ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА ТОТАЛИТАРИЗМА КАТО ПРОБЛЕМ: ОПИТ ЗА ОРИЕНТАЦИЯ

Сергей Аверинцев

web

“Vergangenheitsbewältigung", “преодоляването" на тоталитарното минало е задача, която теоретически стои пред всички народи с тоталитарен опит, макар че на практика, както виждаме, далеч не от всички се взема под внимание.

Един от уроците, които извличаме от анализа на тоталитарните безумия, се състои в това, че всяка система от разсъждения се оказва безумие, когато стане некритична спрямо себе си. За всеки вид критицизъм въпрос на чест е трезвият поглед към себе си.

1. Трябва да се отбележи, че сам по себе си императивът за “преодоляването" на своето минало, т.е. за систематичната критика на поведението не на едни или други предводители на нацията, а на тази нация като цяло, и при това в собственото й съзнание, е съвсем ново явление, което няма аналогии в цялата човешка история.

Когато през 1946 година Карл Ясперс издава знаменития си труд “Die Schuldfrage"¹, той наистина формулира задача, която досега изобщо не е обсъждана; имам предвид, разбира се, не специалния казус за Германия, а самата логическа структура на въпроса за спектъра от различните степени на колективната вина.

Идеята, според която изпълнителят на военната заповед, и то такава, която не е пряко свързана с работата на палача в тесния смисъл, при всички случаи е виновен пред човечеството и пред себе си, щом вердиктът на световното обществено мнение и неговата съвест не признават тази война за справедлива, е чужда на предишните векове. “Узурпаторът" Наполеон е могъл да бъде виновен - и от гледна точка на традиционния монархизъм, и от по-либерална гледна точка - като поробител на народите: но това не е можело сериозно да се каже за воините от “Grande Armée" и неслучайно руският пълководец Багратион минути преди да бъде смъртоносно ранен на Бородинското поле успява да изрече високо похвала към врага - безстрашно настъпващите френски гренадири: “Bravo, bravo!" Но началото на Първата световна война вече силно стимулира типа дискурс, в чийто контекст не само управляващият елит на враждебната страна, но и цялата свързана с него цивилизация става обект на системни нападки, осъществявани понякога от най-добрите умове на воюващите страни, включително например от Томас Ман от немска и от Шарл Пеги от френска страна. Толкова несходните помежду си Т. Ман и Честъртън по учудващо сходен начин доказват, че в този конфликт именно Германия или обратно - именно Англия е носителят на благородството на органичната културна традиция и съответно противоположната страна - мъртвата техническа цивилизация; това приличало на спор между двойници, които огледално възпроизвеждат жестикулацията на другия (при което никой от тях не знае за другия...). Налагането на тоталитаризмите утилизира за нуждите си тази тенденция и рязко я засили: за нацисткия дискурс всички противници бяха по самата си природа полухора, Untermenschen, за съветския дискурс безгранично виновен в морално отношение беше по принцип всеки чужденец, който не предприемаше специални усилия, за да стане “приятел на Съветския Съюз" и по този начин да изкупи вината си. А всички “свои" тоталитаризмът се стремеше с всички средства да въвлече в отговорност за всяко свое действие, в което всъщност се състоеше неговата тоталитарност, т.е. неговата отлика по посока на по-лошото от по-архаичните видове деспотизъм, задоволяващи се с безсловесната покорност на поданиците и неизискващи квазиспонтанно съучастие под формата на имитация на избори, демонстрации с изискване за разправа и др. Това създаде специфичния контекст за всичко онова, което последва. Трябва да се говори не за някакъв извънвремеви императив, а напротив - за налагането му в наше време.

2. Ни най-малко няма да е нито деструкция, нито компрометация на самия морален принцип, лежащ в основата на идеята за “преодоляването" на миналото, ако се откажем от идеализиращата митологизация на обстоятелствата, при които тази идея за първи път, т.е. в момента, когато приключва Втората световна война, влиза в политическата реалност. До каква степен тази митологизация е възможна, прискърбно свидетелства най-малкото знаменитият въпрос, задаван от някои руски дисиденти през последните години на съветската идеология: защо не се организира Нюрнбергски процес срещу престъпленията на комунистическия тоталитаризъм? За да зададеш такъв въпрос сериозно, трябва напълно да си забравил емпиричната реалност на този процес и да виждаш само някаква отвлечена моралистично-юридическа парадигма. Разбира се, предпоставките за Нюрнбергския процес бяха подготвени от световната морална рефлексия, в която, между другото, участваше и “другата Германия" (das andere Doutschland), Германия на емиграцията и съпротивлението, и без тази рефлексия биха били невъзможни. Но за да се превърнат предпоставките в реалност, несъвършена като всяка реалност, но притежаваща правата на реалност, бяха нужни съвсем други фактори. Прагматиката, която се оказа в съюз с моралните мотиви, си оставаше прагматика. Именно военната победа на съюзниците (сред които, нека не забравяме, беше и сталинският Съветски съюз, който именно тогава преживяваше апогея на своя тоталитаризъм) направи възможни Нюрнбергския процес и програмата за денацификация, която се осъществяваше от окупационните власти. Такава беше прагматическата реалност, неизбежно включваща различни негативни ексцеси: и британските бомбардировки на немските градове, и онези разправи с немското население, за протеста срещу които Лев Копелев беше пратен в ГУЛАГ, и проявите на безсмислена дребнавост в хода на денацификацията (когато например великият диригент В. Фуртветглер беше временно отстранен от изпълнение на задълженията си), да не говорим пък за тоталитарното целеполагане на съветската окупация, по време на която беше конструирана познатата DDR (ГДР), и проблемът за “пре-одоляването" на чието наследство се обсъжда в доклада на колегата Манфред Бирвиш. Не беше ли същата тази половинчатост, която докладът на колегата Ханс Момзен² отбелязва относно ранноаденауеровския период, обусловена не на последно място и от неизбежната психологическа реакция (далеч не единствено от страна на екснацистите или на филонацистите) срещу одиозните действия на окупационните власти? Но след това вече не само миналото като такова, а и доскорошните начини за разчистване на сметките с него ставаха обект на все по-рязка критика, която на свой ред имаше не само морални мотиви, но и чисто ситуативни контексти от сменящи се един друг моменти.

Съвсем различни бяха нещата в Съветския съюз, една от тогавашните страни победителки. Ситуацията, довела до онова, което на немски език се обозначава с думата die Wende³, беше породена от сложен комплекс от вътрешни причини. Не без огорчение ще отбележа, че западното обществено мнение, навремето може би изключително склонно да възприема всяка отстъпка на Горбачовия СССР като безпримесно чист, ръководен от така нареченото ново мислене, акт на свободната добра воля, след това твърде бързо се обърна на 180⁰ и започна не по-малко безапелационно да възприема случилото се като обикновено поражение, аналогично на военното поражение. Грубо казано, до вчера нас (русите) ни възприемаха като добронамерени инициатори на края на “студената война", а днес вече имаме статус на победени в същата тази война. Ако говорим сериозно, реалността ни най-малко не може да се свежда нито към една, нито към друга едноизмерна представа - нито розова, нито черна. Обстойната характеристика на всички участващи в случилото се мотиви - от най-прагматичните до съображенията на съвестта - е отделна тема и не може да бъде дадена тук. Както и да е, не можем да си затворим очите за моралния протест срещу тоталитаризма. Този протест придоби такава сила, че беше невъзможно да не се съобразиш с него, без да започнеш нова вълна от необуздан терор, нещо, което Горбачов не пожела; но протестът не беше толкова силен, че да спечели безспорна победа. В резултат на това се стигна до компромис между съветския елит и опозиционната част на обществото, чийто условия не се различават особено от предложената навремето от Солженицин програма в неговото “Писмо до вождовете на Съветския съюз": ние се освобождаваме от тоталитарната идеология, но като отплата за това мирно и безкръвно освобождение предишното началство, общо взето, си остава на мястото. Ние приехме този компромис; до ден-днешен не виждам никаква алтернатива на този компромис освен серия от кървави катастрофи. Но този компромис поставя пред нас въпроса за смяната на елита в особен контекст: налага се да се съобразяваме с това, че предишният ред не беше победен нито от външна сила, нито от въстание отдолу, той беше демонтиран от представителите на самия партиен елит. Старата морално-юридическа аксиома гласи: pacta sunt servanda, договорите трябва да се спазват.

Ще си позволя да отбележа, че докато и от Германия, и от Русия тяхната собствена съвест, а също така и световното обществено мнение изискват все ново и ново обсъждане на собствените им престъпления, в света има страни, от които никой не изисква това: нито светът, нито гласът на собствената им съвест. Един от многото примери е Турция, която и до днес не е склонна на никакви отстъпки при отричането на самия факт на геноцида от 1914-1915 и следващите години, унищожил голяма част от арменското население. Неотдавнашното официално признаване на този факт от Франция предизвика твърде яростна реакция от страна на Анкара. Останалият свят мълчи - Турция е твърде нужна като съюзник; вече се поставя въпросът за приемането й в Европейския съюз. В самата Турция също цари безмълвие...

Явно не всяка култура приема самата представа, според която нацията има нужда да размишлява върху колективната си отговорност за греховете и престъпленията на собственото си минало и да изповядва пред целия свят тези грехове и престъпления. Тази идея или съществува, или не съществува. Ако съществува, като всяка морална идея тя може да бъде временно изтласквана или потискана, но продължава тайно да живее. Очевидна е връзката й с високата оценка на духовното преобразяване и покаянието, което пряко или косвено възхожда към християнската традиция. В известната класификация, водеща началото си от Рут Бенедикт, всичко това се обозначава като култура на съвестта. Обратно - цивилизациите на Изтока традиционно се определят като култура на срама: там човек трябва “да пази лицето си" и тъкмо поради това за него е по-добре да не разкрива неприятните си тайни. Съвременният либерализъм понякога изказва предпочитание към културата на срама като предпазваща от прекалено негативни емоции; но твърде очевидно е до каква степен бъдещето на европейската традиция на свободата е свързано с културата на съвестта. Културата на съвестта е особен феномен. Разбира се, днес и в страните на Изтока ние виждаме известен брой правозащитници, които не се страхуват от преследвания; но аз не мога да си представя китайски Солженицин, който със същата сила и със същата откритост като руския си събрат би се изправил пред целия свят в качеството на вдъхновен обвинител и който би назовал в съдебната си реч всички престъпления на дълбоко обичаното си Отечество! И до днес не ми се е случвало да чуя за някакъв опит за размисъл относно известното изтребване на арменци, на който и да е турски романист или есеист, дори опозиционен. А самият факт, че, както знаем, Солженицин притежава стигащо до болезненост национално чувство, само засилва контраста: дори това не му попречи навремето абсолютно открито да разкаже (наред с останалото) и за извършваната при Сталин несправедливост по отношение на потиснатите народи...

Разбира се, твърде често и ние, както индивидуално, така и колективно, проявяваме готовност да мислим не за съвестта, а за това как да спасим лицето си. Но ние не можем да постъпваме толкова bona fide, сякаш нищо не се е случило, и тази вътрешна невъзможност ни обединява нас, русите, с хората от Запада. За мен лично няма съмнение, че в това се проявява, макар и в пречупен през призмата на секуларизацията вид, влиянието на общото за нас християнско наследство.

3. Програмата “Überwältigung"⁴ се оказва (по абсолютно необходим и естествен начин) програма за превъзпитание на масите; тя се нуждае от този аспект, за да не се превърне в една от безсилните и нереални игри на образованото общество в собствения му тесен кръг. Но това веднага я поставя в опасна близост със същия този тоталитаризъм, който трябва да се преодолее и който сам по себе си представляваше тотален проект за превъзпитание, “преизковаване" на човешката идентичност, създаване на “новия човек", както се казваше в Съветския съюз. Въпреки искрената ми почит към Карл Ясперс, почит, която съм изразявал още през съветската епоха, трябва да си призная, че разбирам (макар и да не одобрявам) известната реакция на Ернст Роберт Курциус, насочена именно към педагогическата претенция да се действа като “praeceptor Germaniae", наставник на Германия, който най-после ще възпита всички и ще сложи всички на мястото им. Именно опитът на тоталитаризма създава особена алергия срещу тактиките, твърде характерни за възпитателите на масите, които предлагат на учениците си формули за заучаване и повтаряне.

Преди време известният учен и мислител Карл Керени изказа мисълта, че духът на абстракцията е отворил дверите на националсоциализма, при което евреите като лица са се оказали подменени от безличната категория “еврейство"; “да убиваш евреи" звучи страшно, а “да се ликвидира еврейството" е като че ли формула на логическа операция. Страхувам се да не би в практиката на политическото възпитание на новите поколения да проникне нещо от схематизма, изиграл толкова съдбовна роля в същото това минало, което ние преодоляваме.

Ще споделя две от моите виенски впечатления. Както е известно, след аншлуса повечето исторически синагоги във Виена са били разрушени. Стратегията, възникваща от сътрудничеството между най-влиятелните еврейски организации и света на mass media, избира за напомнянето за тази катастрофа такива акции като например поставянето на грандиозно временно копие на фасадата на една от погубените синагоги върху появилата се междувременно на това място жилищна сграда. Същевременно скромната по размери, но истинска сграда на бившата синагога при така наречената Всеобща болница запустява и се руши; в тази сграда е бил поместен трансформаторен пост, а сега е превърната в склад - утилизация, която на нас, русите, неволно ни напомня съветската практика на отношение към местата, свързани с “упражняването на религиозния култ". Този конкретен казус ми изглежда симптоматичен по степента на увереност, с която биещата на очи пропагандна акция, принуждаваща ни да си спомним съветско-тоталитарното понятие “монументална пропаганда", манипулираща чрез сходството си с театралния декор, т.е. чрез откровения “симулакр", се предпочита от нашето медийно време пред истинската памет за реалните жертви на миналото. Струва ми се, че това съвсем не е локален проблем на Виена и само затова споменах епизода в този контекст. Второто ми впечатление е една демонстрация, която ни най-малко не е пронацистка, напротив - изцяло “лява", посветена на последните арабско-израелски конфликти; момчета и момичета маршируват под простичкия ритъм на безкрайно повтарящ се призив: “Eins, zwei, drei - Palestina frei!" Аз добре разбирам, че един и същ човек може безрезервно да съчувства на страданията на евреите по времето на Шоа⁵, да чувства историческата връзка между тях и раждането на държавата Израел и същевременно да се опитва съчувствено да разбира проблемите на ситуацията, в която се оказват в случая арабите. От опит зная това най-малкото благодарение на контактите ми с някои от моите израелски приятели. Но именно този опит ми внушава, че такива трудни чувства на отзивчивост към бедите и нуждите на двете страни изобщо не могат да бъдат изразявани чрез самоуверената полудетска формула: “Eins, zwei, drei!" ... И аз усещам в себе си тревогата всеки път, когато в младото поколение, израснало в чужди на тоталитаризма условия, толкова много уж слушало за несправедливостта именно към евреите, виждам същата готовност прекалено доверчиво, без ни най-малко чувство за лична отговорност да подхваща и да крещи в хор подсказвани от медийния механизъм “истини", които навремето толкова широко използваха тоталитарните системи при създаването и на Hitlerjugend, и на комсомола. Неслучайно изразът “пея в хор" става толкова мрачен символ в устата на героя от написаната още през 1925 година повест на Михаил Булгаков “Кучешко сърце". Ако се съгласим с Булгаковата критика на ранносъветския тоталитаризъм, неговите беди произтичат именно от прекомерната склонност “да се пее в хор". И дали тази склонност е престанала да бъде опасна след края на класическия тоталитаризъм? Можем ли да се успокояваме, че днешните хорови възгласи, с изключение на едни или други скандални манифестации на неофашисти, по своя вербален смисъл не приличат на тоталитаристките лозунги и са изпълнени с либерална political correctness? Ще отбележа, че нас, русите, опитът от съветско време ни е приучил да се отнасяме с особено недоверие към надеждите за political correctness; в най-лошите времена на късносталинския антисемитизъм, когато системно се унищожаваше еврейския елит, на така наречените политинформации на слушателите официално, но тайно се съобщаваха най-безумни версии, включително и “кървавата клевета", че евреите пият детска кръв и се готвеха общи мероприятия, сравними по мащабите с Шоа, - съветската преса оставаше безупречна по отношение на political correctness, като не споменаваше нито “евреите", нито пък още по-малко “жидовете" и говореше само за презрените “космополити".В наше време мисловните моди се менят с увеличена скорост, всяко ново поколение влиза в генерален конфликт с предходното, а това означава, че съдържанието на хоровите декламации така или иначе ще се променя. Не искам да предричам мрачни перспективи, но в едно съм сигурен: ако, не дай Боже, отново дойде, изразявайки се на класическия език на немската мисъл, das radikal Böse⁶, сила, абсолютно неприемлива по морални съображения, няма да й е трудно да намери словесна маска, която чисто външно да не прилича на нито един от познатите ни вече видове тоталитаризъм. Мисловният навик ни подбужда да очакваме завръщането на онова, което вече е било, макар че още Хераклит е казал, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. (Така навремето страхът от реставрацията на царското самодържавие е попречил на руските либерали от типа на Керенски да видят надигащото се срещу тях далеч по-страшно самовластие на Ленин.) Ето защо едва ли е възможно срещу евентуалните бъдещи опасности предварително да се изгради защитна стена от прекалено готовите благонамерени, повтаряни в хор формули от казуистиката на political correctness и друг подобен материал. Днешният либерализъм е твърде малко либерален, твърде безчувствен към всичко, което не се вмества в медийно съобщими лозунги. Същевременно единствената ваксина, осигуряваща имунитет срещу възможната поява на нов тоталитаризъм, остава чувството за лична отговорност за всяка дума и действие, а поради това - и недоверчивостта към внушения, към хипнотическите пасове на масовите въздействия, пък и към онзи дух на абстракцията, за който говореше Керени.

4. Аз виждам опасност за преодоляването на миналото в две настроения, които не си приличат, но твърде често се допълват: в сантименталността и в цинизма. Ще взема като пример казус, който не е нито руски, нито немски: как се води контроверсията за унищожаването на евреите в полското градче Едвабно на 10 юли 1941 година. Доскоро това се смяташе за дело на немските окупатори; професорствуващият в Ню Йорк Ян Томаш Грос твърди, че то е осъществено от местните полски жители. Тъй като не съм нито поляк, нито специалист по полска история, нямам никакво мнение за самата теза на Грос, която, както изглежда, не е особено доказуема.⁷ Огорчава не само това, че този извод ту с патриотично негодувание, ту обратно - с генерационно злорадство се възприема като опровержение на образа на Полша като страна страдалка. Как е възможно след всички “преодолявания" на нацизма да продължава делението на народите на “добри" и “лоши", при което само първите да се смятат достойни за състрадание? Ако това не е расизъм, какво е тогава расизъм? Как е възможно да се вижда в извършеното не вината на лицата, които са го извършили, а на цялото “полско общество"? Нима не разсъждаваха така и хитлеристите?

5. Как изглеждат днес препятствията пред моралното преодоляване на тоталитарното минало и на разединението между народите? От моя гледна точка те се разполагат в две различни насоки. От една страна, това са реликтовите, но устойчиви воинстващи антилиберални тенденции с националистичен и изолационистки характер. От друга страна, това е склонността на съвременния либерализъм, нагърбил се със задачата за превъзпитанието на народите, да функционира подобно на всяка друга идеология, редуцирайки себе си до лозунга и примитивния жест, натрапвайки тези лозунги и тези жестове като единствена възможност; това вече е не толкова защита на собствената свобода на личен избор, колкото отменяне на смисъла на този избор. Що се отнася до жестовете, те твърде често са не само некрасиви, но и глупави от най-прагматична гледна точка, доколкото именно те дават шанс на противниците на всеки диалог. През 1986 година в Русия пристигнаха представители на Green Peace да агитират за ядрено разоръжаване на Русия, задача сериозна от всяка гледна точка - и ето, в желанието си да привлекат младежта на страната на благото дело, както невинно беше заявено, те не намериха нищо по-добро освен да организират неприлични, граничещи с порнографията естрадни танци. Тогава всеки руски неонацист или неокомунист имаше възможност да каже: ето с какъв боклук искат да купят нашата младеж! Разбира се, подобни етюди има твърде много далеч не само в Русия. Това вече не е пермисивизъм, не е толерантност към индивидуалния интимен живот, това е идеологически мотивирано натрапване на определен начин на живот на целия свят без изключение и при това именно в качеството на квазисакрален символ на ценностите на демократичната цивилизация. Индиецът, самозапалил се в знак на протест срещу конкурса за красота, който кой знае защо на всяка цена трябваше да се проведе в Индия, не може да получи одобрение, но той може и трябва да бъде разбран. Ако не съществуват подобни поводи нито неокомунистите, нито неофашистите и неонацистите, нито фанатиците не биха имали шансове. Именно демократът не може да си позволи да се ограничава с израза на презрение и негодувание срещу човека от масата, когато той се вслушва в най-одиозните глашатаи на антилиберализма, дава им своя глас по време на избори и др. Всеки път сме длъжни да си задаваме въпроса: с какво сме ги довели дотам, че те гласуват за когото и да е, колкото да ни съобщят, ползвайки демократичното си право, до каква степен са недоволни те от нас?

6. Във връзка с всичко това разумно е да се помни, че тоталитаризмите не са били обикновени бунтове на подсъзнанието с неговите “архетипи"; те са получили своя исторически шанс само дотолкова, доколкото са били абсолютно лъжлив отговор на напълно реални въпроси, породени от кризата на предишните идентичности. Краят и последвалото развенчаване на тоталитаризмите ни позволяват напълно да усетим реалността на самите въпроси. Единствено пълната откритост спрямо тези въпроси, пълната честност и трезвост спрямо тях може наистина да лиши от шанс завръщането на тоталитарните тенденции в бъдеще. Възпитаването на интелектуалната честност не може да бъде заменено от тренировката на най-"правилните" готови реакции срещу словата.

БЕЛЕЖКИ

1. “Въпросът за вината" (нем.) (Тук и по-нататък бележките са на руския редактор.). [обратно]

2. Откъси от тези доклади вж. в подборката с материали от конференцията (Независимая газета, 15.05.2001). [обратно]

3. Поврат, промяна. [обратно]

4. (Пре)одоляване (нем.). [обратно]

5. Шоа - Катастрофа, Холокост (иврит). [обратно]

6. Радикалното зло. [обратно]

7. Срв. в частност статията на Андрей Калесников “Урок польского" (Известия, 22.05.2001), където посочените от Я. Т. Грос не се подлагат на съмнение. [обратно]

© Сергей Аверинцев
© Евгения Трендафилова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
Факел, 2002, № 2-3.

Доклад, четен на Международна конференция “Преодоляването на миналото и новите ориентири за неговото преосмисляне. Опитът на Русия и Германия на границата между два века" (15 май, 2001 г., Москва).