Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
web
Изтля на лятото свещта лилава.
Едничка бездна и един зенит.
«Поетът не греши». Защо тогава
си толкова самотен, Леанид?
Предчувстваше болезнената рана,
предрече го до тъмната вода -
ще дойде миг горчив. Така и стана.
Едва мъждука твоята звезда.
Не падна златна сламка на гръдта ти…
Събрала в паметта си мъст и стръв,
египетската роза кърши пръсти
и по ръцете ти оставя кръв.
Любима, не докосвай тази струна -
гласът ти чезне. С астрите живей,
защото ще потърсиш мойте думи -
на «ви» ли ще говорим пак? Недей!
Конопено въже врата ми стяга.
И зейва болката с огромна паст.
Къде ли не опитах да избягам,
но все едно - тя има страшна власт.
На думата «раздяла» острието
в сърцето ми оставя дълъг срез.
Заслужих тъй възмездие, което
ме съкрушава като скръбна вест.
Но отрека ли се от самотата,
реша ли да повярвам, че си тук,
като молитва името ти свято
отново ще нашепвам звук по звук.
2 септември 1991
© Леанид Дранко-Майсюк
© Зоя Василева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2001, № 10 (23)
Други публикации:
Антология на беларуската поезия. София: Панорама, 2000.
|