо на Тревър пристига повече от месец след като с телеграма й бяха известили, че е умрял, отнесен от тропическа малария на двайсет и четири години. Спомените й за този миг са пестеливи, почти без коментар, тя ни оставя ­ както самата тя е била оставена в продължение на половин век ­ с раната, мълчанието и нерешената възможност. Дали щяха да живеят щастливо дълги години?

Не можех с писмо да му кажа, че искам развод. Писмата ми трябваше да са любящи. Налагаше се да изчакам завръщането. Той ме посрещна на летището, излезе от зоната за чакащи и изтича на пистата, щом слязох от самолета. Прегърнахме се, взехме куфара и стигнахме до паркинга. Щом влязохме в колата, преди да пъхне ключа в стартера, аз му казах. Седяхме в колата и говорехме; плачехме.

Разбира се, сигурно е по-лесно да се каже не ­ или никога, или вече не ­ в писмо. Далеч по-лесно, отколкото да се изправиш срещу помраченото от мъка лице. А да кажеш да? Да.

Първо действие, втора сцена. Татяна препрочита трите страници, които е написала, и се подписва. Задраскани думи, петна от сълзи по листа ­ но нищо, това не е домашно упражнение. То ще остане в сила ­ написано, подпечатано.

Разсъмва се. Тя дърпа въженцето на звънеца, за да повика нянята, която предполага, че неспокойната й душица просто е станала по-рано от обичайното, и заръчва на старицата да даде писмото на внука си, който бързо-бързо да го отнесе на съседа. Кой? Кой? Татяна безмълвно посочва любимото име на плика.

А Евгений? Евгений на Татяна. Клетият тънък смръщен момък в скъпи чуждестранни ботуши, който почти не обели дума предишната вечер, когато дойде уж на гости. Обичащият винаги вижда възлюбения като самотник. Но Евгений (Евгений на Евгений) наистина е толкова самотен и нещастен, колкото в очите на Татяна.

Както и Евгений (моят Евгений), привършил високомерното писмо от шест страници, с което скъсва всякаква връзка с баща си. Той повече няма да позволи никаква сърдечна обвързаност; отсега нататък ще бъде мъртъв, зарича се той, за всякакви нежни чувства.

Но после научава, че баща му се е споминал (дали преди смъртта си е получил писмото на Евгений?) и ­ тук разказът ми се слива с техния ­ се завръща в Петербург за погребението и уреждане на наследството. Готви се да замине в чужбина, но научава, че братът на баща му е на смъртно легло (колко са подвластни на смъртта тези неприятни старци!), пристига веднага в имението на чичо си, за да го намери на двора, вече положен в ковчег, и решава да поостане, докато му харесва (дали пък селският живот няма да възроди поетическата му дарба?). Живее сам, но след месец усамотение, което предизвиква силно неодобрение у съседните дворяни, неохотно позволява да бъде отведен на събиране в дома на местно семейство с две дъщери, всъщност най-обикновена семейна вечеринка, само с неколцина съседи. И наистина забелязва миловидната сериозност на седналата край прозореца фигура и си мисли: ако можех да се влюбя, сигурно щеше да е в такава девойка. Намира меланхолията, която тя излъчва, за... благовъзпитана.

И когато получава писмото на Татяна, е трогнат, но повече от жал пред безхитростната й невинност, защото любовта е пропъдена от въображението му. Препрочита писмото, въздиша; наистина не иска да я нарани. Към края на деня, най-дългият ден в живота на Татяна, ще препусне до къщата им ­ ще я открие в градината, ­ за да обясни с цялата смелост, която може да събере, че не е създаден за женитба и може да изпитва към нея само братски чувства. Няма писмо за Татяна. Тя не го е обсебила. Ще го стори очи в очи.

Както ти намираш смелост да ми пишеш, така и аз намирам смелост да чета писмото ти. Не си въобразявай, че си блъскам главата над всеки ред, но струва ми се, разбирам защо ти е трудно да ми пишеш. (Нали разбираш, ти си ми позволил да те познавам.) Така е, защото с всяко писмо сякаш ми пишеш за първи път.

Евгений не научава, че след разговора им в градината Татяна се разболява, че едва не умира. От срам, от скръб. Но след две години чува от бивш съученик от юнкерското училище, че се е омъжила, омъжила се е сполучливо ­ всъщност съпругът й, генерал и достоен човек, е приятел на семейството на Евгений ­ и сега живее в Петербург.

Забравил ли е това, когато след още две години е поканен на прием в дома на Грьомин  в Петербург? Представен от генерал Грьомин на младата му жена, отпърво Евгений не разпознава във величествената красива съпруга със скъпоценна диадема уязвимата тъжна девойка, която е отхвърлил в градината на родителите й. Очите й виждат, но не гледат. Те нищо не питат.

Свещници, полилеи.

Той се улавя, че често наминава край дома на Грьомин, успява да я срещне в операта, на други приеми, но никога не си разменят нещо повече от хладни любезности. Понякога сполучва да бъде този, който поставя кожената наметка на раменете й. Тя кимва строго ­ какво означава това? Понякога сякаш крие любимото лице в маншона си. Влюбен, той постепенно признава, че я обича, обича я до полуда. Че това е любов, пратена от небесата. Разбира го, защото иска да й пише. Ще разреши ли това загадката на празното му сърце? Една нощ будува до изгрев слънце и излива четири страници епистоларен любовен вик. На следващия ден пише второ писмо. Трето.

И все очаква. Чака отговор.

Какво е направил с писмото, изпратено от нея преди четири години? Не го е удостоил дори с честта да го изгори, просто го е захвърлил. Да можеше сега да го има, да го скъта в портфейла си, да го разгръща, да го мокри със сълзи.

Моля те, пиши ми, само едно писмо, смирено пожелава той при последната им среща. Намерил я е разплакана: Татяна вече няма тайни. Омъжена, безвъзвратно изгубена, тя никога не е преставала да го обича. Той коленичи в нозете й.

Няма да има писмо.

Тя нищо не забравя.

Няма бъдеще.

Сега поемам въздух още по-дълбоко. С боязън чета това, което съм написала. Копнежът ми е изваден наяве. Той е тук пред очите ти, в думите.

Запали лампата. В тази стая не е достатъчно светло.

Любов, моля те, продължавай да пишеш. Писмата ти винаги ще стигат до мен. Можеш да ми пишеш с действителния, с най-ситния си почерк. Ще го приближавам до светлината. Ще го уголемявам с любовта си.

© Сюзан Зонтаг
© Милена Попова, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2000, № 07 (8)

Други публикации:
Факел, 1999.